Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер  162/28.11.     Година  2013                 Град Варна

 

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

Варненският апелативен съд                 Наказателно отделение

На двадесет и втори ноември Година две хиляди и тринадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:     Божидар Манев     

                            ЧЛЕНОВЕ:       Живка Денева  

Румяна Панталеева

 

съдебен секретар Г.Н.

прокурор Илия Николов

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 195 по описа на съда за 2013 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 46/24.04.2013 г. по НОХД № 1424/11 г. на Окръжния съд в гр.Варна, с която подсъдимият К.Р.Р. е бил признат за виновен и осъден по чл.257, ал.1, вр.чл.255, ал.1 от НК /Отм./, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК на лишаване от свобода за срок от три месеца с отлагане на изпълнението при условията на чл.66, ал.1 от НК за три години.

За да вземе своето решение, първоинстанционният съд е приел в частично съответствие с внесеното обвинение, че подсъдимият, като управител на търговското дружество "Глоса Инт" ООД, в условията на продължавано престъпление - за периода 16.06.-15.12.2003 г. в гр.Варна, е избегнал плащането на ДДС за три отделни данъчни периода, общо в особено големи размери - 25 417.92 лв., като потвърдил неистина в справки-декларации по чл.100 ЗДДС.

С оправдателна част на присъдата съдът изключил четири от отделните деяние в рамките на продължаваното престъпление по първоначалното обвинение, и признал подсъдимия за невинен да е извършил такова деяние с предмет задълженията си за други четири данъчни периода, възлизащи на разликата от 25 417.92 лева до общия размер, инкриминиран с обвинителния акт - 86 718.93 лева.

В цялата наказателна част присъдата е влязла в сила, тъй като по отношение на осъждането не е обжалвана от подсъдимия или неговия защитник, както и срещу оправдателната част не е депозиран протест.

Съвместно в наказателното производство е бил разглеждан граждански иск за имуществени вреди, предявен от Държавата чрез министъра на финансите, с размер 86 718.93 лева – съответен на общия размер по възведеното от прокуратурата обвинение. С присъдата искът е бил отхвърлен изцяло като неоснователен.

 

Въззивното производство се инициира с жалба и подробно писмено допълнение от процесуални представители на гражданския ищец – юрисконсулти в НАП Варна, в която се моли за уважаване на иска в пълния му размер. В съдебно заседание Държавата не се представлява, а становището на представителя на въззивната прокуратура е, че жалбата е основателна до размера на осъждането, но решението следва да се съобрази с направеното в тази инстанция възражение за изтекла давност от защитника на подсъдимия.

 

С влязлата в сила наказателно осъдителна част на присъдата, подсъдимият К.Р., като управител на търговското дружество „Глоса Инт” ООД, бил осъден за извършено данъчно престъпление по отменения чл.257, ал.1, вр.чл.255, ал.1 от НК, като за прецизност следва да бъде отбелязано, че точният престъпен състав е бил не „избягване плащането на данъчни задължения чрез потвърждаване на неистина в съответна декларация”, а „укриване на данъчни задължения в особено големи размери”, осъществено чрез същите деяния – потвърждаване на неистина в справки декларации по чл.100 от ЗДДС. Конкретното престъпление е било продължавано, осъществено под формата на три отделни деяния, тъй като осъденият е потвърдил неистина в три отделни справки, от което е последвал съставомерният резултат – укриване на дължим данък, а именно:

 

I. За данъчен период месец май 2003 г. подсъдимият подал справка декларация на 16.06.2003 г., в която неправомерно завишил начисления данък върху извършените покупки, като се позовал на доставка от ЕТ „К.Р.” по фактура № 307/30.05.2003 г. с начислен ДДС 12 330 лева, и това му дало основание да отрази неверния факт, че дължи ДДС за внасяне в размер на 27.56 лева, вместо реално дължимия 12 357.56 лева, при което разликата между двете суми, равняваща се точно на заявения ДДС по неосъществената доставка, се явява укрито данъчно задължение.

 

II. За данъчен период месец септември 2003 г. подсъдимият Р. подал справка декларация на 31.10.2003 г., в която неправомерно завишил начисления данък върху извършените покупки, като се позовал на доставка от търговското дружество „Логер” ООД по фактура № 302/04.09.2003 г. с начислен ДДС 1000 лв., и това му дало основание да отрази неверния факт, че дължи ДДС за внасяне в размер на 149.95 лева, вместо реално дължимия 1149.95 лева, при което разликата между двете суми, равняваща се точно на заявения ДДС по неосъществената доставка, се явява укрито данъчно задължение.

 

III. За данъчен период м.ноември 2003 г., подписаната от подсъдимия справка декларация от 15.12.2003 г. отразявала общо начислен ДДС по доставките с право на данъчен кредит в размер на 24 360.40 лв., с позоваване и на фактура № 1247/17.11.2003 г. от доставчика ЕТ „Б.Георгиев-Г.Вълков”, респ. начислен по нея ДДС  12 087.92 лв., което било невярно поради нереалност на сделката. В резултат подсъдимият декларирал пред данъчните власти, че задължението му по ДДС за този период възлиза на 842.13 лева, вместо действителното от 12 930.05 лева – като разликата между двете, представляваща точно равностойността на неправомерно претендирания данъчен кредит, се явява укритото му данъчно задължение.

 

Сумиран, общият размер на укритите данъчни задължения от периода на инкриминация – 16.06.-15.12.2003 г., за които с присъдата подсъдимият бил признат за виновен и осъден, възлизал на 25 417.92 лева. Въпреки това осъждане, първоинстанционният съд отхвърлил гражданския иск изцяло, като изложил аргументи за неговата неоснователност.

Преди всичко съдът констатирал, че искът е и погасен по давност, което е въпрос, който следва да бъде обсъждан само ако се приеме, че искът е основателен, и то в случаите на направено изрично възражение с позоваване на изтекла погасителна давност, каквото отсъства по делото.

В своите мотиви съдът е посочил, че за да е налице деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД, следва за Държавата да има настъпила реална вреда, и тъй като в случая деянието се изразявало в избягване плащането на данъчно задължение чрез потвърждаване на неистина в справка декларация, което е довело до опит да се заблудят данъчните органи, че инкриминираното дружество има право на данъчен кредит, каквото то всъщност реално нямало, и не се е стигнало до фактическо възстановяване на недължим данъчен кредит от страна на Държавата, а фискът не е намалял в резултат на инкриминираното поведение на подсъдимия. Това разбиране на съда е погрешно и в противоречие както с изяснената фактология по делото, така и с разбирането на гражданското право за обема на деликтната отговорност.

Неверните обстоятелства, отразени в инкриминираните с присъдата справки декларации, не следва да се тълкуват единствено като опит за заблуда на данъчния орган относно правото на несъществуващ данъчен кредит, защото такъв подход не държи сметка за последиците от този опит. Всъщност в резултативната част на въпросните справки декларации по чл.100 ЗДДС подсъдимият дори не е претендирал ДДС за възстановяване, за да се разсъждава изобщо в посока стигнало ли се е, или не, до възстановяване на недължим данъчен кредит, а е декларирал данък за внасяне – за всеки от месеците съответно 27.56 лева, 149.95 лева и 842.13 лева. Само че, това изчисление също е невярно, обусловено от невярно посочения размер на начислен данък върху покупките, който е бил завишен въз основа на фактури за неосъществени сделки, а в случай на правилното му отразяване, каквото е било и дължимото поведение на подсъдимия като данъчно задължено лице, действителното задължение по ДДС за същите тези три месеца би било съответно 27.56 + 12 330 лева, 149.95 + 1000 лева и 842.13 + 12.087.92 лева. Като не е посочил, в случая равнозначно на укрил, реалните си данъчни задължения до уточнените по-горе горници, подсъдимият е причинил реална вреда на държавата, равняваща се по размер на непризнатия данъчен кредит, защото по този начин той е декларирал данък за внасяне по-малък от реално дължимия. Това увреждане има значението на реално причинена вреда по смисъла на гражданското право, и не може да бъде отнасяно към категорията „пропуснати ползи”. 

Втори аргумент на отхвърлителното решение е било разбирането, че след като в последвалото ревизионно производство реално дължимият данък е бил установен, инкриминираното дружество дължи неговото заплащане в рамките на административното правоотношение, което възниква по силата на ЗДДС и ДОПК между него и държавата, и което се явява специално по отношение на общия текст на чл.45 ЗЗД, приложим само ако имуществения патримониум на Държавата е необратимо ощетен, респ. че щом Държавата разполага със специален способ за събиране на данъчните задължения на юридическите лица, то тя следва да действа чрез него - посредством специалните органи на Националната агенция по приходите, по специалния административен ред с административен акт, който подлежи на контрол пред адмнинистартивния съд, а не по общ исков ред на основание чл.45 от ЗЗД. На това разбиране е противопоставима цялата актуална съдебна практика на ВКС, НК, изобилна и непротиворечива - Р № 280/2013 г., II н.о., Р № 859/2008 г., I н.о., Р № 419/2012 г., I н.о., Р № 548/2009 г., III н.о., Р № 492/2009 г., II н.о., Р № 484/2011 г., II н.о., Р № 492/2009 г., II н.о., Решение № 354/2010 г., III н.о., както и множество решения на отделения в гражданската колегия, които в производства по предявен пред тях граждански иск от Държавата след влязла в сила присъда за данъчни престъпления, последователно са приемали, че в резултат на извършено престъпление против данъчната система възниква щета за държавата, представляваща невнесения данък – имуществен пасив за фиска.

 

По изложените съображения, като не споделя аргументите на окръжния съд за неоснователност на разглеждания граждански иск, както и не открива служебно други по основателността му, обосноваващи отхвърлителното решение, въззивният състав счита, че присъдата в гражданската част следва да бъде изменена, като на осъдения се възложи и овъзмездяването на гражданския ищец чрез присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размера от наказателно-осъдителната част на присъдата.

 

Направеното за първи път пред настоящата инстанция възражение за изтекла погасителна давност е недопустимо. Съгласно правилата в гражданското процесуално право, срокът за възражения, че е изтекъл давностният срок за реализиране на деликтната отговорност, е преклузивен. Принципът за преклузия по отношение на възраженията на ответника е въведен с новия ГПК – чл.133, при предвиденото изключение, когато пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. По настоящото дело няма данни, че подсъдимият или неговият защитник са били препятствали по някакъв начин да направят такова възражение пред първоинстанционния съд. Поради липса на специални правила в НПК, преклузията по чл.133 от ГПК на правото да се иска от съда да зачете последиците на изтеклия давностен срок, е основанието, въз основа на което аналогично процесуално поведение и пред въззивния наказателен съд е недопустимо /налице е задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК – Р 111/2010 г., І т.о., Р 85/2011 г., ІІ т.о./. От друга страна е недопустимо и служебно съобразяване на наличния правопогасяващ факт, поради забраната в чл.120 ЗЗД.

 

Искането по въззивната жалба за присъждане на гражданския иск в пълен размер не може да бъде уважено. Действително, и в случаите на оправдателна присъда съдът дължи произнасяне по въпроса дали деянието, макар и да не съставлява престъпление, не е основание за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия на деликтно основание. В случая, с оправдателната част на присъдата съдът е приел, не просто, че четири от деянията нямат престъпен характер, а че в тези случаи подсъдимият е действал правомерно от гледна точка на изискванията към него като данъчнозадължено лице, при което липсват основания да се твърди, че с поведението му е причинено непозволено увреждане на Държавата. С оглед обема допустими права, предоставени от НПК на гражданския ищец, неговата въззивна жалба не може да съдържа оплаквания срещу наказателната част на присъдата, за това при липсата на протест последната е влязла в законна сила и не подлежи на служебна проверка от въззивния съд.

 

По всички изложени до тук съображения и на основание чл.337, ал.3 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна

 

Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯ присъда № 46/24.04.2013 г. по НОХД № 1424/11 г. на Окръжен съд Варна в гражданската част, като ОСЪЖДА К.Р.Р. да заплати обезщетение за имуществени вреди в полза на Държавата в размер на 25 417.92 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2003 г.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата гражданска част.

 

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: