Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер 170/30.06.       Година  2017                    Град Варна

 

В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд                Наказателно отделение

На петнадесети юни          Година две хиляди и седемнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         Илия Пачолов  

                            ЧЛЕНОВЕ: Румяна Панталеева

Росица Тончева

 

съдебен секретар Соня Дичева

прокурор Искра А.

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 180 по описа на съда за 2017 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 4/09.02.2017 г. по НОХД № 241/16 г. на окръжния съд в град Търговище, с която О.С.И. е бил признат за виновен и осъден по чл.115, вр.чл.54 от НК на десет години лишаване от свобода, а с оглед произтеклата процедура по Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл.58а, ал.1 от НК наказанието му е било редуцирано с една трета, като е определено да изтърпи шест години и осем месеца при строг режим в затвор. За да вземе това решение, първоинстанционният съд е приел в съответствие с фактите по обвинението, признати от подсъдимия при условията на чл.371, т.2 от НПК, че на 05.08.2016 г. в с.Пробуда, област Търговище, умишлено е умъртвил А.Х..

С присъдата е била ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия, който е бил осъден да заплати на пострадалата Е.А., майка на убития, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, а за разликата до претендирания и приет за съвместно разглеждане размер 150 000 лева, искът е бил отхвърлен.

 

Въззивната проверка се инициира с жалби от частния обвинител и граждански ищец Е.А., чрез повереника – адвокат С.С.,***, който иска преквалифициране на деянието по чл.116 от НК и уважаване на иска в пълен размер, и от защитника на подсъдимия – адвокат И.И.,***, който моли за намаляване на наложеното наказание и присъденото обезщетение. В съдебно заседание жалбите се поддържат на посочените в тях основания, становището на представителя на въззивната прокуратура е, че те са неоснователни, а в последната си дума подсъдимият изразява съжаление за стореното и иска да му се намали наказанието.

 

Относимите към предмета на обвинението, респективно отговорността на подсъдимия, факти, отразени в обвинителния акт и признати от него по реда на чл.371, т.2 от НПК, накратко са следните:

 Свидетелката Биляна А. живеела с двамата си сина - подсъдимия О.И. и брат му - свидетелят А. И., в с.Пробуда, но двамата често работел извън страната. По време на тяхното отсъствие понякога майка им нощувала при своята приятелка Е.А. – майка на жертвата А.Х.. Една нощ, докато двете жени спели, Х. влязъл в стаята им, погалил А. по косите и по гърба, и казал, че я обича. Тя веднага се прибрала у дома си и преустановила контактите си с него, но разказала за станалото на различни хора, разбрали и синовете й.

През лятото на 2016 г. всички били в България. На 04.08.2016 г. вечерта братята отишли в селското барче, където пили алкохол. Там бил и А.Х., който също пил, а след полунощ и той, и подсъдимият, били пияни. Въпреки настояванията на брат си, както и на майка им, която дошла да ги търси и прибере, подсъдимият О.И. отказал да си тръгне, защото искал насаме да се разбере с Х. за отношението му към нея. Към 02:30 ч., когато в помещението вече нямало никой друг, между тях възникнал скандал. Подсъдимият поискал обяснение за поведението на Х. към майка му, последвали взаимни псувни, а пострадалият хвърлил върху И. маса, при което се отчупил кракът й. В изправено положение подсъдимият първо ударил Х. с глава в лицето, а после с отчупения дървен крак му нанесъл най-малко два удара по тила и врата. От ударите Х. паднал на земята, но подсъдимият продължил да го удря и рита.

Още със започването на разправията се вдигнал шум и братът А. И., който се намирал в къща в непосредствена близост, се насочил към барчето, при което видял нанасянето на двата удара с крака на масата. Той издърпал подсъдимия и го прибрал у дома, след което със свидетеля Галин Ангелов се върнали при А.Х., за да му окажат помощ, но малко след това той починал – констатирано от повикания на телефон 112 медицински екип.

Причината за смъртта на Х. била закрита черепно- мозъчна травма с масивен травматичен излив на кръв под меките мозъчни обвивки и контузия на мозъка, довели до оток на мозъка и парализа на важни за живота мозъчни центрове - сърдечно съдов и дихателен. Смъртта е настъпила сравнително бързо и е била неизбежна. Извън уврежданията в тилната област на главата, по врата и по задната повърхност на лявото рамо, получени преживе от действията на твърд, тъпоръбест предмет с продълговата форма, по трупа били констатирани и охлузвания и отоци в областта на долния клепач на лявото око и в областта на лявата скула на лицето, дълбоки охлузвания по задната повърхност на лявото рамо с линейна форма, оток на меките тъкани около охлузванията, както и оток и кръвонасядане по предната гръдна стена в ляво и дясно.

 

Така изложените факти се установяват без никакво противоречие от достатъчен по обем доказателствен материал, което е било и основанието за първоинстанционния съд да постанови присъдата си въз основа само на направеното от подсъдимия самопризнание по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, без да събира доказателства за обстоятелствата по фактическото обвинение. Правният анализ на всички факти без съмнение позволява законосъобразното извличане на признаците на престъпен състав по чл.115 от НК, което не е спорно между защитата и държавното обвинение.

Срещу възприетата квалификация се прави възражение единствено в жалбата на частния обвинител, което е процесуално недопустимо, съответно и искането, направено от тази страна, за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съгласно непротиворечивата съдебна практика, частният обвинител е субсидиарен процесуален субект по обвинението и не може да претендира определяне на неговите параметри. Като такъв той действа винаги и само наред с прокурора, без да може да го замести в неговите правомощия. Прокурорът е този, който повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер и последващо изменение на обвинението във вреда на подсъдимия е допустимо отново само по инициатива на прокурора  - чл.287 от НПК. Затова частният обвинител не може да предявява претенции към съдържанието на обвинителния акт от гледна точка на инкриминираните в него обстоятелства и посочения като приложим материален наказателен закон. Това разбиране е в съответствие и с изричната разпоредба на чл.336, ал.1, т.1 от НПК, съгласно която въззивният съд може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, само ако е имало такова обвинение в първата инстанция. За това и жалбата на частния обвинител в този смисъл не може да бъде уважена.

Същата жалба е основателна в частта на искането, произтичащо от качеството граждански ищец, тъй като определеното в първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лева е несправедливо занижено.

Първоинстанционният съд правилно е посочил, че след както подсъдимият И., с неправомерното си поведение, е причинил смъртта на А. И. Х., той трябва да понесе гражданската отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД, съгласно която разпоредба размерът на обезщетението на неимуществените вреди се определя по справедливост, като се вземат предвид всички обстоятелства, очертаващи действителните болки и страдания. За определянето на конкретния размер обаче, неправилно е придадена съществена тежест на обстоятелствата, свързани с липсата на полагана редовна и непрекъсната грижа, включително финансова, от страна на жертвата към неговата майка и данните от съдебното му минало. Тези факти имат определено негативно значение, но не дотолкова, че да обосноват извод за необходимост от такова занижаване на обезщетяването на болките и страданията, които гражданската ищца като майка е понесла от загубата на своя син, независимо от неговото поведение в обществото, или в семейството. Същевременно показанията на свидетеля, на които се е позовал съдът, за да обоснове решението си по размера на обезщетението – Калин И., не са единствено в цитирания смисъл. Този свидетел е заявил също така, че А.Х. е бил единственият, който е гледал майка си, защото при нея и изобщо в България не е имало други близки, което е наложило сега да наеме жена, която да се грижи за нея, тъй като е много болна, че двамата много са се разбирали и са се уважавали като майка и син, че загиналият е работел и й е давал пари, че седем месеца след деянието тя все още плаче и не могат да я успокоят, защото много тежко е възприела убийството. 

От горното се налага извод, че присъденият граждански иск е явно несправедлив, тъй като съдът не е преценил правилно събраните по делото доказателства и не е обосновал законосъобразно размера на обезщетението, съответно че е необходимо неговото увеличаване, по преценка на настоящия съдебен състав – до 70 000 лева.

 

Жалбата от защитника на подсъдимия е неоснователна.

Твърденията, че от събраните по делото доказателства, и предвид реда, по който е протекло производството, не е установено по безспорен и категоричен начин прякото извършителство на деянието, и че независимо от признанието по фактите, присъдата не е следвало да почива на него, не могат да бъдат споделени. Съгласно задължителната съдебна практика – ТР 1/2009 г., ОСНК, ВКС, именно предвид възприетия процесуален ред, допустимата защита на подсъдимия в конкретния случай остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. А съдържимата в него фактология, която е недопустимо да бъде променяна, без съмнение налага извод за съставомерност на деянието по посочения като приложим наказателен закон, тъй като от фактите по обвинението безспорно се извличат необходимите обективни и субективни признаци на престъпния състав по чл.115 от НК. Констатацията, отразена в съответното определение на окръжния съд, че самопризнанието на подсъдимия О.И. се подкрепя от събраните по делото доказателства, е правилна, налице е достатъчен по обем, еднопосочен и безпротиворечив доказателствен материал, като конкретни аргументи за противното не се и сочат от въззивника. Тъй като не се установява, а и не се претендира изрично, неизпълнение на лимитираните в Глава двадесет и седма от НПК правни предписания, въззивният съд е ограничен в пределите на инстанционния контрол, и след като предпоставките за прилагане на особената процедура - действително направено волеизявление по чл.371, т.2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка, са били налице, липсва процесуална възможност делото да бъде решено на основата на фактически положения, различни от признатите факти.

 Въззивникът неправилно твърди, че първоинстанционният съд не е посочил в мотивите си защо не прилага разпоредбата на чл.55 от НК. В тази част е направен анализ на обстоятелствата, от значение за процеса на индивидуализация, като е прието наличие на превес на смекчаващите, даващ основание за налагане на наказание към минималния размер, предвиден в специалната норма, но че не са налице изключителни или многобройни такива, както и че не може да се направи правен извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко.

Кои са претендираните многобройни, или изключителни по своя характер, смекчаващи отговорността обстоятелства, не се сочи нито във въззивната жалба, нито в защитната реч пред въззивния съд. В пледоарията си пред първостепенния съд, за да обоснове това свое искане, адвокат И. се е позовал на: чисто съдебно минало, добри характеристични данни, включително подписка от съселяните на подсъдимия в негова подкрепа и самопризнание. Всички те обаче, заедно с младата му възраст – 23 годишен, са взети предвид при постановяване на присъдата и въз основа на тях е прието, че наказанието следва да бъде наложено към минималния размер, като реално е определено в самия специален минимум.

Анализът на обстоятелствата от значение за индивидуализацията следва да бъде допълнен в полза на подсъдимия и с констатацията, че деянието е извършено с евентуален, а не с пряк умисъл, както неправилно е приел първоинстанционният съд. В мотивите направо е преписано становището от обвинителния акт, че това е така с оглед средството, с което са нанесени ударите, техния брой, силата и жизненоважното място на нанасянето им, и е прието, че те сочат на съзнание и желание за отнемане на живот.

Съгласно обвързващата сила на обстоятелствата по обвинителния акт, видени в тяхната хронологична последователност,    след като пили цяла вечер в едно и също заведение, без данни за предходни пререкания, и когато останали насаме, подсъдимият поискал обяснение от Х. за поведението му спрямо неговата майка Биляна А., което предизвикало скандал с взаимна размяна на псувни и първа физическа активност, проявена от жертвата, едва след което подсъдимият взема решение за физическа саморазправа и нанася удари на А.ов. При това според обвинителния акт А.Х. само е обърнал масата по начин, че се счупва единият й крак, докато съдът е стигнал по-далеч, приемайки в полза на подсъдимия, което не е оспорено от страните, и следва да се възприеме по посочения начин, че А.Х. е вдигнал масата и я е хвърлил върху подсъдимия.

Фактическото обвинение, основано на заключението в съдебно медицинската експертиза на трупа е, че в жизненоважното място – главата на подсъдимия, е нанесен един удар с глава – отпред по лицето, който обаче е причинил само охлузване и външен оток, и най-малко два удара по тила и врата с дървен крак от маса, без да са посочени неговата дължина, диаметър и тегло. От същата експертиза е видно, че травмата в тилната област не включва счупени черепни кости, от което може да се съди за не чак толкова значителна сила при нанасяне на ударите, а смъртта е настъпила от последвалата закрита травма, представена от  масивния травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки и мозъчната контузия. Други животозастрашаващи наранявания в жизненоважни области на организма не са констатирани.

