Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

       280/20.11.2017 г.,          гр.Варна

      

 

 Варненският апелативен съд, втори наказателен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА ЛОЛОВА

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА ПАНТАЛЕЕВА

РОСИЦА ТОНЧЕВА

 

при участието на секретаря СОНЯ ДИЧЕВА и прокурора АННА ПОМАКОВА, като разгледа докладваното от съдия Тончева ВНОХД №144/2017г. по  описа на ВАпС, при произнасянето си взе предвид следното:

     

Производството е по реда на Глава 21 от НПК.

С присъда №6/01.02.2017 г., постановена по НОХД №85/2016 г. по описа на ОС-Разград, подсъдимият Ю.Б.А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.255 ал.1 т.1 вр. чл.26 ал.1 НК, защото в периода от 01.01.2007 година – 30.04.2012 година в гр.Разград, при условията на продължавано престъпление  избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – общо  в размер на 5025.26 лева, като не подал годишни данъчни декларации в срока по чл.53 ал.1 от ЗДДФЛ, изискуеми по чл.50 ал.1 т.1 пр.1 от ЗДДФЛ за облагаеми доходи от източници в чужбина по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, както следва:

-за данъчен период 2007 година за придобити доходи в размер на 275.74 лева, данъчно задължение в размер на 25.37 лева;

-за данъчен период 2008 година за придобити доходи в размер на 705 лева, данъчно задължение в размер на 64.86 лева;

-за данъчен период 2010 година за придобити доходи в размер на 39840.26лв, данъчно задължение в размер на 3952.02 лева;

-за данъчен период 2011 година за придобити доходи в размер на 10336.56лв, данъчно задължение в размер на  983.31 лева.

Подсъдимият е наказан с индивидуализирани в хипотезата на чл.54 от НК кумулативни санкции – една година лишаване от свобода с отложено изтърпяване по реда на чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от три години и  глоба в размер на триста лева.

С присъдата е уважен граждански иск в размер на инкриминираните укрити данъчни задължения ведно със законната лихва, считано от 30.04.2012 година до окончателното изплащане на сумата. Решен е също и въпросът за разноските и държавната такса върху гражданския иск, възложени на подсъдимия А..

 Присъдата е обжалвана по реда на чл.318 ал.6 от НПК от защитник на подсъдимия с оплакване за неправилност, произтичаща от нейната необоснованост и незаконосъобразност.

В пренията пред въззивната инстанция защитникът пледира за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която Ю.А. да бъде оправдан по обвинението по чл.255 ал.1 т.1 вр. чл.26 ал.1 от НК поради липса на състав на престъпление.  

Въззивният прокурор пледира за неоснователност на въззивната жалба. Намира делото за изяснено фактически, като възразява единствено по приложението на норма от общата част на НК.

В последната си дума подс.А. моли да бъде оправдан.

Варненският апелативен съд след като се запозна с приложените по делото доказателства, прецени оплакванията, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността на обжалвания съдебен акт в пределите по чл.313 и чл. 314 от НПК, прие за установено следното:

Депозираната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна в процеса – защитник на подсъдимия, срещу акт подлежащ на обжалване, т.е. същата е процесуално допустима, а разгледана по съществото си и частично основателна, но не по изложените в нея съображения.

За да постанови атакуваната присъда Окръжният съд – Разград е приел накратко следната фактическа обстановка:

В инкриминирания период 01.01.2007 година – 30.04.2012 година подс.Ю.А. не е имал доходи от трудова дейност, нито такива произтичащи от възмездни правоотношения във връзка с негово лично имущество.

Считано от 2007 година подсъдимият започнал да получава парични преводи чрез системата за международни разплащания „Уестърн Юнион“. Завършването на платежните операции било възможно  само след представяне на документ за самоличност и позоваване от негова  страна на десет цифров код на платежната операция, известен само на изпращача на превода. За извършеното разплащане подсъдимият винаги се разписвал лично. Така за календарните 2007 година, 2008 година, 20101 година и 2011 година подсъдимият получил общо 57 157.56 лева. Представени платежните операции по години изглеждат по следния начин:

През 2007 година подс.А. получил сумата от 180 щатски долара  с левова равностойност 275.74 лв. Платец е турски гражданин, а документално преводът е удостоверен с разписка № MTCN 239-948-4842.

През 2008 година, подсъдимият усвоил три парични превода на обща стойност 705 лв.. Според платежните документи с №№MTCN 476-734-8844/14.08.2008година (за 155 лева), MTCN 987-854-1327/ 15.08.2008 година (за 275.00лева) и MTCN 553-516-7223/21.08.2008 година (отново за 275.00 лева), парите били изпратени от лице с имена Х.И. чрез платежна институция  в гр.Исперих и получени от подсъдимия в гр.Кюстендил (установява се от печата на бордерата).

През 2010 година подсъдимият реализирал приходи от общо четиринадесет превода, изпратени от различни лица от Република Турция, възлизащи на общо на 20 370 евро. Платежните операции се удостоверяват с бордера №№ MTCN 334-295-1493/15.09.2010г. (за 1500евро), MTCN 075-783-9233/15.09.2010г. (за 680евро), MTCN 150-790-2887/17.09.2010г. (за 1 100евро),  MTCN 169-847-1899/05.11.2010г. (за    900евро), MTCN 921-798-9603/05.11.2010г. (за 1 500евро), MTCN 616-909-1244/05.11.2010г. (за 1 500евро) , MTCN 822-386-1514/08.11.2010г. (за            1 000евро), MTCN 050-928-8328/08.11.2010г. (за 990евро), MTCN 590-932-8321/08.11.2010г. (за 1800 евро),MTCN 592-901-7030/08.11.2010г. (за           1 500евро), MTCN 978-383-9880/08.11.2010г. (за 1 800евро), MTCN 240-531-8208/08.11.2010г. (за 1 500евро), MTCN 398-406-6884/08.11.2010г. (за 2 400евро) и MTCN 705-823-6104/09.11.2010г. (за 2 200евро).

Левовата равностойност на реализираните приходи през 2010 година е общо в размер на 39840.26 лв.

През 2011 година подсъдимият получил общо 5285 евро с левова равностойност 10 336.56лв от физически лица от Република Турция, ФРГ и Република Гърция, като плащането е удостоверено посредством разписки с №№ MTCN 343-926-5677/27.04.2011г. (за 400 евро), MTCN 948-304-3150/27.04.2011г. (за 850 евро), MTCN 549-796-9785/24.06.2011г. (за          1 800евро), MTCN751-216-3884/30.06.2011г. (за 600евро), MTCN 955-839-9748/27.08.2011г. (за 150евро), MTCN 361-487-2625/03.09.2011г. (за    100евро) и MTCN 404-944-3199/21.09.2011г. (за 1 385евро).

В досъдебното производство доказателствената съвкупност е попълнена със заключение на СГЕ в насока, че подсъдимият е положил подписа си за клиент във всички идентифицирани по-горе платежни документи с изключение на бордера с №№595-187-9891/30.06.2011 година, 790-212-8309/01.06.2011 година (унищожени) и с №№549-796-9785/24.06.2011 година, 751-216-3884/30.06.2011г. (неизследвани конкретно чрез тази експертиза). Унищожените два платежни документа не са в предмета на  повдигнатото обвинение срещу подсъдимия.

Заключение на повторна СГЕ потвърждава авторството на подсъдимия на положени подписи за клиент в инкриминираните платежни документи  и установява същото авторство в двете неизследвани платежни разписки от 24.06.2011 година и 30.06.2011 година.

Подсъдимият не е подавал данъчна декларация за получените доходи в четирите календарни периода.

Настоящата съдебна инстанция споделя така изложената фактическа обстановка. Проведеният въззивен контрол не установи допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които да обосноват отмяна на присъдата на формално основание. Първоинстанционният съд е спазил основните принципи по чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, а органите на досъдебното производство не са нарушили законовите изисквания при изготвяне и приобщаване на доказателствата по делото чрез способите на НПК, като стриктно са били съблюдавани правата на обвиняемия и неговия защитник, както и на Държавата като ощетена от инкриминираните деяния. Ето защо настоящият състав не намери основания за отмяна на присъдата в аспекта на чл.335 ал.1 и ал.2 от НПК и връщане на делото в предходните досъдебна фаза или стадия на производството пред първата инстанция. 

Оплаквания в тази насока се навеждат от защитата на подсъдимия с въззивната жалба, но същите са немотивирани и не намират опора в доказателствата по делото и в процесуалния закон. Фокусът е сложен върху оспорване заключението на СГЕ от досъдебното производство и последвалата повторна СГЕ с упрек към дейността на първоинстанционния съд по тяхната оценка.

Тезата за незаконосъобразност и неправилност на заключенията на двете СГЕ се мотивира с твърдение за пристрастие на вещите лица поради принадлежност към структурите на МВР. Под съмнение се поставя правилността на експертизите с оглед основаните крайни изводи на субективни преценки, а не на приложението на специални знания. В първата част оплакването следва да се разгледа на плоскостта на чл.148 ал.1 т.1 пр.последно от НПК, като се изясни служебната принадлежност на експертите и се прецени дали тя може самостоятелно да наложи извод за тяхната предубеденост от изхода на делото. Статутът на вещите лица Емил А. и Христо Сариев е установяем през протоколите  от съдебно заседание в първата инстанция и регистрите на вещите лица. Така съдържанието на протокол от 21.06.2017 година (л.47 от НОХД) установява, че вещото лице А. е с професионална практика в областта на криминалистичните изследвания от двадесет и шест години. Към датата на изготвяне на заключението в досъдебното производство (30.12.2015 година), както и към времето на образуване на досъдебното производство (16.09.2014 година)  Емил А. е включен в списъка на вещите лица към Окръжен съд – Варна (информацията е общодостъпна на електронната страница на Министерство на правосъдието). Следователно не почива на истината твърдението на защитата за принадлежност на вещото лице към структурите на МВР, а доколкото така е аргументирана предубеденост, същата не може да се извлече от обективното фактическо положение.

Първоинстанционният съд е преценил за налично основанието на чл.153 пр.2 от НПК, като назначил повторна СГЕ, изготвянето на която възложил на НИКК-София (л.52-53 от НОХД). Специализираното ведомство очевидно не е разполагало с експертен ресурс (писмо на л.58 от НОХД), което е поставило първата инстанция в затруднена ситуация по осигуряването на вещо лице с конкретна професионална компетентност (има се предвид отказът на две лаборатории да посочат експерт – л.64 от НОХД). В крайна сметка изготвянето на заключението е било възложено на в.л.Христо Сариев, вписан в списъка на вещите лица към Окръжен съд-Бургас. Достатъчно е да се проследи съдържанието на протокола от с.з. от 30.11.2016 година (л.91 от НОХД), за да се установи, че вещото лице е на 75 годишна възраст, която изключва по презумпция трудовата му връзка със системата на МВР. Следователно и второто възражение за предубеденост на вещото лице Сариев също е неоснователно.

Част от релевираните доводи за незаконосъобразност на повторната СГЕ се свързват с отказ на РОС да възложи научното изследване на сертифицирана криминалистична лаборатория , извън системата на полицията. С оглед приведените до тук аргументи, не се установи експертизите да са изготвени от специализирани лаборатории, още повече такива от системата на МВР. Изследванията са проведени от две вещи лица, всяко от които с проверена компетентност и поради това включено в списъците на вещите лица към две окръжни съдилища според изискванията на Наредба № 2 от 2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица.

С въззивната жалба се въвежда твърдение, че първата по ред СГЕ не почива на научно-обосновани методи на изследване, а на субективно мнение на вещото лице А.. За отговор на това оплакване следва да се анализира разпоредбата на чл.152 от НПК. Процесуалната норма веднъж лимитира съдържанието на съдебната експертиза и втори път извежда с особена значимост изследователската част като база за оценка на обосноваността на заключението. Както нормативно, така и теоретично е известен следният критериен алгоритъм за оценка обосноваността на експертното заключение:

-обособяване и индивидуализиране на изследваните обекти;

-съответствие на отразените в експертизата резултати с други доказателства по делото;

-достатъчност и обективност на материалите, върху които е изградено заключението;

-какви методи за изследване са използвани и признати ли са те в науката и практиката;

-даден ли е отговор на всички въпроси;

-налице ли е съответствие на получените изводи с изследователската част на експертизата;

-има ли логическа връзка между изводите;

-каква е формата на изводите – категорична или вероятна;

-обосновани ли са изводите и какво е тяхното заключение за установяване на обективната истина по делото.

Проследяването на съдържанието на заключението на първата по ред СГЕ и неговата устна защита в съдебното следствие пред първата инстанция (л.47-49 от НОХД) във връзка с горните критерии налага следните изводи:

-за формиране на заключението си вещото лице е ползвало достатъчен по обем сравнителен материал, формиран от свободни, условно свободни и експериментални образци от почерка на подсъдимия (т.3, л.264 от д.пр.);

-изводите са основани на методи за установяване на двигателните навици на лицето, увеличителни прибори за визуално наблюдение, използване на специализирана криминалистична техника (т.3, л.264 от д.пр.).

При извършеното почерково изследване е установено, че подписите срещу „подпис на клиент“ в изследваните документи са били изпълнение със смесена транскрипция с начална част наподобяваща буквата „А“, средна част от щриховидни елементи и заключителен примко-ъгловиден елемент. Почеркът, отразен в подписите  имал средна степен на обработеност, с прост строеж, преобладаваща праволинейно-примковидна обработеност, среден по размер, свързан, с увеличен десен наклон, средно разтегнат по хоризонтала и вертикала, среден натиск. Изведените общи признаци на изследваните обекти са сравнени с общите признаци на автентичния подпис на подсъдимия и по този начин е обосновано заключение за съвпадение на общите признаци на подписа – обработеност, форма, посока, размер, наклон, разтегнатост, натиск, транскрипция, строеж, свързаност.

Вещото лице е установилои съвпадение и на редица частни признаци, подробно анализирани на четвъртия лист от заключението.

Експертизата е защитена чрез подробни разяснения в съдебното следствие пред първата инстанция. Защитата се е фокусирала върху опровергаване на изводите досежно съвпадащите частни признаци, като по мнение на настоящия състав се е опитвала да внуши извод за неправилност, изцяло подчинен на стремежа да шиканира процеса. Защитата е вложила собствени разбирания за методиката на криминалистичното изследване, за което страната обаче не е разполагала с нужните специални знания.

Първоинстанционният съд е възприел позицията на защитата, като на основание чл.153 от НПК е назначил повторна СГЕ, което според въззивния състав е било съвсем ненужно процесуално усилие. С оглед предмета на доказване по делото от специални знания се е нуждаел единствено въпросът за авторството на подпис за клиент в два документа, неизследвани от първоначалната СГЕ, става реч за разписки с №№ 549-796-9785/24.06.2011 година, 751-216-3884/30.06.2011г., разрешаем чрез поставяне на допълнителна задача към първоначалната СГЕ.

            Все пак доказателствената съвкупност е попълнена с повторна СГЕ, по чиято законосъобразност настоящият състав вече изложи своите съображения. Оценката на същата за обоснованост следва да се извърши чрез съпоставянето  й с доказателствените източници в техния смислово-логически синхрон.

Съвсем правилно първоинстанционният съд е  приел, че относими към предмета на доказване по чл.102 т.1 от НПК са гласни и писмени доказателства, установени чрез допустими доказателствени източници. Основата на гласните доказателства е формирана от обясненията на подсъдимия в съдебното следствие пред първата инстанция, както и показанията на св.св.Л.и Д., приобщени по реда на чл.283 от НПК с оглед проведеното съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371 т.1 от НПК. В показанията на двамата свидетели на практика не се съдържа релевантна информация. Що се касае до проверката на достоверността на обясненията на подсъдимия, същата следва да се проведе чрез съпоставянето им с останалата част от доказателствената основа. В нея основно място заемат платежните документи за получени парични суми от страна на подсъдимия в рамките на инкриминирания период. За доказателствения анализ е ясно установено чрез заключенията на първоначалната и повторната СГЕ авторството на подписите на подсъдимия за клиент във всички писмени платежни документи. Доказан е също механизмът на работа на системата за парични преводи „Уестърн юнион“, изискващ изпращачът да съобщи на получателя строго индивидуален десет цифрен MTCN-код. На практика с този код се получава оторизацията за  финансовия оператор да изплати конкретна сума пари на лицето, което се идентифицира с него. В този смисъл прочитът на платежните документи доказва, че подсъдимият е съобщавал въпросния десет цифров код, т.е. същият е имал пряка връзка с изпращачите на сумите. Подсъдимият е представял документа си за самоличност, като във всяко едно бордеро е отразено неговото ЕГН. Следователно друго лице, различно от А. не би могло да получи парите. В тази насока е заключението на двете СГЕ, поради което същите се явяват и обосновани.  Недостоверно е обяснението на подсъдимия, че не е автор на подписите върху инкриминираните платежни документи, поради което съвсем обосновано РОС го е възприел само като  средство за защита. 

От получените общо двадесет и пет парични превода в инкриминирания период осемнадесет са изпратени  до подсъдимия от различни лица с различно местоживеене в Република Турция: Е.К., М.Б., от гр.Зонгулдак, Ш.К.от гр.Маниса, М.Ф.от гр.Анкара; Н.К.от гр.Адана; А.Х.И.от гр.Истанбул (т.1, л.л.66, 123-148 от д.пр.). Тези лица нямат връзка с двата превода до подсъдимия от ФРГ през 2011 година.

В рубриката задгранични източници на средства за подсъдимия  попада и превод от неговата фактическа съжителка С.Р.. Въззивният състав  направи опит в рамките на проведеното съдебно следствие да изясни основанието на превода на 1385 евро, извършен на 21.09.2011 година. С оглед процесуалната възможност по чл.119 от НПК сдобиването с гласни доказателства в очертаната насока се оказа невъзможно. Въпреки това доказатествената съвкупност по делото съдържа някои писмени източници, които позволяват обобщаването на следните фактически изводи:

Подсъдимият и св.Р. имат родени две деца от съвместното си съжителство (т.2, л.13 от д.пр.). Свидетелката е била  в трудово правоотношение на основание чл.62 ал.5 от КТ за периода от 26.02.2009 година до 31.07.2011 година (т.2, л.35 от д.пр.). Според справка от НОИ (т.2, л.42 от д.пр.) тя е получавала обезщетение за отглеждане на дете по чл.53 от КСО до 22.08.2011 година. Хронологичната съпоставка сочи на близост между датата на прекратяване на осигурителното правоотношение и изпращането на пари от гр.Серес, Република Гърция  от страна на посоченото лице(т.2, л.145 от д.пр.). В тази връзка във въззивната жалба се съдържа възражение, изискващо според защитата преосмисляне на приложимото право. Подобно възражение е направено и досежно реализираните три плащания през 2008 година в полза на подсъдимия. Касае се за платежни операции, изхождащи от лице по име Христо Ганчев Иванов (т.1, л.133, л.л.145-147). Мястото на нареждането и получаването на парите и в трите случая е различно (изпратени от гр.Исперих, получени в гр.Кюстендил).

За изчерпателност на фактическите положения следва да се посочи, че през 2008 година подсъдимият е получавал множество неинкриминирани парични суми с източници физически лица от Турция, ФРГ, Холандия, Македония и България (т.1 л.93 от д.пр.). Налице са и финансови операции за 2010 година, които не попадат в обхвата на обвинението, но са надлежно документирани (т.1, л.92 от д.пр.). Възоснова на гореизложените фактически положения и наличието на множество други извън инкриминацията аналогични платежни операции следва извод, че се касае до една постоянна дейност на подс.А., която се явява и постоянен източник на доходи за него.

Оценката на доказателствената съвкупност, сторена от настоящата инстанция припокрива в голяма степен оценката, оповестена в мотивите на първоинстанционната присъда. Липсата на единомислие се дължи единствено на оценката за достоверност на обясненията на подсъдимия, касаеща получените суми от С.Р. и Х.И.. В своите мотиви (стр.9), РОС е посочил, че счита доказателственото средство за недостоверно поради опровергаването му от останалите доказателствени източници. Изводът не почива  на някаква по-специална аргументация. Както се посочи по-горе в настоящето решение, извършените финансови операции са установени посредством писмени доказателства, които съдържат необорени факти относно изпращачите на паричните средства. Сред техния списък попадат С.Р. и Х.И.. Неизяснен остава въпросът относно взаимоотношенията между подсъдимия и лицето по име Х.И.. Сдобиването с по-голяма конкретика на първо място е невъзможно, т.к. самите платежни документи не съдържат лични данни за платеца, че да може той да бъде надлежно идентифициран и съответно разпитан в настоящето наказателно производство (т.1, л.145-147 от д.пр.). На следващо място, каквито и да е опити за попълване на доказателствената съвкупност в тази насока се явяват и ненужни с оглед конкретния предмет на доказване. Формираната фактическа основа е категорична и позволява провеждането на въззивната проверка за материална законосъобразност на атакуваната присъда.

Основният правен въпрос по настоящия казус е дали безспорно получените от подсъдимия парични приходи в инкриминирания период представляват доход по см. на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, респективно дали подлежат на облагане по правилата на ЗДДФЛ. Отговорът е изцяло положителен.  ЗДДФЛ не съдържа понятие за доход поради многообразието на фактическите източници. Ето защо в чл.10 ал.1 т.6 от ЗДДФЛ са предвидени приходи от всякакъв вид доходи, доходи под каквато и да е форма, които са с доказан източник поради известността на платеца. Отнесена специалната данъчна регламентация към настоящия казус води до извод, че в инкриминирания период подсъдимият е получил доходи по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, които подлежат на облагане с пряк данък. В пренията пред въззивната инстанция защитата твърди липса на състав на данъчно престъпление, считайки че А. е бил дарен от наредителите на преводите, т.е. по  смисъла на чл.13 ал.2 от ЗДДФЛ няма доход, който да формира данъчна основа. Поддържането на подобно фактическо, а и правно твърдение не намира опора в доказателствената съвкупност по делото. На първо място от приложените по делото платежни документи се установява съществено различие в лицата, изпратили пари до подсъдимия, включително и в тяхното местоживеене. Косвено липсата на каквато и да е връзка между тези субекти и подсъдимия се доказва с множеството други платежни операции, попадащи в обхвата на инкриминирания период, но останали извън предмета на обвинението. Всичко това затвърждава извода, че се касае до трайна практика на подсъдимия за набавяне на доходи по описания начин. За да е налице дарение по см. на чл.13 ал.2 от ЗДДФЛ следва освен документалното му отразяване, да се установи и някакво взаимоотношение между страните. Подобни положение не е изводимо от доказателствения материал, поради което възражението на адв.М. за липса на състав на данъчно престъпление се явява неоснователно. Изводът касае и сумата, произхождаща от С.Р.. Макар да е установен безспорно фактът на съжителството между нея и подсъдимия, извършеното плащане не съдържа белезите на чл.13 ал.2 от ЗДДФЛ. Нещо повече, направената по-горе съпоставка на писмените доказателства сочи, че паричната сума представлява доход за Р. доколкото тази сума е придобита точно месец след преустановяване на осигурителното й правоотношение с НОИ на 22.08. 2011 година. Изпращането на парите чрез „Уестърн Юнион“ всъщност препятства установяването на този доход и провеждане на данъчното облагане. Ето защо за подсъдимия въпросната сума от 1385 евро представлява доход от друг източник по смисъла на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, необложен с окончателен данък, който подлежи на съответно деклариране пред приходната администрация.

Горните съображения са относими и към идентификацията на субекта на данъчното престъпление. Подсъдимият според чл. 6 от ЗДДФЛ като получател на доходи от източници в страната и чужбина е имал задължението по чл.50 ал.1 т.1 от ЗДДФЛ да декларира същите, подавайки годишна данъчна декларация  в срока по чл.53 ал.1 ЗДДФЛ, т.е. от 01.01. до 30.04. включително на следващата календарна година в ТД на НАП- гр.Разград В същия период подсъдимият е имал задължение да плати дължимите преки данъци. Доказателствено е установено бездействието на А. да изпълни задължението си да подаде декларация, като по този начин е възпрепятствал установяването на данъчните си задължения по ЗДДФЛ и плащането им към фиска, като размерът на укритите данъчни задължения е съставомерен по чл.93 т.14 от НК..

С оглед изложеното настоящият въззивен състав счита, че първоинстанционният съд е подвел правилно установените фактически положения към състава на данъчното престъпление по чл.255 ал.1 т.1 от НК.

В пренията по делото във въззивното съдебно заседание, представителят на ВАпПр изрази становище за  неправилно приложение на норма от общата част на НК във връзка с обхвата на  продължаваното престъпление. Обсъждането на възражението се основа на задължителното за съдилищата ТР 3-1971-ОСНК, указващо значението на времето като обективен признак на продължаваното престъпление. Доколкото в случая се касае до специфични деяния с оглед обекта на защита, същите са иманентно свързани  с фиксирането на едногодишен данъчен период от специалния данъчен закон. В тази връзка и с ТР 1-2009-ОСНК е постигнато разрешение относно обективния времеви признак на продължаването престъпление в аспект, че „…някои от деянията могат обективно да са отдалечени помежду си от едногодишен период от време, което е свързано с фиксирания в част от данъчните закони едногодишен данъчен период (ЗКПО, ЗДДФЛ). Това обстоятелство не повлиява оценката за «непродължителност» на периода от време в рамките на продължаваната престъпна дейност, при наличие и на останалите законови характеристики на тази дейност. И това е така, защото обективно отделните деяния биха могли да бъдат осъществени само през такъв период от време, без обаче да се разкъсва обективната и субективна еднородност на цялостната престъпна дейност и нейният общ престъпен резултат...».

  Горното отнесено към конкретиката на казуса сочи, че обективната и субективна връзка между отделните деяния на подсъдимия, осъществяващи състава на едно и също данъчно престъпление е разкъсана от преустановяване на престъпната му деятелност през календарната 2009 година. При това положение деянията на подсъдимия за календарната 2007 година и 2008 година следва да се обсъдят самостоятелно на плоскостта на продължавано данъчно престъпление по чл.255 ал.1 т.1 от НК. Доказателствата установяват тяхната идентичност – избягване установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДФЛ чрез неподаване на изискуемата годишна данъчна декларация, реализирани при субективно единство. За съставомерността на данъчното престъпление обаче е необходимо размерът на укритите данъчни задължения да надхвърля три хиляди лева. Сумата на укрития пряк данък за данъчни периоди 2007 година и 2008 година според заключението на СИЕ е в размер на 90.23 лева, т.е. изправени сме пред обективна несъставомерност на деятелността за 2007 година и 2008 година.

Втората двойка деяния касае други два данъчни периода – 2010 година и 2011 година, като всяко едно от тях осъществява от обективна и субективна страна състава на чл.255 ал.1 т.1 от НК, извършени са през непродължителен период от време, при обективна връзка между тях и еднородност на вината. Съставомерността им по чл.255 ал.1 т.1 вр. чл.26 ал.1 от НК се определя и от общия размер на укритите данъчни задължения – 4935.33лв. Началото на престъплението датира от 01.01.2011 година, от която дата подсъдимият е имал задължение да декларира доходите си за 2010 година, подлежащи на облагане с данък върху общата годишна данъчна основа. Престъплението е довършено на 30.04.2012 година.

Горните аргументи обосновават изменение на първоинстанционната присъда в аспекта на чл.337 ал.1 т.2 от НПК, като се приложи закон за същото наказуемо престъпление по чл.255 ал.1 т.1 вр. чл.26 ал.1 от НК, защото подсъдимият А.  в периода от 01.01.2011 година – 30.04.2012 година в гр.Разград, при условията на продължавано престъпление избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – общо  в размер на 4935.33, като не подал годишни данъчни декларации в срока по чл.53 ал.1 от ЗДДФЛ, изискуеми по чл.50 ал.1 т.1 пр.1 от ЗДДФЛ за облагаеми доходи от източници в чужбина по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ за данъчен период 2010 година за придобити доходи в размер на 39840.26лв. и за данъчен период 2011 година за придобити доходи в размер на 10336.56лв.

По отношение на укритите данъчни задължения за данъчни периоди 2007 година и 2008 година общо в размер на 90.23 лева подсъдимият следва да бъде оправдан поради липса на състав на престъпление. Това се отнася и за периода от 01.01.2007 година до 31.12.2010 година.

При индивидуализация на наказанието, първоинстанционният съд е се е фокусирал върху оценка на данните за личността на подсъдимия – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, затруднено материално и семейно положение, полага грижа за две малолетни деца, изразява съжаление за деятелността си. Според настоящия състав вярно интерпретираните от РОС обстоятелства представляват смекчаващи такива по смисъла на чл.54 ал.2 от НК, но те не са решаващи за индивидуализацията на наказанието. В чл.54 ал.1 от НК законодателят е посочил основата, на която съдилищата следва да проведат принципа за индивидуализация на наказанието. В този смисъл от водещо значение е степента на обществена опасност на дееца, а не на личността на дееца въобще. Обосноваването на релевантни изводи следва да почива на анализ на подбудите и степента на вина.  Доказателствата по делото сочат, че подсъдимият има утвърден престъпен маниер за укриване на доходи и дължимите върху тях данъци. По какъв начин протича процесът на убеждаване на платците не е в обхвата на предмета на делото. Доказателствата установяват, че считано от 2007 година, подс.А. получава парични суми, които се явяват негов доход и съобразно специалните норми на ЗДДФЛ подлежат на деклариране и облагане с пряк данък. Този факт  заедно с интензивността на деянията за 2010 и 2011 години сочи на утвърден престъпен стереотип за нарушаване на данъчното законодателство. Впечатление прави и предприетото от страна на А. прикриване на деятелността, като същият е получавал парични преводи в различни части на страната. Очертаните фактически положения установяват недвусмислено устойчива противоправна мотивация в поведението на А., в аспект на завишена степен на обществена  опасност на дееца. Те сочат също на трайно противоправно поведение, настойчиво с оглед волевия момент на прекия умисъл.

Оценката на степента на обществената опасност на престъплението е проведена от РОС само на плоскостта на предмета. Пренебрегната е особеността на обекта на престъплението – обществените отношения, свързани със законосъобразното формиране на приходната част на бюджета на държавата от постъпление на данъци (ТР 4-2016-ОСНК), което сочи на завишена обществена опасност на престъплението.

Въззивният състав обсъди и изминалия период от довършване на данъчното престъпление до ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Същият не се явява прекомерен предвид спецификата на престъпната деятелност, разкриването и провеждане на доказателствения процес, включително с ресурса на международна правна помощ.

С оглед изложеното, индивидуализираното наказание в санкционния минимум на чл.255 ал.1 от НК в размер на една година лишаване от свобода се явява занижено. Справедливо би било наказание над минималния в посока към средния размер на санкцията, но поради липса на съответен протест изменение на присъдата в аспекта на чл.337 ал.2 т.1 от НПК е невъзможно.

Първоинстанционният съд законосъобразно е приложил чл.66 ал.1 от НК, тъй като с отлагане изпълнението на наказанието ще се постигне поправяне на подс.А.. Както бе посочено до настоящия момент подсъдимият не е осъждан, има семейство и полага грижи за двете си деца. Тези фактически обстоятелства сочат на реална възможност подсъдимият да постигне преосмисляне на престъпния си стереотип в рамките на обществените условия. Угрозата на чл.68 ал.1 от НК в допълнителна степен ще мотивира процеса на поправяне и превъзпитание от една страна, а от друга представлява гаранция за обществото, че при ново противоправно поведение подсъдимият ще изтърпи ефективно отложеното наказание от една година.

Първоинстанционният съд е наложил кумулативното наказание глоба в размер на 300 лева, чийто размер с оглед чл.47 ал.1 от НК е съобразил с имущественото състояние на подсъдимия – без постоянни трудови доходи, полагащ грижа за отглеждането на две малолетни деца.

По гражданския иск:

За съвместно разглеждане в наказателното производство е приет граждански иск от Държавата, представлявана от Министъра на финансите за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 5025.56 лева, произтичащи от деянията на подсъдимия, ведно със законната лихва считано от 30.04.2012 година до окончателното изплащане на сумата.

По допустимостта му няма колебание с оглед постулатите на ТР 4-2016-ОСНК. Гражданският иск е приет и преди стадия на съдебното следствие в първата инстанция. С въззивната жалба  се твърди погасяване правото на иск на Държавата за вреди от непозволено увреждане поради изтичане на погасителна давност по чл.110 от ЗЗД. Няма спор, че това е въпрос по основателността на иска (ТР 1—2013-ОСНК), който следва да намери разрешение възоснова на доказателствата по делото. Съобразно чл.114 ал.3 от ЗЗД давността за вземането на Държавата тече от откриването на дееца. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, т.е. ако извършването на деянието и откриването на извършителя съвпадат, началният момент на давностния срок би бил един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент (ТР 5-2005-ОСГК и ОСТК).

Доколкото основание на гражданския иск в наказателното производство са деянията, предмет на обвинението, то и четирите такива противоправни прояви удовлетворяват признаците на деликт по чл.45 от ЗЗД (ТР 4-2016-ОСНК). Довършени са на 30.04.2012 година, от който момент започва да тече срока на преследвателната давност по НК. Началото на давността по ЗЗД обаче е свързана с момента на узнаване от увредения, че фактическият състав на деликта е реализиран, в случая този момент съвпада с датата на привличане на Ю.А. като обвиняем за данъчно престъпление (15.06.2015 година – т.2, л.9 от д.пр.). Ето защо предявеният граждански иск срещу подсъдимия от Мнистъра на финансите като представляващ Държавата на 07.06.2016 година (л.41а от НОХД)  е в рамките на пет годишния срок по чл.110 от ЗЗД.

Същият е доказан по основание и размер с оглед установените фактически положения за получени доходи от подсъдимия в качеството му на физическо лице в календарните години 2007, 2008, 2010, 2012, недекларирани по реда на ЗДДФЛ, довели до имуществени вреди за държавата в размер на  5025.56 лева от укрити данъчни задължения, които не са постъпили в предвидените от специалния закон срокове в данъчния бюджет. Присъдена е и законната лихва от 30.04.2012 година до окончателното изплащане на сумата.

В обобщение на изложеното въззивният състав не установи основания за отмяна на проверяваната първоинстанционна присъда. Налице е хипотеза за изменение на съдебния акт чрез приложение на закон за същото наказауемо престъпление, като периодът и броят на деянията в продължаваното данъчно престъпление бъде редуциран до две, извършени от 01.01.2011 година до 30.04.2012 година.Не е налице основание за намеса в санкционната част на присъдата, по отношение на гражданския иск и в частта  на възложените на основание чл.189 ал.3 от НПК съдебни разноски в тежест на Ю.А., поради което следва да се приложи чл.338 от НПК.

Пред настоящата инстанция са сторени нови разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 68.32лв., които на основание чл.189 ал.3 от НПК също следва да се възложат в тежест на подсъдимия.

При гореизложените съображения и на основание чл.337 ал.1 т.2 и  чл.338 от НПК, ВАпС

 

Р     Е     Ш     И :

 

ИЗМЕНЯ присъда №6/01.02.2017 г., постановена по НОХД №85/2016 г. по описа на Окръжен съд-Разград, като прилага закон за същото наказуемо престъпление по чл.255 ал.1 т.1 вр. чл.26 ал.1 от НК и признава Ю.Б.А. за виновен в това, че в периода от 01.01.2011 година до 30.04.2012 година в гр.Разград, при условията на продължавано престъпление избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – общо  в размер на 4935.33, като не подал годишни данъчни декларации в срока по чл.53 ал.1 от ЗДДФЛ, изискуеми по чл.50 ал.1 т.1 пр.1 от ЗДДФЛ за облагаеми доходи от източници в чужбина по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ за данъчен период 2010 година за придобити доходи в размер на 39840.26лв. и за данъчен период 2011 година за придобити доходи в размер на 10336.56лв.

ОПРАВДАВА подсъдимия относно периода на престъплението от 01.01.2007 година до 31.12.2010 година, както и относно размера на укритите данъчни задължения от 90.23 лева.

ОСЪЖДА подсъдимия да заплати сумата от 68.32 лева в полза на Държавата по сметка на Апелативен съд-Варна.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

Решението подлежи на обжалване и протестиране пред ВКС в 15-дневен срок от съобщаването на страните за изготвянето му.

 

                                  

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                         2.