Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 149/31.10.     Година  2014       Град Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд                                   Наказателно отделение

На осемнадесети септември             Година две хиляди и четиринадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илия Пачолов

                            ЧЛЕНОВЕ: Ангелина Лазарова

Светослава К.а

Секретар С.Д.

Прокурор Пламен Костадинов

като разгледа докладваното от съдия Лазарова

ВНОХД № 164 по описа на съда за 2014 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивна проверка е присъда № 26 по НОХД № 594/2013г. на Варненски Окръжен съд, постановена на 26.03.2014г., с която подсъдимият П.Т.П. бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 ал. 1 от НК, за което с приложението на чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК му било наложено наказание лишаване от свобода за срок осем години, при първоначален строг режим. С присъдата бил уважен предявеният от пострадалия граждански иск за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 16.06.2011г., като в останалата част на приетия за съвместно разглеждане до 103 000 лв.  отхвърлил претенцията. Съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото. На подс. П. били възложени държавната такса върху уважения граждански иск и направените по делото разноски, включително и тези от частния обвинител и граждански ищец.

Производството е образувано по протест на прокурора и жалби – от частния обвинител и граждански ищец и от защитника на подсъдимия.

В протеста прокурорът от Окръжна прокуратура счита, че присъдата е неправилна в частта на определянето на наказанието при условията на чл. 55 от НК в отсъствие на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В с.з. пред въззивната инстанция представителят на прокуратурата поддържа протеста и счита, че неправилно съдът е преценявал поведението на пострадалия сред многобройните смекчаващи обстоятелства. От друга страна намира, че в мотивите към присъдата се проявява противоречие, доколкото не са били отчетени отегчаващи обстоятелства, а е описано поведение на подсъдимия по прикриване на следите като е изхвърлил оръжието – имащо характер на отежняващо отговорността. Изразява становище, че не са налице кумулативните условия за прилагане на чл. 55 от НК, като наказанието следва да бъде определено в размер на минималното предвидено в специалната норма. В хода пренията прокурорът намира, че аргументите по жалбата на пострадалия са справедливи, не счита, че претенциите на защитата на подсъдимия са основателни.

В жалбата на частния обвинител и граждански ищец срещу гражданско осъдителната част на присъдата, се счита, че определеното обезщетение е в занижен размер и не съответства на търпените и към момента болки и страдания. Посочва се, че пострадалият е инвалид по повод нараняването в сърцето, изпитва болки в лявата си ръка и поради това не го назначават на работа, като освен физическите страдания той понася и психически. Иска се увеличаване на присъденото обезщетение до размера на предявения иск. В с.з. повереникът на пострадалия подкрепя изводите на ВОС относно квалификацията и субективната страна на извършеното. По отношение на гражданския иск подчертава процента на инвалидност на пострадалия, невъзможността да се реализира, като е принуден да остане на издръжката на майка си. Моли за увеличаване на гражданския иск. Изразява мнение, че ВОС, за да приложи чл. 55 от НК е надценил някои обстоятелства. Намира, че твърдението на защитата - за изменение на посоката на оръжието в резултат на действие на пострадалия, е неподкрепено от доказателствата по делото.

В жалбата си защитникът на подсъдимия счита, че присъдата е неправилна и постановена в нарушение на материалния закон. Иска се прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление – чл. 132 ал. 1 т. 1 от НК, като се определи наказание, което да бъде отложено по чл. 66 от НК. Моли и за намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди. В допълнителните си съображения, защитникът – адв. Д. Д., коментира отказа на ВОС да приеме, че деянието е извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с тежка обида, като изразява съмнение и в характера на причинената телесна повреда. Изложени са конкретни съображения, изводими от фактите и заключенията на СППЕ по делото и съдебната практика, като се счита, че извършеното е в състояние на афект. От друга страна защитникът намира, че не са от значение средствата, с които е извършено деянието, мястото и броят на нараняванията, посоката и силата на ударите – които са случайни обстоятелства и могат да обосноват само косвен умисъл, което рефлектира върху оценката на извършеното като на умишлено причинена телесна повреда, а не опит за убийство. Сочи, че съдът не е отделил внимание на мотива с оглед констатациите на вещите лица. Посочва се, че в миналото пострадалият и подсъдимият са били дори приятели, без да са имали конфликти, още повече такива, които да формират изискуемата цел. В с.з. пред въззивната инстанция подсъдимият се представлява от адв. Н. Б., който счита, че постановената присъда е незаконосъобразна, необоснована и явно несправедлива, при съществуващи сериозни процесуални нарушения. Посочва, че в постановлението за привличане на обвиняем не е уточнено място и средства на извършване, което е затруднило подсъдимия да се защити и съставлява основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на прокурора за отстраняване на пропуските. Защитникът счита, че делото правилно е било образувано по чл. 129 от НК от ВРП, като без промяна на данните след година и половина, ВОП е решила, че е компетентна и повдигнала обвинение по чл. 115 от НК – което той оспорва от фактическа и правна страна. Поставя акцент на раната на пострадалия – пет на два см, като е категоричен, че е порезна, а не прободна; ножът бил насочен към ръката на пострадалия, но поради отбиването на удара при защитна реакция острието попаднало в шесто междуребрие и се е получило нараняването. Счита, че механизмът на причиняване на увреждането не е обсъждан от ВОС. При установеното за психичното състояние на подсъдимия, според защитника правилната квалификация на извършеното е по чл. 132 от НК. Като порок на постановения съдебен акт защитникът сочи, че не са обсъждани въобще някои относими факти и обстоятелства, което съдът е длъжен да стори, независимо от отсъствието на възражения по тях. В заключение настоява за преквалификацията на извършеното по чл. 132 от НК с определяне на наказание в съответствие с предвидените по вид и размер, като протестът и жалбата на гражданския ищец бъдат оставени без уважение, счита, че искът не е доказан.

В последната си дума подс. П. моли съда да вземе справедливо решение.

 

Настоящият състав на въззивната инстанция след пълна и задълбочена проверка на възраженията и доказателствата по делото счита следното:

 

І. По отношение на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения – в хода на досъдебното и съдебното производство.

1. Възражението за защитата относно съществуващи непълноти в диспозитива на постановлението, с което подс. П. е бил привлечен към наказателна отговорност на досъдебното производство, които са затруднили защитата му, е неоснователно.

Спрямо подс. П. на ДП са били повдигнати три обвинения – на 17.06.2011г. по чл. 129 от НК, а на 12.10.2012г. и на 14.02.2013г. – по чл. 115 вр. чл. 18 ал. 1 от НК. Промяната в подсъдността е настъпила с оглед преценката на органите на досъдебното производство и материалната компетентност по чл. 35 ал. 2 от НПК.

И трите постановления съдържат датата и мястото на извършване на съответното престъпление, както и името на пострадалия. На 12.10.12г. в диспозитива за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 ал. 1 от НК не бил включен изразът – „като деянието останало недовършено по независещи от волята му причини”, след запознаване с обвинението обвиняемият и защитникът са посочили, че не е ясно по какъв начин е извършен опитът за убийство, че е обв. П. е нямал такива намерения и се счита за невинен. След формулиране на обвинението от 14.02.2013г., с уточнението за причините, по които деянието останало недовършено, и запознаване с него – обв. П. и защитникът, присъствал на действието, са декларирали, че разбират промяната. В този вид е и обвинението по обвинителния акт – предмет на образуваното съдебно производство.

И в постановленията за привличане, и в обвинителния акт /актове изготвени по едно и също досъдебно производство № 1089/2011г. на ІІІ РУП на ОД МВР Варна/ е налице пълно покриване на съществените елементи, индивидуализиращи деянието – време, място и пострадал, отразена е словесно съответната правна оценка на действията на обвиняемия, ведно с конкретизиране на квалификацията. Касае се за упражняване на правомощията по 219 ал. 3 от НПК – тъй като са изложени необходимите реквизити, по чл. 225 от НПК – с оглед новото привличане за по-тежко наказуемо престъпление, и чл. 246 от НПК – при внасяне на обвинителния акт. Видно от нормата на чл. 246 ал. 2 от НПК начинът на извършване на деянието следва да се съдържа в обстоятелствената част на обвинителния акт. При съпоставка с разглежданото производство се установява, че прокурорът е описал подробно  начин и средство на деянието, като с оглед на изискуемото съдържание по чл. 246 ал. 3 от НПК – в заключителната част е формулирал правната квалификация.

При съобразяване на изложеното съставът счита, че са били спазени в необходимата и достатъчна степен законовите изисквания за форма и съдържание на актовете на органите на досъдебното производство, съставляващи и гаранции за пълното упражняване на правата на участниците в производството.

Не се обосновава становището, че подс. П. и неговите защитници са били затруднени да изградят защитата си тъй като в хода на разследването по образуваното производство е бил изясняван само един инцидент, на една и съща дата, с един пострадал. Фактическите положения, отразени в посочените постановления за привличане на обвиняем и тези в обстоятелствената част на обвинителния акт не са в противоречие. Подсъдимият е имал възможност да се брани по тях на досъдебното производство, в хода което е била променена само правната им оценка.

Обвинителният акт е документът, който обобщава факти и право от първата фаза и рамкира съдебната, като ги представя за изследване на съда и страните. Видно от книжата по делото, подс. П. и защитниците му са взели активно участие и в двете фази на производството, с което са се възползвали от предоставените възможности да упражнят процесуалните си права, без да възниква и съмнение, че са били затруднени.

2. Според защитниците на подсъдимия – в мотивите на разглежданата присъда не се съдържа становището на съда по основни и значими факти и обстоятелства. Доколкото съществуването на подобни празноти е приравнявано в съдебната практика на липса на мотиви – безусловно процесуално нарушение, налагащо отмяна на съдебния акт и провеждане на ново съдебно производство, съставът извърши задълбочена проверка.

Мотивите към присъдата имат съдържанието предписано по чл. 305 ал. 3 от НПК. Изложени са фактически положения, които съдът приема, ведно с дължимия анализ на доказателствената основа. Налице са обсъждания на източниците – както по личната им стойност, така и във връзка с останалите, посочени са тези които съдът не кредитира и защо. Представени са правните изводи, относима съдебна практика, разгледани са въпросите на наказанието, гражданския иск.

Не се установява ограниченост, недостатъчност или вътрешна противоречивост, които да доведат до невъзможност да се изясни волята на съда, респ. да попречат на страните да получат правосъдие. По така формулираната фактическа и аналитична база е възможно пълноценно извършване на въззивната проверка с оглед конкретните възражения по съществото на взетите с присъдата решения.

 

В заключение, съставът на въззивната инстанция не установи допуснати процесуални нарушения, които да налагат отмяна на присъдата и провеждане на ново разследване или съдебно производство по делото.

 

ІІ. От фактическа страна.

        

Производството пред първоинстанционния съд протекло по общия ред, като според страните са останали неправилно установени и напълно неизяснени отделни фактически положения. С оглед пределите на въззивната проверка по чл. 314 от НПК съставът обсъди задълбочено доказателствения материал и намери за установени следните факти и обстоятелства:

 

На 16.06.2011 г. след 18.30ч., свид. Г. и Т. посетили заведение „Фиоре” в жк „Вл. Варненчик”, както често правели. Седнали на маса на площадката извън заведението. На смяна от персонала били барманката - свид. М.Д., и свид. А.Д. - сервитьорка. Г. си поръчал малка бира „Туборг", а свид. Т. – портокалов сок. По-късно дошъл познатият им от квартала подс. П., който седнал на маса в залата на заведението. Подсъдимият си поръчал бира от 500 мл, а след като я изпил и още една. Към него се присъединил свид. Ж. А..

След 20:00 часа Г. и Т. решили да си тръгват и влезли в заведението, за да си платят сметката. Свид. Г. отишъл на бара, където били и двете свидетелки, а Т. седнал да изчака приятеля си в сепарето.

Свид. Г. поискал да плати сметката, погалил по главата свид. Д., прегърнал я през рамото и я попитал как е. Тя се усмихнала и отговорила, че има работа, след което излязла навън да отнесе поръчка. Към този момент в заведението влязъл и свид. И. К., отишъл до бара и си поръчал бира.

Подс. П. видял действията на свидетеля и с рязък тон му направил забележка да престане да притеснява свидетелката. Свид. Г. му отговорил, че не я притеснява, а ако той - подсъдимият е нервен, да си купи успокоителни. Тогава подс. П. рязко станал, избутал масата, изправил се и се отправил към Г., бъркайки в десния джоб на панталона си, откъдето извадил ножа си. Шумът от суркане на масата привлякъл вниманието на свид. Д., която в това време обслужвала поръчката на свид. К.. Свидетелката се обърнала и видяла, че подс. П. е до свид. Г. и замахва с ръка към него. Свид. Г. възприел действията на подсъдимия и инстинктивно вдигнал лявата си ръка пред гърдите, за да се предпази. Подсъдимият нанесъл силен удар към пострадалия, като острието на ножа порязало ръката, след което навлязло в гръдния кош на свид. Г. ***. Подс. П. издърпал ножа. Свид. К. и А. се намесили и отдалечили подс. П.. Свид. Г. възприел раната на ръката си, която започнала обилно да кърви, и придружаван от свид. Т. се насочил към дома си.

Подс. П. и свид. Ж. А. веднага напуснали заведението и тръгнали в обратната на пострадалия посока. Свид. Д. се заела да почисти изцапания с кръв под.

Пострадалият се почувствал много зле когато стигнали до вх.7 на бл.212 и се свлякъл на земята, а свид. Т. потърсил помощ на тел.112. На място пристигнали полицейски служители и медицински екип. Било установено наличието на прободната рана в сърдечната област, както и името на извършителя. Свид. Г. бил откаран в МБАЛ „Св. Анна - гр. Варна" АД, където бил подложен на спешна оперативна интервенция и продължително лечение.

Полицейските служители предприели установяване на извършителя и го потърсили в дома му. Майката на подс. П. го уведомила затова по мобилния му телефон. На път към блока си подсъдимият захвърлил ножа. Когато се върнал пред дома си бил задържан в полицията за 24 часа.

Откритият на 17.06.2012 г. в резултат на проведен от разследващите оглед – двуостър нож с дължина на острието 10 см, обща дължина 20 см, поставен в черен кожен калъф нож е ВД по делото. По острието му след проведени изследвания и ДНК експертиза било установено наличието на кръв от пострадалия.

Безспорно от заключението на СМЕ, потвърдено и допълнено от вещото лице в с.з., се установява, че в резултат на действието на предмет с остър връх и режещ ръб /режещи ръбове/, реализиран в посока отпред-назад, свид. Г. получил прободно-порезно нараняване в лявата гръдна област на нивото на VI междуребрие, между предна и средна мишнична линия, срязване на сърдечната обвивка, на сърдечния мускул, като каналът обхваща кожа, подкожие, подлежащата мускулатура, външния плеврален лист, сърдечната обвивка /перикард/ и сърдечния мускул /миокард/, както и порезна рана на лявата ръка, срязване на разгъвача на палеца на лявата ръка. Налице е проникващо нараняване в лявата плеврална кухина и прободно-прорезно нараняване на сърцето с проникващо нараняване в сърдечната кухина. Увреждането причинило  излив на значително количество кръв /2000мл/ в лявата плеврална кухина – съставляващо временно разстройство на здравето, опасно за живота.  Лезията /прорязването/ на перикарда и сърдечния мускул с излив на кръв перикардната торбичка, са обусловили постоянно разстройство на здравето, опасно за живота, и без своевременна, висококвалифирана медицинска намеса, би настъпила смъртта на свид. Г.. Срязването на разгъвача на левия палец е определило трайно затруднение във функцията на левия горен крайник /за период поне от около 5-6 седмици/.

          

В хода на досъдебното и съдебното производство са били назначени и изслушани три комплексни съдебно-психиатрични и психологични експертизи за подсъдимия. Заключенията на вещите лица безспорно установяват, че подс .П. не страда от психични заболявания, бил е в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, като е изпълвал юридическите критерии за  вменяемост. Първата експертиза приема, че подс. П. е извършил деянието в състояние на физиологичен афект, а следващите с оглед проведени изследвания и съобразяване на събраните доказателства – че не се установява подобно състояние.

Изложената фактическа обстановка се установява чрез съвкупността от безпротиворечиви и взаимнодопълващи се доказателства – инкорпорирани изцяло в показанията на свид. Д. и Т. от с.з. и ДП, свид. К., свид. Д., писмените доказателства по делото – протоколи за оглед, рапорт, справки, веществените доказателства, заключенията на ДНК и СМ експертизи, заключенията на втората и третата СППЕ, както и извлечени частично от показанията на пострадалия, свид. А. и обясненията на подсъдимия, заключението на първата СППЕ – само досежно потвърдените и от останалите експерти констатации. Анализът на събраните по делото доказателства е бил проведен в съответствие с правилата на закона, поради което се споделя и от настоящата инстанция. Доколкото се дължи обстойна проверка на фактическите изводи, а и с оглед постъпилите конкретни възражения, е необходимо да се посочи следното:

 

1.     Относно гласните доказателствени средства.

Методично и пълно съдията от ВОС е провел разграничението между свидетелските показания, и между тях и обясненията на подсъдимия. Няма спор, че при изследването на краткотрайни престъпни актове, осъществени на публично място, присъстващите наблюдават отделни елементи от хронологията на събитията. Процесът на възприемане е поставен в зависимост на множество фактори – лична ангажираност, интелектуални качества, обективна възможност да се изградят впечатления и др. Процесът на възпроизвеждане – съществен при излагане на свидетелските показания, също е обвързан със субективните възможности на носителя на информация, гравитирането около определена линия на интереси, подчинен в решаваща степен е и на фактора време.

Съобразявайки всички тези детайли и отнасяйки ги към свидетелите по настоящото дело, се подчертава високата доказателствена стойност на съобщеното от свид. Д.. Показанията й от с.з., и приобщените от ДП, съдържат значимите за изясняване на случилото се в заведението факти и обстоятелства. Свидетелката е била в много добра зрителна позиция, в търговската зала на заведението, в което работи отдавна, познавала е от преди клиентите, между които е възникнал инцидента – без да близка с тях, в степен, която да се засегне обективността й. След като е чула разменените реплики, последвани от шум от суркане и се е обърнала, тя е могла да види както разположението на двамата, така и действията на подсъдимия спрямо пострадалия. Правилно и първоинстанционният съд е отдал вяра на показанията й за замахването с ръка и мястото на нанасяне на удара върху Г. – „...на нивото на гърдите, някъде в лявата мишница или в гръдния кош, в областта на лявата гърда...“ – обвързано и от преките доказателства за травматичните увреждания на пострадалия. Показанията на свид. Д., са повлияни в известна степен от изминалото време, но след приобщаване на тези от ДП, споменът й се е възстановил и тя ги е потвърдила. Поради необвързаността на свидетелката с противоположните полюси на събитието, възрастта, личностните качества и зрителната точка към случилото се, показанията й имат съществено значение при проверката и на останалите гласни източници.

Свид. Т., Д. и К. – също дават правдиви показания, приети от съда изцяло. Фактите – влизането на пострадалия, приятелските действия и думи спрямо свид. Д., възприети по друг начин само от подсъдимия, словесното пререкание прераснало във физическо нападение от подсъдимия спрямо свид. Г. – са твърдо установени.

Изолирани от съвкупността са твърденията на подсъдимия за предходно поведение на пострадалия, насочено срещу неговото и на момичетата от персонала достойнство – хвърляне на брошури, обиди, опипвания/обарвания. Изцяло неподкрепени са обясненията, че ножът му е бил на масата и го е използвал за рязане на филтрите на цигарите си, че пострадалият го е нарекъл „педераст” – никой от присъстващите не е видял нож там, респ. действия с него, не е чул такава реплика. Тези елементи на специфичното доказателствено средство – обяснения на подсъдимия, не могат да бъдат кредитирани като доказателства, а следва да се оценят като израз на личната му защита по делото. От такъв характер и е описаното от подс. П. поведение на пострадалия – насочил се към подсъдимия с пепелник в ръката и замахнал към него. Независимо, че в този детайл обясненията са подкрепени от свид. А. /с разлика относно материала, от който бил направен пепелника/, доколкото останалите присъстващи не съобщават такъв факт, ситуацията се е развила за изключително кратко време и веднага след това свид. Г. е напуснал, без да има преместен, счупен, липсващ пепелник – не е налице обективна основа фактическата обстановка по делото да включва подобно действие на свид. Г.. С оглед промените в обясненията от ДП /например относно ножа – чий е, кой е действал с него, “самонараняването” на пострадалия и т.н./ и в казаното пред вещите лица по СППЕ-зи, поддържаната връзка с част от участниците в производството – негови приятели, срещи и обсъждане на случилото се със свидетелите на инцидента в хода на производството, в цялостното си проявление по разследването подсъдимият разкрива своите естествени защитни механизми. Лесно различима е посоката на обясненията му - да намали тежестта на собственото си неправомерно действие за сметка на описано интензивно поведение на пострадалия, поставено в основата на извършеното. Внимателният анализ на ВОС е позволил, към доказателствения материал да бъдат приобщени само обясненията, които издържат на проверката както сами за себе си, така и в съпоставката с другите доказателства. В останалата част – те не са интерпретирани в негова вреда.

Не са налице пропуски при обсъждането на доказателствата по делото. Съдът е изложил подробни съображения, като обективността е позволила, да бъдат детайлно изследвани и показанията на пострадалия. Свидетелят сочи, че е попитал подсъдимия какъв е проблемът, не си спомня точно дали свид. Д. и К. са били в заведението, дали подсъдимият е направил крачки към него. Съобщава, че е видял бъркането в джоба на подсъдимия, че той е замахнал към главата му, че е изпитвал болка в ръката и че не е съзнавал, че има рана в сърцето. Не са възникнали в нито един етап на производството съмнения в свидетелската годност на пострадалия. Необосновано е становището на защитника на подс. П. пред въззивния съд, че по всяко дело с престъпление срещу личността следва да има СПЕ за пострадалия. Тезата, че неусещането на болка от раната в сърцето поставя под съмнение психологично-психиатричния статус на пострадалия и съответно – че към момента на понасянето й той е бил пиян или под въздействие на наркотични вещества, е несъстоятелна. Видно от материалите по делото, че в рамките на минута – напр. според показанията на свид. Т., е протекъл целият инцидент. Болката от раната в ръката е била силна и рязка, кръвта на пострадалия се е стичала на пода, а и по изминатия след напускане на заведението път. Свид. Г. и Т. не са разбрали за по-сериозното нараняване защото са бързали към дома на пострадалия, а и защото вниманието им е било насочено към видимата рана, без да предполагат, че има пронизване под дрехите на пострадалия. Никой от свидетелите не сочи свид. Г. да е бил пиян или повлиян – налице са показанията на свид. Д. и Д. – поръчал си е малка бира, държал се е нормално, като е общувал с приятеля си. Не са установени подобни вещества в подробните кръвни тестове при постъпването на пострадалия в болничното заведение. Изследването на прага на болка е изключително индивидуално и е свързано с причиняване на друга такава – разбира се, извън интересите и принципите на наказателното производство и абсурдно би било поставянето на пострадалия в ситуация на драстична виктимизация и тестване на рецепторите за болка в областта на миокарда. Събраните доказателства за личността на пострадалия – с изключение на съобщеното от подсъдимия в израз на личната му защита, не позволяват да се счита за агресивен, конфликтен и провокативен – не са такива впечатленията на представители на различни възрастови групи – свидетелките от заведението, свид. Т., свид. Г., не са в този смисъл и документите от материалите по НОХД № 2375/07г. на ВРС. Именно поради това и становището на защитника на подсъдимия е самоцелно и необосновано от доказателствата и нуждите на производството. В качеството си на свидетел по делото, пострадалият има добросъвестно поведение, факт е, че не сочи за репликата към подсъдимия /като причините за това не могат да бъдат установени по категоричен начин – загуба на спомен; механично изявление на често употребяван израз; краткотрайността на събитията, последвани от стресиращи за организма интервенции и приложени медикаменти и т.н./, но всички останали негови твърдения са убедително подкрепени от други доказателства.

 

Тезата на защитата за наличието и на други свидетели, които са запознати с инцидента и имащи преки впечатления, е визуализирана в хода на първоинстанционното производство чрез разпита в качеството на свидетел на свид. М. - лице, осъдено по НОХД № 2375/07г. на ВРС за престъпление по чл. 129 от НК срещу свид. Г.. Правилна е оценката на тези показания – не подпомагат изясняването на обективната истина и не могат да бъдат кредитирани. Сочат само на формална подкрепа в търсенето на данни за негативни проявления на пострадалия. В случая – източникът на подобни твърдения не би могъл да се счете за надежден с оглед явната му предубеденост. Още нещо – свид. М. сочи, че повод за „заплашването за пари” от свид. Г. спрямо него е дължимото обезщетение по предходното дело, но самият пострадал в показанията си при допълнителния разпит пред съда съобщава, че сумата е била събрана от съдия-изпълнител изцяло и му била предадена – тоест не се установява какъвто и да е личен и/или материален интерес на пострадалия да преследва и обижда свид. М..

И пред настоящата инстанция се сочи, че има и друг свидетел, който едновременно с личните впечатления за случилото се, ще предостави и характеристични данни за подсъдимия и пострадалия. Известно е, че в рамките на производството следва да бъдат събрани доказателства - в необходим и достатъчен обем. Съдебната практика е категорична, че не е налице изискване за събирането на всички възможни доказателства за определен факт. Видно е за съда, при съобразяване на книжата по конкретното дело, че в хода на разследването и пред ВОС са били разпитани всички присъствали в заведението свидетели-очевидци, които са били ограничен кръг и са източници на преки доказателства. Събрана е значимата информация, изчерпан е кръгът на очевидците и са изяснени всички групи факти в предмета на доказване. Преповтарянето чрез опосредствани впечатления, изследването на нерелевантни обстоятелства и трупането на непроверими по друг начин „характеристични данни” далеч не са сред процесуалните задачи в етапа на събиране и проверка на доказателствата.

 

2.     Относно експертните заключения.

 

Безспорно е, че методът на ДНК изследване е дал категорично заключение, което не е оспорвано.

Досежно обаче комплексните СППЕ за подсъдимия – ВОС е установил необходимостта да задълбочи проверката си. Правилно е отчетено, че след първоначалната експертиза са допълнени доказателствени материали, които следва да бъдат съобразени. Водещ при всички изследвания на личността на подсъдимия е бил неговият разказ за случилото се /при известни различия пред различните екипи експерти и при заявена липса на спомен/, към който са били добавяни и обсъждани и други гласни източници. В случаи като настоящия – експертите не са ангажирани да преценяват кои доказателства са достоверни и кои не – изрично посочено в заключението на втората СППЕ. В елементите които са съобразили експертите по последната петчленна СППЕ са попаднали обаче източници, които съдът не кредитира - обясненията на подсъдимия, в частта им на защитна теза. Например, при оценката на деянието на подсъдимия като импулсивно, вещите лица са го определили като ситуативно провокирано от продължаваща във времето афективна стимулация, с актуализиране към момента на деянието на „минали негативни преживявания, свързани с многократни подигравки от страна на пострадалия.” – без да са налице обективни източници на подобна информация. Отношенията между пострадал и подсъдим са били нормални, както сочат всички свидетели, не са имали скандали, не са враждували и т.н.

С тази забележка и предвид проведените научни тестове, резултатите от приложените методики – обосноваващи финалните констатации, съставът намира, че следва да бъде кредитирано заключението на последната СППЕ. Приема се и от настоящия състав, че по време на деянието подсъдимият е бил вменяем, в състояние на силен афект, довел до развитието на късосъединителна реакция, без достатъчно данни състоянието му да се диагностицира като „физиологичен афект“. Реакцията му не е произтекла като действие на цялостната му личност, съзнанието му е било запазено, но моментно стеснено, връзката с реалността отслабена, но запазена. Индивидуалната чувствителност към повода за конфликта – отношението към момичето и намека за наличие на психично заболяване, ведно с предразполагащите реакцията фактори – личностова структура /съчетаваща високи нива на невротицизъм с черти на пасивно-агресивна личност/, умора от работния ден и употреба на алкохол са довели до отключване на реакцията.   

Според защитникът на подсъдимия пред въззивната инстанция не изследван въпросът колко и какви наранявания е получил пострадалия, каква е тяхната последователност, при какъв механизъм са получени и дали е възможно нараняването в сърдечната област да е в резултат на действие на пострадалия по отбиване насочен към лявата му предмишница удар. Виждането на защитника не е обосновано. Поставените въпроси имат своя отговор сред доказателствата по делото:

По делото са приложени епикризите, обобщаващи проведеното спрямо свид. Г. лечение в отделение „Гръдна хирургия” и клиниката по ортопедия и травматология на МБАЛ „Св. Анна”, както и историята на заболяването, водена в периода 17 - 27.06.11г. Обективните травматични увреждания са интерпретирани в СМЕ по делото.

Не остава място за съмнение, че в резултат на удара на подс. П. на пострадалия са били причинени две групи травми – в областта на предмишницата на лявата ръка и в лявата гръдна област. Тези травми съдържат други конкретни увреждания, подробно описани и в настоящото решение – първа група - прободно-порезно нараняване в лявата гръдна област на нивото на VI междуребрие, между предна и средна мишнична линия, срязване на сърдечната обвивка, на сърдечния мускул, като каналът обхваща кожа, подкожие, подлежащата мускулатура, външния плеврален лист, сърдечната обвивка /перикард/ и сърдечния мускул /миокард/, и втора група - порезна рана на лявата ръка, срязване на разгъвача на палеца на лявата ръка. Нараняването в областта на предмишницата е порезно – с размери – по епикризата – 4/2см. В лявата гръдна половина нараняването е прободно – порезно с размери 5/2см. Уврежданията са получени при един удар, при който според обясненото от вещото лице в с.з. – ръката е била отпред по посока на действието.

Несъмнено е, че именно подс. П. е нанесъл удар с нож в посока отпред-назад. Този механизъм описват и свидетелите, видели непосредствено удара – Д. и Г., косвено - и останалите свидетели, които са възприели подсъдимия и пострадалия да стоят прави един срещу друг по време на инцидента. Не са налице както обективни находки от приплъзване на ножа по ръката на пострадалия, така и гласни твърдения, че свид. Г. е отбил, избил и отблъснал оръжието в ръката на подсъдимия. Същият е видял замахването и е вдигнал ръка да се предпази от удар, в показанията си пред съда той заявява, че не е видял ножа в ръката на подсъдимия.

Нараняванията са причинени последователно като при замахването „...на нивото на гърдите, някъде в лявата мишница или в гръдния кош, в областта на лявата гърда...“ /показанията на свид. Д./, първо е била порязана ръката на свидетеля, а след това острието е навлязло в гръдния кош и е травмирало сърдечната област – прорязвайки обвивката и сърдечния мускул.

Неуместно и напълно необосновано с оглед наличните източници на необходимите специални знания – СМЕ и документи /епикриза, история на заболяването и съдържащите се в нея отбелязвания/ е становището на защитника, че раната в сърдечната област на пострадалия е порезна, но не и прободна. Посочените размери – в отсъствие на повече конкретизация не позволяват да се изясни дали отразяват дължина и ширина на раните или някоя от величините сочи на дълбочина – което би било необичайна практика при жив пациент. Видно е обаче, че още в бележките на дежурния приемащ лекар раната е била окачествена като прободна. Изяснен по категоричен начин е раневият канал, проникнал до лявата плеврална кухина и засегнал в дълбочина анатомичната цялост  на сърцето – с проникващо нараняване в сърдечната кухина, имащ обективно значение и при обсъждане силата на удара. С оглед на доказателствата по делото, порезна по естеството си рана е тази в областта на предмишницата.

При проверените и кредитирани доказателства по делото не възниква необходимост от допълнителна СМЕ, наречена от защитника на подсъдимия ситуационна. Интензитетът на престъпната ситуация, позицията на подс. П. и пострадалия, посоката на удара и резултатите от него са изяснени. Всяко следващо изследване би имало за основа същите свидетелски показания и писмени източници и би преповторило съществуващите констатации. Относно силата на удара – са налице обективните медицински находки, а претендирането на физично остойностяване е невъзможно доколкото е невъзможно пълното възпроизвеждане на величините, участващи в концентрацията й.

 

С оглед на изложеното съставът счете, че предметът на доказване по делото е изяснен. Първоинстанционният съд е изложил убедителни мотиви, разкриващи фактите, обсъждащи източниците и формулиращи единствено възможни изводи. Прочитът на доказателствата по делото е в съответствие с правилата за оценка и се подкрепя от настоящия състав.

 

 

ІІІ. От правна страна.

 

С присъдата подс. П.П. бил признат за виновен в това че на 16.06.2011 г. в гр. Варна, направил опит умишлено да умъртви Ф.Н.Г., като деянието е останало недовършено поради независещи от волята му причини. Описаното поведение съдът оценил като осъществяващо обективните и субективни признаци на състава на престъпление по чл.115 вр. чл.18 ал.1 от НК.

В мотивите към присъдата са разгледани правни институти, обсъждани в съдебната практика при сходни фактически положения – като категорично е отхвърлено преквалифициране на деянието по чл. 118, чл. 119 от НК, както и умишлено причиняване на телесна повреда спрямо пострадалия.

Възраженията срещу присъдата в тази част са от защитата на подсъдимия и имат няколко акцента - за наличието на правнозначим афект, за липса на умисъл към причиняване на смърт, а към телесна повреда, за характера на телесната повреда. Иска се изменението на присъдата с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление – а именно по чл. 132 от НК. Според друго съображението на защитника, ВОС не е изяснил и не е изложил съображения за мотива на подсъдимия.

Правната страна на деянието, формата на вината и съответно приложимия материален закон се основават върху внимателно комплексно обсъждане на всички факти и обстоятелства индивидуализиращи извършеното - от предшестващото поведение на виновния и пострадалия, техните отношения, характера и интензитета на съставомерната дейност, насоката, мястото и силата на упражнено въздействие, използваното средство и конкретен способ, до последиците от него. Доказателствените източници по настоящото дело, разгледани в тяхната последователност, логическа обвързаност и разнородна правна природа, позволяват несъмнени изводи по наведените възражения:

1.Въззивната жалба и пледоарията по същество на защитника на подс. П. съдържат аргументи, че са налице основания да се приеме, че деянието е било извършено в състояние на правнозначим афект, предизвикан от пострадалия.  Жалбата, изготвена от предходния защитник, интерпретира заключението на СППЕ относно късосъединителната реакция и някои примери от практиката, разглеждащи същността на физиологичния афект.

Нормите на чл. 118 и чл. 132 от НК предвиждат по-леконаказуеми състави в случаите на престъпления, извършени в състояние силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с описаното в закона поведение. Проблемите на правоприлагането са били решени със задължителните за съдилищата и актуални и към момента указания по Постановление № 2 от 16.XII.1957 г., Пленум на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно постановление № 7 от 6.VII.1987 г. Посочено е, че „За това престъпление е характерно, от една страна, че решението за извършване на убийството възниква внезапно в състояние на силно раздразнение, което е предизвикано от пострадалия с насилие, тежка обида или клевета против виновния или неговите близки, и, от друга страна, че то се извършва в същото състояние. Под силно раздразнение се разбира такова състояние, при което съзнанието на дееца е овладяно до такава степен от чувствата, че волята му се определя предимно от тях. Касае се до физиологически афект, при който е налице само едно ограничение в значителна степен на ръководене на постъпките по смисъла на чл. 13 НК , а не до патологически, при който е изключена способността на дееца да ръководи постъпките си. Средствата, с които се предизвиква състоянието на силното раздразнение, са изчерпателно изброени в закона. … Насилието, тежката обида и клеветата, с които се предизвиква състоянието на силно раздразнение, трябва обективно да съществуват. Не всяка обида може да послужи като основание за прилагане на чл. 128 НК. Изисква се обидата да бъде "тежка". А такава е тази обида, която от гледището на морала дълбоко засяга и унижава достойнството и честта на дееца.”. В Постановление № 14 от 30.IХ.1963 г., Пленум на ВС също се съдържа указание за подхода при Преценката относно обстоятелството доколко обидата или клеветата е тежка по смисъла на чл. 128 НК (отм.) следва да се извърши обективно с оглед схващанията на морала.”.

По делото, предвид събраните специални знания на осем експерти по кредитираните СППЕ, е установено, че не е налице физиологичен афект, а само афект. Ръководеното на постъпките на подсъдимия не е било ограничено в значителна степен, напротив – подс. П. е бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Съзнанието му е било запазено, но моментно стеснено, а връзката с реалността отслабена, но запазена. Раздразнението, в което е бил подс. П. не попълва медицински изискуемото съдържание за да бъде оценено като правнозначимо и обосноваващо по-ниска наказателна отговорност. /относно значението на констатациите на СППЕ – напр. Решение № 601 от 19.01.2012 г. на ВКС по н. д. № 2729/2011 г., III н. о., НК – “Правилно съдът е преценил, че това особено състояние на личността на извършителя на престъпление представлява бурна нервна реакция, възникнала непосредствено след провокация от страна на пострадалия (упражнено насилие, тежка обида, клевета или друго противозаконно действие) и се характеризира със стесненост на съзнанието не даващо възможност за спокойно обмисляне на предприетото поведение. Приложението на чл. 118 НК изисква установяването по несъмнен и категоричен начин на това особено емоционално състояние на субекта на престъплението, като основно доказателствено средство в тази насока е заключението на приетата комплексна съдебно- психиатрична и психологична експертиза. В обсъденото заключение експертите са били категорични, че липсват основания да бъде прието наличието на "остър физиологичен афект", като сочат убедителни основния за това.”, Решение № 121 от 8.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 12/2011 г., II н. о., НК, Решение № 401 от 12.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 789/2012 г., I н. о., НК/..

На следващо място, хронологията на събитията установява, че обидната според експертите реплика е произнесена от пострадалия след рязката забележка на подсъдимия към него. Инициалният повод за възникване на раздразнението у подс. П. е било поведението на свид. Г. към свид. Д., което подсъдимият е възприел като негативно и е реагирал остро. В генезиса на установения при подсъдимия афект са се включили предразполагащите фактори, в това число и употребения алкохол, и препоръката на пострадалия – ако е нервен да си купи успокоителни. Тези думи са обидили подсъдимия, но като ситуативно и собствено съдържание те не покриват считаното в правоприлагането за „тежка обида”. Няма други активни действия от пострадалия към подсъдимия засягащи себеоценката и достойнството му, телесната му неприкосновеност. /по същите съображения е фактически необосновано обсъждането и на чл. 119 от НК – със спецификите, правилно очертани от ВОС/.

Отношенията между свид. Г. и свид. Д. са били приятелски – „Закачаше ме, идваше и ме прегръщаше… Понякога това нещо ме дразнеше, но в този ден нямаше нищо такова.”. С оглед на това,  действията на пострадалия не са необичайни за самата свидетелка, не са били оценени от самата нея в този ден като засягащи достойнството и физическата й неприкосновеност.

От сходен характер са били и отношенията на подсъдимия със свидетелката. Тя заявява – „Познавам ги и двамата като клиенти. Държаха се добре, нормално. … Не съм била в една компания с някой от тях двамата…. С Петьо съм имала уговорка да излизаме заедно някъде, но не съм ходила…. Не си спомням за двамата дали са оставали да ни помагат при затварянето, но е възможно да са оставали.”.

Свид. Д. не е сред предвидения от закона по чл. 118, чл. 132 от НК кръг лица, не е била адресат на обида от страна на свид. Г., не е присъствала в залата, когато подс. П. е предприел по своему необходимата защита от действията му. Отключването на реакцията на подсъдимия също е станало в нейно отсъствие, като е било насочено срещу пострадалия – вземайки като конкретен повод намека му за необходимост от успокоителни.

Изложеното категорично отхвърля и юридическите елементи в при обсъждане на физиологичния афект. /така напр. в Решение № 455 от 21.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 510/2009 г., III н. о., НК – “Състоянието на силно раздразнение, обуславящо квалификация по по-леко наказуемия престъпен състав е преди всичко юридически въпрос, обсъждането на който е свързан с обективните данни по делото. Само при доказано провокативно поведение на пострадалия спрямо подсъдимия в пределите на чл. 118 НК, съдът може да обсъди доколко това поведение от медицинска гледна точка е предизвикало такова състояние, което е отключило афективно поведенческата му реакция.”./

         В този смисъл се явява неоснователно искането на защитата за прилагане на материален закон, съдържащ оценка на поведението на подс. П. като състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, тежка обида, клевета или друго противозаконно действие, съответно не са налице  факти, които да бъдат подведени по чл. 118 или чл. 132 от НК.

2. Счита се, че умисълът на подс. П. не е бил насочен към предизвикване смъртта на свид. Г., а само към нанасяне на телесна повреда – като са изразени и съмнения в характера й. Видно от въззивната жалба – средството, с което е причинено увреждането, мястото, посоката и силата на нараняването – са окачествени като случайни обстоятелства, които могат да обосноват само косвен умисъл.

    В мотивите към разглежданата присъда е отделено необходимото внимание на механизма, средството, мястото и естеството на причинените увреждания – водещи ориентири в съдебната практика при изясняване на субективната страна – в частност формата на вината. Правилни са съображенията на ВОС, че подсъдимият е използвал оръдие на престъплението, годно да причини смърт и без да е необходима особена физическа сила, а именно нож-кама с два режещи ръба и с около 10 см острие. Използвана сила е била в обем, който е позволил преодоляването на обективно изпречилата се на пътя на оръжието ръка чрез порязването й в размери 4/2 см и след това при външно установима рана от 5/2 см оръжието е навлязло в плевралната и сърдечна кухини на пострадалия. Не на последно място има значение инициалната посока на удара – съзнателно замахване – в ляво на гръдния кош, където са съсредоточени жизненоважни органи – основен от които е сърцето.

Следователно използваното оръжие и локализацията на удара демонстрират формираната в съзнанието на подсъдимия субективна представа за целените последици. Известни са множество примери от практиката, при които съдилищата са приемали, че и един удар с оръжие, годно да причини смърт – нож, камък, дърво и т.н. в жизненоважна за пострадалия област сочат на субективната страна на дееца. /напр. Решение № 151 от 2.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 149/2014 г., I н. о., НК - “Вярно е, че подсъдимият е нанесъл един удар на пострадалия, но с опасно средство (дълго и тежко дърво), в жизненоважна част от тялото (тилната област на главата) и със сила и интензитет, причинили изключително тежки и многобройни телесни увреждания на пострадалия с дълготрайни, а някои от тях - и неотстраними, последици”, Решение № 108/23.03.2009г. на ВСК – І н.о. и др./.

Необходимо е да се отчете, че в някои случаи на посегателствата срещу личността – както и в настоящия, умисълът на дееца е с неконкретизирано съдържание, с неопределеност или алтернативност на представите, като се предвижда най-общо настъпването на два или повече резултати и иска или допуска настъпването на който и да е от тях, като това ангажира отговорността му по по-тежкото престъпление. /арг. от ППВС 28/57г., изм. и доп. с ППВС № 7/87 – “В случаите, когато се иска или допуска или единият, или другият резултат (алтернативен умисъл), деецът следва да отговаря само по чл. 126 НК или за опит към същото в зависимост от това дали е настъпила, или не смъртта на пострадалия.”, Решение № 109 от 10.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 624/2008 г., II н. о., НК, -“В тези случаи, когато деецът действа с пряк неопределен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-лекия от резултатите, то той следва да отговаря за опит към по-тежкия резултат.”, Решение № 157/15.04.2014г. на ВКС, ІІ н.о. и др./. С оглед изложеното съставът счита, че подс. П. е действал с пряк неопределен умисъл. При подсъдимия е установена годността за формирането на представи относно естеството на деянието и неговите последици. В този смисъл той е съзнавал, че нанасяйки силен удар с двуостър нож целенасочено към жизненоважна област на свид. Г. резултатът от това би бил умъртвяване на жертвата. Намесата на специализираната помощ е осуетила иначе неминуемите последици. Действително СМЕ установява по пострадалия редица телесни повреди – тежка, три средни и една лека, но предвид всички значими факти, при съобразяване и на съдебната практика, отговорността на подс. П. е отнесена към по-тежкия резултат и деянието правилно е било квалифицирано по чл. 115 вр. чл. 18 от НК. /съобразено и Решение № 437 от 29.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 443/2010 г., I н. о./.

3. Претендира се от защитата на подсъдимия липсата на внимание от страна първоинстанционния съд на мотива на подс. П. да извърши деянието, съобразно констатациите на вещите лица. В хода на пренията защитникът не намира правдиво обяснение на мотива.

При  деяние по чл. 115 от НК мотивът не е съставомерен признак, поради което не се споделя оценката на защитата на подсъдимия за неговата значимост. Известно е от съдебната практика – напр. Решение № 250 от 12.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 192/2010 г., I н. о., НК, с разглеждане на престъпление по чл. 115 от НК, че “Не е необичайно неустановяването на конкретния мотив за извършване на престъпление от вида на инкриминираното.”.

Не е налице непълнота в обсъждането от ВОС на всички елементи, обобщени в хронологията на събитието и психичното им отражение в съзнанието на подс. П.. Изяснен и по СППЕ е поводът за конфликта – отношението на пострадалия към момичето и намека за наличие на психично заболяване у подсъдимия.

Налице е по делото изричен коментар на вещите лица по последната СППЕ – “Отчуждеността, дистанцията, които се наблюдават в поведението на О. спрямо факта на деянието, както и депресивната преработка, посттравматичните симптоми – всичко това показва, че О. е травмиран, изненадан от собствения си акт. Изпуснал е контрола в един миг, не може да го обясни. Както казва “няма мотив”, актът не произтича от неговата осъзната воля.”. Думите на подсъдимия, интерпретирани в изложението, са съществуващият отговор на поставения от защитата въпрос.

 

След преценката на становищата на страните съставът не установи други възражения от правна страна. При разнородните източници на доказателства, сложните връзки между тях и необходимостта от внимателен подход при правната оценка на извършеното, първоинстанционният съд е изпълнил правомощията си законосъобразно. Постановената присъда е правилна в частта на взетите решения по съществото на обвинението.

 

         ІV. По отношение на наложеното наказание.

 

         В подадения протест се оспорва приложението с присъдата на чл. 55 от НК. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец, не е обжалвал присъдата в тази част, но приканва съставът да прецени отново справедливото наказание. Защитата на подсъдимия от друга страна претендира налагане на наказанието, предвидено по вид и размер в чл. 132 от НК, като се обосновава становище за приложимост на чл. 66 от НК.

         Доколкото въззивната инстанция е сезирана да прецени отново съответността на наказанието спрямо извършеното, то следва на първо място да се отхвърли предложението на защитата, тъй като не са налице обективни основания за преквалификация по претендирания от тях състав.

         Становището на повереника – да се помисли за наказанието, не е придружено с конкретни правни аргументи.

         Прокурорът при въззивната прокуратура намира, че поведението на пострадалия неправилно е отчетено сред кръга на смекчаващите отговорността на подсъдимия, като съдът не е отбелязал и съществуващо отегчаващо обстоятелство – укриване на следите. Счита, че не са налице кумулативните основания за формирането на наказанието по реда на чл. 55 от НК, а за справедливо наказание определя предвиденото в чл. 115 от НК в минималния му размер.

 

Мотивите на присъдата в тази част са в съответствие с принципите на законоустановеност и индивидуализация. Изследвана е степента на обществена опасност на деянието и подс. П.. Към смекчаващите отговорността обстоятелства безспорно се включват млада възраст, добри характеристични данни, отговорно отношение към социалните задължения и трудово-правно отношение, чисто съдебно минало, критично отношение към деянието и реална травмираност в резултат на личната си оценка, които действително са многобройни. При задълбочения оценъчен подход на данните, сочещи за причините за възникването на раздразненото състояние на дееца – макар и да е опосредствано от личните му субективни качества и предразполагащите фактори – се очертава значението и на избрания от пострадалия отговор, които според експертите действително е обидил подс. П.. Фактът на отправената реплика е в генезиса на събитието и е прекият отключващ афекта на подсъдимия повод за проявената агресия. В този смисъл при определяне на наказанието следва да бъде отдадено значение на състоянието на силен афект у подс. П. по повод казаното от свид. Г.. Правилна е преценката на ВОС, че и това обстоятелство води до намаляване на наказателната отговорност на подсъдимия.

По отношение на становището, че подс. П. е укрил следи от престъплението – хвърляйки ножа в градинка на жилищен блок близо до дома си, съдът счита, че се касае за спонтанна реакция на дистанциране от средството на престъплението. Факт е, че по ножа е открита кръвта на пострадалия, и хвърлянето му в близост в квартала не е довело до затрудняване в разкриването на обективната истина. /Първоначалните депозирани от подс. П. в хода на ДП обяснения са в смисъл, че ножът е бил на пострадалия – но с оглед законовата забрана не могат да бъдат отчетени в негова вреда./

В практиката са известни случаи при сходни факти, по които съдилищата не отчитат като отегчаващи отговорността обстоятелства подобни действия – напр. Решение № 458 от 8.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 480/2008 г., III н. о., Решение № 204 от 3.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 137/2010 г., III н. о. Изрично в Решение № 173 от 25.04.2008 г. на ВКС по k. д. № 121/2008 г., II н. о. е посочено като слабост, че въззивната инстанция “Възприела е и неправилната преценка като обстоятелство, което утежнява наказателното положение на дееца предприетите активни действия по заличаване на следите от престъплението - изхвърлянето на трупа и теслата, с която жертвата е умъртвена. Поведението на дееца след деянието не може да се тълкува в негова вреда и въз основа на него да се утежнява наказателното му положение.”. В този смисъл становището на прокурора при ВАпП се явява неоснователно.       

 

Преценката на конкретно установените по делото положения от значение за параметрите на отговорността на подс. П. е правилна. Касае се за относително натрупване на множество смекчаващи обстоятелства, специфика на сложилия се ситуативно ред и деяние, останало във фазата на довършен опит, при отчитане на които и най-лекото, предвидено в специалната норма наказание се явява несъразмерно тежко. Техниката на определяне на наказанието не се позовава на математически понятия в отмерването на санкция - справедливо отражение на извършеното. Водещи ориентири са обстоятелствата по чл. 54 от НК и гаранциите за постигане на целите по чл. 36 от НК. С оглед на фактите по настоящото производство и законовите изисквания, определеното от първоинстанционния съд наказание се явява справедливо. С приложението на чл. 55 от НК и налагането на наказание лишаване от свобода за срок от осем години е постигнато стабилно съответствие между значимите законови положения и очакваните цели на превенцията. В съответствие със специалния закон е определен първоначалния режим на изтърпяване. Отговорността на съда да прецени потребностите на личността от поправяне и превъзпитаване, условията на функционирането й, потенциалните рискове, които носи, в случая предопределя изолирането на подс. П. от обществото в рамките на период, гарантиращ настъпването и затвърждаването на положителни промени в нагласите и ценностната система. Наказанието постига и необходимото въздействие спрямо обществото в широк кръг, тъй като е в размер, съобразен с моралната укоримост и категорично влияе като предупреждаващ и възпиращ подобни прояви фактор. Не са налице основания за проява на по-голяма снизходителност – нито с оглед доказателствата по делото за извършеното и спецификите на личността на подс. П., нито с оглед съотнасянето на конкретния казус спрямо актуалната съдебна практика.

 

V. По отношение на възраженията срещу присъдата в гражданско осъдителната част.

 

Въззивната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец съдържа искане за увеличаване на присъденото обезщетение /50000лв./ до предявения размер/103000лв./, доколкото се счита, че не съответства на действителните му болки и страдания, подкрепено и от прокурора от въззивната прокуратура. От друга страна защитникът на подсъдимия намира, че искът е недоказан.

         С оглед присъждането в наказателната част, че подс. П. е виновен в деяние, от което са настъпили неимуществени вреди за свид. Г. – елементи на отговорността по чл. 45 от ЗЗД, правилно ВОС е счел предявения граждански иск за основателен. По отношение на размера, в който искът е доказан, съдът е отчел вида и характера на претърпените болки и страдания – преки физически травми, интензивен риск за живота му, продължително лечение, актуално понасяне на ограничения на проявленията на личността му. Налице са убедителни писмени и гласни доказателствени средства в подкрепа на претенцията. Несъстоятелно е становището на защитника на подс. П., че искът е недоказан, както и твърдението, че не е налице актуална информация за състоянието му. Представен пред въззивната инстанция е документ – експертно решение на ТЕЛК гр. Варна, от който се установява, че до 01.10.2015г. свид. Г. е с 34 % трудова неработоспособност. Налице са противопоказни условия – тежък физически труд, нервно-психическо напрежение, работа на височини и при високи температури. Ведно с гласните доказателства за тежестта на процеса на лечението, на възстановяването и на невъзможността на се намери работа по предходно придобита квалификация – гражданската претенция се явява доказана и правилно определена по размер. Отчита се и съответното произнасяне по дължимите лихви от деня на увреждането.

         Не са останали обстоятелства, които съдът да не е преценил по справедливост при определяне на обезщетението. С оглед заключението на вещото лице по СМЕ и данните по експертното решение на ТЕЛК – подсъдимият е възстановил в голяма степен физическото си състояние. Процентът на неработоспособност е намалял, което позволява благоприятни прогнози при следващо освидетелстване. Пострадалият е мъж във възраст, в която възможностите за компенсация на организма са високи, а и притежава интелектуални качества, които да подпомогнат психичното превъзмогване на травмите и намирането на адекватен начин за трудова реализация.   

         Поради изложеното въззивната проверка не установи основания за промяна в граждански осъдителната част на присъдата.

 

При служебната проверка на присъдата и в останалата част не се установиха основания за отменяване или изменяване.

         По изложените съображения и на основание чл. 338 от НПК, въззивният съд

 

р е ш и :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 26 на Окръжен съд гр. Варна по НОХД № 594/2013 г., постановена на 26.03.2014 г.

 

         Решението подлежи на обжалване в петнадесетдневен срок от връчването на съобщението за изготвянето му по чл. 340 ал. 2 от НПК по реда на глава ХХІІІ от НПК пред ВКС на Р България.

 

председател :                                   членове :