РЕШЕНИЕ

                                               185/12.11. Година 2015 Град Варна

 Варненски апелативен съд, наказателно отделение

На двадесет и втори октомври, две хиляди и петнадесета година

В публично заседание в следния състав:

                        Председател:Румяна Панталеева

Членове:Светослава Колева

Росица Тончева

 

Секретар: С.Д.

Прокурор:Искра Атанасова

като разгледа докладваното от съдия Тончева ВНОХД №284 по описа на съда за 2015 година, при произнасянето си взе предвид следното:

            Въззивното производство е образувано на основание чл.318 ал.6 от НПК. Оплакването е срещу присъда №16/02.07.2015 година по НОХД №100/2015 година по описа на Окръжен съд – Търговище, с която С.А.Х. е признат за виновен и осъден за престъпления:

-по чл. чл.199 ал.1 т.3 във връзка с чл.198 ал.1 от НК, защото на  25.02.2015 г. в с.Кралево, общ.Търговище отнел чужди движими вещи – сумата 40 лева от владението на Д.М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение движението на снагата;

-по чл.152 ал.3 т.2 във връзка с ал.1 т.2 от НК, защото на 25.02.2015 г.в с.Кралево, общ.Търговище се съвъкупил с Д.М., като я принудил към това със сила и с изнасилването е причинена средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение движението на снагата;

-по чл.199 ал.1 т.3 във връзка с чл.198 ал.1 вр. чл.18 ал.1 от НК, защото на 25.02.2015 г. в с.Кралево, общ.Търговище направил опит да отнеме чужди движими вещи – сумата 160 лева от владение на Е. Ч. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средни телесни повреди, изразяващи се в трайно затруднение движението на лявата ръка и левия крак, като деянието останало недовършено по независещи от волята на дееца причини.

На подсъдимия Х. е наложено наказание от десет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване.

С първоинстанционната присъда са уважени граждански искове, решен е въпроса за веществените доказателства и съдебните разноски.

В подадената въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда се развиват съображения за явна несправедливост на наложеното наказание.  Твърди се, че последното е пряка последица от пренебрегнатите смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства относно интелектуалното му развитие, семейното положение и направените самопризнания.

В пренията пред въззивната инстанция, служебният защитник на подсъдимия поддържа жалбата си. Няма промяна в аргументите и претенцията.Защитникът счита за справедливо наказание около средния размер за всяко едно от престъпленията в съвкупността, като в тази насока е търсеното изменение на обжалваната присъда.

Въззивният прокурор намира основание за приложение на института на продължаваното престъпление по отношение на квалифицираните грабежи. Относно явната несправедливост на наказанието припомня  данните за личността на подсъдимия и изключителния интензитет, с който е осъществил трите престъпни деяние.

В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на присъдата.

 Варненският апелативен съд като взе предвид подадената въззивна жалба, доводите на страните в съдебно заседание и след като служебно провери правилността на атакуваната присъда по реда на чл. 313 и чл. 314, ал.1 НПК, намери за установено следното:

От фактическа страна първоинстанционният съд приел за установено следното:

          На 24.02.2015 г. подсъдимият Х. ***. Употребил алкохол.

След полунощ  на 25.02.2015 г., той решил да отиде до дома на баба си Д.М., за да й поиска пари. Къщата се намирала в същото населено място. Св.М. и съпругът й – св.Ч. по това време не спели. Още с влизането в къщата, подсъдимият бил пресрещнат от св.Ч.. Той успял да вкара свидетеля в една от стаите и да го заключи с резето отвън. После влязъл в стаята при баба си, като се представил за съседа. С влизането започнал да удря жената по главата, ръцете, гърдите. Непрекъснато искал да му даде парите си. Св.М. молила подсъдимия да спре. С удари Х. я съборил от леглото, продължавайки да иска пари. Влачил я по пода, вдигнал я на леглото и я съблякъл от кръста надолу. Подсъдимият застанал върху баба си. Докато й държал здраво ръцете, за да не мърда, осъществил полов акт. След като еякулирал и сломил съпротивата й физически и морално, Х. претършувал вещите на жената.Намерил 40 лева и ги взел.

После се отправил към стаята, в която бил заключен св.Ч.. Влязъл и със случайно попаднало му парче арматурно желязо започнал да нанася удари по ръцете, главата, тялото, краката на Ч.. През цялото време искал пари. В св.Ч. имало 160 лева, които обаче подсъдимият не намерил.

Подсъдимият страда от лека умствена изостаналост, като според заключение на СППЕ е вменяем. Телесните повреди на св.М. и св.Ч. са установени със СМЕ. Св.М. получила кръвонасядания и охлузвания по лицевата част на главата и по предната повърхност на двете колене; повърхностни разкъсно-контузни рани по лявата предлакътница и шесто ребро вдясно с дислокация на костните фрагменти  на пето ребро.

Св.Ч. получил разкъсно-контузни рани по главата, дясната ръка и дясната подколенница; оток и кръвонасядане по клепачите на лявото око; счупване с разместване на лакетна кост на лявата ръка в диафизарната й част с разместване на костни фрагменти; счупване на малкопищялна кост на лявата подколенница в средната й трета с лека дислокация на костните фрагменти; мозъчно сътресение.

Съдът приел, че описаната по-горе фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от самопризнанията на подсъдимия, ангажирани по реда на чл.371 т.2 от НПК. Последните по фактическото си съдържание се подкрепят от показанията на свидетелите, изготвените в д.пр. експертизи – две СМЕ и една СППЕ, писмените доказателствени средства, писмените и веществени доказателства /стр. 4 от мотивите/.

Така приетата фактическа обстановка от първоинстанционния съд е в синхрон с доказателствата по делото и се възприема изцяло от въззивната инстанция. За изследване на обстоятелствата в предмета на чл.102 от НПК първата инстанция е извършила всички възможни процесуално-следствени действия. Макар и да е налице лаконичен анализ на събраните в досъдебното производство доказателства, същият недвусмислено установява заключението на първата инстанция относно доказателствено подкрепеното самопризнание на подс.Х.. Последният извод не е изолиран от пределите на доказателствената съвкупност.

Признанието на подс.Х. касае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. То кореспондира с показанията на разпитаните свидетели в д.пр. – пострадалите М. /л.49, л.54 от д.пр./ и Ч. /л.61 и л.62 от д.пр./. В генерален план показанията на двамата свидетели не се отличава, като подкрепят признанието на подсъдимия относно съставомерните му действия на инкриминираната дата.

Извън анализа на първоинстанционния съд са останали разминаванията в показанията на св.М. във връзка с целта на упражненото върху нея насилие. Доказателствената идентификация на принудата за пръв път е постигната чрез показанията на свидетелката, депозирани в деня на инкриминираните деяние. Впоследствие, при провеждане на втория разпит св.М. е била  по- лаконична относно насочеността на ударите и тяхното значение за последвалото отнемане. Незначителната фактическа колизия е преодолима посредством съпоставяне на гласните доказателствени средства, конкретно с показанията на св.Ч. /л.61 от д.пр./. Така, с висока степен на надеждност се установява, че непосредствено след като подс.Х. е влязъл в стаята, започнал да нанася удари на баба си, искайки пари и едновременно с това предприемайки целенасочени действия по осъществяване на съвкупление със същата.

Показанията на св.св.Ч. и М. относно упражнената по отношение на всеки един по отделно принуда, кореспондират със събрания и проверен доказателствен материал посредством способите по чл.158, чл.166 от НПК и по чл.144 от НПК от изготвените две съдебно-медицински експертизи. Последните освен, че детайлизират съставомерни телесни, обясняват механизма на причиняването им,. Това ги поставя в логически унисон с показанията на свидетелите и самопризнанието на подсъдимия.

Няма причина за игнориране на фактическите твърдения на двамата свидетели касателно действията на подсъдимия Х. след сломяване на съпротивата им.  Със св.М. е осъществено съвкупление, установено освен от самопризнанията на подсъдимия и от показанията на пострадалата, както и от заключението на СМЕ /л.86-87 от д.пр./.  Подсъдимият е отнел сумата от 40 лева, като деянието му е проява на вътрешната престъпна мотивация.

Не остава съмнение и относно деянията на подсъдимия по отношение на св.Ч.. Касае се за различни по своята същност престъпни посегателства – принуда и кражба, чието съединяване в едно осъществяват съставното престъпление „грабеж“, останало недовършено поради независещи от волята на подсъдимия обстоятелства.

Присъдата е обоснована, т.к. установените от първоинстанционния съд фактическите констатации в пълна мяра съответстват на доказателствата по делото. Доколкото последните са достатъчни, представляват и стабилна основа, при която първоинстанционният съд оформил правилно вътрешното си убеждение, отразено в мотивите.

Първоинстанционният съд е изложил подробни съображения по въпросите на чл.301, ал.1, т.1-3 от НПК. В съответствие с приетите за установени фактически положения законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия за престъплението по чл. чл.152 ал.3 т.2 вр. ал.1 т.2 от НК, като доводите на първоинстанционния съд /стр.5 от мотивите/ се споделят изцяло.

Осъществявеното от подсъдимия насилие е елемент от състава на посоченото престъпление по чл.152 от НК, но и на последвалия грабеж. Двете престъпления са извършени едновременно, при наличие на изискваните от фактическите състави обективни и субективни елементи /Р 251-1985-1 н.о., Р 307-2014-2 н.о./.

Що се касае до двете престъпления по чл.199 ал.1 т.3 вр. 198 ал.1 от НК /едното останало във фазата на опита/, въззивната инстанция намира че с атакуваната присъда не е приложен правилно материалния закон. Възоснова на приетите в мотивите към първоинстанционната присъда фактически констатации, първоинстанционният съд е следвало да обсъди приложението на института на продължаваното престъпление. Подс.Х. е осъществил две еднородни деяния, които по отделно осъществяват състав на едно и също престъпление. Реализирани са в кратък времеви диапазон, което удовлетворява описателната диспозиция на чл.26 ал.1 от НК. Категорична е обективната и субективна връзка между двете деяния, следваща от факта че същите са извършени в рамките на един жилищен имот, като деецът от първоначалния момент е вербализирал намерението си за обогатяване по отношение и на двамата пострадали. Типичен е и начинът на извършване на деянията, включително и в аспекта на настъпилите общественоопасни последици. Двете деяния представляват външен израз на вътрешната мотивация на подс.Х. по неправомерното му обогатяване, намирайки се в изискваната от закона диалектическа връзка. Касае се за две съставни престъпления, като изхождайки от техния основен състав е възможно приложението на института на продължаваното престъпление /ТР 3-1971-ОСНК/.

В аспекта на изложеното въззивната инстанция изрично обсъди разпоредбата на чл.26 ал.5 от НК. Последната е от значение за квалификацията на продължаваното престъпление, доколкото едно от съставните му деяния е останало във фазата на опита, а другото е довършено. Приложението на материалния закон в тази част следва да се реши на плоскостта на отразяването на довършеното деяние върху цялостната престъпна дейност. Законодателният еквивалент  „значително“ следва да се обсъди в аспекта на цялостната престъпна дейност /Р 241-2009-3 н.о./. В предметния на въззивната проверка фактически състав, довършеният квалифициран грабеж по отношение на св.М. има значително отражение върху цялостната престъпна дейност на подсъдимия, предвид времетраенето и интензитета на престъпната проява. Във фокуса на вниманието на пръвоинстанционния съд е стоял и втория грабеж, разгледан от гледна точка на чл.18 ал.2 от НК. Степента на осъществяване на престъпното намерение на подсъдимия е висока – принудата е довършена, а по отношение на изпълнителното деяние „отнеме“ деецът е извършил максималното, за да го доведе до края. Доколкото в идентична насока са и мотивите на първоиннстанционния съд /стр.девета/, въззивната инстанция прие, че опитът не се отразява значително на цялостната престъпна дейност, т.е. подс. Х. следва да отговаря за едно довършено престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК. В тази насока първоинстанционната присъда следва да се измени по реда на чл.337 ал.1 т.2 от НПК..

По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания:

Без отлика в аргументите, първоинстанционния съд е индивидуализирал наказанията на подсъдимия при приложението на чл.54 от НК и всяко в максималния размер за съответната санкция. При констатираните отегчаващи вината обстоятелства, сред които съдебното минало на подсъдимия, степента на обществена опасност на деянията, факта на кръвното родство с пострадалата от престъплението по чл.152 от НК, преживения стрес от последната на плоскостта на личната и обществена оценка на случилото се и продължителността на причинените болки на пострадалите, няма съмнение че и наказанието трябва да бъде определено в по-висок размер. От вниманието на първоинстанционния съд обаче са убягнали някои смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, сред които:

-психо-емоционалното му здраве и социална зрялост. В тази насока в д.пр. е била назначена СППЕ. От анамнестичната й част става ясно, че подсъдимият страда от лека умствена изостаналост. Не се касае до откъслечна диагноза, а до такава с траен характер предвид факта, че е учил само до 4 клас и то в помощно училище;

-семейното му положение – израснал в семейство на разведени родители, бащата починал, майката не е полагала грижи за него.  Подсъдимият има съжителство на семейни начала, две родени деца, едното оставено на социални грижи;

-материалното положение на подсъдимия – доходи с временен характер, живее във фургон /посочените обстоятелства са изводими от съобщеното от подсъдимия при психологичното му изследване/.

Няма основание самопризнанието на подсъдимия да се третира като смекчаващо обстоятелство, т.к. същото не е спомогнало своевременно за разкриване на престъпните посегателства. Включително към момента на извършване на следствения експеримент, в д.пр. са били събрани достатъчно доказателства за разкриване на престъпните посегателства и авторството на подсъдимия /Р 42-2012-1 н.о./. Що се касае до депозираните самопризнания в аспекта на чл.371 т.2 от НПК, същите са предпоставка за прилагане на диференцираната процедура по глава двадесет и седма на НПК и съответната редукция на наказанието по реда на чл.58а от НК.

Изложеното е достатъчно, за да илюстрира че при индивидуализацията на наказанията първоинстанционнният съд е надценил обществената опасност на деянията и дееца, другите отегчаващи обстоятелства, като е подценил смекчаващите обстоятелства. Така е определил  явно несправедливи наказания, които не удовлетворяват целите на чл.36 от НК /Р 83-1989-2 н.о.,  Р 144-1973-2 н.о. и др./.

Споделяйки напълно аргументите на първоинстанционния съд във връзка с отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, с характера на обществената опасност от гледна точка на засегнатите обществени отношения и степента на обществена опасност на деянията с оглед  високия интензитет и при установените смекчаващи вината на Х. обстоятелства, въззивният състав счита че наказанието за престъплението по чл.152 НК следва да се индивидуализира при значителен превес на отегчаващите обстоятелства. Касае се до престъпление против половата неприкосновеност засегнало дълбоко честта и достойнството на пострадалата възрастна жена. Укоримостта на престъплението  е много висока и с оглед на пряката родствена връзка на пострадалата с подсъдимия. Самата свидетелка М. споделя в показанията си, че отгледала внука си с много любов и грижа, поради което се чувства особено наранена от бруталната му проява.

Не без значение е интензитета на осъществената принуда. Макар да се касае до обстоятелства, които се отнасят до състава на престъплението, агресията и изключителната бруталност на подсъдимия следва да се оценят като отегчаващо вината му обстоятелство, т.к. те представляват негова характеристика /Р 449-1974-1н.о./. От протокола за освидетелстване на М., изготвения фотоалбум и заключението на СМЕ се установява безкрайната жестокост в поведението на подсъдимия по отношение на възрастната жена. Следва да се има предвид, че освен съставомерната телесна повреда, на Д.М. са причинени множество други телесни увреждания, сред които кръвонасядания по лицевата част на главата и по предната част на двете колене, разкъсноконтузна рана по лявата предлакетица и дясната китка и по предната повърхност на лявата подколенница, увреждания по лигавицата на влагалището. Като се съпоставят уврежданията с възрастта на пострадалата, би могло да се заключи че периодът на оздравяване ще е продължителен и съпроводен с перманентна болка.

Не бива да се пренебрегва предходната съдимост на подсъдимия по НОХД №1051/2005 година по описа на РС – Търговище, която касае съвкупност от престъпления, едно от които телесна повреда по чл.131 ал.1 т.9 и т.12 от НК. Предвид квалификацията на деянието, сериозна стабилност придобиват изводите относно жестокостта на подсъдимия и нежеланието му да подчини поведението си на утвърдените за това обществени стандарти. Неоспоримо е, че престоя на Х. в пенитенциарното заведение не се е отразил  позитивно на нагласите му, като въобще не може да се говори за промяна в собствения поведенчески модел.

При горния превес на отегчаващи обстоятелства и като се има предвид, че смекчаващите отговорността обстоятелства са незначителни, наказанието за престъплението по чл.152 ал.3 т.2 вр. ал.1 т.2 от НК следва да се индивидуализира над средния размер в посока към максималния по съответната санкция, а именно дванадесет години лишаване от свобода.

При приложение на императивната норма на чл.373 ал.2 от НПК наказанието подлежи на редуциране по реда на чл.58а ал.1 от НК, като след намаляването му с 1/3 подс.Х. следва да изтърпи наказание от осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор. В тази връзка при служебната проверка въззивната инстанция констатира неправилно приложение на материалния закон по редукция на определените наказания за престъпленията. Приложението на чл.58а от НК се дължи за всяко наказание, изводимо от разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК.

В правомощията на въззивната инстанция е да индивидуализира наказанието за престъплението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК. Напълно валидни в тази връзка  са съжденията по отношение на личната обществена опасност на дееца и отегчаващите отговорността обстоятелства във връзка с предходната съдимост, интензитета на упражнената принуда над пострадалите М. и Ч.. По отношение на уврежданията на последния въззивната инстанция детайлно обсъди заключението на СМЕ. /л.80/. На св.Ч. са причинени множество телесни повреди, сред които две счупвания, разкъсноконтузни рани по главата, горен десен крайник и долен десен крайник, мозъчно сътресение. Пострадалият е на преклонна възраст – 84 години, което категорично ще затрудни възстановителни процес. Самият характер на телесните увреждания предпоставя изпитването на значителни и продължителни по времетраене болки и страдания.

Като самостоятелно смекчаващо вината на Х. обстоятелство въззивната инстанция взе предвид ненастъпилия общественоопасен резултат по отношение на деянието с пострадал св.Ч..

Предвид разпоредбата на чл.26 ал.2 от НК продължаваното престъпление на подсъдимия следва да се накаже съобразно съвкупността на включените в него деяния и общия престъпен резултат. С оглед отразените по-горе в настоящето решение интензивни действия по удовлетворяване на вътрешната  мотивация за противозаконно обогатяване, упоритостта  и яростта при осъществяване на деянията,  въззивният състав счита, че наказанието на Х. следва да се индивидуализира при съществено надмощие на отегчаващите вината му обстоятелства, в посока към максималния размер на съответната санкция. Съответно на обществената опасност на деянието и дееца е наказание от тринадесет години и шест месеца лишаване от свобода. При дължимата редукция по аргумент на чл.373 ал.2 от НПК, наказанието което следва да се наложи на подс.Х. за изтърпяване е в размер на девет години лишаване от свобода, изпълнимо при режима по чл.61 т.2 от ЗИНЗС в затвор.

Съвкупността от престъпления следва да се накаже в хипотезата на чл.23 ал.1 от НК, като на подс.Х. се наложи по-тежкото наказание – девет години лишаване от свобода, изпълнимо при режима по чл.61 т.2 от ЗИНЗС в затвор.

Въззивната инстанция съобрази общите принципи за определяне на наказанието, посочени в чл.54 и чл.36 от НК, като на тази плоскост обсъди приложението на чл.24 от НК. С.Х. е осъден за две отделни престъпления с различен обект на защита. С осъществяването им съществено са засегнати обществени отношения, гарантиращи половата неприкосновеност и упражняването на правото на лична собственост. Съвкупната престъпна дейност е с много висока интензивност – осъществена е в рамките на непродължителен период от време, използвана е принуда спрямо двама възрастни граждани, посегателствата са спрямо родната му баба и фактическия й съжител. Подсъдимият е демонстрирал решимост да обективира и довърши престъпните си намерения, като с ярост и жестокост е осъществил последователно едно двуактно и едно съставно престъпление, усложнявайки по този начин и цялостната престъпна дейност. От обективните проявления може да се съди за личността на подсъдимия – агресивен, без намерение да съобрази поведението си с елементарни етични стандарти, последователен в реализиране на престъпната си мотивация. Наличието на негативна характеристика произтича и от предходната съдимост. В аспекта на последния аргумент е заключението за оформени трайни престъпни навици у подсъдимия Х..

Анализът на цялостната престъпна дейност на С.Х., обществената опасност на извършените деяния, личната опасност на дееца /Р322-1985.3 н.о., Р 680-1982-3 н.о., Р 421-2-11-2 н.о. и други/ дават основание  на въззивния състав да приеме, че общото наказание за съвкупността от престъпления в размер на 9 години лишаване от свобода не е достатъчно за постигане целите на наказателната отговорност. Генералната превенция не е удовлетворена, т.к. наказанието в недостатъчна степен въздейства предупредително по отношение на запретеността на подобни особено опасни престъпни прояви. Индивидуалната превенция също не намира адекватен отговор в наложеното общо наказание. Демонстрираната престъпна мотивираност и целенасоченост в постигане на обществено-опасния резултат, изискват по-интензивна по размер санкция, така че по време на изолирането на Х. от обществото да се постигне преосмисляне на моралните и етични стандарти в поведението му, да се променят нагласите и да се адаптират към изискванията за законосъобразно поведение /Р 126-1990-1 н.о. и др./.

При наличните аргументи настоящият състав на въззивния сът прецени че наложеното общо наказание за съвкупността от престъпления следва да се увеличи по реда на чл.24 от НК с една година лишаване от свобода. При индивидуализация на размера на увеличението въззивният съд се ръководи от съображенията за цялостната престъпна дейност на Х.. Увеличение на общото наказание с повече от една година лишаване от свобода би било несправедливо, т.к. няма да съответства на цялостната престъпна дейност на осъдения. Наказанието от една година лишаване от свобода следва да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор – чл.61 т.2 от ЗИНЗС.

При приложението на чл.24 от НК въззивната инстанция съобрази забраната за влошаване положението на подсъдимия. Такова влошаване в настоящия казус би било налице при увеличение на наказанието или при прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Последната хипотеза не е налична. Доколкото подс.Х. следва да изтърпи наказание от десет години лишаване от свобода, такова каквото е било наложено с първоинстанционната присъда, принципът на reformatio in peius не е нарушен.

При служебната проверка на атакуваната присъда въззивната инстанция констатира нейната незаконосъобразност в частта на присъденото в полза на Д.М. обезщетение в размер на 40 лева за причинени й имуществени вреди от квалифицирания грабеж. Първоинстанционният съд се е произнесъл плюс петитум, доколкото с определение от 02.07.2015 година /стр.25 от НОХД/ за съвместно разглеждане в наказателното производство е бил приет граждански иск на пострадалата срещу подсъдимия само за неимуществени вреди.

В останалата част присъдата следва да бъде потвърдена, т.к. не са налице основания за нейната отмяна или изменение.

            Предвид изложеното и на основание чл. 337 ал.1 т.1, 2, чл.337 ал.3 и чл.338 от НПК, Варненският апелативен съд

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ присъда №16/02.07.2015 година по НОХД №100/2015 година по описа на Окръжен съд – Търговище, като прилага закон за еднакво наказуемо престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК, на  25.02.2015 г. в с.Кралево, общ.Търговище С.А.Х. при условията на продължавано престъпление отнел чужди движими вещи – сумата 40 лева от владението на Д.М. и направил опит да отнеме сумата от 160 лева от владението на  Е.Ч. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се по отношение на Д.М. в трайно затруднение движението на снагата и по отношение на Е. Ч. в трайно затруднение движението на лявата ръка и левия крак, като деянието по отношение на Ч. останало недовършено по независещи от волята на дееца причини.

ИЗМЕНЯ присъда №16/02.07.2015 година по НОХД №100/2015 година по описа на Окръжен съд – Търговище, като намалява наложеното на С.А.Х. наказание за престъпление по  чл.152 ал.3 т.2 вр. ал.1 т.2 от НК на осем години лишаване от свобода и за престъпление по чл.199 ал.1 т.3вр. чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК – на девет години лишаване от свобода.

На основание чл.23 ал.1 от НК групира наложените на С.А.Х. наказания, като определя да изтърпи едно общо наказание по съвкупността от престъпления в размер на девет години лишаване от свобода, изпълнимо при строг режим в затвор по реда на чл.61 т.2 от ЗИНЗС.

На основание чл.24 от НК увеличава така определеното общо наказание по съвкупността от престъпления с една година лишаване от свобода, като С.А.Х. да изтърпи общо наказание в размер на десет години лишаване от свобода по реда на чл.61 т.2 от ЗИНЗС при строг режим в затвор.

ОТМЕНЯ присъда №16/02.07.2015 година по НОХД №100/2015 година по описа на Окръжен съд – Търговище в частта, с която С.А. Х. е осъден на основание чл.45 от ЗЗД да заплати обезщетение на Д.М. в размер на 40 /четиридесете/ лева за имуществени вреди в резултат от деянието по чл.199 ал.1 т.3 вр чл.198 ал.1 от НК.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

Решението подлежи на обжалване и протест в 15 дневен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                                                          2.