Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 110/ 31 .07.   Година  2019                  Град Варна

 

Варненският апелативен съд                              Наказателно отделение

На единадесети юли                       Година две хиляди и деветнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Росица Лолова

                            ЧЛЕНОВЕ: Павлина Димитрова

Ангелина Лазарова

 

съдебен секретар Петранка Паскалева

прокурор Владимир Чавдаров

като разгледа докладваното от съдия Лазарова

ВЧНД № 233 по описа на съда за 2019 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивното производство е решение № 42/20.06.2019 г. по ЧНД № 208/19 г. на Окръжен съд гр. Добрич, с което е признато Решение на несъдебен орган на Кралство Нидерландия - Разпореждане на Централно правосъдно инкасо бюро, Министерство на сигурността и правосъдието, постановено на 14.11.2018г., влязло в сила на 26.12.2018г., с което на българския гражданин И.Х.П., е наложена финансова санкция в размер на 145 евро, равностойни на 283,59лв. по курс на БНБ към датата на постановяване на решението – 14.11.2018г. Съдът уведомил компетентния орган на издаващата държава - Кралство Нидерландия, Министерството на правосъдието на Република България и постановил изпращане на признатото решение за незабавно изпълнение на Национална агенция за приходите

Въззивното производство е образувано по жалба на защитник на И. П. - адвокат П. А.,***, с искане решението да бъде отменено като незаконосъобразно и необосновано. Счита се, че не са налице изискуемите от закона процесуални предпоставки за признаване и изпълнение на чуждестранното решение за налагане на финансова санкция. Защитникът преценява, че волята на съда по възражението относно липсата на цялостен превод на български език в удостоверението е неясна досежно приложения критерий за определяне на непреведената част като минимална. Оспорва становището за неотносимост на чл. 35 т. 7 от специалния закон и намира че ДОС е смесил различни хипотези – чл. 30 ал. 1 и ал. 2, а всъщност нарушението, за което е санкциониран П. – управление на МПС по магистрала със скорост от 118 км/ч, не е такова според българското законодателство, позволяващо скорост от 140 км/ч. От поведението на санкционираното лице не са настъпили вредоносни последици. Следващ аргумент на защитника е непълнотата на удостоверението – липсват: данни за автомобила; за въведеното ограничение на скоростта; скоростта, с която е управлявал санкционираният; как, кога и на какъв език е било съобщено на лицето за издаденото решение; фактическите обстоятелства при извършване на нарушението, отчетени от съда, но оставени без последствие с оглед информацията в самото разпореждане, чието признаване се иска. Счита се, че е недопустимо информацията по удостоверението да се допълва с информация от други актове и затова е налице чл. 35 т. 1 предл. 2 от закона. Обосновава се и основание за отказ по чл. 35 т. 1 предл. 3 от закона, тъй като удостоверението очевидно не отговоря на приложеното решение – в разпореждането са налице три различни размера на санкцията, а в удостоверението е посочена само първата без да е включена крайна сума за плащане; санкцията по разпореждането е 154 евро, а в удостоверението е 145 евро; фактическите обстоятелства по разпореждането не могат да допълват удостоверението. Липсват и доказателства за уведомяване на лицето за започналата процедура, като вдействителност това е станало едва с узнаване на настоящото производство, както и за връчване на разпореждането – което е изготвено след напускане на територията на издаващата държава от П.. В раздел „з“ на удостоверението, т. 3 установява различни форми и начини за уведомяване на лицето за започналата процедура и възможността му да се защити, а това е задължително с оглед т. 2, б. „б“ от същия раздел тъй като производството е било писмено. Според защитника този порок следва да се квалифицира като непълнота на удостоверението, споделено и от трайна съдебна практика, с конкретни позовавания. Поставен е акцент върху решение № 107/08.12.2016г. по ЧНД № 478/2016г. по описа на ДОС, постановено от почти същия състав на ДОС, но с противоположен извод с оглед непълнота в удостоверението и приложение на чл. 35 т. 7 от специалния закон. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с постановяване на отказ разпореждането на органите на Кралство Нидерландия да бъде признато и допуснато за изпълнение.

Пред въззивния съд жалбата се поддържа от защитника. Счита се, че формалната процедура не е спазена и уважавайки искането ДОС е нарушил трайната съдебна практика. Моли жалбата да бъде уважена.

Представителят на въззивната прокуратура счита жалбата за неоснователна. Преценява, че в удостоверението непреведени са били адреси и наименования на органи, изписвани на чужд език; извършеният превод на разпореждането е позволил съотнасяне по чл. 35 т. 1 от ЗПИИРКОРНФС; производството е било писмено и П. е бил запознат с размера на наложената му санкция; фактическите обстоятелства са налице. Излага подробни съображения за наличието на предпоставките за признаване и изпълнение на решението, като счита, че жалбата следва да бъде оставена без уважение, а решението следва да бъде потвърдено.

И.П., редовно призован, не се явява пред настоящата инстанция и не е изразил лично становище.

 

Съставът на апелативния съд намира, че проверяваният съдебен акт не страда от приписваните му с жалбата пороци.

 

Като не е установил абсолютни и факултативни основания за отказ Решението на несъдебния орган на Кралство Нидерландия, да бъде признато, съобразявайки съдържанието на документите по делото и приложимите норми, първоинстанционният съд е счел искането на издаващата държава за основателно. Този извод се подкрепя и от настоящата инстанция по следните съображения:

1.Коментираното по делото удостоверение по чл. 4 от Рамковото решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагане на принципа за взаимно признаване на финансови санкции и по чл. 4 от националния закон – ЗПИИРКОРНФС, от формална страна съдържа необходимата информация, съответстваща на данните в приложеното решение (разпореждане) на компетентен орган на издаващата държава за налагане на финансова санкция по смисъла на чл. 3, ал.1, т.1 от ЗПИИРКОРНФС. Правилно е определена подсъдността на ДОС с оглед местоживеенето на П. на територията на РБ.

2.Предмет на решението е нарушение на правилата за движение по пътищата и на основание чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС не се извършва дори проверка за двойна наказуемост.

Възражението на защитата, за объркване от първоинстанционния съд между групите деяния по чл. 30 ал. 1 и ал. 2 от специалния закон, е необосновано. В решението на съда изрично е посочена ирелевантността на проверката за относимост на чл. 35 т. 7 от закона, тъй като тази хипотеза е свързана с деяния или нарушения от групата, за която се изследва двойна наказуемост по чл. 30 ал. 1 от закона. С оглед на което напълно е изяснено, че за ДОС нарушението на П. попада в рамката по чл. 30 ал. 2 от закона.

При определяне на нарушението по чл. 30 ал. 2 от ЗПИИРКОРНФС водещо е правото на издаващата държава – „…административни нарушения според законодателството на издаващата държава“. Именно затова въведеното ограничение в Кралство Нидерландия, нарушено с поведението на И. П., не би могло да се съпоставя с националното право. Българският закон може да позволи при същите пътни условия различно поведение (респ. скорост), но този ред е неприложим в процедурата по признаване и изпълнение по РР 2005/214/ПВР на Съвета. Затова и констатираната стойност на скоростта от 118 км/ч, с която П. е управлявал посоченото в разпореждането МПС, като надхвърляща позволената от правилата за движение по пътищата на територията на Кралство Нидерландия, има като последица налагането на административна санкция за извършеното. За този вид нарушения европейският инструмент РР 2005/214/ПВР и въвеждащият го национален – ЗПИИРКОРНФС, предоставят на принципа на взаимно признаване на по-високи гаранции, като изключват дори проверката за двойна наказуемост от изпълняващата държава при установеното неправомерно поведение в издаващата държава.

3. Жалбоподателят счита, че формалната процедура по настоящото производство е съществено нарушена, тъй като в представеното от издаващата държава удостоверение са налице непреведени текстове; отсъстват фактическите обстоятелства по нарушението и е недопустимо информацията по удостоверението да се допълва с информация от други актове; претендираният в удостоверението размер съществено се различава от посочения в разпореждането. Съображенията на защитникът са насочени към обосноваване на отказ от признаване и изпълнение по чл. 35 т. 1 предл. 2 и 3 от ЗПИИРКОРНФС. Съставът ги разгледа и обсъди, както следва:

А) Формулярът на удостоверението по чл. 4 от РР 2005/214/ПВР действително съдържа текстове на различен от български език, нанесени в полета от бланката, изписана на български, и представляващи официални наименования и адреси на органи (вкл. електронни), лица (вкл. и на наказаното лице) и на ресурси на служебно известната страница на Европейската съдебна мрежа, които не са нормативно задължителни. Към него е представен и двуезичен списък на компетентните за иницииране на процедурата по РР органи на Кралство Нидерландия.

Правилата за транслитерация на всяка държава са различни, поради което и изписването на наименования на езика, на който са създадени, позволява максимално разбиране при последваща комуникация с носителите им. В случая, не би могло да се настоява за превод на името на издаващия орган или лицето за контакт, тъй като с българската азбука не е възможно да се постигне аналог. Имената на санкционираното лице и неговия адрес са възпроизведени на латиница, като е видно и затруднението да се отрази адреса му на друг език – отразено е двойно „s“ при изписване на името „Васил“, „Generak“ вместо „Генерал“. Същото би било обективирано при превод от холандски на български език. Превод на електронни адреси е абсурдно да се очаква, тъй като нито един адрес в интернет пространството не е написан с български букви.

В този смисъл, възражението за непълнота при попълване на удостоверението е неубедително. Официалните наименования при ползване на инструмент за взаимно признаване, изписани автентично, не само не ощетяват реквизитите на бланката, но позволяват пълноценна комуникация, проверка и последващо адресиране, при необходимост от консултации.

В този смисъл не е налице непълнота в съответните позиции на бланката или нарушения при попълването и превеждането й, които биха били в основата на извод по чл. 35 т. 1 предл. 2 от ЗПИИРКОРНФС.

Б). Фактическите обстоятелства по нарушението, допуснато от И. П. са отразени в удостоверението в необходимата и достатъчна степен.

Видно от самата бланка на удостоверението – в него, в секция „g“, т. 2 – следва да се съдържа тяхно „Обобщено представяне“. Такова обобщение е отразено – час, дата и място, стойност на превишаване на скоростта.

Изпращането на акта, с който е наложена санкцията, позволява при необходимост, както в случая, превеждането му и изследването на съотносимостта на фактическите положения по него с тези, отразени в удостоверението.

Изследването по конкретното производство не установява разминаване, противоречия, разлики между съдържанието на самото разпореждане с това на съкратения му формален запис в удостоверението.

Не се касае за неправилно допълване на информацията по удостоверението от страна ДОС чрез съдържанието на разпореждането. Налице са документи, чието изготвяне е предписано по два различни инструмента. Разпореждането е изготвено според правилата на приложимото в Кралство Нидерландия право, а удостоверението е в съответствие с РР 2005/214/ПВР и съдържа обобщение на факти.

Проверката (незадължителна), извършена от страна на първоинстанционния съд чрез превод на самото разпореждане е обосновала правилен извод за отсъствие на факултативното основание за отказ по чл. 35 т. 1 предл. 2 и 3 от ЗПИИРКОРНФС.

В) Според жалбоподателя, съдържащият се в удостоверението размер – 145 евро, съществено се различава от посочения в разпореждането – 154 евро, като са налице и увеличени суми при забавянето му след две времеви граници. Счита се, че по този начин удостоверението не отговаря на решението, съставляващо основание да бъде постановен отказ по чл. 35 т. 1 предл. 3 от ЗПИИРКОРНФС.

В разпореждането, с което е наложена административната санкция, е посочен нейният размер – 145 евро, таксите 9 евро, и процентните увеличения при неизпълнение в съответния срок. Като акт на националното право на Кралство Нидерландия, разпореждането постановява санкцията, но и разяснява възможното й увеличение в процеса на неизпълнение. Не се касае за три различни размера, а за завишаване на дължимата по санкцията сума вследствие на бездействието на наказаното лице.

За разлика от това, в удостоверението, формалният сезиращ производството по взаимно признаване акт, се търси плащане на 145 евро – чистият размер на административната санкция (дори без таксите, въпреки възможността за тяхното претендиране по чл. 3 ал. 1 т. 3 от ЗПИИРКОРНФС). Доколкото е в полза на наказаното лице, този въпрос не препятства признаването на решението за отразената по удостоверението по-малка сума. Издаващият орган е преценил, че ще ползва инструмента за взаимно признаване само до размера на наложеното административно наказание.

С оглед на това и възражението за очевидно несъответствие между двата документа се явява неоснователно. Издаващата държава е поискала признаване и изпълнение само за сумата от 145 евро – равна на наложената финансова санкция и отразена в удостоверението. В решението на ДОС правилно е изчислена и левовата равностойност на дължимата сума.

4. Защитникът твърди, че липсват доказателства за уведомяване на лицето за започналата процедура, а разпореждането е изготвено след напускане на територията на издаващата държава от П.. Счита се, че е налице непълнота в раздел „з“ на удостоверението, като т. 3 установява различни форми и начини за уведомяване на лицето за започналата процедура и възможността му да се защити, задължително с оглед т. 2, б. „б“ от същия раздел тъй като производството е било писмено.

При запознаване с материалите по делото съставът установи, че в удостоверението са отразени изявленията на издаващата държава относно охраняване на процесуалните права на санкционираното лице в хода на воденото в Нидерландия административнонаказателно производство. Потвърдено е, че решението е на несъдебен орган, но лицето е имало възможността да отнесе въпроса и до съд по наказателни дела, като решението е било постановено на 14.11.2018г., но е влязло в сила едва на 26.12.2018г.; посочено е, че производството е било писмено и лицето е било уведомено съгласно законодателството на Нидерландия лично или чрез пълномощник за правото си да обжалва и сроковете за това. При превод на разпореждането, изпратено до адреса на наказаното лице в РБ, се установява, че И. П. е бил запознат с възможността да обжалва наказателното постановление пред органите на Нидерландия, чрез кого и в какъв срок.

Неправилното разбиране на жалбоподателя, че е следвало да се отбележи някой от отговорите по т. 3, в секция „з“ на удостоверението, вероятно е провокирано от непрецизното означение на различните хипотези при „писмено“ и „задочно“ производство (позиция 2 и свързаната с нея позиция 3 с 4 възможни подотговора.).

По отношение на нарушението, извършено от П. е било проведено писмено производство, отбелязано по секция „з“, т. 2, б. „б“ на удостоверението. Налице е уведомление до лицето, изключващо основание по чл. 35 т. 9 от ЗПИИРКОРНФС.

Не е бил проведен съдебен процес, и дали лицето се е явило или не – със съответните гаранции за правото му на защита, се явяват неотносими хипотези. Удостоверението не съдържа претендираните от защитата отразявания, тъй като те са неприложими към конкретния случай (чл. 35 т. 10 и т. 11 от ЗПИИРКОРНФС).

Действително по документите, изпратени от Кралство Нидерландия, не са приложени доказателствата за връчване на уведомлението и разпореждането на наказаното лице. Процедурата за това е в суверенните правомощия на издаващата държава – в чл. 35 т. 9 от ЗПИИРКОРНФС – „…в съответствие със законодателството на издаваща държава…“, като РР 2005/214/ПВР не предоставя възможност за проверка на този процес от изпълняващата държава.

В основата на сътрудничеството при прилагане на този инструмент е взаимното доверие, като компетентен орган в една държава членка препраща присъда или съдебно решение на компетентен орган в друга държава членка, който вследствие на това изпълнява въпросното решение като свое - съгласно приложимите правила на издаващата или изпълняващата държави. „…принципът на взаимно признаване се основава на взаимното доверие, изградено чрез споделените ценности на държавите членки, свързани със зачитането на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава и правата на човека, така че всеки орган да е уверен, че другите органи прилагат еквивалентни стандарти за защита на правата в своите наказателноправни системи…“ – „Заключения на Съвета относно взаимно признаване по наказателноправни въпроси „Насърчаване на взаимното признаване чрез подобряване на взаимното доверие“ (2018/C 449/02)“.

С оглед на изложеното, твърдението на издаващата държава, че лицето е било уведомено за проведеното според законодателството й писмено производство, не подлежи на допълнително доказване в производството по признаване и изпълнение на разпореждането за наложената финансова санкция. Отразяването на това обстоятелство в удостоверението е достатъчно за провеждане на процедурата от изпълняващата държава. Следва да се има предвид, че дори и лицето да не е било уведомено, то основанието за отказ има факултативен характер и съдът може да постанови признаване на налагащото санкцията решение.

5.По отношение на възражението за несъобразяване на съдебната практика от страна на ДОС при постановяване на обжалваното решение, съставът намира за необходимо да отбележи следното:

Съдебните решения, постановени след провеждане на съответното правно регламентирано производство нямат задължителен характер за останалите производства със сходен предмет. Всяко решение е обосновано от определени факти и съдържа тяхната правна оценка. В производствата по приложение на различните инструменти за взаимно признаване, българските съдилища прилагат национални правни източници, съдържащи факултативни основания за отказ (с изключение ЕЗА, включваща и задължителни). Служебно известен факт е, че решение № 107/08.12.2016г. на ДОС, на което жалбоподателят се позовава, произнесено от състав на ДОС преди 3 години, не е било преразгледано по жалба или протест от въззивна инстанция, а при запознаване със съдебния акт се установяват съществени различия между фактическите положения по настоящото и производството, по което е било постановен (ангажиране на отговорността на ЮЛ). От друга страна, налице е съществено сходство между фактите, правото и разгледаните възражения, по настоящото производство и това по ВЧНД 102/19г. на ВАпС, по което е било постановено Решение № 72/22.05.2019г., с което е било потвърдено решение за признаване и изпълнение на финансова санкция, наложена на български гражданин от несъдебен орган на Кралство Нидерландия.

 

По изложените съображения, и като не констатира основания за отмяна или изменение на проверяваното решение, по реда на чл. 34 ал. 1 вр. 20 ал. 3 от ЗПИКОНФС, настоящият състав на Апелативен съд Варна

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 42/20.06.2019 г. по ЧНД № 208/19 г. на Окръжен съд гр. Добрич.

 

Решението е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: