Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

№ 130

                           Варна  , 17  октомври  2013 година

 

                                    В  името  на  народа

 

 

                   Варненският апелативен съд , наказателно отделение,в съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:

                                            Председател:Божидар Манев

                                                  Членове: Росица Лолова

                                                                 Живка Денева

 

при участието на секретаря С.Д. и прокурора Станислав Андонов разгледа наказателно дело № 245 по описа за 2013 година докладвано от съдия Б.Манев

 

 

Производството е образувано по въззивна жалба на адвокат А.К. *** , в качеството му на защитник на подсъдимия О.Б. против присъда № 42/18.04.2013 по наказателно дело № 271/2013 на Варненския окръжен съд с искане за отмяната й и за оправдаване на подсъдимия , или алтернативно -за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – чл.133 във вр.с чл.128 от НК.

Подсъдимият не се явява пред въззивния съд ,а защитникът му поддържа жалбата си по изложените в нея съображения.

Становището на прокурора и на гражданския ищец е за потвърждаване на присъдата.

Варненският апелативен съд , за да се произнесе взе предвид:

С обжалваната присъда състав на Варненския окръжен съд е признал подсъдимия О.Б. за виновен в това , че на 10 април 2012 година в с Горен Чифлик ,Варненска област , като непълнолетен  , но в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си  направил опит умишлено да умъртви  И.С. ,като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини и на основание чл.115   вр.чл.18 ал.1 вр.чл.63 ал.2 т.2 и чл.58а ал.4 вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца , което на основание чл.66 ал.1 от НК отложил с изпитателен срок от три години.

На основание чл.52 вр.чл.45 от ЗЗД осъдил подсъдимия Б. да заплати на гражданския ищец И.С. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 12 000 лева със законната лихва , а   на държавата 480 лева държавна такса и 228,25 лева разноски по делото. Произнесъл се по веществените доказателства.

 

В производство по чл.371 т.2 от НПК подсъдимият Б. е признал , а окръжният съд е приел за установена следната фактическа обстановка :

Подсъдимият О.Б. ***,  Варненска област и бил ученик в десети клас на местния техникум.  В същото село живеел и пострадалият И.С..

На 10.04.2012 последният бил в дома на своя приятел ,св.Д.А. , с когото участвали в интернет игра с други момчета от селото. Към играта имало прозорец ,посредством който участниците можели да си изпращат съобщения и до коментират случващото се.  В един момент в играта се включил подсъдимият , което подразнило С..  Той му написал,че в момента играят конкретни хора и Б. трябва да напусне играта , като го нарекъл мангал.  В отговор подсъдимият му написал , че е гяур.  Това подразнило С. и той решил да отиде в дома му , за да се разправи с него.

В изпълнение на замисленото С. и А. с автомобила на последния отишли до дома на Б.. В двора ги посрещнал баща му , св.О. , който заявил , че синът му не е вкъщи , като  изпратил да го извикат. Двамата свидетели останали да го изчакат , без да влизат в разправии ,или в пререкания  ,нито с О. , нито с другите роднини на подсъдимия. След десетина минути Б. пристигнал и влязъл в двора , а пострадалият се насочил към него , за да му потърси обяснение   защо е бил наречен гяур.  Разправията била в двора на къщата на Б. , който бил общодостъпен , тъй като в него се намирал магазин за хранителни стоки. В момент , в който пострадалият и подсъдимият се намирали един срещу друг С. посегнал да удари Б..  Виждайки това св.О. , който бил до тях застанал между двамата и попречил на удара.   В този момент Б. влязъл в магазина и излязъл от там с остър нож , който забил в корема на С..  Виждайки , че е намушкан С. побягнал и с автомобила на А. бил отведен в болница , където му била извършена животоспасяваща операция.

От заключението на назначената по делото СМЕ личи,че ударът с ножа е бил нанесен със значителна сила , като е преминал през няколко слоя жизнени тъкани  , които е прерязал и е предизвикал излив на три литра кръв в коремната кухина. Съществувала е реална опасност за живота на пострадалия и смъртният изход е бил предотвратен само с бързата и адекватна хирургическа намеса.

Назначена е и съдебно -психиатрична експертиза  ,според заключението на която непълнолетният Б. е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си и по време на деянието не се е намирал във физиологичен афект. Според експертите той е личност от т.н.”сангвиничен тип темперамент” , който взема решения бързо и импулсивно.

Според психиатричното изследване на пострадалия С. в случаи,в които е засегнато достойнството му би могло да се отключи у него агресивно поведение  ,което е само вербално и не се отклонява от възприетите стандарти за норма.

След като е установил , че тази фактическа обстановка ,която подсъдимият Б. признава изцяло  се подкрепя от доказателствата по делото съдът е приел ,че той е извършил престъпление по чл.115 вр.чл.18 ал.1 и чл.63 ал.2 т.2 от НК.

 

Всички фактически и  правни изводи на окръжния съд са правилни и се споделят изцяло от въззивната инстанция.

 

Във връзка инцидента подсъдимият О.Б.  признава в обясненията си на Досъдебното производство , че поводът за посещението в  дома му от пострадалия С. е , че го е нарекъл гяур и обяснява ,че С. е искал да му удари шамар  ,но между двамата е застанал баща му ,св. О. и ударът попаднал в рамото му. Заявява ,че го е намушкал с нож в корема, защото искал да го уплаши  ,за   да не набият него  ,майка му и баща му.  Поддържа неизменно  ,че е бил нападнат и от С. и от св.Д.А., обстоятелство , което се опровергава от останалите гласни доказателства.

 

 

 

Пострадалият И.С.,от своя страна твърди ,че нито е заплашвал О.  Б. , нито е посягал да го удря , нито се е разправял с някого от роднините му , а е бил намушкан едва ли не без никакъв повод от подсъдимия.

Отразената в обвинителния акт фактическа обстановка ,която подсъдимият е признал безусловно пред окръжния съд се установява от съвкупната преценка на показанията на присъствалите на инцидента свидетели ,които в преобладаващата си част са близки роднини на подсъдимия   /баща  ,майка ,сестра и баба / и въпреки неминуемия субективизъм в показанията им в крайна сметка описват случилото се така  ,както е прието и от първоинстанционния съд.

Безспорен е поводът за посещението на С. и приятеля му А. в дома на подсъдимия  ,  безспорно е ,че първият е отправил закани за саморазправа към подсъдимия О. , безспорно е , че се е опитал да го удари с ръка  ,но не е успял  поради намесата на бащата на подсъдимия , св.О. , а последният е категоричен ,че св. Деян А. нито е отправял закани към сина му ,нито е участвал в инцидента.

 

При тази фактическа обстановка ,по която защитникът  на подсъдимия няма никакви възражения  той поддържа , че окръжният съд е нарушил материалния закон , като е отказал да приеме  ,че деянието е извършено при мнима неизбежна отбрана и е несъставомерно  без да  изложи никакви мотиви в тази насока , а освен това е изопачил заключението на съдебно-психиатричната експертиза.

 

Настоящият въззивен състав споделя  единствено довода на защитата , че окръжният съд не е обсъдил  възражението й  и в нарушение на императивното му   задължение по чл.305 ал.3 изр. първо , пр.последно  от НПК не е изложил съображения   защо не възприема тезата за мнима неизбежна отбрана.

 

Това нарушение, обаче ,в конкретния случай не е съществено , защото мнима неизбежна отбрана от страна на подсъдимия О.Б.  действително няма.

 

Следва да се посочи преди всичко , че такова понятие не е регламентирано в Наказателния кодекс , а се извежда в доктрината и съдебната практика от разпоредбата на чл.14 от НК.  Приема се,  че при мнимата неизбежна отбрана деецът изпада в грешка относно   действителността на нападението    ,като смята , че е нападнат , или съществува реална и непосредствена  опасност от нападение, каквото всъщност няма.  А отблъскването на мнимо нападение  означава мнима неизбежна отбрана.  В този смисъл е постоянната съдебна практика  на третата инстанция, установена с действащото и понастоящем Постановление 12-73-Пл. и доразвита   в редица решения  -   Р-384-2001-І  , Р-631-2009-І и др.

При установената фактическа обстановка, обаче  , е било налице не мнимо  ,а действително  нападение от страна на пострадалия Иванов С. , който след закана за саморазправа с подсъдимия е преминал към реални действия , като се е опитал да му нанесе удар,  поради което действията на последния следва да се преценяват на плоскостта на „действителната”  ,  а не на мнимата неизбежна отбрана.

В този случай евентуалната несъставомерност на деянието би била налице , ако О.Б.   се бе защитил активно от непосредственото противоправно нападение с действия , с които да причини  на нападателя вреди в рамките на необходимите предели – чл.12 ал.1 от НК. Анализът на обстоятелствата около инцидента, направен както от първоинстанционния,   така и от въззивния съд обуславя  извода , че характерът  на защитните действия по никакъв начин не е бил адекватен на нападението и причинените на нападателя вреди  не са  „в рамките на необходимите предели”.

Защото не е съответна на ударен шамар  защита , при която нападателят  бива умъртвен и по този въпрос в съдебната практика от десетилетия няма никакво колебание. Още с Р-464-79-І  състав на  ВКС е приел по аналогичен случай , че отбраната явно не съответства на интензивността на нападението, когато „на юмручни удари се отговаря с удар с нож”

В такъв случай е   налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана по   чл.12 ал.2 от НК , деянието на подсъдимия О.Б. е съставомерно и не са налице основания за оправдаването му   ,за наличието на които  пледира защитата , освен ако не е извършено при хипотезата на чл.12 ал.4 от НК и не се дължи на уплаха ,или смущение

 

 

Настоящата инстанция намира , че въпреки  твърденията  на подсъдимия  на Досъдебното производство  , че  ”се притеснил”, че нападателите  може да набият него,  майка му и баща му не е налице ”уплаха или смущение” по смисъла на чл.12 ал.4 от НК , тъй като  :

 

-  Не е налице нападение от нападатели , а само от едно лице-   пострадалия И.С.. Това установява не друг , а бащата на подсъдимия  ,св. О..

-  И С. и приятеля му А. не са влизали в пререкания , нито с О.  ,нито с когото и да било от роднините на подсъдимия и никой от двамата в нито един момент не ги е обиждал ,  заплашвал  , или нападал.

-  По собствените обяснения на Б. пострадалият С. е искал да му удари шамар и е действал с голи ръце , в които според всички свидетели  не е държал нищо.

-   Подсъдимият не е могъл да се „притесни” , че лично той ще бъде набит и пребит , защото там е бил баща му,  който реално го е защитил, а случката е била пред много хора – други роднини на подсъдимия и купувачи в магазина.

-   Според свидетелите А. и С., разпитани по различно време и независимо един от друг О. през цялото време се е смеел.

-   Самата интензивност на заплахата и нападението не е предполагала защита с нож , който да бъде забит с голяма сила  в корема на нападателя.

 

Поради това причината за извършеното деяние следва да се търси с психологическите особености на характера на подсъдимия Б., който според заключението на съдебно-психиатричните експерти е сангвиничен тип темперамент , който взема решения бързо и лесно.

 

Само за пълнота на изложението следва да се посочи,че дори и съвсем хипотетично подсъдимият Б. да е действал при условията на мнима неизбежна отбрана / но не е / пак би било налице превишаване на пределите й  ,в какъвто смисъл се е произнесъл изрично състав на ВКС с Р-631-2009-І , а на основание чл.12 ал.4 от НК в такива случаи деянието не е несъставомерно  ,за да се пледира за оправдаване на дееца ,а само не се наказва.

 

Поради това искането на жалбоподателите по чл.336 ал.1 т.3 от НПК е неоснователно.

По гореизложените съображения е неоснователно  и алтернативното искане на защитата – за преквалифициране на деянието по чл.133 във вр.с чл.128 от НК.

Действително е налице опит за убийство по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК , а не причиняване по непредпазливост на телесна повреда , тъй като за действителното намерение на дееца следва да се съди не от обясненията му , а от фактическите му действия –  средството , с което се действа , насоката на удара към силно уязвимо място на тялото ,силата , с която се причинява увреждането и обективния му характер   ,създаващ непосредствена опасност за живота на пострадалия ,както и  спасяването му след бърза и енергична медицинска интервенция.

Оплакване за явна несправедливост на наказанието по чл.348 ал.5 т.1 от НПК не се съдържа във въззивната жалба ,  а то не само  не е завишено  ,но  дори е определено при наличие на обстоятелства,  които не могат да се третират като смекчаващи вината  – „признанието по чл.371 т.2 от НПК” , „младата възраст на подсъдимия” в производство срещу непълнолетен и пр.

Присъдата в гражданско -осъдителната й част не е обжалвана на самостоятелно основание извън искането за оправдаване на подсъдимия и правилността й в тази част няма да бъде коментирана.

 

Поради това не са налице основания за отмяна или изменение на обжалваната присъда и същата следва да бъде потвърдена , поради което и на основание чл.338 от НПК Варненският апелативен съд

 

               Р     Е     Ш     И

 

ПОТВЪРЖДАВА  присъда № 42/18.04.2013 година по наказателно дело № 271/2013 година на Варненския окръжен съд.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в петнадесетдневен срок от съобщаването му.

 

 

  Председател:                           Членове: