Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер 282/21.12.          Година  2016                     Град Варна

 

В     И М Е Т О      Н А      Н А Р О Д А

 

 

Варненският апелативен съд                Наказателно отделение

На единадесети ноември      Година две хиляди и шестнадесета

В публично заседание в следния състав:

                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        Илия Пачолов  

                            ЧЛЕНОВЕ:   Румяна Панталеева

Росица Тончева

 

Съдебен секретар П.П.

Прокурор П. Костадинов

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 279 по описа на съда за 2016 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на проверката е присъда № 12/27.05.2016 г. по НОХД № 442/15 г. на окръжния съд в град Шумен, с която Х.Х.А. и Б.М.М. са били признати за виновни и осъдени по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.20, ал.2 от НК за първия от тях и чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК за втория, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК, на лишаване от свобода за по една година при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, както и да заплатят 1500 лева обезщетение за неимуществени вреди на М.Ю.Т., а за разликата до предявения размер 6000 лева гражданският иск е бил отхвърлен.

 

Въззивното производство е образувано по жалби от защитниците на двамата подсъдими и повереника на частния обвинител и граждански ищец. Адвокат П.П.,***, като представител на подсъдимия А., моли да бъде постановена нова, оправдателна присъда, или делото върнато за ново разглеждане, като се позовава на необоснованост в частта на умисъла и нарушение на материалния закон – неправилна квалификация, тъй като деянието съответства на самоуправство. Адвокат В.К.,***, който защитава подсъдимия М., също счита, че присъдата следва да бъде оправдателна поради липса на субективен състав. Повереникът адвокат Д.Г.,***, от името на частния обвинител и граждански ищец Т., моли както за налагане на по-високи наказания, така и за уважаване на гражданския иск в пълен размер. Представителят на въззивната прокуратура счита, че присъдата на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдена.

 

Окръжният съд намира, че позоваването на жалбоподателите на необоснованост и нарушение на материалния закон е неоснователно, че липсват допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правата на страните по делото, респ. представляващи отменително основание, а наложените наказания и присъденото обезщетение са справедливи, поради което присъдата следва да бъде потвърдена.

 

За да вземе осъдителното решение, първоинстанционният съд е приел, в съответствие с внесеното обвинение, че на 27.05.2014 г. в гр.Велики Преслав, в съучастие, всеки от тях като извършител, след употреба на сила, двамата подсъдими, от които А. в условията на опасен рецидив, са отнели 2900 лева от владението на М.Т., с намерение противозаконно да ги присвоят.

По реда и със средствата на НПК, първоинстанционният съд е събрал всички налични фактически данни, свързани с обстоятелствата по делото, които допринасят за тяхното изясняване и за разкриване на обективната истина. Установил е фактическа обстановка без съществени отличия от първоначалното фактическо обвинение по обвинителния акт, която накратко се свежда до следното:

Пострадалият Т. имал кравеферма и търгувал с животни, със същото се занимавал и подсъдимият М.. През май 2014 г. двамата подсъдими посредничили при сключване на сделка с животни между пострадалия и свидетеля Е.С., за което още първоначално получили по 150 лева комисионна. Фактическите действия по изпълнение на договора и отношенията между купувач и продавач се развили с усложнения, като към 27.05.2014 г. пострадалият все още задържал едно животно, което трябвало да предаде на свидетеля С., а последният му дължал 500 лева. Двамата подсъдими отишли в дома на пострадалия да „доуредят” и приключат отношенията, отново срещу заплащане. Макар да носели 500 лева, от тях те дали само 100 на Т., а останалите 400 задържали за посредничеството си. Свидетелят С. очаквал или да му докарат последната крава, или да му донесат парите за нея.

Подсъдимите обаче не направили нито едното, нито другото, а поискали свидетелят Т. да ги закара до гр.Шумен. Тръгнали с микробуса на пострадалия, като шофьор бил свидетелят  С.П., до него пострадалият Т. и двамата подсъдими. Пострадалият носел парите си в найлонова торбичка, поставена в левия му чорап. По пътя заредили гориво, за заплащането на което той извадил пари от торбичката в чорапа. В последствие подсъдимият М. извикал по телефона свидетеля И.Г. и всички заедно, с колата на последния и с микробуса, отишли в кравеферма в кв.Кирково. Свидетелят С.П. останал в микробуса, а останалите отишли при халетата с животни. Започнал разговор за цената, като подсъдимите настоявали свидетелят Т. да закупи предлагани от свидетеля Г. крави, а те отново да получат голяма комисионна, но до договорка не се стигнало. Т., последван от подсъдимите, се отправил обратно към микробуса, но малко преди да го достигне, М. го ударил в тила. Тримата започнали да се карат, при което застигащият ги свидетел Г. доловил, че спорът е за пари. Пострадалият седнал в колата, но подсъдимият М. му казал да слезе, за да се разберат, а когато той не го послушал, го задърпал за ризата и я скъсал. Т. опитал да го ритне, след което М. започнал да го удря с юмруци по главата и да го рита по тялото. Подсъдимият А. минал зад пострадалия, хванал го откъм гърба, извил му ръцете и го задържал така, докато М. нанасял ударите. Обувките на пострадалия се изхлузили, подсъдимият М. дръпнал левия чорап от крака му, при което торбичката с парите паднала и той я взел. Пострадалият завикал, че са го ограбили. Намесил се свидетелят Г., побоят бил преустановен. Свидетелят С.П. видял станалото, но не предприел нищо, защото се страхувал да не бият и него. От разстояние случилото се било наблюдавано и от нощния пазач на базата – свидетелят Й. К..

Пострадалият си искал парите, но подсъдимият М. му казал да се маха и го заплашил, че има връзки с руската мафия. П. и Т., чието лице било видимо наранено и окървавено, а самият той останал бос, тръгнали с микробуса към полицейското управление в гр.Велики Преслав, където пострадалият се тъжил за случилото се.

Подсъдимите си тръгнали от кравефермата с колата на свидетеля Г.. По пътя те обсъждали възможните последици и как да постъпят, като в крайна сметка се срещнали със свидетеля Е.С., М. му предал 2900 лева, и му разказали, че са ги взели от пострадалия.  Свидетелят С. се изплашил от начина, по който са действали подсъдимите, и по негово настояване се отнесли към кмета на селото – свидетеля К.К., на когото казали, че парите са взети в компенсация за не върната от свидетеля Т. крава на свидетеля Е.С.. По време на разговора Т. позвънил на подсъдимия А. да си иска парите и последният предал телефона на кмета, който го поканил в кметството, но пострадалият отказал. Подсъдимите си тръгнали, а пострадалият продължавал да се обажда за парите си, при което си уговорили среща на една бензиностанция. Там пострадалият отишъл придружен от полицейските служители С.С. и В.К., но подсъдимите не дошли, макар че се обадили многократно, а М. отново отправил заплахи за побой от руската мафия и предупреждение да не се обажда в полицията.  

Сумата от 2900 лева била предадена доброволно от свидетеля Е.С. в полицейското управление и е депозирана по делото.

В резултат от нанесените му удари, пострадалият получил контузия на главата, представена от кръвонасядане, оток по окосмената част вляво теменно, отделно в тилна област, отделно по клепачите на ляво око, лявата скула и буза, както и травматичен оток на двете устни, кръвонасядане по лигавичните им повърхности и разкъсноконтузни вертикално разположени рани по лигавицата на долната устна двустранно. При прегледа му била установена също палпаторна болезненост в областта на двете долночелюстни стави с ограничени и болезнени движения, и на гръдния кош вдясно - над дясната ребрена дъга. В своята съвкупност уврежданията му причинили временно разстройство на здравето, не опасно за живота.

       

Присъдата не е необоснована, а в подкрепа на възприетата фактическа обстановка е налице достатъчен по обем доказателствен материал, при което адвокат П. изрично уточнява в пледоарията си пред настоящата инстанция, че няма оплаквания по установената фактическа обстановка, само по направените въз основа на нея изводи, а адвокат К. оспорва единствено факта кой е дал парите за зареждане на микробуса с гориво, като противно на възприетото от съда счита, че това са сторили двамата подсъдими. Това оспорване е във връзка с твърдението и на двамата защитници, също различно от посоченото в мотивите, че подсъдимите не са знаели за наличието на значителната парична сума, носена от пострадалия. То обаче не може да бъде споделено, тъй като и двамата свидетели – както пострадалият Т., така и шофьорът П., който е очевидец, са заявили пред първоинстанционния съд, че първият от тях е дал парите, като ги е извадил от чорапа си. Това е станало в тясната кабина на микробуса, пред очите на подсъдимите, като съобразно вида, респ. броя на копюрите /такива, каквито са описани в протокола за доброволно предаване/, общото им количество е представлявало достатъчно дебела пачка, за да се добие ясна представа, че това са немалко пари. Противоречието в показанията на свидетеля П. относно този факт е отстранено след прочитане на протоколите от разпитите му в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, като той категорично е потвърдил и факта на даването на пари за зареждане с гориво от Т., и начина, по който е станало това. Именно при възприемане на тези обстоятелства може да намери логично обяснение и поведението на подсъдимия М., който, след като нанася първоначалните удари, сваля чорапа на пострадалия, при това само единия – при огледа на местопроизшествието са намерени и иззети като веществени доказателства две обувки и един чорап.

При така възприетите факти окръжният съд правилно е достигнал до верния правен извод, че те съответстват на престъпния състав по чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК и за двамата подсъдими, с утежняващата квалификация да е извършен при условията на опасен рецидив от подсъдимия А.. Налице е многогодишна, последователна и непротиворечива съдебна практика както за наличието на обективна и субективна страна при грабежа, с оглед правната му природа на сложно двуактно престъпление, при което, за да се ангажира наказателната отговорност на двама съучастника при просто съизвършителство е достатъчно всеки от тях да участва поне в един от етапите – упражняването на принудата или присвоителния акт, така и за разликата му от самоуправството.

В случая е безспорно, че инкриминираната сума от 2900 лева е отнета от собственика й против неговата воля и след като му е нанесен побой, като подсъдимият М. е участвал и чрез упражняването на сила, и като лично взема парите, докато участието на подсъдимия А. е останало в рамките на упражнената принуда. Не може да има съмнение и относно извода, че насилието е упражнено за постигане на вече формиран и у двамата подсъдими престъпен умисъл да отнемат от пострадалия всичките му налични пари, независимо и без да се интересуват колко точно са те. Няма никакво разумно друго обяснение и причина започналият побой над пострадалия, непосредствено след като подсъдимите разбират, че той няма да сключи сделка с Г., съответно те няма да могат да се облагодетелстват за пореден път за него сметка чрез получаване на претендирана „комисионна”, и след като те започват да се карат с него, като директно му искат пари, подкрепено и от показанията на същия този свидетел Г., наред с тези на пострадалия.

Използваният от защитата израз ексцес на съучастие е непрецизен от гледна точка на теорията и практиката, в които се среща, и очевидно с него се цели изискване на отговор по въпроса за възможен ексцес на умисъла, макар пак според защитата в случая у подсъдимия М. да е имало умисъл само към самоуправство, а у подсъдимия А. да е липсвал изобщо какъвто и да е престъпен умисъл, с което виждането за ексцес се обезсмисля.

Единствено при предварителен сговор, каквото обвинение по делото няма, следва да се изследва и установи изграждане на обща воля у съучастниците да извършат грабежа в един предходен момент на сравнително спокойно и трезво обмисляне на доводите "за" и "против" извършване на деянието, с или без разпределение на ролите за осъществяването му. Но теорията и практиката допускат, както е възприето и в мотивите на проверяваната присъда, че такъв може да бъде формиран у съучастниците и инцидентно, в кратък период преди или по време на осъществяване на принудата и отнемането на вещта, и този умисъл се извлича не единствено от твърденията и изявленията на съучастниците, но и от обективно извършените от тях действия. В случая при предварителното настояване и спор за пари, развил се между тримата, непосредствено последван от упражняването на насилие върху пострадалия и от двамата подсъдими – А., действащ по указание на М., в хода на което М. целенасочено се ориентира именно към необичайното място, където Т. държи парите си, освобождава торбичката от чорапа и я взима, с което деянието е довършено, то действията и на двамата подсъдими убедително сочат на общ умисъл за осъществяване на грабеж. При позицията им по делото и от събраните доказателствени материали не може да се направи извод, че нахвърлянето им над пострадалия е с някаква друга цел, включително че подсъдимият А. не е знаел, или не е бил съгласен, да се отнемат парите му, а оттам - че е налице някакъв ексцес в умисъла на съучастниците, и в частност на А., още по-малко да се изключи умисъла за грабеж в съучастие у подсъдимия М.. Поради това крайният правен извод на съда за осъществено и от двамата подсъдими деяние по чл. 198, ал. 1, вр.чл. 20, ал.2 от НК в съучастие, всеки като извършител, е законосъобразен и материалният закон е приложен правилно.

Както се отбелязва и в по-актуалните решения на касационната инстанция, в годините се е сложила трайна съдебна практика за разликата между престъплението по чл.198, ал.1 НК и това по чл.323, ал.1 НК, според която, когато чрез принуда се отнема чужда движима вещ под предлог, че по този начин се осъществява едно предполагаемо право, деянието следва да се квалифицира като престъпление против собствеността, а не като самоуправство. В рамките на предмета на делото, при приета реализирана форма на принуда като средство, метод, начин за отнемане на чуждо имущество от владението на трето лице, намерението за своене присъствува, независимо от възможното странична за грабежа мотивация, която може да бъде обсъждана само на плоскостта на субективните несъставомерни елементи при оценъчната съдебна дейност по определяне на наказанието.

Инкриминираното деяние не може да бъде квалифицирано като самоуправство. Действително, принудата да бъде заплатено нещо дължимо, е съставомерна по чл.323, ал.5 от НК, но случаят не е такъв. Последващите действия на подсъдимите – да предадат отнетите пари на свидетеля Е.С., не изключват намерението за противозаконно присвояване на отнетото имущество към момента на извършване на деянието, като елемент на умисъла за грабеж. Съвсем уместно в мотивите е цитирана практиката, според която последващите действия на разпореждане с отнетата вещ са манифестация за своенето й според желанието на извършителите и не влияят на съставомерността. От доказателствата по делото – показанията на свидетелите С. и Г., съпоставени и с техните обяснения, е видно, че решението да постъпят по този начин е възникнало по-късно, вече след деянието, когато са осъзнали възможните неблагоприятни за тях последици от стореното и са обмисляли начини да ги избегнат.

Намерението за противозаконно присвояване е налице, защото е породено от желание за неправомерно облагодетелстване от чуждите пари в пълния им обем, който при това е неизвестен с точност на извършителите. Техните договорки с пострадалия относно неуредените отношения между последния и свидетеля Е.С. вече са приключили и не са били актуални към момента на осъществените противоправни действия, а последните са били мотивирани, както правилно е приел и окръжният съд, от отказа на Т. да сключи сделка със свидетеля Г., която да ги облагодетелства за пореден път. Видно от показанията на свидетеля Е.С. пред съда, той е очаквал от подсъдимите и свидетеля Р. А., при отиването на последните трима в дома на пострадалия на 27.05.2014 г., да се договорят Т. да му върне кравата, което е било първото му желание, и за осъществяването на което той е додал още 500 лева, връчени на А. за да ги предаде на пострадалия. Тези пари обаче не са предадени на Т., а само една малка част от тях – 100 лева, останалите си разделят двамата подсъдими, и противно на впечатлението, с което е останал тръгналият си свидетел Р. А., изобщо не водят преговори да вземат кравата и да я върнат на С., а привеждат в действие съвсем друг план. Наистина, вторият вариант за свидетеля С. е бил да получи пари, ако кравата остане за пострадалия, но техният размер дори не е бил уточняван и не се споменава такъв изобщо в гласните доказателства.

 

Не е налице несправедливост както в наказателната, така и в гражданската част, противно на разбирането на повереника на частния обвинител и граждански ищец.

От въззивната жалба става ясно, че не се възразява срещу приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК, а се отправя искане, определени в тази хипотеза, наказанията да бъдат от по три, а не по една година, лишаване от свобода. Това искане по отношение на подсъдимия М. е в противоречие с материалноправните разпоредби, тъй като минималното предвиденото в специалната част наказание при приложимата квалификация е именно три години. По отношение на подсъдимия А. искането е неоснователно.

Тъй като от страна на процесуално легитимираните за това страни липсват възражения срещу определянето на наказанията под минималния размер, и настоящият съд следва да извърши проверка налице ли е явна несправедливост на наказанията в рамките на приложената разпоредба – чл.55, ал.1, т.1 от НК. Както е известно, наказанието е явно несправедливо, когато, макар да е определено в съответствие със закона, очевидно не съответства на степента на обществената опасност на деянието и на дееца, на подбудите и другите отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства и на целите по чл.36 от НК.

В подкрепа на решението си по размера на наказанията окръжният съд е посочил, че за подсъдимия А. липсват отегчаващи отговорността обстоятелства, а за М. това са предходните му осъждания, въпреки които обаче той е личност с не висока степен на обществена опасност, тъй като те не са били за престъпления, свързани с употреба на сила. Последното твърдение е некоректно, тъй като макар и в по-далечен период от време назад, наред с другите си престъпления, този подсъдим е бил осъждан с три отделни присъди за нанасяне на средна телесна повреда, за изнасилване на две лица от женски пол и за проникване със сила в чуждо жилище през нощта. Същевременно обаче следва да се има предвид, че цялостната престъпна дейност на този подсъдим е била осъществена в периода 1986 – 2001 г., след който не са налице данни за противообществени прояви, а обратно – че той полага усилия да се социализира и упражнява трудова дейност. По-актуални са предходните престъпления, извършени от подсъдимия А. – във времето 2002 - 2010 г., като следва да се отбележи, че осъжданията му обуславят утежняващата квалификация във вр.чл.29, ал.1 от НК и по двете предвидени там хипотези – б.”а” и б.”б”. При така направената оценка въз основа на съдимостта на двамата подсъдими следва извод, че обществената им опасност не е пренебрежимо ниска. Снизхождението, проявено от окръжния съд, е оправдано въз основа на други обстоятелства, а именно свързаните с обществената опасност на конкретното деяние, която е по-ниска, сравнена с други престъпления от същия вид, и предаването на парите, предмет на грабеж, още същата вечер в полицията, заедно със съобразените в окръжния съд данни за здравословното, семейно, социално и материално положение на подсъдимите.

Обстоятелствата по делото не подкрепят твърденията от името на частния обвинител за проявена престъпна дързост – такава не се установява от гласните доказателства, или изключителна жестокост, в частност за нанесени множество тежки удари – видно от заключенията от освидетелстването и назначените съдебно медицински експертизи. Няма доказателства увреждането на здравето да е трайно, налице е било само временно разстройство, неопасно за живота. Защитните позиции на подсъдимите, проявени както на досъдебното производство, така и в съдебна фаза, не могат да бъдат тълкувани в тяхна вреда. Няма данни и отправените заплахи от страна на подсъдимия М. към пострадалия да са възбудили някакъв основателен страх у него, видно включително от цялостното му поведение както веднага след осъществяване на деянието, така и впоследствие.

Настоящият съдебен състав се присъединява изцяло към становището, изложено в мотивите на проверяваната присъда, че наказанието лишаване от свобода, отмерено от по една година, ще е достатъчно за постигане целите най-вече на специалната, но и на генералната превенция, свързани с наказателната репресия, и приема, че то е справедливо и изцяло съответно на конкретно извършеното деяние, поради което не се налага неговото завишаване.

Размерът на обезщетението за причинените на пострадалия Т. неимуществени вреди също е определен по справедливост. Първоинстанционният съд е изложил пространни мотиви и в тази част, които изцяло се споделят. Установено е, наред с описаните конкретни травматични увреждания, че по повод тях пострадалият не е лекуван в болнично заведение, не са му правени медицински интервенции, но е имал болки в главата и челюстта, като около един месец трудно се е хранел, изпитвал е болки и в слабините. Тези отрицателни за него последици правилно са били овъзмездени чрез присъждане на обезщетение в размер на 1500 лева, и искането за удовлетворяване на гражданската претенция в пълния претендиран размер от 6000 лева е необосновано.

 

По изложените съображения и предвид липсата на служебно констатирани други основания за отмяна или изменение на присъдата, на основание чл.338 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 12/27.05.2016 г. по НОХД № 442/15 г. на Окръжен съд Шумен.

 

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: