Р Е Ш Е Н И Е

 

145

 

гр.Варна,   21 октомври 2014 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание, проведено на 11 септември две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВКА ДЕНЕВА

 

            ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ДИМИТРОВА

 

СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

 

при участието на прокурора ИЛИЯ НИКОЛОВ и секретаря С.Д., като разгледа докладваното от съдия Светослава Колева ВНОХД № 231 по описа на ВАпС за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Настоящото съдебно производство е по реда на чл.313 и сл. от НПК и e образувано по въззивна жалба от адв.П.Н. в качеството му на защитника на подсъдимия Д.В.В. и въззивна жалба на адв.М.Я. в качеството му на повереник на частните обвинители Ф.Я., С.Я., А.Я., С.Я. и В.Я.М. против присъда № 97, постановена по НОХД № 44/13г. по описа на ОC – гр. Силистра. С атакувания съдебен акт въззивникът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по смисъла на чл.343, ал.3, б. Б, пр. първо, вр. чл.342 ал.1 от НК, за това, че на 14.IX.2012 год. по път II-21- 82,600 км. Русе - Силистра, при управление на МПС - товарен автомобил „Шкода” с per. № СС 0311 АС нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1 от ЗДвП, като преди да започне маневра „завиване наляво” за навлизане в крайпътно уширение, не се е убедил, че няма да създаде опасност за други участници в движението и е предприел маневрата, без да се съобрази положението, посоката и скоростта за движение на извършващия през това време маневра „изпреварване” л.а. „Рено” с per. № СС 81 66 АК, управляван от Е. Ф.Ф. и по непредпазливост причинил смъртта му, както и на пътуващите в лекия автомобил М. В.Я., Ф.Я.М., Ф.Н. М. и С.И.М., за което на основание чл.54 от НК му е наложено наказание „Лишаване от свобода” за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, както и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО да управлява МПС за срок от СЕДЕМ ГОДИНИ; с атакуваната присъда СОС е оправдал подсъдимия по първоначално възведеното обвинение случаят да е изключително тежък по смисъла на предложение второ на б.Б, ал.3 на чл.343 НК.

Във въззивната жалба на защитника на подсъдимия се излагат твърдения за незаконосъобразност на изводите на първата инстанция относно наличието на виновно поведение от страна на подсъдимия, което да е довело до настъпването на ПТП. Излагат се доводи, че единствено поведението на водача на л.а. „Рено Клио” е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. В условията на евентуалност се навеждат доводи и за несправедливост на наложеното наказание.

Оплакването на частните обвинители е за несправедливост на наложеното от първата инстанция наказание в аспект на неговата заниженост с оглед постигането на целите на генералната превенция. Въззивната инстанция е сезирана с искане за увеличаване на наложените на подсъдимия В. наказания.

Пред въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и на двете страни. По отношения оплакванията на защитата прокурорът намира, че в хода на проведеното от първата инстанция съдебно следствие са били изследвани всички въпроси поставени и пред настоящата инстанция, СОС им е дал и обоснован отговор. Намира възражението, че подсъдимият не е можел да има представа за точната скорост на движение на л.а. „Рено Клио” за неоснователно, тъй като подсъдимият е бил наясно, че л.а. извършва маневра „изпреварване”, т.е. движи се с висока скорост. Това е било достатъчно, за да може подсъдимият да изпълни задължението си преди да извърши маневра „завой на ляво” да пропусне л.а., движещ се в лентата, която е пресякъл управлявания от В. товарен автомобил. По отношение на жалбата на частното обвинение прокурорът счита, че направеното с нея искане за увеличаване на наложените на възз.В. наказания за неоснователно, предвид обстоятелството, че е налице значително съпричиняване от страна на загиналия водач на л.а. „Рено Клио” за настъпването на тежкия резултат – смърт на пет лица.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия В. – адв.Йовев, поддържа доводи за липса на виновно поведение на неговия доверител за настъпването на ПТП, тъй като единствено водачът на л.а. „Рено Клио” е допуснал нарушения на задълженията си на водач на МПС, които са довели до сблъсъка. Твърди се, че л.а., управляван от  Е. Ф. е предприел „двойно” изпреварване – маневра, която не била уредена от ЗДвП. Счита, че подсъдимият не е имал задължение да се съобразява с изпреварващия л.а., а единствено с товарния автомобил, който се е движел непосредствено след него. Оспорва се изводите на СОС и за мястото на настъпване на удара, като се излага виждане, че сблъсъкът не е настъпил в крайно ляво на пътното платно, а извън него, в канавката и банкета. Въззивната инстанция е сезирана с искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която подс.В. да бъде признат за невинен и оправдан изцяло по предявеното срещу него обвинение. В условията на евентуалност се поддържа и искане за намаляване на размера на наказанието „Лишаване от свобода” и приложението на института на условното осъждане.

Повереникът на частните обвинители на свой ред поддържа наведеното с жалбата оплакване за заниженост на наказанията, наложени на подс.В. от първата инстанция. Намира, че санкцията следва да бъде съобразена с обстоятелството, че тежките пътни инциденти последните години са често явление в страната , поради което и следва да бъдат наказвани по-строго от съдилищата, за да се въздейства превантивно върху останалите членове на обществото; излага доводи, че и тежкия резултат – смърт на 5 човека, обуславя и по-тежка наказуемост. Солидаризирайки се с особеното мнение на председателя на съдебния състав, постановил първоинстанционната присъда, сезира настоящата инстанция с искане а нейното изменение и увеличаване на наказанията. По отношение на жалбата на подсъдимия изразява становище за нейната неоснователност, като счита, че ОС Силистра е изяснил правилно фактите, отговорил е на всички възражения и е достигнал до правилни изводи относно вината на подс.В.. Счита, че в конкретния случай не може да намери приложение чл.15 от НК, тъй като опасността за възз.В. не е възникнала внезапно – той е имал обективната възможност да възприеме своевременно л.а. и да съобрази поведението си на пътя с него.

В последната си дума възз.В. и пред настоящата инстанция заявява, че няма никаква вина за настъпването на ПТП и иска да бъде оправдан.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и въз основа императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на постановеният акт по отношение законосъобразността, обосноваността и справедливостта му, съобразно изискванията на чл.314 от НПК намира за установено следното:

Предмет на въззивна проверка е присъда № 97, постановена по НОХД № 44/13г. по описа на ОC – гр. Силистра, с която Д.В.В., ЕГН ********** е бил признат за виновен в извършване на престъпление по смисъла на чл.343, ал.3, б. Б, пр. първо, вр. чл.342 ал.1 от НК, за това, че на 14.IX.2012 год. по път II-21- 82,600 км. Русе- Силистра, при управление на МПС - товарен автомобил „Шкода” с per. № СС 0311 АС нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1 от ЗДвП, като преди да започне маневра „завиване наляво” за навлизане в крайпътно уширение, не се е убедил, че няма да създаде опасност за други участници в движението и е предприел маневрата, без да се съобрази положението, посоката и скоростта за движение на извършващия през това време маневра „изпреварване” л.а. „Рено” с per. № СС 81 66 АК, управляван от Е. Ф.Ф. и по непредпазливост причинил смъртта му, както и на пътуващите в лекия автомобил М. В.Я., Ф.Я.М., Ф.Н. М. и С.И.М., за което на основание чл.54 от НК му е наложено наказание „Лишаване от свобода” за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, както и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО да управлява МПС за срок от СЕДЕМ ГОДИНИ; с атакуваната присъда СОС е оправдал подсъдимия по първоначално възведеното обвинение случаят да е изключително тежък по смисъла на предложение второ на б.Б, ал.3 на чл.343 НК.

Въззивните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока за обжалване и от надлежна страна. Наведените в тях основания представляват въззивни такива по смисъла на чл.334, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Като основателно се прецени единствено оплакването на защитата за несправедливост на наложените на въззивника наказания по следните съображения:

Първоинстанционният съд е провел съдебно следствие, в което е положил дължимата грижа с допустими доказателствени способи да установи обективната истина. В резултат на това ВАпС намира за установено от фактическа страна следното:

Възз.В. през 2012 год. работел като шофьор на товарен автомобил в „Агровин” ЕООД Силистра. Той е правоспособен водач на МПС от 1979 год., категории „ABCDEMT”.

На 14.IX.2012 год., в изпълнение на служебните си задължения, подсъдимият Д.В.В. управлявал товарен автомобил „Шкода Европа” с per. № СС 0311 АС по пътя Русе - Силистра. Настилката бил суха, участъка прав, платното за движение с широчина от 7,50 м., а движението по него било организирано като двупосочно, с по една лента в двете посоки.

Около 15 часа товарният автомобил, управляван от подсъдимия достигнал до километър 82+600. В този район пътят бил с надлъжен наклон на спускане 5,7%, а пътните ленти били разделени с единична прекъсната линия. Тъй като подсъдимият имал намерение да извърши маневра „завой наляво”, за да навлезе в изградена отбивка към прилежащия терен, намалил скоростта на движение от 60 км./час на около 37 км/час, подал ляв пътепоказател и започнал маневрата. Преди това се огледал и погледнал в огледалото за обратно виждане. Тогава забелязал, че на около триста метра зад него се движел друг товарен автомобил „Мерцедес 809”, управляван от св.Е.О.. Разчитайки на отдалечеността и скоростта му на движение, подсъдимият решил, че може да предприеме маневрата, без отново да се убеди, че поведението му не застрашава други участници в движението. Така подс.В. запознал да навлиза в съседната лента за движение, без да види, че по същото време тя вече е била заета от лек автомобил „Рено Клио”, който изпреварвал с висока скорост товарният автомобил „Мерцедес”. Забелязвайки в своята лента  навлизащия тов.автомобил „Шкода”,  водачът на л.а. „Рено Клио” - Е. Ф., предприел аварийно спиране, задействайки спирачната система, но поради неизправността й и заради високата скорост, с която се движел лекият автомобил, възникнал удар между предната му част и средата на лявата част на товарния автомобил „Шкода”. Двата автомобила продължили инерционното си движение, в направление това на лекия автомобил, в продължение на осем метра след сблъсъка. При сблъсъка, задното ляво колело на товарния автомобил било повдигнато от л.а. „Рено Клио”, предната част на л.а. попаднала под него и била смачкана от т.а.; дясното колело на т.а. в резултат на изместването пропаднало отчасти в отводнителната канавка. В това състояние МПС-та били фиксирани при извършения оглед на местопроизшествието.

В следствие на произшествието водачът на лекия автомобил и пътуващите в превозното средство четирима негови роднини получили несъвместими с живота телесни увреждания, подробно описани в приетите и неоспорени заключения по съдебно медицинските експертизи.

Изложените фактически положения първоинстанционният съд е приел за установени въз основа на събраните по делото доказателства гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, а именно: дадените на етапа на съдебното следствие обяснения от подсъдимия, показанията на разпитаните свидетели и становища на вещите лица, както и прочетените на основание чл. 282 НПК заключения по назначените експертизи в досъдебното производство; прочетените на основание чл. 283 НПК писмени доказателства и писмени доказателствени средства, имащи значение за разкриване на обективната истина по делото: протокол за оглед на местопроизшествие от 14.1Х.2012г., фотоалбум, скица на местопроизшествието, протоколи за доброволно предаване и отговорно пазене на вещи, протоколи за оглед на труп, за оглед на веществени доказателства, свидетелство за съдимост, декларация за семейно и материално положение и имотно състояние на подсъдимия, автобиография, удостоверения за наследници, справка за нарушения по ЗДвП, протоколи за химически експертизи.

Правилно ОС Силистра е дал вяра на разпитаните свидетели, тъй като техните показания са не само логични и последователни, но и кореспондират помежду си и с останалите събрани по делото писмени доказателствени средства и доказателства. Правилно е било отхвърлено като неподкрепено от обективните данни по делото твърдението на подсъдимия, че е бил в обективна невъзможност да възприеме лекия автомобил преди започване на маневрата. Правилно окръжният съд е градил изводите си по фактите основно от показанията на св.Осман – единственият пряк източник на обективни и безпристрастни данни. Неговите показания са били проверени и потвърдени като достоверни от проведения от първата инстанция следствен експеримент. Резултатите пък, добити чрез това процесуално действие, са били обект на анализ и проверка от страна на назначената в хода на съдебното следствие от първата инстанция повторна комплексна авто-техническа експертиза, в чийто състав са били включени четирима експерта. Заключението на именно тази експертиза е дало отговор на всички относими въпроси, включени в предмета на доказване по това производство съгласно чл.102 НПК. В този смисъл и оплакванията на защитата за необоснованост на атакуваната присъда и за допуснати процесуални нарушения по повод установяване на обективната истина по делото, допуснати от първата инстанция, не се споделят от този въззивен състав.

За пълни, ясни, обосновани и правилни и въззивният съд намира кредитираните и от първата инстанция заключения по назначените и представени авто-техническа и съдебно - медицински експертизи и безрезервно. Безспорно е установено, чрез заключението на комплексната СТЕ, че в момента на подаване на левия пътепоказател от въззивника В., лекият автомобил се е намирал в насрещната (лява за двете превозни средства) лента за движение и е отстоял на 137,4 м. от камиона; безспорно е установено, че л.а. се е движил със скорост от 135 км./ч.; безспорно установено е, че изпреварването, предприето от л.а., е предшествало маневрата „ляв завой”, извършвана от подсъдимия, а в момента на започването й лекия автомобил „Рено” се е намирал в насрещната за движението му лента и се е движел с висока скорост, като е можел да бъде възприет от не по-малко от 151, 7 метра. При тези обстоятелства напълно необосновано е поддържаното и пред тази инстанция възражение на защитата, че подсъдимият обективно не е могъл да види л.а. Това твърдение е било отхвърлено мотивирано още от първата инстанция. В допълнение следва да се отбележи, че за да възникне задължението по чл.25 от ЗДвП за подсъдимия е достатъчно обстоятелството, че пресичаната от неговия т.а. лента за движение е била заета от друго движещо се МПС. Дали то се е движело с 90 км/ч. или пък с 135 км/ч. е без значение – подсъдимият и в двата случая е бил длъжен да го пропусне. Тук е момента да се отбележи несъгласието на настоящата инстанция с виждането на защитата, че в случая се касаело за „двойно изпреварване”, което не било уредено от ЗДвП като хипотеза. Както вече бе посочено, към момента на подаване на сигнал за намерението на подсъдимия да извърши маневра „ляв завой”, л.а. „Рено Клио” вече е бил изпреварил т.а. „Мерцедес” и е започнал изпреварване на т.а. „Шкода”. Несъстоятелно е твърдението на защитата, че въззивникът не бил длъжен да се съобразява с това обстоятелство. Нормата именно на чл.25 от ЗДвП му вменява задължението да го пропусне. Въпреки това, подс.В. започнал промяна на траекторията на движение на т.а., когато лекият автомобил е отстоял на 106 м. от него и обективно е бил ясно забележим. А при пресичането на осевата линия и навлизането на т.а. „Шкода” в лявата лента за движение, другото МПС се е намирало на 34,5 м. от мястото на удара. От промяната посоката на движение на т.а., до пресичането на осевата линия са изминали 3, 19 секунди, което време отново (съобразно изразеното от вещите лица становище) е било достатъчно, за да се извърши преценка, дали да се продължи с маневрата или да се възстанови първоначалното праволинейно движение. Пропускът на въззивника да забележи своевременно л.а. „Рено Клио” се дължи изцяло на негови субективни грешки във възприятията и реакциите, а не на някакви обективни пречки.

По делото е безспорно, че е налице значителен принос за настъпването на вредоносния резултат и от страна на загиналия водач. Той е управлявал технически неизправен автомобил със скорост, значително превишаваща максимално разрешената за движение извън населено място, въпреки незначителния си шофьорския стаж.

Тези нарушения също са допринесли за настъпването на общественоопасните последици. Изяснено е, че лекият автомобил е отстоял на 86,7 м. от мястото на удара, когато водачът му е реагирал, като е предприел спиране и го е отклонил вляво. Ако спирачната система на автомобила е била изправна, а скоростта е била в рамките на допустимата от 90 км./ч., то сблъсък не би настъпил, тъй като товарният автомобил би извършил безпрепятствено маневрата. В причинна връзка с престъпния резултат е и необоснованата преценка за продължаване на движението в лявата лента за движение, тъй като технически е било възможно лекият автомобил да заеме свободната дясна пътна лента.

Загиналият Е. Ф., въпреки младежката си възраст /19 години/ и недостатъчния шофьорски стаж от шест месеца е предприел втората маневра „изпреварване” на т.а. „Шкода” самонадеяно, надценявайки собствените си възможности и неотчитайки състоянието на л.а. Изборът на скоростта е следвало да бъде съобразен не само с забраната за превишаването й над 90 км./ч., но и със състоянието на автомобила, в частност на неговата спирачна система. Експертите са категорични, че неизправността в спирачната система е съществувала преди произшествието, а естеството й не е позволявало да остане незабелязана. Износването на спирачните накладки е затруднило своевременното и ефективно спиране на автомобила, довело е до блокиране на десните колелета и е нарушило праволинейността му на движение.

При тези обстоятелства изводите на първата инстанция, че настъпилият общественоопасен резултат се явява пряко и непосредствено следствие от неправомерно поведение и на двамата водачи на моторни превозни средства и съществува релевантна връзка между деянията им и смъртта на пострадалите, са в пълен синхрон с доказателствата и материалния закон.

Наред с това обаче, не е налице и хипотезата на т.нар. „случайно деяние” по смисъла на чл.15 от НК. На първо място въззивната инстанция не споделя становището на защитата за някаква внезапност на събитията. Подсъдимият в качеството си на водач е не само длъжен да наблюдава всеобхватно пътната обстановка, но и да предвиди логичните нейни изменения и да си осигури възможност да отреагира адекватно при непосредствено възникване на препятствие. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. Както няколкократно е посочвал ВКС, пътната обстановка има динамично съдържание, като може и стабилно да съществува или да възникне при известни обстоятелства, които водачът е длъжен да предвиди. Нейният интензитет също може да бъде различен. Управление извън населено място на едрогабаритно превозно средство, какъвто е товарният автомобил с водач подсъдимия, с предстоящо навлизане в крайпътна територия и преминаване през съседна лента, използвана както от насрещно движещи се, така и от попътно движещи се МПС, безусловно съдържа индикации за предвидима опасност и налага движение с особена предпазливост и осторожност, тъй като поначало в този участък от пътя се очаква интензивно движение. А в конкретния случай на пътя е имало и л.а., предприел изпреварване на два товарни автомобила последователно. Този лек автомобил, както вече няколкократно бе посочено е бил обективно забележим за водача на т.а. „Шкода” над 137 м. и от този момент за него е възникнало задължението да съобрази поведението си с неговото присъствие на пътя и да предприеме действия, гарантиращи безопасността му. Убедеността на въззивника, че няма да застраши други участници в движението, е субективна и подлежи на преразглеждане във всеки момент на динамично изменящите се пътни условия, като при възникване на опасност той е длъжен да реагира. В конкретния случай, за да изпълни в цялостност задълженията си по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, е следвало да отчете появата на л.а. в лявата лента като опасност за продължаване на движението му и съответно да реагира спиране или промяна на траекторията на движението, като по този начин осигури безпрепятственото му преминаване.

В обобщение - деянието на водача не може да се третира като случайно, защото опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това. В този смисъл Решение № 645 от 26.11.2007 г. на ВКС по к. д. № 365/2007 г., II н. о. Наред с горното допуснатото от въззивника неправомерно поведение – нарушението на чл.25, ал.1 от ЗДвП, което е и в непосредствена причинна връзка със съставомерния резултат, не дава основание за изключване на вината му при условията на чл.15 НК. Както се е произнасял многократно ВКС /напр.Решение № 520 по н. д. № 500/2008 г., II н. о., Решение № 408  н. д. № 383/2008 г., III н. о Решение № 523  н. д. № 493/2008 г., II н. о Решение № 645  к. д. № 365/2007 г., II н. о.,/, случайно деяние би било налице само при липса на допуснати нарушения от водача, когато опасността възникне в опасната зона за спиране и го постави в невъзможност да я предотврати.

По отношение оплакването за несправедливост на наложените наказания:

Настоящият състав на ВАпС намира отмереното от първата инстанция наказание за несъразмерно тежко с оглед личността на подсъдимия. Основният мотив за този извод са фактите, свързани с личността на дееца, характера и спецификата на престъплението, което като акт на поведение разкрива неговите обществени и индивидуални качества и особености, преценени през призмата и изискванията на специалната превенция, обуславящи адекватната на репресивната и поправително-възпитателна функция, наказателна санкция. Безспорно осъщественото от подсъдимия деяние, субсумиращо престъпния състав по чл.343, ал.3, б. Б от НК, е със  завишена степен на обществена опасност. В тази връзка бяха направени законодателни промени през последните години, като бяха завишавани санкциите в отговор на високия социален резонанс на този вид противоправни посегателства. Именно с оглед на тежкия резултат – смърт на повече от едно лице (в случая пет), на деянието на подсъдимия е придадена квалификация по по-тежко наказуемия текст на ал.3, б.Б, пр.І от НК. Затова и този резултат не може да бъде ценен като обстоятелство, допълнително отегчаващо наказателната отговорност на дееца, както е възприел първоинстанционния съд в нарушение на чл.56 от НК. Горното мотивира въззивният съд да приеме, че по делото не е налице нито едно обстоятелство, което да сочи на отегчаване на отговорността на възз.В.. Напротив налице са единствено смекчаващи такива. В тази насока не може да не бъде отчетен значителния принос на загиналия водач на другото МПС, участвало в пътния инцидент – както вече бе коментирано по-горе Е. Ф. е допуснал две нарушения на задълженията си на водач на МПС – управлявал е технически неизправно МПС, движел се е със скорост, значително надвишаваща разрешената. Това сочи на съпричиняване на настъпилия изключително тежък резултат, оценено от тази инстанция на минимум 50%. Това мотивира настоящата инстанция да приеме, че съответното наказание на стореното следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства на минимума, предвиден в санкцията на специалната норма – именно „Лишаване от свобода” за срок от три години. Едновременно с това фактическите данни за личността на подсъдимия В., неочертаващи формирани престъпни навици, въпреки еднократното игнорирането на установения правопорядък, не обосновават нуждата от изолирането му от обществото, за да бъде превъзпитаван и поправян в условията на затвор. Не само чистото съдебно минало, но и социалния статус на 54 годишен мъж, липсата на изрични лоши характеристични данни, продължаващата реализация в живота обосновават приложимост на института на условното осъждане. Прилагайки разпоредбата на чл. 66, ал.1 НК, въззивният съд отдаде преимуществено значение на личната превенция, без да пренебрегва генералните възпитателни и предупредителни правни последици на наказателната санкция и му определи изпитателен срок от четири години.

При определяне на наказанието, съдът воден освен от вътрешното си убеждение, се съобрази и със закона, което е негово конституционно задължение. Тежестта на настъпилия вредоносен резултат и на дефинираната от чл.93, т.7 от НК квалификация на престъплението по чл. 343 ал. 3 б. Б от НК като тежко, не изключва предварително възможността за прилагане на условно осъждане. Това разбиране няма законова подкрепа и не би било съобразено с хуманността на наказанието. Прилагането на условното осъждане е предмет на задължително обсъждане, тъй като не се изключва за нито една категория престъпления, когато са налице предвидените в чл.66, ал.1 от НК предпоставки, какъвто е настоящия случай. Определеното наказание „лишаване от свобода” е за срок до три години, подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът установи, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да бъде  изолиран от обществото. Именно отсъствието на преходни осъждания на подсъдимия и размерът на определената санкция в настоящия случай правят задължителна преценката за отлагане на нейното изтърпяване. Решаващо значение за процеса на превъзпитание на подсъдимия и преодоляване на психическите му нагласи, довели да извършеното престъпление, са обстоятелствата, че подсъдимият е с позитивни характеристични данни и преди деянието е водил безукорен начин на живот в продължение на 54 години. Поведението му като водач на моторно превозно средство не разкрива каквито и да било нарушения на правилата за движение през последните две години. В хода на цялото наказателно производство той е съдействал за приключването му в разумен срок. Обществените настроения не бива да имат решаващо значение в процеса на индивидуализация на наказанието и в частност относно начина на изтърпяването му, тъй като те са фактор извън тези, които законодателят е предвидил в чл.66, ал.1 от НК. Въззивният съд намира, че и при отлагането на наказанието ще се реализира напълно предупредителният потенциал на условното осъждане, тъй като през целия този период е реална заплахата В. да изтърпи постановеното от съда наказание ефективно. Това решение на настоящия съдебен състав, не е изолирано в съдебната практика. Аналогично е становището, застъпено в Решение по н.д. № 124/2009, където при сходен случай, при също тежък резултат ВКС, ІІ н.о., е постановил, че: „Прилагането на условното осъждане не противоречи и на целите на генералната превенция. Те се намират в диалектическа връзка с целите на личната превенция и се реализират чрез нея без да са в конкурентно съотношение помежду си. Не би могло да се очаква, че наказание, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне на осъдения, ще въздейства възпитателно и предупредително върху останалите членове на обществото. Идеята за санкцията единствено като назидание за останалите членове на обществото е чужда на българската наказателна система. Само справедливото по вид, размер и начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на наказателноправната репресия”. В подобен смисъл и е особеното мнение  на съдията Иван М. Недев в Решението по предходното разглеждане на цитираното по горе дело./н. д № 371/2008 год. на ВКС/. Настоящият състав намира, че откъсването му от семейната среда и изолирането му в място за изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода” не би допринесло за неговото положително изграждане като личност и интегрирането му като достоен член на обществото. Напротив, то би довело до неблагоприятни и деградиращи промени, които не биха могли да бъдат свързвани с целите, поставени в чл.36 от НК

Предвид задължителния характер на нормата на чл.343г,  вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК, въззивният съд коригира и срока на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС на ТРИ ГОДИНИ.

Така определеното наказание е достатъчно по размер, ще изпълни и целите предвидени в чл.36 от НК да  поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави,  да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления както и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

По изложените съображения настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваната първоинстанционна присъда следва да бъде изменена в изложения по-горе смисъл.

Водим от горното и на основание чл.337, ал.1 от НПК съдът

 

Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯВА присъда № 97, постановена по НОХД № 44/13г. по описа на ОC – гр. Силистра, като намалява срока на наложените на Д.В.В., ЕГН **********  наказания

·        “Лишаване от свобода” от четири години и шест месеца на ТРИ ГОДИНИ, чието изпълнение ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 от НК с ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК от ЧЕТИРИ години;

·        „Лишаване от право на управлява МПС” от седем години на ТРИ ГОДИНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

 

Решението подлежи на касационна проверка в 15-дневен срок от съобщаването на страните за настоящото решение.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                      

                                                                                            2.