РЕШЕНИЕ

 

№ 148/25.07.  Година 2018                   Град Варна

Варненски апелативен съд,                                      Наказателно отделение

На деветнадесети юли                           две хиляди и осемнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                        Председател: Росица Тончева

Членове:Десислава Сапунджиева

Мая Нанкинска

 

Секретар: Петранка Паскалева

Прокурор: Илия Н.

като разгледа докладваното от съдия Нанкинска ВНОХД №234 по описа на съда за 2018 година, при произнасянето си взе предвид следното:

 

Въззивното производство е образувано на основание чл.313 и сл. от НПК и е образувано по въззивно жалба на частните обвинители С.Т., Т.М. и М.М. срещу присъда по НОХД № 60/2018 година по описа на Окръжен съд – Търговище, с която Ю.О.Ю. е признат за виновен в извършването на престъпление, наказуемо по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, за това, че на 08.09.2017 година в гр.Попово, обл.Търговище, при управление на МПС – л.а.Опел Вектра с ДК№ Т 1652ТН, нарушил правилата за движение – чл.20, ал.2, изр.1 и 2 и чл.116 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Никола М. Тасков, като му е наложено наказание при условията на чл.58а, ал.1 НК от една година и четири месеца лишаване от свобода, отложено по реда на чл.66 от НК с три години изпитателен срок, както и лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Решен е въпроса с разноските по делото.

В подадената срещу първоинстанционната присъда жалба се развиват съображения относно неправилното приложение на материалния закон, касаещ наказанието по чл.37, т.7 от НК, както размерът на наказанието "лишаване от свобода" и неправилното приложение на института на условното осъждане. В съдебно заседание жалбата се поддържа на посочените в нея основания.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция прокурорът излага становище за неоснователност на въззивната жалба, досежно приложението на чл.66, ал.1 НК. Счита, че неправилно е определен размерът на наказанието лишаване от права да управлява МПС по отношение на подсъдимия.

Защитникът на подсъдимия моли присъдата да бъде потвърдена в частта на наказанието "лишаване от свобода" и начина на неговото изтърпяване. Излага съгласие с мотивите в жалбата, касаещи наказанието "лишаване от право да управлява МПС". В пледоарията си изразява възражения и относно доказателствата, установяващи авторството на деянието на Ю..

В последната си дума подсъдимият се присъединява към становището на защитника му.

 

Варненският апелативен съд като взе предвид подадения протест, доводите на страните в съдебно заседание и след като служебно провери правилността на атакуваната присъда по реда на чл. 313 и чл. 314, ал.1 НПК, намери за установено следното:

Първоинстанционното съдебно производство е протекло в хипотезата на чл.371, т.2 НПК.

От фактическа страна първоинстанционният съд приел накратко, че на 08.09.2017 год. около 9 часа сутринта подс.Ю. управлявал притежавания от него л.а.Опел Вектра  с ДК № Т1652ТН в гр.Попово, по ул.Мара Тасава в посока от запад на изток със скорост около 51 км.ч. Приближил кръстовището с ул.Драва и ул.Хаджи Димитър, намиращи се съответно в ляво и дясно спрямо посоката му на движение.

По същото време пострадалия Н.Т.предприел пресичане на пътното платно непосредствено след кръстовището с ул.Драва, преди зоната на пешеходната пътека. Т.се движил отляво на дясно спрямо посоката на движение на подсъдимия. В момента, в който Т.навлязал на пътното платно, автомобила на подсъдимия се намирал на разстояние от 45 метра преди мястото на последвалия удар. От назначената по делото СТЕ е установено, че при скоростта на движение на автомобила от 51 км.ч. опасната зона за спиране била 30 метра.

Тъй като слънцето светело в очите на подсъдимия той не забелязал своевременно пресичащия пешеходец и не предприел маневра за спиране. Ю. забелязал пешеходеца едва когато бил на 8.8 метра от мястото на удара, а пострадалия бил на 1 метър от същото това място. В този момент подсъдимият предприел аварийно спиране, но ударът бил непредотвратим. От удара тялото на Т.се завъртяло около напречната си ос и паднало на предния капак на автомобила като последвал удар и в предното панорамно стъкло. След спирането на автомобила, което станало но 20.90 метра от удара, тялото на пострадалия паднало в дясно от автомобила на асфалта.

Подсъдимият отишъл до пострадалия и констатирал, че е жив и мърда. През това време св.Г.В.и Н.Й.се обадили на тел.112. Пристигналата линейка откарала пострадалия в спешно отделение на МБАЛ АД гр.Търговище, където в 10.40 часа той починал.

По делото е назначена СМЕ, от заключението на която се установява, че вследствие на претърпяното ПТП Н.Т.е получил тежка съчетана травма със засягане на глава, гръден кош, бели дробове, горни и долни крайници. Причината за смъртта на Т.е травматично хеморагичния шок, настъпил в резултат на натрошаване на ребра вдясно с разкъсване на горния лоб на дясното белодробно крило, довели до масивен кръвоизлив в дясна гръдна кухина. Смъртта е настъпила бързо и с оглед на уврежданията е била неизбежна.

 

Горните факти, освен признати от Ю.Ю., почиват на събраните доказателства в досъдебното производство. За настоящия състав не съществува съмнение, че същите правилно са послужили за фактическа основа на присъдата. На тяхната доказателствена база, първоинстанционният съд е  направил законосъобразни изводи за обективната и субективна съставомерност на деянието на Ю. по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК. Обосноваността на самопризнанието следва от наличната доказателствена съвкупност в досъдебното производство, очертана чрез  протокол за оглед на местопроизшествие, фотоалбум, показания на св.Т., М., Б., Х., Т., Х.а, В., Й., заключения на СМЕ, КАТМЕ, СХЕ и заключение на АТЕ.

Доколкото на обективния анализ на доказателствените източници и на съпоставката помежду им са изградени изводите на първоинстанционния съд, същите се споделят от настоящата инстанция изцяло. На процесната дата подс.Ю. като водач е нарушил задължението си по чл.20, ал.2, изр.1 и 2 и чл.116 от ЗДП. Избраното от него поведение не е предпоставяло изискваната от закона предпазливост към уязвимите участници в движението. Пострадалият Т.попада в категорията на последните.

На процесната дата подс.Ю. не съобразил скоростта на движението си с релефа на местността и с конкретните условия на видимост. Същите имат специфични показатели – кръстовище, пешеходни пътеки, интензивност на преминаване на пешеходци – ограничаване на видимостта, тъй като безспорно се установява, че по това време на деня в този пътен участък и при слънчево време, за каквото по делото има данни, че е било, подсъдимият е следвало да намали скоростта и да се движи предпазливо предвид заслепяването си от слънцето и обстоятелството, че преминава през пътен участък, за който знае, че се пресича от множество хора, още повече, че е обозначен и с пешеходни пътеки. В този смисъл скоростта на движение, избрана от подс.Ю. не е била адекватна на конкретните пътни условия така, че да му позволи да спре пред всяко предвидимо препятствие, каквото е представлявал пострадалия, в момента, в който е предприел пресичане на пътното платно.

Изводът относно нарушението на двете материалноправни норми от специалния ЗДП почива на коментираните по-горе гласни доказателствени източници, с които фактически и логически кореспондират протокол за оглед на местопроизшествие, фотоалбум, заключение на АТЕ.

Заключението на СМЕ установява, множество травматични увреждани по пострадалия и механизма на причиняване. Тежестта и множеството на причинените увреждания са довели до масивния травматичен кровоизлив в дясната гръдна кухина, като смъртта от тези увреждания е била бърза и неизбежна. Изложеното прави извода на първоинстанционния съд относно наличието на причинно-следствена връзка между деянието на подсъдимия и настъпилия съставомерен резултат доказателствено обоснован.

В пледоарията си по същество, защитникът на подс.Ю. направи оспорване на част от доказателствата, събрани в досъдебното производство, касаещи авторството на деянието. Настоящият състав на съда намира тези възражения за неоснователни.

Съдът съобрази Тълкувателно Решение № 1 от 2009 г. на Общото събрание на наказателна колегия на ВКС, както и абсолютно трайната практика в тази насока, относно крайният момент, до който могат да бъдат оттегляни изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК е постановяване на съдебното определение по чл.372, ал.4 от същия закон. След като делото е започнало при тази диференцирана процедура, какъвто е настоящият случай, то защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите факти така, както са отразени в обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в обвинителния процесуален документ, то същият не е следвало да инициира такава процедура, а неговият защитник съответно да го уведоми за основанията за това и съответно делото да се проведе по общия ред.

В настоящия случай подс.Ю. е изразил доброволно пред съдебния състав съгласието си за протичане на съдебното следствие по реда на чл.372, т.2 НПК, след като подробно са му били разяснени правата и последиците от неговото решение, поради което и след това негово изявление и изявлението на защитника, който го представлява в този процес, е постановено определението на съда по чл. 372, ал. 4 от НПК.

Недопустимо е пред въззивната инстанция да бъдат правени възражения по отношение на факти и обстоятелства, установени по реда на НПК в досъдебното производство и признати за такива от подсъдимия във фазата на съдебното разглеждане на делото. Обстоятелствата, касаещи мястото на удара са установени освен от намиращите се следи от самия удар върху пътното платно, и от обясненията на Ю. в ДП, в това число и пред пристигналите на местопроизшествието служители на полицията. В тази насока, настоящият състав на съда не споделя възражението, че не могат да бъдат ползвани като доказателства свидетелските показания на тези полицейски служители, пресъздаващи изявленията на подсъдимия непосредствено след произшествието.

На съда е известна практиката на ВКС и на ЕСПЧ, касаеща кредитирането на подобен род свидетелски показанията, но също така е известно, че те се приемат за такива, на чиято база единствено не може да почива осъдителна присъда, а при наличие и на други доказателства се ценят наред с тях.

В настоящият случай осъдителната присъда не почива единствено на свидетелските показания на полицейските служители, а и на намиращите се на мястото следи от удара, следи от задействане на спирачен механизъм, вещи на пострадалия, други свидетелски показания, СМЕ, от която се установява посоката на движение на пострадалия, съобразена с мястото на причинените травми върху тялото.

Всичко изложено до момента, мотивира настоящият състав на съда да приеме, че направеното самопризнание от страна на подс.Ю. е било подкрепено от събраните по делото доказателства и законосъобразно е пристъпено към разглеждане на делото по реда на чл.372, т.2 НПК, като не са налице основания да се приеме, че не е установено по категоричен начин авторството на деянието.

При правилно установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приложил съответния материален закон. Поведението на подсъдимия се отнася към състава на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.

Във въззивната жалба е изложено становище, че неправилно първоинстанционният съд е приел наличие на съпричиняване за вредоносния резултат от страна на пострадалия.

Настоящият състав на съда намира това възражение за основателно. По делото е установено по категоричен начин, че малко след мястото, на което е предприел пресичане на пътното платно пострадалия Тасков, е имало пешеходна пътека. Той не е преминал по нея, с което безспорно е допуснал също нарушение на правилата за движение по пътищата, но за да е налице съпричиняване е необходимо допуснатото от пострадалия нарушение да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Такава причинна връзка в случая не е налице, поради което и настоящият състав на съда намира, че не е налице съпричиняване.

Пред настоящата инстанция авторството и съставомерността на престъплението не се оспорват от въззивниците. Претендира се неправилно приложение на материалния закон относно явна несправедливост на кумулативно наложеното наказанието по чл.37, т.7 и чл.66, ал.1 от НК, както и че неправилно първоинстанционния съд е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. При преценка на основателността на жалбата, въззивният съд установи:

Първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанията на подсъдимия Ю. в хипотезата на чл.54 от НК. Приел е, че отговорността му се смекчава от добрите характеристични данни, чистото съдебно минало, съдействието за разкриване на обективната истина. Посочените обстоятелства са вярно каталогизирани и оценени от първоинстанционния съд  на плоскостта на правилата за индивидуализация на наказанието. Към тях следва да се добави моралната укоримост на престъплението, към която имат отношение подбудите и други субективни характеристики на деянието. Касае се за непредпазливо престъпление. Същото не се дължи на грубо нарушение на специални правила за поведение от страна на Ю..

Наказанието на подсъдимия е определено в специалния минимум на чл.343, ал.1, б.в от НК, в размер от две години лишаване от свобода. Първоинстанционният съд обаче не е съобразил факта, че е отчел и отегчаващи отговорността обстоятелства. При това положение е било необходимо съдът да определи наказание "лишаване от свобода" над предвидения минимум, а именно в размер на 3 години, което настоящият състав на съда намира, че отговоря на обществената опасност на деянието и дееца . Съобразно обстоятелството, че производството по делото е проведено по реда на чл.371, т.2 НПК и е задължително приложението на чл.58а, ал.1 от НК, така определеното наказание от 3 години "лишаване от свобода" следва да бъде намалено с 1/3 и подсъдимият следва да изтърпи наказание "лишаване от свобода" за срок от 2 години. Въззивната инстанция намира така определеното наказание за справедливо, съобразно чл.35, ал.3 и чл.36 от НК.

Във въззивната жалба е направено искане както за увеличаване на наложеното наказание, така и за неговото ефективно изтърпяване. По отношение на размера на наложеното наказание настоящият състав на съда изложи съображения по горе. По отношение на начина на изтърпяване на наказанието, съдът прецени следното:

Правилно е приложен материалния закон, като изтърпяването на наложеното наказание е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК. Налице са материално-правните предпоставки, както и възможността за поправяне на осъдения чрез прилагане института на условното осъждане. Личността на подсъдимия не разкрива висока степен на обществена опасност. Налице е  добрата публична биография – не е осъждан, работи, има малко дете. Вярно е, че по отношение на подсъдимия са налице наказания по ЗДП, но същите не могат да се приемат за такива, сочещи на водач на ППС, установил трайни навици на неспазване на правилата за движение па пътищата. Всичко това доказва отсъствието на необходимост от изолирането на подсъдимия в пенитенциарна среда. Престоят в обществото при условията на чл.66 от НК е в състояние да активира самокорекционните механизми в поведението на Ю., като в случая настоящият състав на съда намира, че с оглед изложените мотиви за увеличаване на наказанието "лишавана от свобода", същите следва да бъдат приложени и  по отношение на установения изпитателен срок, като същият следва да е в размер на 4 години, считано от влизане на присъдата в сила.

Първоинстанционният съд е наложил и кумулативното наказание по чл.343г от НК в размер на 1 година. Определяйки в по-нисък размер наказанието спрямо размера на лишаването от свобода, съдът е нарушил материалния закон. Когато се налага наказание лишаване от права по чл. 37, т.7 от НК, заедно с наказание лишаване от свобода срокът на лишаването от права не може да бъде по-кратък от срока на лишаване от свобода /П 1-1983-ПлВС, ТР 61-1980-ОСНК, Р23-1988-ОСНК, Р 212-1987-3 н.о., Р 306-1985-3 н.о. и др./.

Във въззивната жалба се излага становище, че размерът на кумулативното наказание следва да бъде увеличен. Наказанието по чл.37, т.7 от НК е определено от първоинстанционния съд при превес на смекчаващите отговорността на Ю. обстоятелства, идентични с тези от значение за наказанието лишаване от свобода. При липсата на трайна негативна характеристика следва извода, че действително справедливо би било наказание лишаване от право за управление на МПС в идентичния размер с лишаването от свобода, т.е. за срок от две години, което би било достатъчно тежко за подсъдимия предвид обстоятелството, че той работи като шофьор. Последното е предпоставка за изменение на атакуваната първоинстанционна присъда по реда на  чл.337, ал.2, т.1 от НПК.

В случая съдът намира, че така определените наказания биха осъществили целите на специалната и генералната превенция.

При извършената служебна проверка, не се констатират допуснати нарушения, обосноваващи отмяна на проверяваната първоинстанционна присъда.

    Предвид изложеното и на основание чл. 337, ал.2, т.1 от НПК, Варненският апелативен съд

 

Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯ присъда по НОХД №60/2018 година по описа на Окръжен съд – Търговище като УВЕЛИЧАВА наложеното наказание на подс.Ю.Ю. на ДВЕ ГОДИНИ "лишаване от свобода" и „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от ДВЕ ГОДИНИ

ИЗМЕНЯ присъда по НОХД №60/2018 година по описа на Окръжен съд – Търговище като УВЕЛИЧАВА като  УВЕЛИЧАВА размера на изпитателния срок по чл.чл.66, ал.1 НК на ЧЕТИРИ ГОДИНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

 

Решението подлежи на обжалване и протест в 15 дневен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

 

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                                                          2.