Като мотив за поведението на подсъдимия в обвинителния акт е посочено желание да се саморазправи с жертвата заради отношението към майка му, и той е доразвит от съда, който го е формулирал като криворазбран синовен дълг, желание да защити честта на майката, и страх за нея в периодите на честите им отсъствия, когато е сама. Въз основа на всички изброени до тук обстоятелства /като на последното следва отделно да се придаде дължимото значение и на смекчаващо такова/, и като се съобразят установените в практиката критерии, не може да се твърди убедително, че подсъдимият И. пряко е целял смъртта на А.Х., а само че е искал да му потърси сметка защо е закачал майка му, но под влияние на поетия алкохол и с оглед ответната реакция на Х. го е нападнал и го е ударил неколкократно, като предвид нанесените два удара със 70 сантиметровия дървен крак на масата в областта на тила е допускал, че може да настъпи и смъртта му, но се е отнесъл безразлично към този възможен обществено опасен резултат.  

Така като смекчаващи отговорността обстоятелства на подсъдимия О. следва да бъдат отчетени – чисто съдебно минало, много добри характеристични данни, млада възраст, изразена чрез подписка подкрепа от значителен брой жители на с.Пробуда, по-лека форма на вина – евентуален умисъл, личен мотив – подкрепа и защита честта на майка си.

Същевременно следва да бъде изключено възприетото в окръжния съд и претендирано със същата тежест от защитата самопризнание на подсъдимия, което неправилно и в нарушение на ТР 1/2009 г., ОСНК, ВКС, е било ценено на самостоятелно основание като смекчаващо отговорността обстоятелство. В т.7 от ТР е казано, че при определяне на наказанието съгласно правилата на чл.373, ал.2 НПК, признанието по чл.371, т.2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Но процесуалното поведение на подсъдимия не е било такова. Още в първоначалния момент на разследването са били събрани голяма част от уличаващите го доказателства. При първия му разпит веднага след деянието - на 05.08.2016 г. той е казал, че с действията си не е причинил смъртта на А., а разпитан повторно на 14.09.2016 г. изрично е заявил, че не се признава за виновен. При това е твърдял, че пострадалият го е ударил с масата в лицето, но при извършеното веднага освидетелстване по него не е установено дори и незначително нараняване.

Анализът на обстоятелствата със значение по смисъла на чл.54 от НК показва, че не са налице отегчаващи отговорността на подсъдимия О.И.. В мотивите на проверяваната присъда само е декларирано, че това е високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление, без обаче да се посочат основанията за такъв правен извод, което предполага изтъкването на конкретни факти, очертаващи деянието като по-тежко в сравнение с обикновените случаи на престъпления от същия вид. Настоящият състав на въззивния съд от своя страна не съзира такива, но същевременно,  въпреки наличието само и то на значителен брой смекчаващи отговорността обстоятелства, намира, че те представляват основание да бъде наложено именно наказание в размер на самия минимум на предвидената в специалната норма санкция, която е от десет до двадесет години, но не и да се слезе под нейния предел, тъй като не счита, че е налице второто изискване по смисъла на чл.55, ал.1 от НК – то да е несъразмерно тежко, обратно, намира го именно в този размер за справедливо и съответно на извършеното, както и необходимо за да бъдат постигнати целите и на специалната, и на генералната превенция.

Това наказание правилно е било редуцирано от окръжния съд съгласно чл.373, ал.2 от НПК, вр.чл.58а, ал.1 от НК, като е намалено с една трета и е определено за изтърпяване лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца, но съставът на въззивния съд счита, предвид убедителните данни за ниската степен на обществена опасност на подсъдимия, че може да бъде приложена разпоредбата на чл.57, ал.3, вр.ал.1, т.2, б.“а“ от ЗИНЗС, и определеният с присъдата първоначален строг режим на изтърпяване бъде заменен с общ. Съгласно последвала законодателна промяна в същия закон, следва да бъде отменено определянето на вида на мястото на изтърпяване на наказанието, което към настоящия момент не е от компетентност на съда, а на затворната администрация.    

 

По всички изложени до тук съображения въззивната инстанция счита, че със своето решение следва да коригира първоинстанционната присъда по въпросите: съгласно чл.301, ал.1, т.6 от НПК - като определи първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание, като отмени изтърпяването му в затвор, както и в гражданската част - като завиши присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради което и на основание чл.334, т.3 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна

Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯ присъда № 4/09.02.2017 г. по НОХД № 241/16 г. на Окръжен съд Търговище, като:

- определя подсъдимият О.С.И. да изтърпи наказанието си лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца при първоначален общ режим, и отменя посочването на мястото за изтърпяване – затвор,

- увеличава обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на Е.Д.А., на 70 000 лева, което подсъдимият да й заплати ведно със законната лихва, считано от 05.08.2016 г.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

 

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: