Р Е Ш Е Н И Е

 

58

 

гр.Варна,    15.04.2019 г.

 

В     ИМЕТО   НА    НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание, проведено на 07 март две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                            

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО ЯНКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВКА ДЕНЕВА

СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

 

 

при участието на прокурора ИСКРА АТАНАСОВА и секретаря С. ДИЧЕВА, като разгледа докладваното от съдия Светослава Колева ВНОХД № 131 по описа на ВАпС за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:

   

Настоящото съдебно производство е второ по ред въззивно такова, тъй като състав на ВКС на РБ с Решение № 325/16.04.2018 г., постановено по н.д. № 1145/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, е отменил Решение № 158/27.06.2017 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 55/2017 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

Предмет на въззивна проверка е правилността на Присъда № 50 от 12.10.2016 година, постановена по НОХД № 251/2016 г. от Разградския окръжен съд. С атакувания съдебен акт подсъдимият В.С.В. е бил признат за виновен в това, че на 31.07.2015 г. при управление на МПС - товарен автомобил марка Volvo FН16 с рег.№ В 1784 СР и прикачено към него самосвално ремарке Kassbohrer с рег.№ В 6150 ЕК, без да има необходимата правоспособност да управлява превозно средство категория CE, по път І-2 (гр.Разград-гр.Русе) при км.67+216 е нарушил правилата за движение, визирани в: чл.16, ал.1, т.1, чл.21, ал.1 и чл.23, ал.1 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на две лица – на М.Б. М., ЕГН **********, починала на 31.07.2015 г. и на Б.М.Л., ЕГН **********, починал на 07.01.2016 г., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, предл. 3 и 5, б. „Б“, предл. 1, вр. ал. 1, б. “В“, вр. чл.342, ал.1 НК и чл.54 НК РОС му наложил наказание „Лишаване от свобода” за срок от ПЕТ ГОДИНИ, който редуцирал по реда на чл.58а, ал.1 НК с една трета на ТРИ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА.

На основание чл.59, ал.1 и чл.61, т.3 ЗИНЗС РОС постановил наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно от подс.В. в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим.

РОС оправдал подс.В. да е извършил нарушение на правилата за движение по чл.5, ал.1, т.1 ЗДП, чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДП, чл.150 ЗДП, чл.150а, ал.1 и ал.2, т.11 ЗДП и чл.151, ал.1, т.8 ЗДП, които да са в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на съставомерния резултат.

Със същата присъда подсъдимият С.В.В., е признат за виновен в това, че на 31.07.2015г., по път І-2 (гр. Разград - гр. Русе), при км. 67+216, като собственик, управител и ръководител на транспортната дейност в „СТЕНЛИ В.” ЕООД, Булстат: 202116548, със седалище и адрес на управление на дейност с. Царевци, общ. Аврен, обл. Варна, извършващо обществен превоз на товари, което е собственик на товарен автомобил марка Volvo FН16 с рег. № В 1784 СР и прикачено към него  самосвално ремарке Kassbohrer с рег. № В 6150 ЕК, управляван от В.С.В., ЕГН **********, е нарушил правилата за експлоатация на транспорта, визирани в чл.7а, ал.2 от Закона за автомобилните превози, изискващ лицензираните превозвачи да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст и правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория, и в условията на независимо извършителство с В.С.В. е допуснал причиняване смъртта на М.Б. М., ЕГН **********, починала на 31.07.2015 г. и на Б.М.Л., ЕГН **********, починал на 07.01.2016 г., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, предл. 3, б. „Б“, вр. чл.342, ал. 2 НК и чл.54 НК РОС му наложил наказание „Лишаване от свобода” за срок от ПЕТ ГОДИНИ, който редуцирал по реда на чл.58а, ал.1 НК с една трета на ТРИ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА.

На основание чл.59, ал.1 и чл.61, т.3 ЗИНЗС РОС постановил наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим.

Първата инстанция оправдала подсъдимия С.В.В. да е извършил нарушение на правилата по чл.147, ал.1 и ал.3, т.4, чл.150, чл.150а, ал.1 и ал.2, т.11 от Закона за движение по пътищата, чл.7а, ал.1 и чл.7б, ал.1 от Закона за автомобилните превози, чл.87, т.1 и чл.87а, ал.1, т.1 и т.2 от НАРЕДБА № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, както и да е извършил престъпление по чл.343, ал.3, пр.5 НК;

На основание чл.343г НК РОС лишил и двамата подсъдими от правото да управляват МПС за срок от по ПЕТ ГОДИНИ.

Сторените по делото разноски са възложени за заплащане от подсъдимите.

 

Въззивната проверка пред Варненския апелативен съд е инициирана по:

·        протест на прокурор при ОП Разград

·        въззивни жалби от поверениците на частните обвинители

·        въззивна жалба от защитника на подсъдимите В.С.В. и С.В.В. против присъда 50 от 12.10.2016 година по НОХД № 251/2016 год. по описа на Окръжен съд – Разград.

В сезиращия настоящата инстанция протест се твърди единствено несправедливост на наложеното по отношение на подсъдимия В.С.В. наказание „Лишаване от свобода”. Иска се увеличаване на неговия срок на шест години, които да бъде редуциран на четири години.

Във въззиваната жалба на адвокат С.М. и адвокат М.Б. - повереници на частните обвинители Т.Б.Л. и М.Х.Л., се развиват оплаквания за несправедливост на наложените наказания и за двамата подсъдими; Частното обвинение намира, че отмерените наказания не били съобразени с обществената опасност на деянието и неговите противоправни последици и респективно не било в състояние да постигне целите на специалната, и най-вече на генералната превенция. Иска се увеличаване на срока на наложеното наказание „Лишаване от свобода” над средния размер от девет години. По отношение на С.В.В. се оспорва законосъобразността на кумулативно наложеното наказание по чл. 343г от НК, което според частното обвинение не следва да бъде „лишаване от право да управлява МПС”, а „лишаване от правото да бъде ръководител транспортна дейност и управител на транспортно предприятие”.

Частният обвинител П.П., чрез повереника си – адв. Я.С. САК, навежда доводи за неправилност на присъдата и заниженост на наложените на двамата подсъдими наказания. Намира оправдаването на подсъдимия В. Стилянов В. по част от вменените му от прокуратурата за нарушение текстове от ЗДвП за неправилно и незаконосъобразно. Моли същият да бъде признат за виновен и в чл.5, ал.1 ,т.1 ЗДвП, чл.20 ,ал.1 и ал.2 ЗДвП, чл.150, ал.1, т.8 ЗДвП, чл.150 а, ал.1 и ал.2, т.11 ЗДвП; Частното обвинение оспорва правилността на оправдаването на подс.Стилян В. за нарушение чл.147, ал.1 и ал.3, т.4 ЗДвП, чл.150, чл.150 а, ал.1 и ал.2, т.11 ЗДвП, чл.7а, ал.1 и чл.7б, ал.1 от Закона за автомобилните превози, чл.87, ал.1 и чл.87а, ал.1, т.1 и т.2 от наредба № 33 от 3.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ. Въззивната инстанция е сезирана с искане да признае С.В. за виновен да е допуснал нарушения и на чл. 147, ал.1 и ал.3, т.4 ЗДвП, чл.150, чл.150 а, ал.1 и ал.2, т.11 ЗДвП, чл.7а, ал.1 и чл.7б, ал.1 от Закона за автомобилните превози, чл.87, ал.1 и чл.87а, ал.1, т.1 и т.2 от Наредба № 33 от 3.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ; на следващо място се твърди и несправедливост на наложените и на двамата подсъдими наказания и се иска тяхното увеличение.

Във въззивната жалба на адв.Ж.Г. - защитника и на двамата подсъдими, се навеждат оплаквания за необоснованост на присъдата и за допуснати съществени процесуални нарушения при нейното постановяване. По отношение на В.В. защитата счита, че са налице единствено и само смекчаващи отговорността обстоятелства и нито едно отегчаващо такова. Според защитата обстоятелството, че В. има наложено едно административно наказание за нарушение на ЗДвП не следва да се отчита в негова вреда, защото било инцидентно нарушение и касаело не ползване на обезопасителен колан. Според защитата първоинстанционният съд не е отчел адекватно отношението на същият към извършеното деяние, включително и неговото процесуалното поведение което следва да бъде отчетено в присъдата съгл.т.7 от ТР№1/2009г. Съдът не е отчел при определяне размера на наказанието и пълното съдействие, оказано от подсъдимия за изясняване на обстоятелства по делото. Не на последно място защитата счита че съдът не е отчел и поведението на В. след пътния инцидент, което макар да не покрива нормата на чл.343а от НК, следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността на подс.В.. Защита счита, че по отношение на В.В., наложеното наказание е явно несправедливо с оглед личността на подсъдимия, неговите характеристични данни, социално поведение,трудова ангажираност, отношение към извършеното деяние, процесуално поведение. Въззивната инстанция е сезирана с искане за редуциране на размера на наложеното наказание „Лишаване от свобода” като същото бъде определено на минимума на санкционната норма на чл.343 ал.4, вр.ал.З пр.З от НК, както и с искане за приложение на института на условното осъждане.

По отношение на С.В. защитата счита, че липсва субективния елемент на престъпния състав, тъй като в обвинителния акт не било посочено, че С.В. е знаел че синът му ще тръгне да извършва превоз с прикачено към автомобила ремарке. Според защитата доказателства в тази насока не били събрани и в хода на воденото съдебно следствие. Дори да се приеме, че Ст.В. е знаел за това действие на сина си и го е допуснал, знаейки че последният е неправоспособен водач, то защитата счита, че се касае за извършено административно нарушение, за което има влязло в сила НП. Защитата твърди, че липсва причинно следствена връзка със съставомерните последици от деянието на С.В., още повече, че подсъдимият С.В. е признат за не виновен да е допуснал нарушение на правилата по чл.150, чл.50 а ал.1 и ал.2 т.11 от ЗДвП.

Въззивната инстанция е сезирана с искане на основание чл.ЗЗ6 ал.1 т.З от НПК за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият С.В.В. да бъде оправдан, а на основание чл.337 ал.1 т.1 и т.2 от НПК срокът на наложеното на подсъдимия В.С.В. наказание „Лишаване от свобода” да бъде намалено на 3 години, чието изтърпяване на осн. чл.66 от НК да бъде отложено с изпитателен срок от 5 години; по отношение срока на наказанието по чл.343г НК защитата прави искане да бъде увеличен на 5 години.

С Решение № 158 от 27.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 55/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, въззивната инстанция изцяло потвърдила първоинстанционната присъда.

По повод касационна жалба на подсъдимите В.В. и С.В., с която са били наведени оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и несправедливост на наложените наказания, състав на ВКС, II-ро но, по нд № 1145/2017 г. е постановил Решение № 325/16.04.2018 г., с което е приел, че при изготвянето на въззивния акт са били допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в липса на мотиви по довода на защитата за допуснато нарушение на принципа ne bis in idem, поради което и на основание чл.354, ал.3, т.2, вр.ал.1, т.5 от НПК,  е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на ВАпС от фазата на съдебното заседание.

По този повод е образувано и настоящото второ по ред ВНОХД № 131/18 г. по описа на ВАпС. Предметните предели на въззивната проверка са ограничени от забраната за reformatio in peius, доколкото касационната проверка е била осъществена единствено по жалба на подсъдимите В. и В.. Настоящият състав приема, че присъдата на първата инстанция, както и предходното въззивно решение в техните наказателно-оправдателни части не подлежат на преразглеждане – чл.355, ал.3 от НПК. В настоящото производство въззивният съд принципно не може и да наложи по-тежко наказание – арг.чл.355, ал.2 от НПК.

В изпълнение на задължителните указания, дадени с Решение № 325/16.04.2018 г. на ВКС, II-ро но, по нд № 1145/2017 г., съобразявайки и принципните постановки, залегнали в общите положения на ТР № 3/2015 г. относно принципа пе bis in idem по чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 на ЕКПЧ, въззивната инстанция като констатира, че подс.С.В. е бил санкциониран по административен ред за същото деяние с влязло в сила НП № 15-1075-000550/10.08.2015 г. на Началника на Сектор ПП към ОДМВР Разград, счете че са налице процесуални пречки за продължаване на наказателния процес, които следва да бъдат отстранени. Затова на основание чл.25, ал.1, т.5 от НПК с определение на настоящия състав на ВАпС от 31.05.2018 г., влязло в сила на 06.11.2018 г., когато е било потвърдено с Решение № 210/06.11.2018 г. от ВКС по нд № 649/2018г., наказателното производство по ВНОХД № 131/2018 г. е било спряно.

На 23.11.2018 г. е било изготвено Предложение на основание чл.72, ал.1, вр.чл.70 б.Д ЗАНН от прокурор при ОП Разград, с което е сезиран АдмСъд Разград с искане за възобновяване на АНП, по което е било издадено влязлото в сила НП № 15-1075-000550/10.08.2015 г. на Началника на Сектор ПП към ОДМВР Разград и за неговата отмяна.

С Решение № 27, постановено и влязло в сила на 11.02.2019 г. състав на АдмС Разград по дело № 152/2018 г. е възобновил цитираното АНП и е отменил сила НП № 15-1075-000550/10.08.2015 г. на Началника на Сектор ПП към ОДМВР Разград, с което на подс.С.В. на основание чл.177, ал.1, т.3 от ЗДвП е било наложено адм.наказание „Глоба“ в размер на 300 лева за нарушение по чл.102 от ЗДвП.

Едва след отпадане на основанията за спиране на наказателното производство, съдебното разглеждане пред въззивната инстанция бе възобновено на 07.03.2019 год.

В съдебно заседание въззивният прокурор заявява, че не поддържа протеста. Изразява становище за неоснователност на въззивните жалби. Счита, че обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са били установени по несъмнен и категоричен начин. Намира отмерените от първата инстанция наказания за справедливи по отношение на С.В., а това – на В.В. за завишено, но при категорично запазване на ефективното му изтърпяване.

В съдебно заседание частния обвинител П.С.П. се представляват от адв.Ф.П., която заявява, че не поддържа искането за увеличаване на размера на наложените наказания и по отношение на двамата подсъдими. Излага аргументирано становище за неоснователност на всички възражения на защитата, които още на първа инстанция са намерили правилен и обоснован отговор. Въззивната инстанция е сезирана с искане за потвърждаване на първоинстанционната присъда.

Адв.С., също повереник на частния обвинител П.П., от своя страна поддържа всички оплаквания, наведени във въззивната жалба. Твърди несправедлива заниженост на наложените и да двамата подсъдими наказания. Изразява становище за неоснователност на жалбата на защитата.

Поверениците на частните обвинители Т. и М. Лазарови – адв.М. и адв.Б., поддържат както собствените си доводи, изложени във въззивната жалба, така и тези на прокуратурата, застъпени в протеста. Изразяват становище за неоснователност на възраженията на защитата за липса на специално качество „работник или служител по транспорта” на подс.В., както несъгласие с доводите за субективна несъставомерност на деянието му.

Адв.К. като повереник на частния обвинител П.Л. изразява становище за неоснователност на всички жалби и протеста. Единствено на ревизия подлежи произнасянето на първата инстанция в частта на определяне типа затворническо заведение, в което да бъде изтърпявано наложеното наказание „Лишаване от свобода” на всеки от подсъдимите.

В съдебно заседание адв.Р. - защитник на двамата подсъдими, поддържа жалбата на изложените в нея основания. Поддържа се искане за оправдаване на подс.С.В., тъй като същият не притежава особеното качество на лице „работник или служител по транспорта”, както и защото в обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържали обстоятелства относно субективното му знание, че водачът В.В. не е имал нужната правоспособност. Развива се тезата, че независимо съпричиняване е възможно единствено в хипотезата на чл.342, ал.1 НК, но не и в тази на ал.2 от същия текст. В условията на евентуалност се поддържа и искане намаляване размера на наложените наказания „Лишаване от свобода” и приложение на чл.66 от НК.

Въззивните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока за обжалване и от надлежна страна, като разгледани по същество се преценяват като неоснователни.

 

Въз основа на събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства настоящата въззивен състав приема за безспорно установена следната фактическа обстановка:

Съдебното производство пред първата инстанция е протекло при условията на т.нар. „съкратено съдебно следствие” по реда на чл.371, т.2 НПК.

Подсъдимият В.В. е водач на моторно превозно средство категории AM, В1, В, Cl, С и Ткт, съгласно свидетелство за управление на МПС № 282708307, издадено на 26.06.2015г. /т. 2, л. 29 от ДП/. На възз.. В. били издадени удостоверение за психологическа годност № 237764 от 29.01.2015 г. и карта за квалификация на водач на МПС № 282708307 от 08.07.2015 г. /т. 5, л. 30, л. 31/. Изпитът за категория С възз. В. В. успешно издържал на 24.04.2015г. /т. 2, л. 14, л. 15/. До този момент на възз.. В. било налагано само едно наказание като водач на МПС - по чл. 137а ЗДП за не ползване на обезопасителен колан /т. 2, л. 13 от ДП/.

С трудов договор № 8/17.07.2015г. възз.В.В. бил назначен на длъжност „Шофьор товарен автомобил“ в „Стенли - В.“ ЕООД със седалище и адрес на управление на дейност с. Царевци, общ. Аврен, обл.Варненска /т. 5, л. 23 от ДП/. Към датата на сключване на трудовия договор възз.В. не е имал трудов стаж като шофьор.

Собственик на капитала на „Стенли-В.“ ЕООД и негов управител бил бащата на възз.В.В. - възз. С.В.. Предметът на дейност на дружеството включвал транспортна дейност - превоз на пътници и товари в страната и чужбина /т. 5, л. 33/.

„Стенли-В.“ ЕООД притежава лиценз № 0150 за международен автомобилен превоз на товари, валиден от 18.09.2012г. до 17.09.2017г. /т. 5, л. 26/. На възз.С.В. било издадено удостоверение № 7030/31.03.2009г. за професионална компетентност за международен автомобилен превоз на товари /т. 5 л. 28/, както и удостоверение за психологическа годност № 153518/09.07.2013г. /т. 5, л. 25/.

С пълномощно от 17.07.2015г. възз.С.В. като управител на „Стенли-В.”ЕООД упълномощил сина си В.В. да управлява МПС марка “Волво ФХ 16“ с per. В 1784 СР според утвърдения график на фирмата /т. 2, л. 35/. Съгласно Раздел II, т. 1, б. „В” от Инструкцията за предпътен инструктаж на водачи на товарни автомобили, утвърдена от управителя на дружеството възз.В., водачът се допуска до управление на автомобила само при условие, че притежава необходимата професионална квалификация и опит за управление на съответната марка автомобил /т. 5, л. 21 гръб/.

На 31.07.2015 г. около 12 часа подсъдимите С.В. и В.В. ***, за да товарят пшеница от с. Бъзън, обл. Русенска. Възз. В.В. управлявал товарен автомобил самосвал “Волво ФХ16“ с per. № В 1784 СР, като към него прикачил ремарке за самосвал „Кесборер Д 17 Б” с per. № В 6150 ЕК.

И двете превозни средства били собственост на „СТЕНЛИ-В.“ ЕООД. Товарният автомобил „Волво“ бил преминал периодичен преглед на 29.01.2015 г. и подлежал на технически преглед до 29.07.2015 г. /т. 2, л. 51/. Въпреки, че не бил преминал следващия технически преглед, при издаването на пътния лист на камиона серия А, № 112, на 31.07.2015г. възз. С.В. като механик се подписал, че автомобилът е технически изправен /т. 2, л. 46/.

Възз. С.В. управлявал друг товарен автомобил на дружеството марка „Рено“ с per № В 8601 СТ и прикачено към него ремарке е per. № ЕН 7326 ЕХ.

В 13,10 часа на 31.07.2015 г. камионите пристигнали в с.Бъзън, където били натоварени с пшеница.

В 18 часа тръгнали към гр. Варна. В автомобила и ремаркето, управлявани от възз.В.В., били натоварени общо 23960 кг пшеница, видно от товарителница № 368 от 31.07.2015 г./ т. 2, л. 47/. Товарът бил разпределен по равно - по около 12 тона в камиона и ремаркето. Преди да потегли от с.Бъзън, възз. В. не бил почивал 9 последователни часа намалено с 2 часа и 10 минути съгласно Регламент /ЕО/ 561/2006г. Двата автомобила не се движили заедно, като този на възз. Ст. В. се намирал на около километър преди камиона с ремаркето, управлявани от възз. В.В..

Около 18,45 часа възз. В. ***), при км.67+216, на околовръстния път на Разград, след разклона за с. Гецово и бензиностанция „Пътконсулт“. Този участък от пътя бил двупосочен, прав и хоризонтален, с обща ширина от 7,8 метра. Пътната настилка била гладък асфалтобетон, в добро състояние, без повреди и неравности. Платното било разделено чрез единична непрекъсната линия М1 на две ленти с еднаква ширина. В края на този прав участък, вляво от пътя имало пътно отклонение, непосредствено след което започвал ляв завой с възходящ наклон спрямо посоката Русе - Варна. Времето било ясно, настилката - суха, видимостта - нормална за конкретните пътни условия. На правия участък възз. В. увеличил скоростта на състава от превозни средства до 86 км./ч.

Пред композицията, управлявана от възз.В., имало два микробуса и един лек автомобил. Най-отпред се движел лек автомобил „Киа Сийд“, управляван от св. Ц. М., след него бил микробус „Ситроен Джъмпер“, управляван от св. Х.Б., а след него - микробус „Мерцедес Спринтер 312“, управляван от св. В.К.. На правия участък преди левия завой пред св. М. се движел велосипед, управляван от неизвестно лице. Велосипедистът се намирал почти по средата на пътя, поради което св. М. му свирнал с клаксона да се прибере по-надясно, но велосипедистът само погледнал назад и продължил движението си в средата на лентата. Тъй като в насрещната лента имало автомобили и св. М. не можел да изпревари велосипедиста, той започнал да намалява скоростта си и в един момент спрял. След него поетапно спрели и водачите на микробусите.

Възз. В.В. бил твърде близо до движещите се пред него три МПС, когато забелязал, че те започнали да намаляват скоростта си. Не можел да спре своевременно и за да не ги блъсне, отклонил товарната автокомпозиция в насрещната лента за движение.

В този момент в насрещната лента се движел лек автомобил „Тойота РАВ 4“ с per. № Р 1608 ВН, управляван от Б.М.Л., който пътувал от гр.Варна към гр.Русе. С предната си лява част камионът на възз.В. блъснал лекия автомобил „Тойота“, избутал го извън пътя вдясно по посока на движението му, в тревистата част, и след едно завъртане лекият автомобил се установил в покой. След 20-30 метра и камионът „Волво“ се установил в покой извън пътя в отбивка - земен път.

В лекия автомобил „Тойота РАВ 4” пътували водачът Б. ***, до него на предната седалка седяла съжителницата му св. П.П., а на задната седалка била тяхната дъщеря М.Б. М., на 7 години. След сблъсъка възз.В. слязъл от камиона, отишъл до лекия автомобил и разговарял със св. П.. Другите водачи, които спрели на мястото на произшествието, позвънили на спешен номер 112.

Св. П.П. била без видими наранявания и адекватна. Детето М.М. било починало и тялото му било намерено в багажното отделение на л.а. „Тойота Рав 4“. Водачът на лекия автомобил Б.М. бил в тежко състояние, но дишал. Пристигнал екип на Спешна помощ, който го транспортирал в МБАЛ - Разград. По-късно Б.М. бил преместен в МБАЛ - Варна, където починал на 08.01.2016г. /т. 3, л. 142/.

В кръвта на възз. В. и на Б. М. не е бил установен алкохол /химически експертизи в т. 1, л. 52, л. 57/.

Видно от заключението на съдебно-медицинската експертиза за аутопсия на трупа на М.М. /т. 1, л. 63 - л. 71/, при огледа и аутопсията върху трупа е установена тежка открита черепно-мозъчна и лицева травма - големи разкъсно-контузни рани с кръвонаседнати и охлузени ръбчета в лявата половина на лицето с ,,минус“ тъкан, в лява челно- теменно-слепоочна област и към дясно, с отслояване на меките тъкани от подлежащите структури; кръвонасядане по вътрешната повърхност на меки черепни обвивки в лява теменна област; подлежащо на кожните рани - открито отзяващо счупване на костите на лицевия и мозъчен череп и комуникация между тях около външният ъгъл на ляво око; липсващи фрагменти от счупването на черепния покрив; разкъсване на твърда мозъчна обвивка с евакуация и размачкване на мозъчно вещество в лява челно-слепоочна област; зацапване с кръв по двете повърхности на твърдата мозъчна обвивка; разлят кръвоизлив под мека мозъчна обвивка и контузионни участъци по повърхностите на големите полукълба; умерено изразен мозъчен оток; дълбоко разкъсване по браздата между големите мозъчни полукълба, както и по основата на големия мозък; кръв във всички мозъчни стомахчета; пръснати вътремозъчни кръвоизливчета в паренхима на големия и малкия мозък; счупвания по основата на черепа вляво, най-изразено предна черепна ямка и фрактурни линии към предна черепна ямка вдясно; кръвонасядане в дясна челна половина и по лигавицата на долна устна с линейни симетрични отпечатъци на режещи ръбове на фронтални зъби; следи от кръвотечение от носа и ушите. Тази тежка открита черепно-мозъчна травма е причина за смъртта на М.М. и е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП.

Съдебно-медицинската експертиза по писмени данни е дала заключение/т. 1, л. 75 - л. 80/, че пострадалият Б.Л. е получил съчетана травма глава - гръден кош - корем - крайници с развили се усложнения и будна кома, което обуславя постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота на пострадалия.

Съдебно-медицинската експертиза за аутопсия на трупа на Б.М.Л. /т. 3, л. 51 - л. 62/ е установила комуницираща постравматична хидроцефалия, с оформяне на мозъчен хидром (бистра или розова ксантохромнамозъчна течност в субдуралното пространство), гноен менингоенцефалит /възпалителни процеси в меките черепни обвивки и мозъчното вещество/, некротични промени в мозъчното вещество, ивица на счупване на лява пирамидна кост на черепната основа, сепсис - двустранна гнойна бронхопневмония, катаралногноен бронхит, перибронхит, гноен плеврален излив, септична слезка, сепсис, оток на белите дробове и мозъка, венозен застой във вътрешните органи, умерено изразена коронаросклероза, състояние след тежка черепно-мозъчна травма с първична стволова увреда, тежка травматична субарахноидална хеморагия, контузия на мозъка и мозъчния ствол тежка степен, травматичен шок, счупване на лява зигоматична кост и ляв максиларен синус, счупване на черепната основа, състояние след вентрикулопункция по Фразие и регулируема клапна система за хидроцефалия по Codman Hakim, пролежни (декубитални), пролежна рана по тилната област на главата, пролежни рани в кръстна и седалищна област, в областта на двете бедра и петите на ляво и дясно ходило.

Експертизата заключава, че причина за смъртта на Б.М.Л. е тежката черепно-мозъчна травма, обусловила развитието на менигоенцефалит - гнойно възпалителни процеси в меките мозъчни обвивки, мозъчното вещество с некроза на мозъчния паренхим, мозъчен хидром, двустранната гнойна бронхопневмония, довели в съвкупност до развитието на сепсис - навлизане на болестотворни причинители в кръвното русло, която е и непосредствената причина за смърт. В хода на своята еволюция тежката черепно-мозъчна травма се е усложнила с развитието на посттравматична хидроцефалия, двустранна бронхопневмония, менингоенцефалит, сепсис, вкл. тромбоза на вените на десния крак. В този смисъл между травматичните увреждания - тежката черепно-мозъчната травма, гръдна и коремна травми, настъпилите усложнения от тяхното възникване, като резултат от настъпилото ПТП и смъртния изход е налице пряка причинно - следствена връзка.

По делото е била назначена автотехническа експертиза /т. 1 л. 84 - л. 103/, която е дала заключение, че:

Сблъсъкът между т.а. „Волво FH16“ с per. № В 1784 СР и л.а.,,Тойота РАВ4“ с per. № Р 1608 ВН е настъпил вдясно извън пътното платно, считано спрямо посоката гр. Варна - гр. Русе, и по-конкретно върху затревената част на десния банкет.

Скоростта на т.а.„Волво FH16“ с per. № В 1784 СР непосредствено преди ПТП е била 86 км/ч, а в момента на сблъсъка - 35,8 км/ч.

Скоростта на л.а.,,Тойота РАВ4“ с per. № Р 1608 ВН в момента на сблъсъка е била 77,3 км/ч.

Според автоексперта основната причина за настъпване на разглежданото ПТП е, че при управление на товарната автокомпозиция, състояща се от т.а.,,Волво FH16“ с per. № В 1784 СР с прикачено към него самосвално ремарке „Кесборер“ с per. № В 6150 ЕК, по път с две ленти за насрещно движение, водачът В.С.В. е пресякъл единичната осева линия M1 и е навлязъл внезапно в лентата за насрещно движещите се ППС. Това поведение на водача се дължи на обстоятелството, че той не е спазил необходимата безопасна дистанция от движещото се пред него МПС, което не му е позволило да спре безконфликтно след него. Неправилната преценка за безопасната дистанция се дължи на липсата на правоспособност на В. за управление на тежкотоварен автомобилен състав, при който спирачният път (опасната зона на спиране) е относително по-голям отколкото при леките и лекотоварните автомобили. Отделно от това В. е придобил скоро преди да възникне процесното ПТП (преди около 2-3 месеца) правоспособност за управление на товарени автомобили с допустима максимална маса над 3,5 т. (категория „С“), т.е. е имал малък опит като водач на товарен автомобил.

При конкретната пътно-транспортна обстановка, т.а.,,Волво FH16“ с per. № В 1784 СР е попадал в опасната зона на спиране на л.а. „Тойота РАВ4“ с per. № Р 1608 ВН, което означава, че водачът Б.М.Л. е нямал техническа възможност да избегне сблъсъка с т.а.,,Волво FH16“ чрез аварийно спиране. Ако л.а.,,Тойота РАВ4“ с per. № Р 1608 ВН е запазил праволинейната си траектория на движение, този извод остава същият, тъй като отклонението му преди сблъсъка вдясно е неголямо (около 6°) и ударът по отношение на товарния автомобил е в предната лява част на кабината.

На досъдебното производство е била извършена тройна автотехническа експертиза /т. 3, л. 69 - л. 77/, която не е могла да отговори на въпроса дали, ако товарният автомобил Волво с рег.№ В 6150 ЕК по същото време и при същите обстоятелства се е движил без прикаченото към него ремарке, е могъл да спре при възникнала опасност без да навлиза в лентата за насрещно движение. За целта е следвало да се знае мястото, където е бил спрял автомобилът „Мерцедес Спринтер“, но по делото няма такива данни. Експертите са установили, че опасната зона за спиране на товарен автомобил „Волво” за скорост на движение 86 км/ч е 93,1 м и времето, за което т.а. „Волво” може да спре аварийно при конкретните условия, е 6,19 сек. Минималната безопасна дистанция между попътно движещи се превозни средства, при движение с еднакви скорости, в конкретната пътнотранспортна ситуация е: за състава от превозни средства - товарен автомобил Volvo FH16 и прикачено към него самосвално ремарке Kassbohrer - 52,44 м, а за товарен автомобил Volvo FH16 - 45,5 м. Минималната безопасна дистанция между попътно движещи се превозни средства, когато скоростта на задното превозно средство е по-висока, в конкретната ситуация е: за състава от превозни средства - 65,1 м, а само за товарния автомобил - 61,5 м.

Според експертите, ако В.С.В. е спазвал минималната безопасна дистанция между попътно движещи се превозни средства и ако при възникване на опасност за движението е предприел своевременно мерки да започне спиране на управлявания от него състав от превозни средства би имал техническа възможност да предотврати съприкосновение с движещите се пред него други автомобили.

Видно от гореизложеното е, че настоящият състав възприема идентична с възприетата от първата съдебна инстанция фактическа обстановка. Тя е изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт, призната е от подсъдимите В. и В. в процедурата по гл.27 НПК и се установява от наличната по делото доказателствена съвкупност - гласните, писмените и веществените доказателства от досъдебното производство. Те са събрани по реда и начините, указани в НПК, и съставляват годни източници на доказателствена информация. Заключенията на посочените експертизи като неоспорени, компетентни и обосновани се възприемат от съда изцяло.

Обстоятелствата относно правоспособността на възз. В. В. като водач на МПС и на възз. Ст. В. като лицензиран превозвач, трудовите правоотношения между тях и начина, по който е било осъществено пътуването на В., са доказани от посочените по-горе писмени доказателства в т.2 и т.5 от ДП, както и от вещественото доказателство - тахографски лист от 31.07.2015г. Времето на настъпване на произшествието е доказано от показанията на св. В.Т./т.1, л.40/ и от справката за постъпилите сигнали на ЕЕН 112 /т.2, л. 12/.

Мястото на настъпване на произшествието и състоянието на пътя е установено от писмени доказателства - протокол за оглед на ПТП и фотоалбума към него /т.1, л,6- л.22/, копия на заверени чертежи за участъка от пътя /т.2, л.З- л. 10/, както и от гласните доказателства.

Причините и механизма на произшествието са изяснени от автотехническите експертизи, а последиците от деянието - от съдебно-медицинските експертизи.

Описаната фактология се доказва и от показанията на свидетелите Н.К./т.1, л.27/, П.П. /т.1, л.28/, В.К. /т.1, л.36/, Х.Б. /т.1, л.38/, В.Т./т.1, л.40/, Х.Х./т.1, л.42/, Д.П./т.1, л.44-л,46/, С. М. /т.1, л.48/, Ц. М. /т.1, л.49/, Л. М. /т.1, л.50/, П.Ц./т.З, л.40-л.41/, Г.Г./т.З, л.44-л.45/, М.Д./т.З, л.48-л.49/.

Тук следва да се отбележи, че наведените от защитата в пледоарията пред ВАпС възражения за това, че подс.С.В. не притежава качеството на работник или служител по транспорта, по същество се намират в открито противоречие с признатите и от двамата подсъдими обстоятелства, описани в обвинителния акт. Подобно оспорване е недопустимо в проведеното по реда на т.нар. „съкратено съдебно следствие” производство, в хипотезата на чл. 371, т.2 от НПК. Въззивната проверка е ограничена от рамките на признатите от подсъдимия факти, поради което Варненският апелативен съд поначало не разполага с правомощия да приема други фактически положения – като напр. различни трудово-правни взаимоотношения и произтичащи от тях права и задължения за двамата подсъдими. При избрания от подсъдимия диференциран ред на разглеждане на делото, същият получава по-благоприятно наказателно правно третиране във връзка с наказанието, което следва да понесе, но същевременно се съгласява с известни ограничения - да не спори по поддържаните от прокурора факти, както и да не бъдат проверявани лично и непосредствено от всички участници в процеса на установяващите ги доказателствата и доказателствените средства. Затова оспорването на признатите факти, основаващо оплакването на подсъдимия С.В. за липса на качество работник или служител по транспорта представлява оттегляне на самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК, което оттегляне е процесуално недопустимо пред въззивната инстанция. Съгласно ТР № 1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, крайният момент до който могат да бъдат оттеглени изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК е постановяването на определението на първостепенния съд по чл. 372, ал. 4 от НПК. След като делото е решено при условията на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК и при нейното провеждане не са допуснати съществени процесуални нарушения /такива липсват по настоящето дело/, защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в обвинителния процесуален документ, същият не е следвало да инициира провеждането на диференцираната процедура, а е следвало своевременно да изложи съображенията си, за да може производството да се проведе по общия ред. В този смисъл е и практиката на ВКС на РБ - Решение № 282 от 23.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 885/2015 г., III н. о., НК, Решение № 279 от 16.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 813/2015 г., III н. о., НК

Видно от отразяванията в съдебния протокол за проведеното на 12.10.2016 г. заседание по НОХД № 251/16 г. на РОС , които се ползва с материална доказателствена сила по смисъла на чл.131 НПК за извършените действия, както въззивникът Ст.В., така и В.В. са признали фактите по обвинителния акт, като преди това съдът им е разяснил правата  по диференцираната процедура. Едва след това РОС е обявил с определение, че при постановяване на присъда ще ползва техните самопризнания без да събира доказателства за фактите, изложени в обв.акт. При тези доказателства по делото въззивната инстанция намира, че волята на подс.С.В. е била формирана свободно и без вмешателства. Въззивникът В. сам, доброволно, с пълно съзнание за правните последици от неговото изявление за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК го е направил. При вземането на това свое решение въззивникът е бил подпомаган от упълномощен по негов избор защитник. Затова и то се приема от въззивната инстанция като годно да постави началото на диференцираната процедура по гл.27 от НПК.

Оттук насетне на преценка подлежи правилността на решението на първата инстанция да проведе „съкратено съдебно следствие” с оглед наличието на втората предпоставка, предвидена в чл.372, ал.4 от НПК – а именно дали самопризнанието се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство. В конкретния случай съдът не е допуснал нарушения на задълженията си като е провел съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, тъй като целия събран обилен доказателствен материал, подробно коментиран и от първата и от настоящата инстанция, безпротиворечиво сочат въззивника В. като независим съавтор на деянието.

При така приетите за установени факти, първата инстанция обосновано и законосъобразно е отхвърлила искането на защитата за оправдаване на подс.С.В..

На следващо място следва да бъде посочено, че дори да беше основателно възражението на защитата относно липсата на специалното качество на работник или служител по транспорта за подс.С.В., то не може да доведе до неговото пълно оправдаване, каквото е искането на адв.Р.. Това е така защото е неизменна практиката на върховната инстанция, че ако деецът не притежава това специално качество, то ще носи отговорност не по чл.343 от НК, а по чл.122, чл.123, чл.133 и чл.134 от НК. Т.е. нормата на чл.343 от НК е специална по отношение на съставите на т.нар. „професионална непредпазливост”. Решение № 1039 от 28.IX.1971 г. по н.о.х.д. № 906/71 г., III н. о. В този смисъл са и задължителните указания, дадени с Постановление № 6 от 7.Х.1969 г., Пленум на ВС, Постановление №1 от 17.01.1983г. по н. д. №8/1982г. на Пленума на Върховния съд, които не са загубили сила и са актуални и към настоящия момент.

Съгласно задължителните указания, дадени с т.1 б. "Б" от Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н. д. №8/1982г. на Пленума на Върховния съд, субекти на престъплението по чл.342 ал.2, респ. чл.343 от НК, са работници и служители по транспорта, на които по надлежния ред е възложена дейност в държавния или обществения сектор по експлоатацията или по ремонта на подвижния състав, когато нарушават правилата за експлоатация или изискването за добро качество на ремонта и с това причинят съставомерни последици, като възлагане по „надлежния ред” има, когато съответната дейност е посочена изрично в заповед, трудов договор, други нормативно предвидени способи или произтича от характера на работата на работника или служителя.

Горните критерии съотнесени към фактите по настоящия казус мотивират въззивната инстанция категорично да приеме, че възз.С.В. притежава качеството на служител по транспорта, на когото по съответния ред е възложена дейност в обществения сектор по ръководене и контрол на експлоатацията на подвижния състав. Този извод се базира на следните факти, установени по делото и признати от двамата подсъдими:

1.                 „Стенли-В.” ЕООД е дружество, което осъществява обществен превоз на товари по смисъла на ЗАП;

2.                 Възз.С.В. е едноличен собственик на капитала на „Стенли-В.“ ЕООД и негов единствен управител; /т. 5, л. 33/

3.                 „Стенли-В.“ ЕООД притежава лиценз № 0150 за международен автомобилен превоз на товари, валиден от 18.09.2012г. до 17.09.2017г. /т. 5, л. 26/;

4.                 възз.С.В. притежава удостоверение № 7030/31.03.2009г. за професионална компетентност за международен автомобилен превоз на товари /т. 5 л. 28/, както и удостоверение за психологическа годност № 153518/09.07.2013г. /т. 5, л. 25/.

5.                 подс.В.В. работи на трудов договор в представляваното от подс.С.В. дружество-превозвач;

6.                 С пълномощно от 17.07.2015г. възз.С.В. като управител на „Стенли-В.”ЕООД е упълномощил сина си В.В. да управлява МПС марка “Волво ФХ 16“ с per. В 1784 СР според утвърдения график на фирмата /т. 2, л. 35/.

7.                 Съгласно Раздел II, т. 1, б.”в” от Инструкцията за предпътен инструктаж на водачи на товарни автомобили, утвърдена от възз.В., водачът се допуска до управление на автомобила само при условие, че притежава необходимата професионална квалификация и опит за управление на съответната марка автомобил /т. 5, л. 21 гръб/.

8.                 товарен автомобил самосвал “Волво ФХ16“ с per. № В 1784 СР, както и прикаченото към него ремарке за самосвал „Кесборер Д 17 Б” с per. № В 6150 ЕК са собственост на „СТЕНЛИ-В.“ ЕООД.

9.                 пътен лист серия А, № 112, на 31.07.2015г. бил издаден от възз. С.В. и подписан от него и като механик; /т. 2, л. 46/.

Правата и задълженията на подс.Ст. В. по ръководене и контрол в сектора на експлоатацията на товарните автомобили, включително и на процесния камион и ремарке, се пораждат от издадения от министъра на транспорта по негово искане Лиценз № 0150 за международен автомобилен превоз на товари, валиден от 18.09.2012г. до 17.09.2017г, с който на управляваното и представляваното от него дружество – „Стенли В." ЕООД се признава право да извършва превоз на товари за чужда сметка или срещу възнаграждение по всеки маршрут, за пътувания или част от пътувания, които се извършват за чужда сметка или срещу възнаграждение на територията на Европейския съюз. В допълнение към цитирания лиценз, пораждащ права и задължения на подс.В. по ръководене и контрол в сектора на експлоатацията на товарни автомобили, следва да се посочат още учредителния акт от 14.06.2012г. на „Стенли В." ЕООД, според които подс.С.В. е единствен управител и представляващ дружеството-превозвач. Именно в това си качество той е утвърдил Инструкцията за предпътен инструктаж на водачи на товарни автомобили, подписал е трудовия договор на подс.В.В., както и пълномощното за управление на процесния камион, подписал е и пътния лист за осъществения на 31.07.2015 г. превоз на товари от подс.В.. Отделно от това, сам подс.С.В. е управлявал друг камион по същия маршрут, което му е осигурило и преки и непосредствено впечатления от случилото се през инкриминирания ден. Горното, съчетано с факта, че подс.В. е баща на подс.В.В. прави абсурдно възражението на защитата за субективна несъставомерност на деянието, тъй като В. не знаел, че за този превоз синът му ще използва и ремарке. Очевидно като родител подс.С.В. е бил наясно с възрастта на сина си, както и с обстоятелството, че поради липса на навършени 21 години подс.В.В. не може да притежава изискуемата от закона категория за управление на състав от ППС. В качеството си на управител на дружеството – превозвач „Стенли В." ООД, което имало право да извършва обществен превоз на товари, подс.В. е бил длъжен да не допуска 19 годишния относително неправоспособен водач В. до правоуправление на камион с прикаченото ремарке, тъй като не притежава свидетелство за управление на състав от пътни превозни средства с теглещо моторно превозно средство от категория С и ремарке с допустима максимална маса над 750 kg, а и не е бил навършил минималната възраст от 21 години, за да може да управлява такава товарна композиция. Тук следва да се отбележи, че и двете ППС са собственост на дружеството, управлявано и представлявано от подс.В., което пък обосновава извод, че той е бил наясно и с техническите характеристики и на двете ППС и съответно е знаел каква е изискваната от закона правоспособност за тяхното управление. По този начин подс.С.В. не само е нарушил чл.7а, ал.2 от Закона за автомобилните превози, изискващ лицензираните превозвачи да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст и правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория, но и собствената си Инструкцията за предпътен инструктаж на водачи на товарни автомобили. Като професионален водач на тежкотоварни автомобили с дългогодишен опит, подс.С.В. е бил наясно, че относително неправоспособния водач не притежава нужните знания и опит да управлява състав от ППС, което от своя страна застрашава както безопасността на останалите участници в движението по пътищата, така и тази на самия водач и превозвания товар. В този смисъл и Решение № 326 от 21.10.2015 г. на ВКС по н. д. № 746/2015 г., НК, II н. о.

Нарушението на цитираното по-горе правило за експлоатация на превозните средства, извършващи обществен превоз на товари, се намира в причинно-следствена с настъпилото ПТП. Безспорно установено е по делото, че неправоспособният и неопитен водач В. е недооценил пътната ситуация и техническите възможности на управлявания от него състав от ППС, като е допуснал последователно три нарушения на правилата за движение по пътищата, като всяко от тях е последица от предходното – подс.В. е управлявал МПС със скорост над максимално разрешената за тази категория, в резултат на което не е осигурил необходимата дистанция с попътно движещото се МПС, което пък от своя страна го мотивирало да навлезе в насрещната лента за движение, където настъпил фаталния сблъсък. Тук следва да се посочи, че настоящият състава на ВАпС напълно споделя доводите на ОС Разград, че именно тези три нарушения на правилата относно избора на скорост, дистанция и избор на лента за движение, уредени съответно в чл.21, чл.25 и чл.16 от ЗДвП са в пряка-причинно следствена връзка с настъпилия резултат. Това е така, защото и според становището на експертите по АТЕ, ако подс.В. бе управлявал състава от ППС с разрешената от закона скорост, би си осигурил необходимата дистанция с попътно движещото се пред него МПС и не би му се наложило да навлезе в насрещната лента за движение. РОС не е допуснал нарушение на материалния закон, нито пък някакво вътрешно противоречие в мотивите си, като е оправдал и двамата подсъдими да са допуснали релевантни нарушения по чл.150 ЗДП, чл.150а, ал.1 и ал.2, т.11 ЗДП. Това е така, защото за В.В. липсата на правоспособност е квалифициращ елемент от състава на престъплението, за което е признат за виновен, а подс.С.В. притежава изискуемата от закона правоспособност за водач на тежкотоварен състав от ППС.

Изложеното по-горе мотивира въззивната инстанция да приеме от правна страна, че подсъдимият С.В. е извършил престъпление по транспорта – такова по чл.343, вр.чл.342, ал.2 от НК, защото със своето бездействие той е допуснал нарушение на цитираното по-горе правило за експлоатация на превозните средства, осъществяващи обществен превоз на товари, което се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат – причинена смърт на 2 лица от неправоспособен водач, който е следвало да не бъде допуснат от В. до правоуправление на процесното МПС на инкриминираната дата.

Не може да бъде споделено и виждането на адв.Р. за невъзможна привръзка между текстовете на чл.343, ал.2 и чл.343 от НК в хипотези на независимо съпричиняване. Според защитата правилната квалификация трябвало да бъде във връзка с ал.1 на чл.342 НК, тъй като там вината била непредпазлива, а пък по ал.2 на чл.342 НК – умишлена. Това становище не държи сметка за цитираното и от защитата Постановление № 1/1983 г. на Пленума на ВС, където в т.3, б. А е посочено, че формата на вината при престъпленията по ал.1 и ал.2 на чл.342 НК е една и съща – евентуален умисъл. Т.е. основната разлика между двата състава е в субекта на наказателна отговорност – по ал.1 е всяко наказателно отговорно лице, а по ал.2 на чл.342 НК субект може да бъде само лице, притежаващо специалното качество „работник или служител по транспорта”. Именно това обстоятелство, правилно отчетено, както при формулирането на обвинението от прокуратурата, така и при решаване на делото от първата инстанция, е дало основание деянието на подс.С.В. да бъде квалифицирано като осъществено от служител по транспорта. Единствено вярно е оплакването на защитата, че прокуратурата в твърде обстоятелствения си диспозитив не е посочила кое от двете качества според нея обладава подс.В. – работник или служител по транспорта. Този пропуск обаче също не може да обоснове исканото оправдаване, нито пък съставлява съществено процесуално нарушение на правото на защита на подс.В., защото и в диспозитива, и в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържа описание на всички фактически твърдения, които изпълват съдържанието на правния термин. Прокурорът е изброил всички фактически качества и действия на подс.В. – управител и едноличен собственик на „Стенли В.” ЕООД, издател на Инструкция за предпътен инструктаж, лицето упълномощило подс.В. да управлява процесния тежкотоварен камион, лицето издало пътния лист за инкриминирания превоз, лицето, което притежава удостоверение за професионална компетентност за осъществяване на международен превоз на товари и баща на подс.В., дали му основание да квалифицира деянието като свързано с нормата на чл.342, ал.2 от НК. Първата инстанция в мотивите си ясно и обосновано е изложила становището си, че подс.С.В. притежава качеството „служител по транспорта”, като по този начин е отстранила пропуска на обвинението. Това по никакъв начин не е засегнало правото на защита на подс.В., защото при предаването му на съд той е бил информиран за всички съставомерни факти и е имал пълната възможност да се брани срещу тях. Подс.В. свободно и съзнателно е признал тяхната истинност и се е възползвал от процесуалните привилегии на т.нар. „съкратено съдебно следствие”.

Въззивната инстанция намира за неоснователно и второто искане за защитата, поддържано в условията на евентуалност – за намаляване на наложените наказания, поради тяхната несправедливост. Първостепенният съд е приложил правилно материалния закон, като е отчел настъпилите законодателни промени в санкцията на нормата на чл.343, ал.3, б.Б пр.1 от НК, като е реализирал наказателната отговорност на подсъдимите съобразно по-благоприятната редакция на текста, действала към момента на извършване на деянията преди изменението с ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г., когато предвиденото наказание „Лишаване от свобода” е било от 3 до 10 години.

Налагайки наказания „Лишаване от свобода” под средния размер, РОС не е нарушил и принципите за индивидуализация на наказателната репресия, тъй като е отчел вярно и адекватно всички обстоятелства от значение за постигане на справедливостта.

По отношение на възз. С.В. съдът е ценил като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало, неговата трудовата и социална ангажираност като работещ баща на две деца, едното от които непълнолетно, както и факта, че е нарушил само едно правило, регулиращо осъществяването на обществен превоз на товари. Това единствено нарушение обаче правилно е било преценено от първата инстанция като проява на крайна безотговорност от подс.В., тъй като то е довело до допускане до участие в движението по пътищата на неправоспособен, неопитен и твърде млад водач - подс.В. е бил едва 19 годишен. Данните за личността на подс.В. сочат, че той въпреки професионалната си квалификация и опит не за първи път нарушава правилата за обществен превоз на товари, установени както в нормативната база, така и с утвърдената от самия него Инструкция за предпътен инструктаж на водачи на товарни автомобили. В инкриминирания ден В., е допуснал две ППС до движение, въпреки че не били представени в срок на технически преглед. Точно тези ППС (камион „Волво” и ремарке Kassbohrer) са били предоставени за правоуправление от неправоспособния и неопитен В.. С.В. е допуснал собствения му син да управлява тежкотоварната натоварена композиция, за която не е имал валидна гаранции, че е технически изправна, без водачът да е ползвал минимално изискуемата междудневна почивка от 9 последователни часа, уредени в чл.8, ал.2, пр.2 от Регламент (ЕО) № 561/2006 на европейския парламент и на съвета. Затова и въззивната инстанция се солидаризира с доводите на публичното и частното обвинение, че поведението на подс.С.В., който въпреки своята житейска зрялост и професионален опит, е поставил в опасност живота на собственото си дете, а чрез него - и на много други участници в движението, за по-укоримо от морална гледна точка от това на сина му. Но както вече бе отбелязано в началото на този съдебен акт, въззивната инстанция не разполага с възможността да увеличи наказанието на В. поради забраната за reformatio in peius, тъй като настоящото второ въззивно разглеждане е резултат на осъществена касационна проверка единствено по инициатива на защитата. По тези причини исканията на частното обвинение не могат да бъдат уважени.

Същевременно не може да бъде удовлетворено и искането на защитата на подсъдимите за предоставяне на компенсации поради неразумна продължителност на настоящото наказателно производство по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧ. На първо място следва да се отбележи, че деянието е извършено на 31.07.2015 г., т.е. преди 3 години и 10 месеца. Делото е с немалка фактическа и правна сложност предвид спецификата на казуса и обстоятелствата по независимото съпричиняване на съставомерния резултат. През този период е приключило досъдебното производство, а на съдебната фаза делото двукратно е преминало през въззивна, еднократно през касационна инстанция, както и през извънредно производство за възобновяване на административно-наказателно производство, съставлявало пречка за водене на настоящото наказателно преследване. В хода на цялото производство не се наблюдава неритмичната или несистемна работа на органите на досъдебното производство – напротив своевременно са били извършени нужните процесуално следствени действия по разследването – огледи, разпити на свидетели, назначени са множество експертизи. На съдебната фаза отново не се наблюдава каквото и да е забавяне при насрочването и разглеждането на делото. От момента на привличането им като обвиняеми /23.03.2016 г. за подс.В.В. и 28.06.2016 г. за подс.С.В./ до постановяване на присъдата на ОС Разград - 12.10.2016г., с която е била ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, е изтекъл период от време, през който те са търпели ограниченията, произтичащи от това процесуално качество, който по никой стандарт не може да бъде определен за неразумно дълъг. Съвкупната преценка на тези обстоятелства дава основание да се приеме, че съобразно критериите, залегнали в практиката на Европейския съд по правата на човека, наказателното производство не е с неразумна продължителност по смисъла на чл.6 §.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Не е налице каквото и да е нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, още по-малко може да се обсъжда и компенсиране с налагане на наказание при условията на чл.55 ал.1 т. 1 от НК.

По отношение на оплакването за несправедливост на наложените на подс.В.В. наказания:

При тяхното определяне първата инстанция също не е допуснала нарушение на закона. Като смекчаващи отговорността му обстоятелства са били ценени самопризнанието, направено още в хода на досъдебното производство, демонстрираното разкаяние, чистото му съдебно минало, младата му възраст, трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни. В тази категория въззивната инстанция разглежда и поведението на подс.В. след деянието, насочено към оказване помощ не пострадалите, което макар и недостатъчно ефективно, обяснимо и с младата възраст и неопитността на В., следва да бъде отчетено като смекчаващо неговата отговорност.

От друга страна, РОС в кръга на отегчаващите отговорността на възз. В. В. обстоятелства правилно е включил факта на допуснати три груби нарушения на правилата за движение, наличието на два квалифициращи престъплението признаци, факта, че е причинена смърт на един млад мъж и неговото малолетно дете, както и че поведението на въззивника В. е създало реална опасност да настъпят вредни последици за водачите на множеството други МПС пред него. Особено укоримо е поведението на възз.В., тъй като той е осъществявал по занятие дейност по обществен превоз на товари, която по своята същност е източник на повишена опасност и съответно обществените изисквания и очаквания към превозвачите са завишени.

Затова и наказанието «Лишаване от свобода» за срок от пет години се преценява като напълно адекватно на стореното и на личността на дееца и не се нуждае от корекция, нито в посока на смекчаване, нито в посока на увеличаване. То е със значителен срок и изолацията на подсъдимия за толкова дълго време е достатъчно за постигане и на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото. Наложеното на основание чл. 343г НК «Лишаване от право да управлява МПС» за срок от 5 години е също съобразено със закона и принципа на справедливостта. Броя на нарушените правила за движение по пътищата и тежестта на нарушенията изисква интензивно въздействия върху подсъдимия.

Затова и не могат да бъдат споделени оплакванията, нито на защитата за завишеност на наложеното наказание, нито на частното обвинение за неоправдано снизхождение към подсъдимия В..

При служебната проверка въззивната инстанция констатира настъпила законодателна промяна в ЗИНЗС  изм. и доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г. Съобразно актуалната редакция на чл. 57 (1) ЗИНЗС съдът е оправомощен единствено да определи първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и типа на пенитенциарното заведение, в което да бъде настанен подсъдимия. Това налага присъдата на Варненския окръжен съд да бъде отменена в частта на определяне на мястото на изтърпяване на наложените наказания на подсъдимите В. и В..

Водим от горното и на основание чл.337 и чл.338 от НПК, въззивният съд

                       

                                                           Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯ присъда 50 от 12.10.2016 година, постановена по НОХД № 251/2016 г. от Разградския окръжен, като я ОТМЕНЯ в частта на определяне на типа затворническо заведение за подсъдимите С.В. и В.В..

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в 15-дневен срок от съобщаването му на страните.

Копие от решението да се връчи на страните.

 

                                                                                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                       2