Р Е Ш Е Н И Е

 

100

 

гр.Варна, 29 май 2015 год.

 

В     ИМЕТО   НА    НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание, проведено на 22 май две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО ЯНКОВ

 

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВКА ДЕНЕВА

 

СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

 

 

при участието на прокурора ИСКРА АТАНАСОВА и секретаря С.Д., като разгледа докладваното от съдия Светослава Колева ВНОХД № 101 по описа на ВАпС за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Настоящото съдебно производство е по реда на чл.313 и сл. от НПК и e образувано по въззивна жалба от защитника на подсъдимия Г.П.Т., ЕГН ********** против присъда № 5, постановена по НОХД 7/15г. по описа на ОC – гр. Търговище.

С атакувания съдебен акт въззивникът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по смисъла на чл. 116, ал.1, т.3 и т.6 от НК, за това, че на 28. 08. 2014 год. в гр. Попово, умишлено умъртвил майка си Г.Г.И., на 55 години, като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убитата, и с особена жестокост. При приложението на чл. 54 от НК на Г.Т. е било наложено наказание ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР, което при условията на чл.58, ал.2 от НК е било заменено с наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, при определен в хипотезата на чл.61, т.2, вр. чл.60, ал.1 от ЗИНЗС първоначален СТРОГ режим на изтърпяване, в Затвор. С присъдата първоинстанционният съд е ЗАЧЕЛ по реда на чл.59, ал.1 от НК времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 03.09.2014г., възложил сторените по делото разноски за заплащане от подсъдимия Т.; произнесъл се е и относно съдбата на веществените доказателства.

В жалбата се навеждат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения на съдебното производство пред първата инстанция, проведено по реда на т.нар. „съкратено съдебно следствие”, тъй като това било сторено без необходимите действия и под „натиск”. Иска се връщане делото за ново разглеждане. Подсъдимият счита, че неправилно не му е било зачетено предварително задържане за 02.09.2014г.

В съдебно заседание въззивникът лично и чрез защитника си поддържа жалбата на изложените в нея основания. В условията на евентуалност се поддържа оплакване за несправедливост на наложеното наказание. Защитата в лицето на адв.А. поддържа становище, че първата инстанция не е отчела всички смекчаващи отговорността обстоятелства – оказаното от доверителя й съдействие на органите на досъдебното производство, както и поведението на жертвата, провокирало го да извърши деянието в афектно състояние. Извежда се искане за определяне на наказание „Лишаване от свобода” на минимума, предвиден в санкцията на чл.116, ал.1 НК – петнадесет години.

Представителят на въззивната прокуратура намира жалбата за неоснователна, моли настоящата инстанция да потвърди първоинстанционната присъда като правилна, законосъобразна и добре мотивирана. На първо място прокурорът изтъква, че авторството на деянието е доказано, а правната квалификация е правилна. Първата инстанция правилно е отхвърлила възможността деянието да е било извършено в състояние на афект по смисъла на чл.118 НК, тъй като заключението на СПЕ не е установила белези на подобно психическо състояние у подсъдимия. По отношение на справедливостта на наказанието, наложено на въззивника, представителят на публичното обвинение изразява становище за неговата съответност както на личността на дееца, така и на стореното от него.

В последната си дума подсъдимия Т. моли за намаляване на размера на наложеното му наказание – „да е нещо поносимо”.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и въз основа императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на постановеният акт по отношение законосъобразността, обосноваността и справедливостта му, съобразно изискванията на чл.314 от НПК намира за установено следното:

Предмет на въззивна проверка е присъда № 5, постановена на 02.06.2014 г. по НОХД № 7/15г. по описа на ОC – гр.Търговище, с която първоинстанционният съд е признал подсъдимия Г.П.Т. ЕГН ********** за виновен в извършване на престъпление по смисъла на чл.116, ал.1, т.3 и т.6 от НК, за което му е било наложено наказание ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР, което при условията на чл.58, ал.2 от НК е било заменено с наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, при определен в хипотезата на чл.61, т.2, вр. чл.60, ал.1 от ЗИНЗС първоначален СТРОГ режим на изтърпяване, в Затвор. С присъдата първоинстанционният съд е ЗАЧЕЛ по реда на чл.59, ал.1 от НК времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 03.09.2014г., възложил сторените по делото разноски за заплащане от подсъдимия Т.; произнесъл се е и относно съдбата на веществените доказателства.

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена e в срока за обжалване и от надлежна страна, като разгледана по същество се преценява като неоснователна по следните аргументи:

Въз основа на събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие, проводено по реда на чл.371, т.2 от НПК, доказателства настоящата въззивна инстанция приема за безспорно установена следната фактическа обстановка:

Въззивникът е роден и живеел в гр. Попово. Има по-големи брат и сестра, които работели и живеели в Германия. Родителите му били разделени от много години и той живеел с майка си Г.Г.И. /до развода си с фамилия Коева/. Двамата обитавали наследствена двуетажна къща /наследена от И. от нейните родители/, намираща се в гр. Попово, ул.“Марко Николов“ № 39. Въззивникът Т. обитавал втория етаж от къщата, майка му живеела на първия етаж.

Психологичният анализ на личността на възз. Т. сочи, че при него е налице непредсказуемо и социално неприемливо поведение, съчетано с гневност, повишена импулсивност, склонност към заяждане и кавги. Често встъпвал в спорове и проявявал агресия, особено към близките си. Често инициирал конфликти, явявайки се провокираща, активна страна.В емоционален план възз. бил с променливо настроение, раздразнителен и импулсивен. Недостатъчно ефективния самоконтрол и емоционално обусловената саморегулация при него предопределяли наличие на неуместни афективни реакции.

Възз. Т. често влизал в конфликти с близките си. В близкото минало имало случаи, когато нанасял побой на сестра си, майка си и баща си. По този повод и във връзка с агресивното му поведение срещу него била издадена Заповед за защита от домашно насилие, въз основа на Решение по гр. дело № 814/2012 год. на Районен съд гр.Попово - поради физическо и психическо насилие, упражняване спрямо майка му. По НАХД № 18/2013 год. на Районен съд гр. Попово на възз.Т. било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лева, за извършено престъпление по чл.296, ал. 1 НК във връзка с неизпълнение на тази Заповед за защита, издадена срещу него на майка му Г.И..

От средата на м. февруари до средата на м. август 2014 год. И. била на гости на дъщеря си в Германия. Отношенията между нея и сина й останали обтегнати и след завръщането и.

Така се стигнало и до 28.08.2014 год. - датата на инкриминираното деяние. Било около 21.00 ч., възз. Т. бил изпил една бира от 0,5 л. Решил да извика майка си на втория етаж, за да изяснят отношенията си. Още в самото начало разговора започнал на висок тон, двамата се скарали. И. обвинила сина си, /по неговите обяснения майка му често правела това /, че е виновен за смъртта на дядо си - баща на И.. Възз.Т. замахнал и ударил с длан майка си по лявата буза. Главата и се завъртяла и се ударила в стената. Той се нахвърлил върху нея, хванал я за косата и започнал да и нанася по главата удари с длани и юмруци. И. паднала на пода, молейки сина си да престане да я удря, казала, че ще извика полиция. Възз.Т. продължил да я удря, хванал я за косата и започнал да я влачи към терасата, като отскубнал кичури от косата й. Отворил вратата и продължил да я удря, докато паднала на земята и престанала да мърда. Възз.Т. решил, че майка му се преструва, затова взел шише с бензин и залял тялото й с част от течността, след което я подпалил. Жената се изправила и се опитала да влезе в стаята, но възз.Т. и нанесъл два силни удара с крак и отново я повалил на терасата. Залял я с останалата част от бензина и я подпалил отново. Изчакал огънят да изгасне и да няма съмнения, че майка му ще оживее, взел дървена изрезка с дължина около 1 метър, и с нея нанесъл няколко силни удара по главата, раменете и тялото на И.. Малко след това напуснал къщата и пеша отишъл до автогарата в гр.Попово, откъдето, с такси, се придвижил до с. Посабина, където живеел баща му. Събудил баща си, казал му, че е пребил майка си и му поискал ракия. Баща му го прогонил, заплашвайки го, че ще повика полиция. Възз.Т. няколко дни останал в недовършена къща в селото, докато престъплението било разкрито, а той задържан.

Заключението на назначената на ДП съдебно-медицинска експертиза е, че смъртта на И. е настъпила вследствие на комбинирана черепно-мозъчна травма и термичен шок, получени от нанесените удари с твърд тъпоръбест предмет по главата, довели до травматичен излив на кръв под меките мозъчни обвивки, както и от последващото запалване дрехите на И., предизвикали изгаряния I - II степен на около 80% от телесната повърхност.

От приобщеното заключение на изготвената СПЕ се установява, че освидетелстваният Г.П.Т. страда от смесено личностово разстройство. Личностовите разстройства (психопатиите) не са психично заболяване в тесния смисъл на думата, а представляват дисхармоничност на личността, изразена предимно в характеровата сфера при добре развит и често пъти над средното ниво интелект. В резултат на характеровите особености е силно нарушена социалната адаптация на засегнатия. Първите белези на тази дисхармоничност се появяват през пубертета и остават непроменени през целия живот, като описаните при въззивника Т. девиантни характерови черти представляват дълбоко вкоренени и трайни модели на поведение, които се проявяват с негъвкави реакции спрямо широк кръг от лични и социални ситуации. При въззивника е налице комбинация от няколко личностови разстройства: Параноидно (характерно за тези личности са подозрителност, мнителност, недоверчивост, склонност към отмъстителност; те показват едностранно насочена хибербулия за утвърждаване на своите идеи, за доказване на своята правота, смятат себе си за абсолютно прави, воюват активно, за да докажат правотата си, независимо от очевидните доказателства за противното) и Емоционално нестабилна личност (характерно за тези личности е изразена тенденция да се действа импулсивно без оглед на последствията в съчетание с неустойчиво и капризно настроение; доминиращи характеристики са емоциална нестабилност, изблици на интензивен гняв, които могат да доведат до насилие или „поведенчески избухнания”, които се отключват когато импулсивните действия се критикуват или отхвърлят от другите.)

При въззивника експертите са установили нарушена и деформирана връзка със семейството и най-близките му хора, негативно структуриран Аз-образ, нарушено усещане за идентичност, перманентно чувство за непълноценност (проявяващо се чрез търсене на утвърждаване чрез силови методи) и себенеувереност. Експертите сочат, че възз.Т. е усвоил неподходящ, отрицателен модел на агресивно отреагиране и поради ниския фрустрационен толеранс, слабият самоконтрол над поведението и неумение за справяне с по-сложни, комплицирани житейски ситуации го прилага непрестанно като единствен възможен вариант за действие.  Спрямо околните възз.Т. често може да бъде придирчив, мнителен и взискателен, което се обуславя от завишения му егоцентризъм. Предразположеността му към импулсивност в решенията и действията, според експертите, го прави склонен към крайни, необмислени постъпки, към бързо акумулиране на афект и съответно отреагиране. Въззивникът не винаги е способен да се съобразява с изискванията и условията на средата, да сдържа чувствата и преживяванията си. В емоционален план е лабилен, с намалени воля и способности за саморегулация на поведението, което от своя страна предопределя склонността му към неуместни афективни реакции. За възз.Т. са присъщи бедно себепознание и ограничени възможности да анализира собственото си поведение и съразмерно да предвижда резултата от действията си.

В интелектуален план вещите лица примат, че актуалният интелектуален потенциал на възз.Т. е в ниските стойности на условната норма (IQ 79), относително съответстващ на възрастта, образователния ценз, натрупания социален опит до момента и особеностите на средата, в която е израснал.

Към момента на извършване на деянието 28.08.2014 г. подсъдимият е бил със запазена годност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си в съответствие с това разбиране.

Горното е основание за извода, че подсъдимият е наказателно отговорно лице по смисъла на чл.31 от НК

Заключението, както на психолога, така и на психиатъра е, че към момента на извършване на деянието подсъдимият не е бил в състояние на физиологичен афект.

Видно от гореизложеното е, че настоящият състав възприема идентична с  възприетата от първата съдебна инстанция фактическа обстановка. Споделят се и направените въз основа на събраните доказателства правни изводи. Правилно първоинстанционният съд е основал присъдата си на гласните доказателства - свидетелските показания на Теодора Коева и Венцислав Т. – сестра и брат на подсъдимия, Назиле Ахмедова, и писмените такива, заключенията на СМЕ и СПЕ, които по основните факти са единни и взаимодопълващи се. От тях се установява по безспорен начин, че взаимоотношенията между въззивника и жертвата от години са били влошени. Нещо повече възз.Т. е упражнявал системен психически и физически тормоз върху своята майка, която още през 2012 г. потърсила закрила срещу поведението на своя син по реда на Закона за домашното насилие по гр.д. № 814/12г. по описа на РС-гр.Попово.

Предвид това правилно ТОС не е кредитирал изцяло обясненията на подсъдимия, като ги е отхвърлил в частта им, касаеща твърденията му, че майка му го тормозела от години, че още от влизането си в дома му е започнала да го обвинява за смъртта на дядо му. Тези негови твърдения правилно са били преценени като негова защитна теза, на която той има неизменно право, но остава голословна – тя не се потвърждава от обективните данни по делото. Тя не се подкрепя от показанията на нито един родственик на въззивника. Както неговия брат, така и сестра му свидетелстват в своите показания, че Г. многократно е пребивал майка им и тя се е снабдила с ограничителна заповед срещу него по ЗЗДН. Тези техни твърдения се подкрепят и от заключението на комплексната СПЕ, която установява подобни поведенчески модели на агресивно отреагиране на личността на възз.Т. – нещо повече за въззивника агресията е единствен възможен вариант за действие в по-сложни и комплицирани житейски ситуации. Горната теза на подсъдимия се намира в противоречие и с неговите собствени добре запазени и подредени във времето спомени за извършените от него действия. Подсъдимият в обясненията си като обвиняем от 03.09.2014 г., л.116 и сл. от дп, словоохотливо и детайлно разказва как е извикал майка си да се качи в жилището му на втория етаж от къщата, за да си „изяснят отношенията” по повод стари техни „дразги” относно обесилия му се дядо. Това „изясняване” е започнало още с влизането на жертвата, когото подсъдимият започнал да й бие шамари, да й дърпа косата. Когато майка му се опитала да се освободи от него – като се опитала да му криви пръстите, той започнал да я удря с юмруци по лицето. Нанесъл й най-малко пет такива удари по собствените му признания. Тя казала, че ще извика полиция. Тогава въззивникът я хванал за косата и я извлякъл на терасата. Там продължил да я удря, а майка му се молила: „Гошо, недей! Гошо, недей!”. Въпреки това подсъдимият не спрял, докато тя не паднала на земята. Възз.Т. видял, че майка му не мърда, дори му се сторило, че и не диша, но решил, че се преструва на „умряла лисица”. Вместо да й окаже помощ, решил да й направи „номер”. Слязъл до мазата, от там взел шише с 200 мл. омаслен бензин и се качил обратно горе в жилището си. Заварил майка си да лежи на терасата в същата поза, без да мърда. Залял тялото й с част от бензина „където ми падне” и я запалил. Пламнал силен огън, майка му скочила с викове, понечила да скочи от терасата, но видяла че е високо, тогава направила опит да влезе в стаята при въззивника. Синът й обаче прекратил този нейн опит, като с два ритника отпратил тялото й обратно на земята на терасата. Това той сторил, защото иначе горящата жена щяла да запали жилището. Г.И. паднала на терасата с лице към пода и останала да лежи така, а дрехите й пушели. Тогава възз.Т. я залял с останалия бензин й отново я запалил. Огънят горял около една минута и загаснал. Този път майка му не се надигнала от земята, не издала никакъв звук. Това обаче не било достатъчно за въззивника, той взел една летва – около 1м. дълга и широка около 10 см. , и с нея нанесъл в горната част на тялото на майка си (главата и раменете) няколко - 5-6, силни удара. След това напуснал жилището и града.

Тук е момента да се отбележи, че въззивната инстанция не съзира допуснати нарушения при провеждането на производството пред ТОС по реда на т.нар. „съкратено съдебно следствие” по чл.371, т.2 от НПК. В жалбата си Т. твърди, че бил под натиск – твърдение, което не намира опора в доказателствата по делото. Напротив, въззивникът още на досъдебното производство е депозирал пространни и детайлни самопризнания, и това той е сторил при спазване на неговите права на обвиняем, за което гаранция е участието на неговия защитник. Видно от отразяванията в съдебния протокол за проведеното на 23.02.2015 г. заседание по НОХД № 7/15 г. на ТОС , които се ползва с материална доказателствена сила по смисъла на чл.131 НПК за извършените действия, инициативата за провеждане на производството по реда на чл.371, т.2 от НПК е изхождала от защитата и лично от подсъдимия Т., който освен че е признал фактите по делото е заявил, че преди това е разговарял и със защитника си и е наясно, че направеното самопризнание ще бъде ползвано от съда при постановяване на присъдата. След това двукратно съдът му е разяснявал правата по чл.371, т.2 от НПК и едва след това е обявил с определение, че при постановяване на присъда ще ползва неговото самопризнание без да събира доказателства за фактите, изложени в обв.акт. При тези доказателства по делото въззивната инстанция намира, че волята на подс.Т. е била формирана свободно и без вмешателства. Подсъдимият Т. сам, доброволно, с пълно съзнание за правните последици от неговото изявление за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК го е направил. При тези обстоятелства съдът в първата инстанция не е допуснал нарушения на процесуалните правила, така както претендира възз.Т..

При така приетите за установени факти, първата инстанция обосновано и законосъобразно е отхвърлила исканията на защитата за преквалификация на деянието като извършено в състояние на афект. Настоящата инстанция, солидаризирайки се с изложените доводи от ТОС, на свой ред отхвърли възможността на деянието да се придаде правна квалификация по чл.118 от НК. В допълнение на изложеното от окръжния съд следва да се посочи, че не може да се възприе тезата на подсъдимия, че е извършил инкриминираното деяние, защото е бил системно тормозен от майка си. Съдебната практика в подобни казуси е в обратния смисъл и е константна, че коментирания текст е приложим само в случаите, когато деецът е извършил деянието в състояние на силно раздразнение /афект/ предизвикано от пострадалия с изброените от закона действия, от които са настъпили или биха могли да настъпят тежки последици за дееца. Така например в свое Решение № 299 от 10.VII.1985 г. по н. д. № 311/85 г., I н. о., ВС на РБ е приел, че многогодишният физически и психически тормоз, упражняван от пострадалия върху неговите съпруга и син, не обуславя приложението на чл. 118 НК, щом като в деня на убийството му той не е извършил нищо противоправно спрямо своите близки, което да е довело подсъдимия до състояние на физиологичен афект. По настоящото дело от заключението на СПЕ се установява по категоричен начин, че в момента на деянието подсъдимият не е бил в състояние на физиологичен афект, а поведението му е било обусловено от характеровите особености на дисхармоничната му личност.

С оглед пълнота на настоящото изложение следва да се отхвърли и възможността за преквалификация на деянието като такова по чл.124 от НК. На първо място за действителното съдържание на умисъла на подсъдимия следва да се черпят изводи не от неговите обяснения, а от обективираното от него поведение. В конкретния случай подсъдимият е нанасял последователно удари с шамари (поне 5 на брой), с юмруци (5-6 бр.), с ритници (2 бр.), двукратно заливал с бензин и двукратно палил тялото на майка си, след което идват удари с летва. Всички удари са все със значителна сила, и все в областта на главата и рамената. Той не се е задоволил просто да удари майка си и да я повали на земята с юмручни удари, а вече повалена, подсъдимият е продължил с агресията си – залял я с бензин отново в областта на същия жизнено важен орган – главата и я подпалил. Това обаче не било достатъчно за подсъдимия – с два ритника спрял опита на горящата жена да потърси спасение в жилището му, отново я залял с бензин и отново я подпалил, а след това и нанесъл и удари с летва. В това си поведение подсъдимият е вложил ярост и мъст, събирана през целия му житейски път срещу Г.И., негова рождена майка. Подсъдимият е нанесъл много тежки поражения върху важен жизнен орган на човешкото тяло чрез удряне с юмруци, палене и удари с летва в главата на пострадалата, осуетил е нейния опит да се спаси. Затова и въззивната инстанция приема, че подсъдимият е действал при пряк умисъл – ясно е съзнавал, че уврежда пострадалата в жизнено важен орган, искал е настъпването на това увреждане, като е осъзнавал, че по този начин причинява смъртта на майка си. Затова правилно окръжният съд е приел, че подс.Г.Т. следва да носи отговорност за умишлено причиняване смъртта на майка си. В този смисъл и Решение № 67 от 14.II.1983 г. по н. д. № 42/83 г., II н. о., Решение № 2 от 18.02.1988 г. по н. д. № 686/1987 г., I н. о., Решение № 31 от 29.I.1969 г. по н. д. № 807/69 г., II н. о.

По изложените аргументи настоящия състав на въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съдебен състав е придал на установените факти и правилната правна квалификация, като е счел, че въззивникът Г.Т. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 3 и т. 6, пр. 2-ро и 3-то от НК, както и че е действал умишлено.

Окръжен съд-Търговище правилно е преценил и наличието на квалификацията по т.3 на чл.116, ал.1 от НК – обуславя се родствената връзка между пострадалата и подсъдимия – майка и син.

По отношение на квалификацията по т.6 пр. 2 и 3 на чл.116 от НК:

В практиката си ВКС на РБ приема, че убийството с особена жестокост характеризира начина на извършването му и личността на дееца, изразени в ярост, свирепост, отмъстителност, садизъм, а особено мъчителният начин на убийство трябва да се преценява с оглед броя и начина на нанесените удари, причинените болки и страдания на пострадалия, вследствие на което той изживява тежки предсмъртни мъки. В друго свое решение (Решение № 86 от 11.II.1970 г. по н. д. № 1/70 г., II н. о.) ВС е доразвил разбирането си, като е посочил, че ако изживените болки и страдания са повече от тези при обикновения случай на убийство, то престъплението следва да се квалифицира като такова, извършено по особено мъчителен начин за пострадалия.

За да бъде квалифицирано убийството като извършено с особена жестокост ВКС е указвал, че е нужно да се съобразят начинът на действие и характерът на нанесените удари. Например, ако последните са от такъв характер и са извършени по такъв начин, че не са извън рамките на обикновените случаи на наранявания, то и убийството следва да се квалифицира като обикновено такова. Като убийство с особена жестокост следва да се квалифицира само тогава, когато ударите - един или повече, са нанесени с ярост, са тежки и със силно поразяващо действие. ВКС приема, че и единственият удар понякога е достатъчен, за да квалифицира убийство като такова с особена жестокост, щом като е бил толкова силен, че е пронизал изцяло тялото на жертвата, счупен е изцяло черепът й, клана и рязана е като животно и пр. Това е така не само защото самите удари са били тежки и жестоки, но и защото те сами по себе си характеризират дееца като особено жесток.

От изложеното се вижда, че има съществена разлика между убийство, извършено по особено мъчителен начин за убития, и убийство с особена жестокост, и тази разлика съобразно с доказателства в делото и установената фактическа обстановка трябва да бъде разкривана във всеки конкретен случай. В някои случаи може убийството да не е извършено по особено мъчителен начин за убития, защото той може още с първото нараняване да е починал, но може да е налице убийство с особена жестокост, щом като ударът или ударите са били особено жестоки и сочат на подчертана ярост и явно изразено желание за мъст. В конкретния случай въззивникът е нанесъл с ожесточение и воден от озлоблението си към майка му, като част от семейния кръг, към който той изпитвал постоянна враждебност, съгласно и заключението на съдебно-психологичната експертиза, множество удари със сила, причинили счупване на черепа. Пострадалата е изпитвала болки не само в момента на тяхното нанасяне, а след това, когато е агонизирала, обхваната от пламъци, лишена от собствения й син от възможност да се самоспаси. Горното дава основание и на въззивната инстанция да приеме кумулативното наличие и на двата квалифициращи белега на убийството „особена жестокост” и „особено мъчителен начин”.

Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че и при индивидуализацията на наказанието, съответно на обществената опасност на деянието и дееца, ТОС не е допуснал нарушения на закона.

При определяне вида на адекватното наказание на подсъдимия в конкретния случай първоинстанционният съд е формирал избора си измежду три алтернативи, посочени в санкцията на чл.116 от НК – „Доживотен затвор без замяна”, „Доживотен затвор” и „Лишаване от свобода”. По силата обаче на императивната норма на чл.58а, ал.2 НК, намираща приложение в процедурата на проведеното съкратено съдебно следствие, наказанието „Доживотен затвор без замяна” е изключено от санкционните възможности. При проверка правилността на избора на първата инстанция между останалите две алтернативи, въззивният съд се ръководи от следните доводи:

На първо място, като всяко престъпление по чл.116 от НК и конкретното разкрива висока степен на обществена опасност. Но наред с това, то се преценява от съда и като „изключително тежко”. За формирането на горния извод въззивната инстанция, съобрази и изискванията на чл.38а, ал.2 от НК. Липсата на легална дефиниция за „изключително тежко” престъпление, за налагане на наказанието „Доживотен затвор” означава, че извън свързаните със санкцията белези по чл. 93, т. 7 от НК, следва да са налице и други допълнителни обстоятелства, които да придават изключителност на тежкото престъпление. Съгласно съдебната практика, тези допълнителни факти и обстоятелства могат да бъдат от най-разнообразно естество, като например - многобройност на съставомерните квалифициращи елементи, характеристични данни за дееца, обстоятелства, свързани с резултата от гледище обема на засегнатите правно защитени блага, общественият резонанс от престъплението и други подобни. Допълнителните белези, придаващи изключителност на тежкото престъпление трудно могат да бъдат предварително фиксирани, поради което бяха предмет и на преценка в конкретния случай. Според всички обстоятелства, извън квалифициращите такива, извършеното от подсъдимия несъмнено е изключително тежко, защото престъплението е извършено при наличието на три съставомерни квалифициращи признаци – по отношение на жертвата, която е била негова майка, по особено мъчителен за нея начин и при проява на особена жестокост от страна на дееца. Наличието на само един от посочените белези от гледище на законовата хипотеза на чл. 116, ал.1 от НК придава на деянието характеристиката по чл. 93, т. 7 НК на „тежко престъпление”, а в конкретния случай са налице едновременно три квалифициращи обстоятелства. Това само по себе си в достатъчна степен характеризира престъплението като изключително тежко.

На следващо място личността на подсъдимия също разкрива завишена степен на обществена опасност, въпреки чистото му съдебно минало. Качествата на личността намират проявление и в конкретиката на престъпната дейност, затова и начинът и средствата на осъществяване на престъпния състав също имат значение за тази преценка. Въпреки трудовата му ангажираност, подсъдимият явно не е можел да се социализира и приобщи към обществото, където насилието е недопустимо и морално укоримо. Подобна проява с демонстрирана бруталност на деянието в осъществяване на престъпления по Глава втора на НК - посегателства над най-ценното благо на личността, с оглед техния интензитет, честотата на престъпните прояви и предвид облика на визираната инкриминирана дейност в контекста на общата престъпност, навежда на извод за сериозна социална нетърпимост. Това от своя страна сочи, че при избора на наказанието измежду предвидените в закона алтернативи: „Лишаване от свобода” и „Доживотен затвор”, следва да се намери баланса между индивидуалната и генералната превенция, така че това да не бъде възприето като безнаказаност. Социалният отзвук на този вид престъпни деяния и очакванията на гражданите като възмездие и насоченост на обществената превенция в съчетание с ниската степен на възможности за ресоциализация на подсъдимия мотивираха извода и на въззивната инстанция, че за постигане целите на наказанието, е наложително възз.Г.Т. да бъде поставен в изолация от обществото до края на живота му, лишавайки го от възможността да върши други престъпления, както и да се въздейства предупредително върху него, да се поправи и превъзпита, като едновременно с това се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове от обществото. В този ред на мисли, конкректното престъплението следва да се разглежда като процес, който обхваща цялостното поведение на дееца, манифестирано в определени темпорални рамки. Престъплението не се свежда и изчерпва единствено с момента на нанасянето на конкретното смъртоносно увреждане на жертвата и не може да се разглежда изолирано от цялостното поведение на подсъдимия при и около осъществяването на деянието. Затова от значение е не само избрания брутален начин и средство за лишаване от живот на Г.И., но предхождащите деянието прояви на домашно насилие, упражнено от въззивника спрямо майка му. Те шокират с коравосърдечието, безмилостността, бруталността на постъпката и обективират отсъствие на човечност у подсъдимия. От друга страна, проявата му действително сочи на допълнително субективно отношение към жертвата, изразяващо се в неоправдана злоба, ожесточение и мъст. Това отношение е особено тежко укоримо и отблъскващо, тъй като то е било проявено спрямо собствената майка, по отношение на която обществено възприетото и очаквано отношение е коренно различно – на обич, привързаност и взаимопомощ. В конкретния случай подсъдимият години наред не само е живеел в жилище, собственост на майка си, въпреки собствената му зряла възраст, но и я е биел системно през последните две години. Казаното по-горе именно мотивира и въззивния съд да приеме, че осъщественото от подсъдимия поведение разкрива висока степен на жестокост от негова страна. Престъплението е извършено от безчовечна личност, лишена от елементарно осъзнаване на живота извън собствения му такъв като най-висше благо; индивид с липса на емпатия, което води на извод за неговата висока степен на опасност и за останалите членове на обществото.

Не на последно място - възможностите за ресоциализация на възз.Т. в обществото и типичната му социална среда са малки. Тези изводи са изводими от психологичния профил на подсъдимия, който е подчертано негативен и даващ основания да се заключи, че рехабилитация би била възможна само и единствено след продължителен престой в място на лишаване от свобода, което е обезпечено с възможността единствено от наказанието „Доживотен затвор”, позволяващо законодателно да бъде заменено с 30 години „лишаване от свобода”, едва след фактическо изтърпяване на 20 години от тях, съгласно разпоредбата на чл.38а, ал.3 и ал.4 от НК. За оскъдните възможности за ресоциализация на подсъдимия, съдът бе мотивиран от данните за неговата дисхармонична личност с нарушена и деформирана връзка със семейството и най-близките му хора, перманентно чувство за непълноценност (проявяващо се чрез търсене на утвърждаване чрез силови методи) и себенеувереност; възз.Т. е усвоил неподходящ, отрицателен модел на агресивно отреагиране, който прилага непрестанно като единствен възможен вариант за действие в по-сложни житейски ситуации. Спрямо околните възз.Т. често може да бъде придирчив, мнителен и взискателен; предразположеността му към импулсивност в решенията и действията, го прави склонен към крайни, необмислени постъпки, към бързо акумулиране на афект и съответно отреагиране. Въззивникът не винаги е способен да се съобразява с изискванията и условията на средата, да сдържа чувствата и преживяванията си. В емоционален план е лабилен, с намалени воля и способности за саморегулация на поведението, което от своя страна предопределя склонността му към неуместни афективни реакции. За възз.Т. са присъщи бедно себепознание и ограничени възможности да анализира собственото си поведение и съразмерно да предвижда резултата от действията си.

Съобразявайки горното, въззивният съд намери, че правилното първата инстанция е преценила, че алтернативно предвиденото наказание в чл.116, ал.1 от НК „лишаване от свобода”, не би изпълнило целите на чл.36 от НК. Горното, съчетано с наличието на предпоставките по чл.38а от НК, предопределя като най-адекватно за постигане на визираните цели налагането на наказание „Доживотен затвор”, както правилно е приел ТОС.

След като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е бил обвързан с императивната разпоредба на чл.58а, ал.2 от НК, намираща приложение по силата на чл. 373, ал.2 от НПК в особеното производство, по което е протекло съдебното следствие пред ТОС. Правилно е било заменено определеното наказание „Доживотен затвор” с наказание „лишаване от свобода”. Неговата индивидуализация е била ограничена в пределите по чл.58а, ал.3, вр.чл.116, ал.1 от НК – между 15 и 30 години. При определяне на неговия размер окръжният съд е отчел смекчаващите вината обстоятелства – чисто съдебно минало, трудова ангажираност и съдействие за разкриване на обективната истина в хода на досъдебното производство, както и отегчаващи такива – високата степен на обществена опасност на деянието, недобрите характеристични данни за личността на въззивника, видно от приложената по делото характеристика, прояви на насилие и враждебност към семейния кръг, липсата на каквото и да осъзнаване на собствената на вина, демонстрирано и пред въззивната инстанция.

При наличния баланс между смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, въззивната инстанция намери, че отмереното наказание малко над средния размер „Лишаване от свобода” е справедливо и съответно на целите по чл.36 от НК - да се отнеме възможността на подсъдимия да върши други престъпления, да се превъзпита, както и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Въззивната инстанция не споделя виждането на защитата, че психическото състояние на подсъдимия е обстоятелство, което следва да се цени като смекчаващо отговорността му. На първо място въззивникът не страда от психично заболяване в тесния смисъл на думата, а притежава характерови особености, които обаче го категоризират като източник на повишена опасност за обществото – както вече бе посочено по-горе подсъдимият е диссоциална личност, склонна към асоциално поведение, агресия и безцеремонност по отношение на обществените правила и норми.

 

Въззивната инстанция намира и оплакването на възз.Т. за допуснато нарушение от първата инстанция при прилагане нормата на чл.59 от НК за неоснователно. Сред материалите по делото липсват писмени доказателства за негово задържане на 02.09.2014 г. Отделно от горното, при привеждане на присъдата в изпълнение евентуален пропуск на съда да зачете предварително задържане на въззивника подлежи на корекция по реда на чл.417 от НПК.

 

По изложените съображения настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваната първоинстанционна присъда следва да бъде потвърдена изцяло.

 

Водим от горното и на основание чл.338 от НПК, въззивният съд

 

 

 

 

Р Е Ш И :

 

  ПОТВЪРЖДАВА присъда № 5, постановена на 23.02.2015 г. по НОХД № 7/15г. по описа на ОC – гр. Търговище.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок от съобщаването на страните.

 

Препис от решението да се връчи на страните.

 

                                                                                                                                                        

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                              2.