Р Е Ш Е Н И Е

 

62

гр.Варна,   06.04. 2015 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно заседание на  шести март  две хиляди и петнадесета година в състав :

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

               ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯ ПАЧОЛОВ

                                   СТАНЧО САВОВ

                                     

 

при секретар С.Д.

и в присъствието на прокурор Милена Гамозова

изслуша докладваното от съдия Янков внохд №309/2014г. на ВАС

и за да се произнесе взе предвид следното :

         

          Предмет на настоящата въззивна проверка е присъда №17/04.07.2014г. по нохд №61/2014г. на Силистренски окръжен съд , с която  подсъдимият А.С.Х. е бил признат за виновен в това, че на 30.09.2012г. по път ІІІ-23, в с.Овен, Силистренска област, по ул.”Първа” при управление на МПС с рег.№ СС 7529 СС нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20 ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Х. М.Р.  ЕГН ********** ***, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а ал.1 б.”б” вр. чл.343 ал.1 б.”в” НК и чл.54 НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК отложил за срок от три години. На основание чл.343г НК съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок една година. С присъдата съдът оправдал частично подс.Х. – за нарушение по чл.21 ал.1 и чл.25 ал.1 ЗДвП, както и по обвинението по чл.343 ал.1 б.”в” НК. В тежест на подсъдимото лице са възложени и разноските по делото.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв.П.Н. в качеството му на защитник на подс.А.Х., в която се правят възражения за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се от настоящата инстанция отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение. В допълнението към жалбата се акцентира на наличието на случайно деяние, като отново се прави искане за оправдаване на подсъдимия, но алтернативно – и за отмяна на присъдата и връщане делото за ново разглеждане.

Постъпила е жалба и от адв.А.Б. в качеството му на повереник на частните обвинители, в която се навеждат доводи за нарушение на закона - с частичното оправдаване на подсъдимия, както и за явна несправедливост на наложеното наказание.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата си изцяло, намира, че е налице случайно деяние , и моли на това основание подс.Х. да бъде признат за невинен и оправдан.

Повереникът на частните обвинители също поддържа жалбата си, в условията на евентуалност – иска връщане делото на Силистренска окръжна прокуратура за предявяване на обвинение и по чл.15 и 16 ЗДвП.

Представителят на Апелативна прокуратура счита присъдата принципно за правилна и законосъобразна, но отбелязва, че с оглед допуснатото съпричиняване от страна на пострадалия следва да намери приложение разпоредбата на чл.55 НК.

 

          Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК  извърши изцяло проверка правилността на атакуваната присъда и  като взе предвид жалбите, както и становищата на страните, констатира:

          Жалбата на подсъдимия е частично основателна, а тази на частните обвинители -  неоснователна.

          Установено е от фактическа страна по делото следното:

             

Подс.Х. притежава товарен автомобил „Газ-53А” с рег.№ СС 7529 СС, който бил оставен за ремонт в с.Звенимир, обл.Силистра. На 30.09.2012г. подсъдимият заедно със св.Алегбер взели камиона от ремонт и тръгнали да се прибират, като автомобила управлявал подсъдимият, а св.Алегбер седял до него в кабината. В с.Овен, обл.Силистра, навлезли около 17.00ч, като се движели по главната улица ул.„Първа”. Условията за движение в този момент били много добри - слънчево време, отлична видимост, асфалта бил сух и в много добро състояние. Широчината на пътното платно  била 7м. По тротоарите имало много хора, тъй като в селото имало футболна среща. Подсъдимият преминал през центъра на селото, в който се намирала и автобусна спирка, и продължил движението си напред. Малко след спирката от дясно на движението му се намирало кръстовище, като от дясно на него се намирала ул.”Пета”. Когато се намирал на около 47м от кръстовището, подсъдимия забелязал, че по тази улица се спуска велосипедист /улицата е с лек наклон надолу към ул.”Първа”/, който бил приведен над кормилото и въртял педалите. Подсъдимият управлявал камиона със скорост от около 52км/ч. Той не предприел действия за спиране на автомобила, а го отклонил наляво като навлязъл в насрещната лента за движение. Въпреки това не успял да предотврати удара и велосипедистът - пострадалият Х. М.Р. се ударил в предната дясна част на камиона, а след това и в намиращият се до пътното платно електрически стълб, след което паднал на земята. В този момент подс.Х. вече  бил задействал спирачките, при което оставил спирачен път с дължина на следите от около 9,50м., при което намалил скоростта до минимум и преминавайки в лентата си за движение спрял там автомобила. Веднага след това подсъдимият и св.Алегбер отишли при пострадалия и Х. му отворил устата да провери дали не си е глътнал езика. След това му измил лицето с вода и се обадил на телефон 112. Пострадалият с пристигналата линейка бил транспортиран до ЦСМП гр. Дулово, но по пътя починал. Видно от съдебномедицинската експертиза, причината за смъртта на пострадалия Р. е тежката несъвместима с живота черепно-мозъчна травма, изразяваща се в механично увреждане на костите на черепа с нарушаване целостта и кръвонасядане на меките черепни покривки, контузия на мозъчното вещество със субарахноидален кръвоизлив, довел до остро повишаване на вътрешно черепното налягане с оток на мозъка и кливаж. От химическите изследвания става ясно, че в кръвта на подс.Х. и пострадалия Р. не се установява наличие на алкохол.

 

Така изложената фактическа обстановка първостепенният съд е установил по един категоричен начин след анализ на събраните по делото гласни/свидетелски показания/ и писмени доказателствени средства/протокол за оглед ведно с фотоалбум към него, съдебномедицинска и автотехнически експертизи/. Като цяло от страните спор по фактите не се повдига - като се изключи твърдението на защитника на подсъдимия, че велосипедистът вероятно се е движил в лявата страна на улицата/за което ще стане дума по-нататък/. При така изложените факти следва най-напред да се уточни кога, в кой момент точно в конкретния случай възниква опасността за движението. Първостепенният съд е приел, че тази опасност в случая е възникнала от момента, в който водачът на товарния автомобил /подсъдимият/ е имал обективна възможност да възприеме движещият се по напречната улица велосипедист. Установено е по делото, че в този момент отстоянието на автомобила от мястото на удара е около 47 метра /47,10м/. При скорост на движение на товарния автомобил 51,7 км/ч /също установена по делото/ опасната му зона на спиране е 44 метра, а при скорост от 50км/ч /разрешената за населено място/ - 42 метра. Очевидно е при това положение , че и при двете скорости на движение опасната зона е по-малка от отстоянието на автомобила от мястото на удара. Т.е. подсъдимият е имал възможност да спре и по този начин да го предотврати – велосипедистът не е попадал в опасната му зона на спиране. Всичко това би било така, ако опасността за движението наистина възникваше от момента , в който подсъдимият е имал възможност визуално да възприеме велосипедиста.  Това обаче не е така. Съгласно §1 т.32 от ППЗДвП велосипедът представлява пътно превозно средство /в тази връзка всякакви аналогии с пешеходците също като участници в движението са неуместни/. Като такова за управляващите го при пресичане на път с предимство възниква задължение да спрат. Когато това е указано със знак Б 2 „Спри!Пропусни движещите се по пътя с предимство!” /както е в настоящия случай/ , съгласно разпоредбата на чл.46 ал.2 ППЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни да спрат на "стоп-линията", очертана с пътна маркировка, или ако няма такава - на линията, на която е поставен знакът. И това е моментът за възникване на опасност за движещият се по път с предимство водач – тогава, когато участник в движение по път без предимство премине стоп-линията, без очевидно намерение да зачете предимството. В тази насока е и константната необвързваща  практика на ВКС на РБ  -  Решение №1309/76г. по н.д.№1167/76г. ІІІ н.о. ,  Решение №248/77г. по н.д. №227/77г. І н.о. , Решение №522//83г. по н.д. №441/83г. ІІІ н.о., Решение №21/87г. по н.д. №574/86г. ІІІ н.о. Във вторите две решения Върховният съд стига дори по-далеч  -  приема за начало на опасността един по-ранен момент - в който водачът дори и да не е преминал стоп-линията, но когато от скоростта му е очевидно, че и да желае не би могъл от техническа гледна точка да спре преди навлизане в кръстовището. Тази втора хипотеза обаче е неотносима към настоящия казус  -  установява се от изготвените по делото експертизи и от допълнителния разпит на вещите лица пред настоящата инстанция, че със скоростта с която се е движил велосипедистът, той е бил в състояние да спре на знак „Стоп” от момента, в който за него се е открила видимост към товарния автомобил. Т.е. скоростта му на движение не е била толкова висока, че в съзнанието на водача на товарния  автомобил да се формира представата за невъзможност за спиране преди пътя с предимство /нито може да съществува у него знанието, че велосипедът е управляван от психично болно момче/. Пак от допълнителния разпит на вещите лица пред настоящата инстанция става ясно, че в момента, в който велосипедистът е преминал стоп-линията /линията на знака „Стоп”/, товарният автомобил се е намирал на отстояние 30,01 метра от мястото на удара. Предвид опасните зони на спиране при скоростта му на движение и при разрешената скорост на движение /посочени по-напред/, то повече от очевидно е , че подсъдимият не е бил в състояние да спре преди мястото на удара , тъй като опасната зона  44 метра/42 метра > 30,01 метра колкото е отстоянието от мястото на удара. И след като се установява от доказателствата по делото, че пострадалият велосипедист попада в опасната зона на спиране на товарния автомобил, управляван от подсъдимия, то следва да се отговори на въпроса налице ли е нарушение на правилата за движение от страна на подс.А.Х. , и съществува ли  причинно-следствена връзка между него и настъпилия общественоопасен резултат – смъртта на пострадалия Р.. Отговорът и на двата въпроса е категорично положителен. Разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП задължава водачите на ППС да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Установи се, че в случая опасността за движението е възникнала от момента на пресичане на стоп-линията от велосипедиста, както и че в този момент подсъдимият с управлявания от него товарен автомобил се е намирал на отстояние 30,01 метра. Тук е от съществено значение следния извод на вещите лица, базиран на находките по делото и научно обоснован /отговор на 7-ма задача от Тройната АТЕ/:  Ако водачът на товарния автомобил „ГАЗ 53А” не е предприел маневра завой в ляво, не е навлизал с автомобила си в насрещната лента за движение, а е продължил движението си в лентата за движение по посока Дулово/т.е. в своята си лента/ , той е имал техническата възможност да предотврати удара с велосипедиста, понеже на линията на мястото на удара велосипедистът е бил вече отминал коридора на движение на товарния автомобил. Т.е. ако подс.Х. бе изпълнил предписанията на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП – да намали скоростта или да спре /или поне да предприеме действия по спиране – тъй като очевидно преди мястото на удара не би могъл да спре/, то не би настъпил удар между него и велосипеда. Като обаче не изпълнил вменените му задължения той сам се поставил в навъзможност да предотврати последвалия удар. За последния единствената причина е напълно неадекватната реакция на подсъдимия – вместо да предприеме намаляване скоростта и спиране, той отклонил управлявания от него автомобил вляво, навлязал по този начин в насрещната лента за движение и едва тогава предприел спиране – категорично доказателство за това са фиксираните в протокола за оглед следи. А съгласно чл.20 ал.2 ЗДвП при възникване на опасност той е бил длъжен да намали и започне спиране, а не да навлиза в насрещната лента. Затова и налице е нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП от страна на подсъдимия, което е в причинна връзка с настъпилия краен резултат – смъртта на Х. Р.. Това дава отговор и на възражението на защитника за наличие на случайно деяние по смисъла на чл.15 НК. Последното би било налице единствено и само тогава, когато подсъдимият направи всичко зависещо от него за преодоляване на възникнало на пътя препятствие – в случая да изпълни вменените му в задължение правила за движение,  и въпреки това настъпи общественоопасния резултат. Понастоящем обаче сме изправени пред неизпълнение на задълженията му като водач, предписани му от нормата на чл.20 ал.2 ЗДвП. Или както и ВС на РБ е посочил в Решение №1360/77г. но н.д. №1201/77г. ІІІ н.о. : „Когато са налице обстоятелства, сочещи на опасна пътна обстановка, водачите на ППС са длъжни да се съобразят с тях и да предприемат своевременни мерки за предотвратяване на произшествия. При неизпълнение на тези задължения те носят отговорност за настъпилите вредни последици и в случаите, когато пострадалият е попаднал в опасната зона за спиране на превозното средство”. Затова и като в крайна сметка е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия Х. /макар и приемайки един по-ранен момент на възникване на опасността за движението/ окръжният съд е приложил правилно закона – постановената присъда като краен резултат по отношение виновността на подсъдимия и нарушенията на правилата за движение по пътищата, се явява правилна и законосъобразна/като се държи сметка и за настоящото изложение/. Не е налице случайно деяние – както се спомена, поради което и жалбата на подсъдимия в тази й част е неоснователна. Неоснователна е тя и в частта си досежно твърдението, че велосипедистът се е движил в лявата част на улицата. Вещите лица дават отговор на въпроса защо приемат , че той се е движил в дясната част на улицата – основание за този извод им дава определеното място на удара, от което „връщат” назад велосипедиста и така определят и траекторията му на движение. В тази връзка твърди се от защитата, че не са взети под внимание показанията на подсъдимия и проведения с негово участие следствен експеримент. Не са – защото не отговарят на обективната действителност. Вещите лица са категорични /вкл. и при разпита си пред въззивната инстанция/ , че начинът на разположение на превозните средства такъв , какъвто го описва подсъдимият , е от научна гледна точка невъзможен – с оглед спирачни следи от товарния автомобил, скорост на движение на двете ППС и други фактори /подробно т.5 от допълнителната тройна АТЕ на досъдебното производство и разпита им пред Апелативен съд/. Именно поради това и няма защо да се дава вяра на обясненията на подсъдимия по отношение разположението на превозните средства – не защото се старае да преиначи истината, а защото възприятията му са крайно субективни, и не кореспондират по никакъв начин с обективните по делото дадености. Непонятно за настоящата инстанция остава и възражението на защитата, че АТЕ се е позовала на скица към огледа, а такава не съществува. Скица на местопроизшествието към протокола за оглед не е имало /и не фигурира в досъдебното производство/, поради това и водещият разследването е възложил на вещото лице Е.Ж. да изготви скица въз основа на данните от протокола за оглед. В изпълнение на тази първа задача от единичната АТЕ вещото лице е изготвило скицата – л.52 д.п. Втора мащабна скица е изготвена в рамките на тройната АТЕ. Други скици не съществуват по делото и не са били отправна точка при изготвяне на експертизите – това се установи и от разпита на вещото лице пред въззивния съд. Без опора в доказателствата по делото е и твърдението, че велосипедистът се е движил със скорост по-висока от приетата от вещите лица 18км/ч. Тази скорост експертите са определили таблично – въз основа и на доказателствата по делото /вкл. и свидетелски показания/ за начина на движение на велосипеда.

Ако има нещо основателно в жалбата, то е оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което се споменава само мимоходом в основната жалба. Несъмнено приетата от страна на съда правна квалификация е ответна както на фактите, така и на закона – правилно съдът е преценил, че е оказана помощ на пострадалото лице, което логично е довело и до прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – това по чл.343а ал.1 б.”б” НК, с произтичащите от това последици. Напълно се споделят съображенията на съда по отношение приетите от него за смекчаващи вината обстоятелства. Според настоящата инстанция приетите обаче като такива за отегчаващи  - грубо нарушение на правилата за движение и тежестта на настъпилите вредни последици, представляват елемент от обективната страна на деянието, и като такива не следва да се отчитат и втори път като отегчаващи обстоятелства. Все пак следва да се отбележи, че подсъдимият е наказван общо седем пъти /това е броят на наказателните постановления/ за нарушения на правилата за движение /справка  КАТ - л.166 д.п./, които обаче предвид наложените му наказания не са особено тежки, а и са извършени в периода 2002-2008г. Но дори и те да се вземат предвид като отегчаващо вината обстоятелство , то наказание в рамките на една година лишаване от свобода въззивният съд намира за завишено. Предвиденото от текста на чл.343а ал.1 б.”б” НК наказание е до четири години лишаване от свобода. Към изложеното , имащо значение за индивидуализацията на наказанието, като се прибави и твърде значителната  степен на съпричиняване във вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, то въззивният съд намира, че едно наказание от осем месеца лишаване от свобода в съчетание с определеното лишаване от правоуправление на МПС за срок от една година, напълно би довело до постигане целите на наказанието – както по отношение на личната, така и по отношение на генералната превенция. Разбира се както е приел и контролираният съд това следва да стане по пътя на условното осъждане – налице са материалноправните за това предпоставки , а и за постигане целите на наказанието не е необходимо то да бъде изтърпяно ефективно. В тази насока и атакуваната присъда следва да претърпи корекция – с намаляне наказанието на подсъдимия от 1 година лишаване от свобода на 8 месеца лишаване от свобода. За настоящия състав неприемлива се явява тезата на представителя на Апелативна прокуратура – не са налице нито многобройни, нито изключително смекчаващо вината обстоятелство, щото да обосноват разумното приложение на хипотезата на чл.55 НК. В тази връзка се споделят съображенията на Окръжния съд.

С оглед изложеното пък не се споделят направените в жалбата на частните обвинители възражения. Правилно подсъдимият е бил оправдан по отношение вменените му във вина нарушения на чл.21 ал.1 и чл.25 ал.1 ЗДвП – те не са в причинна връзка с престъпния резултат, поради което и подсъдимият не следва да отговаря за тях. И по отношение на този факт съдът е изложил съображения, които се споделят от настоящия съдебен състав и няма да се повтарят. Малко странно е формулираното отново в жалбата на частните обвинители искане на подсъдимия да бъде определено наказание над минималния размер , предвиден от закона – при положение че разпоредбата на чл.343а ал.1 б.”б” НК не предвижда специален минимум. То и сега е над минималния , който е три месеца лишаване от свобода - съгласно чл.39 ал.1 НК. Не се налага и връщане на делото за предявяване на ново обвинение , каквото искане се прави пред въззивния съд – единствено в правомощията на прокурора е да повдига и поддържа обвинения от общ характер, а и липсва процесуална възможност за връщане делото за прилагане закон за по-тежко наказуемо престъпление /до което неминуемо би се стигнало с разширяване обема от нарушени правила за движение/.

При извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения – което обуславя и невъзможността за връщане делото за ново разглеждане , в каквато пък насока са налични искания и от страна на защитата на подсъдимия, и от страна на повереника на частните обвинители.

В тежест на подсъдимия следва да бъдат възложени и сторените пред настоящата инстанция разноски за възнаграждение на вещите лица – общо в размер на 234,52 лева /двеста тридесет и четири лева и петдесет и две стотинки/.

Предвид изложеното, и като намира че са налице основания за изменение  на атакуваната присъда, на основание  чл.337 ал.1 т.1 НПК Варненският апелативен съд 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ИЗМЕНЯ присъда №17/04.07.2014г. по нохд №61/2014г. на Силистренски окръжен съд  в частта, в която на подс.А.С.Х. за престъпление по чл.343а ал.1 б.”б”  вр. чл.343 ал.1 б.”в” НК е наложено наказание една година лишаване от свобода , КАТО ГО НАМАЛЯ НА ОСЕМ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.

В останалата част потвърждава присъдата.

ОСЪЖДА подс.А.С.Х. да заплати сумата от 234,52 лева в полза на ВСС на РБ , по сметка на Апелативен съд-Варна.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок, считано от уведомлението на страните.

 

 

Председател :                                   Членове :