Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер 142/01.07.                   Година  2016                  Град Варна

 

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

Варненският апелативен съд                       Наказателно отделение

На десети юни                           Година две хиляди и шестнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:    Румяна Панталеева

                            ЧЛЕНОВЕ:          Росица Тончева

  Светослава Колева     

 

 

съдебен секретар П.П.

прокурор Илия Николов

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 207 по описа на съда за 2016 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 18/03.02.2016 г. по НОХД № 787/2015 г. на Окръжен съд Варна, с която подсъдимият Г.Х.Т. е бил признат за виновен и осъден по чл.343а, ал.1, б.”б”, вр.чл.343, ал.1, б.”в”, вр.чл.54 от НК на лишаване от свобода за две години, изпълнението на което, на основание чл.66, ал.1 от НК е било отложено с изпитателен срок четири години, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, за това, че на 08.11.2012 г. край гр.Варна, на пътя към КК „Златни пясъци”, нарушил чл.5, ал.1, т.1 и чл.116 от ЗДвП, както и чл.196 от ППЗДвП, с което по непредпазливост причинил смъртта на Васил Атанасов М., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия.

С присъдата подсъдимият е бил оправдан по обвинението да е извършил престъплението поради нарушение и на чл.20, ал.2 от ЗДвП, срещу което не са постъпили протест или жалба от частните обвинители, и служебна проверка е недопустима, доколкото решение в обратния смисъл би довело до влошаване положението на подсъдимия, поради което следва да се счете, че в тази част присъдата е влязла в законна сила и не подлежи на въззивен контрол.

 

Въззивното производство е образувано по жалба от адвокат Г.С.,***, като защитник на подсъдимия, допълнена писмено и поддържана в съдебно заседание на изложените основания, с която се иска връщане на делото за ново разглеждане в първоинстанционния съд поради допуснати и неотстраними от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения, а в условията на алтернативност – за постановяване на нова, оправдателна присъда. Представителят на въззивната прокуратура и повереникът на частните обвинители – адвокат И.И.,***, считат жалбата за неоснователна и молят да бъде оставена без уважение, а присъдата на първоинстанционния съд – потвърдена.

 

За да постанови своето решение, след запознаване и проверка на всички материали по делото, настоящият състав на въззивния съд съобрази следното:

Проверяваната присъда е втора по ред за окръжния съд, след като първоначално постановената такава е била потвърдена във въззивната инстанция, но това потвърдително решение е било отменено от ВКС, а делото – върнато на първа инстанция за ново разглеждане от друг състав. Постановеното в касационната инстанция решение, съгласно правилата в чл.355, ал.1 от НПК, е задължително както относно стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото – а това е било съдебното заседание в първоинстанционния съд, така също и по въпросите за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуални правила, като в него са констатирани следните такива:

 

1. Нарушения при изготвяне на обвинителния акт – неяснота в обвинителната теза поради неконкретизиране на становището на обвинението кое от две конкуриращи се нарушения на пътни правила е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП – дали цитираният в заключителната част на обвинителния акт чл.20, ал.2 от ЗДвП относно съобразената скорост, или обстойно обсъденото, макар и изрично неквалифицирано, нарушение по чл.196 от ППЗДвП, изразяващо се в пренебрегване на дължимото поведение при преминаване през пешеходна пътека.

2. Нарушения в първоинстанционното производство.

От отразеното в края на л.4 и на л.5 от решението на ВКС е видно становището, че горното процесуално нарушение принципно е отстранимо в рамките на производството пред първата инстанция, но в конкретния случай това не е било сторено, а е било задълбочено с постановената присъда, тъй като в нейния диспозитив изобщо не са били посочени конкретните разпоредби от специалния закон, запълващи бланкетната разпоредба на чл.343 от НК, а в мотивите е било обсъждано, подобно на обстоятелствената част на обвинителния акт, нарушение по чл.196 от ППЗДвП, каквото обвинение никога не е било повдигано нито от органите на досъдебното производство, нито по реда на чл.287 НПК.

Констатирано е и друго процесуално нарушение – че в мотивите си съставът на окръжния съд за първи път инкриминира и друго нарушение на правилата за движение по пътищата, за което също няма повдигнато обвинение, посочвайки като непосредствена причина за извършване на престъплението предприемането на „изпреварване” на движещо се пред подсъдимия превозно средство, считайки, че извършва „спасителна маневра” /неправомерна съгласно ТР 106/1983 г./, което на собствено основание е допринесло за неяснотата на подсъдимия за какво точно е осъден.

Това първоинстанционно производство е извън пределите на настоящата проверка, но отбелязаното от ВКС по отношение на него следва да се вземе предвид с оглед необходимостта от установяване дали при новото разглеждане са били отстранени допуснатите нарушения.

 

3. Нарушения във въззивното производство.

Като излизащи извън предмета на настоящото производство, респ. неотносими, те следва да бъдат взети предвид единствено доколкото от решението в тази част следва извод, че констатираните в горната т.2 нарушения на окръжния съд са били принципно отстраними от втората инстанция, и това би станало, ако съдебните актове недвусмислено, конкретно и без вътрешни противоречия уточняват и индивидуализират престъплението, за което деецът подлежи на наказателна отговорност, и че постигането на това изискване е възможно като се съблюдава единството между отделните части на присъдата като вид съдебен акт, очертани в разпоредбата на чл.305 от НПК.

 

Като се вземе предвид дотук изложеното, основаващо се изцяло на становището на касационния съд, се налага извод, че при новото разглеждане на делото не са допуснати претендираните с допълнението към въззивната жалба и неотстраними в настоящата инстанция нарушения на процесуални правила, обуславящи отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.

Направеното изменение на обвинението не е било недопустимо поради липса на основания по чл.287, ал.1 от НПК, както се твърди с допълнението към въззивната жалба, и именно този процесуален подход е бил указан на първоинстанционния съд с решението на ВКС. С указанията, дадени от касационната инстанция, би следвало да се съобразява не само съдът, а и страните, на тях се е позовал и прокурорът, като е повдигнал новото обвинение. И не със самия факт на повдигането му, а предвид обстоятелството, че и след това действие отново е продължило да съществува констатираното от ВКС несъобразяване с императивно обвързваща съдебна практика – ТР 28/1984 г., категорично изключваща едновременното приложение на чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.196 от ППЗДвП, допуснатото на досъдебната фаза нарушение на правото на защита, ограничаващо възможността на обвиняемия да разбере в какво точно е обвинен, не е било отстранено и е продължило до произнасянето на присъдата, с която е бил даден ясен отговор кое от нарушенията съдът приема за извършено и в причина връзка с вредоносния резултат.

Няма допуснато нарушение на забраната reformatio in pejus, тъй като изменението на обвинението не е довело до влошаване положението на подсъдимият на плоскостта на сравнението с произнесената предходна отменена присъда - актуално приложеният материален закон е за същото наказуемо престъпление.

 

Не е налице и необоснованост на присъдата.

От събраните и проверени по реда и със средствата на НПК доказателства, относимите към предмета на доказване накратко са следните:

На 08.11.2012 г. около 17 часа подсъдимият Т. управлявал лек автомобил „Мерцедес” по еднопосочната дясна част на пътното платно след разклона за комплекс „Слънчев ден”, в посока КК „Златни пясъци”, след спирка „Моста”. Тази част на платното се състояла от две ленти за движение и подсъдимият се движел в дясната, след друг лек автомобил БМВ, управляван от свидетелката А.А.. Пътната обстановка била нормална, слънцето залязло в 16:33 часа и в следващия половин час било сумрак, осветлението в участъка се включило между 16:45 и 17:00 часа.

Подсъдимият управлявал автомобила със скорост 73.4 км/ч, на включени къси светлини. Попътно той преминал първо край предупредителен знак А 18 „Пешеходна пътека”, на 35 метра след който имало и друг знак от същата група – А 27 /„Кръстовище с път без предимство отдясно”/, а на 46 метра от него следвал пътният знак със специално предназначение Д 17 „Пешеходна пътека”, която била маркирана хоризонтално на пътя след 6.70 метра.  Пътните знаци били добре забележими от голямо разстояние.

При приближаване към пешеходната пътека свидетелката А. – водач на първия автомобил, видяла на около 60 метра пешеходците Васил и Л. М.и, които предприели пресичане от дясно наляво, движейки се един след друг, поради което рязко намалила скоростта си на движение, отклонила се към банкета в дясно и спряла. Подсъдимият, възприел от своя страна само последиците от нейната реакция, първоначално също задействал спирачната система, но същевременно се изнесъл и в лявата лента, тъй като счел, че дистанцията между двете МПС е недостатъчна и ще последва удар. Едва при това изнасяне той забелязал пешеходците, от които Л.М. вече достигала средната разделителна мантинела, но В.М. все още се придвижвал по платното. Тогава подсъдимият се отклонил обратно в дясно, при задействани спирачки, но не успял да избегне удара с М., който последвал около разделителната за двете пътни ленти хоризонтална маркировка, като пешеходецът бил отхвърлен на предния капак на автомобила и след това изпаднал на пътната настилка. След окончателното си спиране подсъдимият и пътуващите с него свидетели Е.Д. и Н.Д. слезли и отишли при пострадалия, подсъдимият поставил дрехи под главата му, завил го и веднага съобщил на спешен телефон 112 за настъпилото ПТП.

Пострадалият бил транспортиран в болнично заведение, но въпреки оказаната медицинска грижа починал поради получената като резултат от удара на лекия автомобил изключително тежка съчетана травма.

Така изложените факти се установяват без никакво противоречие от събрания на досъдебното производство доказателствен материал, а правният им анализ безспорно позволява законосъобразното извличане на признаците на престъпен състав по чл.343а, ал.1, б.„б”, вр.чл.343, ал.1, б.”в” от НК, с оглед причинената по непредпазливост смърт като резултат от нарушение на правилата за преминаване през пешеходна пътека и факта на оказаната помощ.

Единственото възражение на въззивника по фактите е за наличието на посочените пътни знаци,  като се твърди, че има неяснота относно доказателствените източници, чрез които се установяват. Наличието на пътния знак, указващ мястото на пешеходна пътека /това е знакът със специално предназначение Д 17/ е отразено в протокола за оглед на местопроизшествие от 08.11.2012 г., при който, видно както от отбелязванията в него, така и от изготвения фотоалбум, не е огледана предхождащата част на пътното платно. Местонахождението на същия знак е потвърдено при извършения допълнителен оглед на 19.04.2013 г., когато е отразен и разположения на около 79 метра преди него предупредителен пътен знак А 18, като и двата знака се виждат също на изготвения тогава фотоалбум. За наличието и на двата знака е свидетелствал П.Ц., мл. автоконтрольор в Пето РУ ОД МВР Варна, в чийто район попада въпросният пътен участък и който той е обслужвал от години. В своите обяснения подсъдимият не твърди, че не е имало знаци, само е заявил, че няма спомен за това, както и че предполага, че е имало знаци. При тези доказателства е неправилно да се твърди, че наличието на въпросните пътни знаци има характер на предположение, и не е било необходимо изискването на информация от агенция „Пътна инфраструктура”, каквото доказателствено искане всъщност не е било отправяно нито към първоинстанционния, нито към въззивния съд. Твърдението, че няма данни за поставена маркировка за пешеходна пътека и нейния вид, също е съвсем произволно, тъй като тя е видяна, измерена и отразена още при първоначалния оглед на инкриминираната дата, както и визуализирана посредством изготвения фотоалбум.

Не отговаря на действителното положение твърдението за липса на мотиви поради излагане на изводи, непочиващи на никакви валидно проверени доказателства, респ. за оценъчна дейност на окръжния съд, неотговаряща на изискванията за обективно, всестранно и пълно  изследване на относимите обстоятелства.

От коментарите във въззивната жалба за настоящият въззивен състав не става ясно кои две хипотези на АТЕ са противоречиви и не е възможно да се приеме обосновано която и да е от тях. Скоростта на движение към момента на предприетото спиране поради възприемането на опасността – 73.4 км/ч, респ. обусловената от нея дължина на опасната зона – 53.3 м, не се оспорват. Единствените две експертизи, които са инкорпорирани в доказателствения материал на проверяваното производство по правилата на НПК, вкл. с проведен разпит на изготвилите ги вещи лица, са единичната АТЕ на инж.Е.И. и тройната АТЕ, в която освен него са участвали проф. дтн инж.М.С. и инж.Р.З.. В единичната експертиза е прието, че пресичащият пешеходец става видим за подсъдимия от 60-61 м преди мястото на удара, а в тройната – от 63.66 м, като следва да се направи уточнението, че последното разстояние е всъщност до линията на пресичане, а отстоянието до мястото на удара в момента на откриване на видимостта към М. е било 54.79 м. Тези различни параметри в тройната експертиза се дължат на факта, че при първото разстояние /63.66 м/ пешеходецът все още се намира само на 2.90 м от десния край на платното и продължава бавното си придвижване по него перпендикулярно на посоката на автомобилите, а при второто /54.79 м/ вече се е показал пред левия габарит на движещото се отпред БМВ. Следва да се вземе предвид обаче, че преди подсъдимия М. е пресичала съпругата му, при което опасността е била налице и подсъдимият е можел да я възприеме значително по-рано.

От друга страна следва да се отбележи, по повод възражението на въззивника за наличие на случайно деяние поради възможно попадане на пострадалия в опасната зона /предвид възможната 3 %-на грешка в изчисленията, равняваща се на около един метър/, че според константната съдебната практика, деецът не носи отговорност на основание чл.15 от НК само когато опасността е била непредвидима за него.  Когато обаче деецът сам е създал предпоставките за настъпване на общественоопасния резултат преди опасната зона, той не може да бъде оневинен. В случая и двете експертизи са достигнали до извода, че решението, което подсъдимият Т. е взел - вместо да намали скоростта си на движение и да спре още при светване на стоповете на движещия се пред него автомобил - да го заобиколи, се е оказало изцяло погрешно, както и че дори с аварийно спиране, предприето в хода на изнасянето в лявата лента, произшествието би било избегнато.

В случая подсъдимият Т. предварително сам е създал предпоставките за последвалото ПТП, тъй като не се е съобразил с предписанието на чл.196 от ППЗДвП - – „При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре, за да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци”, за което съдебната практика приема, че:

- гарантира преминаването през всички видове пешеходни пътеки - маркирани и немаркирани, сигнализирани или не с пътен знак,

- изискването за бавно/с намалена скорост преминаване през пешеходните пътеки е обусловено от възможността за навлизане на пешеходци в техните очертания и на разстояния, не значително отдалечени,

- „приближаване”-то е относително разстояние, чиито конкретни размери са в зависимост от цялостната пътна обстановка - изминавайки този отрязък от пътя, приближавайки се към специфичната част на пътя, водачът вече следва да е съобразил действията си с предписаните правила.

При движението си още преди възникването на опасността, респ. последвалото произшествие, подсъдимият вече се е намирал в района на действие на предупредителния знак А 18 – пешеходна пътека. Както е посочил и окръжният съд, черпейки аргументи от съдебната практика, в такъв район от водачите на ППС се изисква да очакват появата на маркираната със знака опасност за движението, независимо че тя все още не е проявена, или не е видима, и че това означава задължение за незабавно усвояване на скорост на движение, позволяваща спиране на превозното средство и избягване на пътно произшествие, с акцентиране в редица решения, че намаляването на скоростта при наличието на предупредителни пътни знаци трябва да предхожда появата на опасност. Още повече, че в случая са били налице две обстоятелства, съзнавани от подсъдимия – от една страна, че в участъка с възможна поява на пешеходци той няма пълна видимост - видимостта му е била ограничена от движещо се пред него МПС, а от друга – предприетото внезапно и аварийно спиране от първия водач определено навежда на реалната възможност такава опасност да е вече възникнала, но все още да не е видима за него.

 

Предвид коментираните в мотивите към проверявания съдебен акт нарушения на правила за движение по пътищата, допуснати от подсъдимия - както квалифицираните изрично, така и описаните словесно веднага след тях на л.217 от НОХД № 787/15 г. /вкл. до средата на гърба/, при съобразяване с решението на ВКС – с оглед необходимостта да се препятства повторна възможност у подсъдимия да остане неяснота за какво точно е осъден, настоящият състав на въззивния съд възприема разбирането и излага становище, че от нарушенията, вменени му с направеното в съдебно заседание по реда на чл.287, ал.1 от НПК изменение на обвинението, запълващи бланкетната норма на чл.343 от НК, единственото, намиращо се в пряка причинноследствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат, е това по чл.196 ППЗДвП, и че е в правомощията си на това основание да измени присъдата с приложение на закон за същото наказуемо престъпление, при отпадане на обвинението за нарушения по чл.5, ал.1, т.1 и чл. 116 от ЗДвП.

По отношение на приложимостта на първата от горните две правни норми многократно е излагано еднообразното становище на съдебната практика, че в нея се съдържа едно общо предписание за поведение на участниците в движението по пътищата, невъвеждащо конкретно задължение, спрямо което да се търси наличието на причинна връзка с настъпването на определен противоправен резултат. По отношение на втората разпоредба становището на въззивния състав е, че предписаното с нея поведение стои встрани от конкретиката по това дело, и че тя би била относима към пътни ситуации, различни от предприето както в настоящия случай пресичане от пешеходци в района на пешеходна пътека, при приближаването на която подсъдимият е игнорирал дължимото поведение. При преглед на практиката на ВКС с препратка от чл.116 ЗДвП става ясно, че с две решения – 278/2015 г., II н.о. и 19/2008 г., III н.о., изрично е прието, че тази норма от специалния закон регламентира общи и широки задължения на водачите на ППС, без да им предписва конкретно поведение - действие или бездействие, респ. че не сочи на изискуеми се от бланкетната диспозиция на чл.343 НК конкретни правни предписания, а в останалите 20 решения нарочно становище не е било изразено единствено по причини, че с проверяваните актове на предходни инстанции този текст е бил извеждан от обвиненията чрез частично оправдаване, срещу което в никой от случаите не е бил депозиран протест.

 

 С жалбата, предвид нейните основания и отправените въз основа на тях искания, не се въвеждат оплаквания във връзка със справедливостта на присъдата. При служебната проверка не се констатират допуснати в тази част нарушения, тъй като наказанията са определени при отчитане на относимите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, при съблюдаване на изискването за съответност и целите както на специалната, така и на генералната превенция. 

      

С оглед всичко гореизложено, обжалваната присъда следва да бъде изменена само в частта, с която подсъдимият Т. неправилно е осъден за извършени нарушения на правилата за движение и по чл.5, ал.1, т.1 и чл.116 от ЗДП, а в останалата си част следва да бъде потвърдена, поради което и на основание чл.337, ал.1, т.2 и чл.338 от НПК, настоящият състав на Варненския апелативен съд

 

Р     Е     Ш     И :

 

ИЗМЕНЯ  присъда № 18/03.02.2016 г. по НОХД № 787/15 г. на Окръжен съд Варна, като приема, че подсъдимият Г.Х.Т. е извършил престъплението по чл.343а, ал.1, б.”б”, вр.чл.343, ал.1, б.”в” от НК поради нарушение на чл.196 от ППЗДП и го ОПРАВДАВА ЧАСТИЧНО - за нарушенията по чл.5, ал.1, т.1 и чл.116 от ЗДвП.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

 

Решението подлежи на касационна проверка от Върховния касационен съд на Република България в петнадесет дневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: