Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

Номер 246/28.09.    Година  2017                      Град Варна

 

Варненският апелативен съд                 Наказателно отделение

На двадесет и първи септември                 Година две хиляди и

                                                                        седемнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:            Росица Лолова

                            ЧЛЕНОВЕ:    Румяна Панталеева

Ангелина Лазарова

 

 

съдебен секретар Петранка Паскалева

прокурор Иван Тодоров

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 329 по описа на съда за 2017 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 40/09.06.2017 г. по НОХД № 359/17 г. на Окръжен съд Варна, с която, в производство по Глава двадесет и седма от НПК, подсъдимият А.В.А. е бил осъден по чл.248а, ал.3, вр.ал.1, вр.чл.58а, ал.4, вр.чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК на лишаване от свобода за срок от четири месеца, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок три години.

За да вземе това решение първоинстанционният съд е приел в съответствие с внесеното обвинение и самопризнанието на подсъдимия по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, че на 23.12.2015 г. в гр.Варна, като управител и представляващ „АТ-Токмет” ЕООД, с цел да получи кредит от „Уникредит Булбанк“ ЕАД, Варна, А. е представил неверни сведения в две удостоверения по чл.87, ал.6 от ДОПК, в които било вписано, че както той като физическо лице, така и представляваното от него юридическо лице, нямат задължения.

 

Въззивното производство е образувано по жалба на адвокат Н.Б.,***, като защитник на подсъдимия, поддържана в съдебно заседание, с която моли за оправдателна присъда с позоваване на чл.9, ал.2 от НК. Становището на представителя на въззивната прокуратура е, че присъдата на окръжния съд следва да се потвърди.

 

Въззивният съд, след като прецени доводите на страните и след цялостна служебна проверка на решението на основание чл.313 и чл.314 от НПК намери, че жалбата е неоснователна.

 

В съответствие с произтеклата диференцирана процедура, първоинстанционният съд е възприел фактите, твърдяни в обвинителния акт и признати от подсъдимия, които накратко са  следните:

През 2014 година търговското дружество „АТ-Токмет" ЕООД, собственост и представлявано от подсъдимия, сключило договор за банков кредит с „Уникредит Булбанк“ АД. На следващата година подсъдимият се консултирал със служителката С.Г. за получаване на още средства и му било предложено предоговаряне, за нуждите на което следвало да се представят редица документи, сред които и удостоверение за наличие или липса на задължения по чл.87 ал.6 от ДОПК – задължения към държавата.

Към м.септември 2015 г. органите по приходите в гр.Варна били установили и изисквали от подсъдимия и в лично качество, и като собственик на ЕООД, определени данъчни задължения.

На 23.12.2015 г. в офиса на банката в гр.Варна, ул."Петко Каравелов" № 1, подсъдимият подписал искане за промяна в условията на предходния си кредит и представил на служителя Д.С. изискваните в приложение документи. Сред тях били:

- удостоверение за наличие или липса на задължения по чл.87, ал.6 от ДОПК с изх.№ 030201500357283/11.12.2015 г. на името на дружество "АТ-Токмет" ЕООД, ЕИК 103884295, с посочен издател В.Ц.- орган по приходите при ТД НАП Варна, и

- удостоверение за наличие или липса на задължения по чл.87, ал.6 от ДОПК с изх.№030201500357285/11.12.2015 г. на името на А.В.А., ЕГН **********, с посочен същия издател.

И в двете удостоверения било отразено, че няма задължения към фиска.

При обработка на документите служителката В.Р. се усъмнила във вида на хартията, на която били напечатани двете удостоверения. Макар междувременно искането за рефинансиране да било одобрено и анексът сключен, респ. да бил предоставен заем в размер на 3400 лева на дружество, било подадено искане за проверка истинността на удостоверенията. Последната установила, че няма регистрирани искания с посочените в удостоверенията входящи номера, а служителката на НАП, сочена като издател - В.Ц., отрекла да е издавала, подписвала и подпечатвала инкриминираните документи.

 

За да допусне съкратеното съдебно следствие, съответно да възприеме фактологията по делото, първоинстанционният съд е разполагал със значителен обем безпротиворечиви, последователни и допълващи се писмени и гласни доказателства от досъдебното производство, както и становища в експертни заключения, на които се отдава и взетото процесуално решение, респ. липсата на спор между страните относно фактите.

Защитната теза по отношение на представените неистински удостоверения, развита и пред първоинстанционния съд, е че макар да са осъществени от обективна и субективна страна всички признаци на състава по чл.248а, ал.3, вр.ал.1 от НК, обществената опасност на деянието е явно незначителна и следва да се приеме наличие на хипотезата по чл.9, ал.2 от НК. В подкрепа се изтъква, че съществуването на задължения във връзка с данъци и осигурителни вноски не е абсолютна пречка за предоставяне на кредит от страна на банката, тъй като решението се взема след комплексна преценка на редица фактори, в случая с положителна тежест за подсъдимия – редовно погасяване на предходния кредит и дългогодишни безпроблемни отношения с банката по повод други кредити. Във въззивното производство се поддържа, че деянието е малозначително, защото липсват вредни последици, банката не е свалила доверието си от подсъдимия като неин клиент и отношенията, произтичащи от кредити, продължават и в последствие.

Така изложеното виждане не може да бъде споделено.

Твърдението на жалбоподателя, че с деянието не са причинени вреди, е ирелевантно, тъй като съставът по повдигнатото обвинение е на формално престъпление. Фактът, че въпреки стореното, отношенията между подсъдимия и банката са продължили, по никакъв начин не се отразява на обществената опасност на конкретното деяние. Тя не може да се определи като явно незначителна по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, предвид значимите негови характеристики. Подсъдимият не е подавал изобщо искания до компетентния орган за издаване на удостоверения по чл.87, ал.6 от ДОПК, нито е упълномощавал за това трето лице, т.е. съвсем съзнателно и очевидно планирано, той се е снабдил не с един, а с два на брой неистински официални документа, при това едновременно отразяващи и неверни обстоятелства. Като е съзнавал, че от една страна има задължения към държавата, а от друга – че този факт е от значение за вземането на решение, скривайки истината чрез съзнателното си възползване от резултатите на двукратно невярно документиране, подсъдимият е целял да мотивира банката нейното решение да бъде в негова облага. Аргументът, че две години по-късно, отново при налични задължения към бюджета, банката е рефинансирала предходния му кредит, не може да подкрепи защитната теза за по-ниска степен на обществена опасност на инкриминираното деяние, тъй като се касае за договорни отношения, при които съгласието от страна на банката очевидно се постига след комплексната преценка на множество фактори, но при всички случаи тя трябва да разполага с истинските сведения за действителното състояние на един кредитоискател, за да вземе решение първо дали изобщо да удовлетвори искането, а при положителен отговор – и в какъв размер да бъде отпуснат кредита.

 

Обстоятелствата, на които се позовава въззивната жалба, макар и по изложените съображения да не обслужват направеното с нея искане по съществото на решението – за оправдателна присъда, имат своето значение и са взети предвид от първоинстанционния съд в процеса на индивидуализация на санкцията. След като е съобразил императивните правила във връзка с реализирането на наказателната отговорност съобразно произтеклата диференцирана процедура, съдът е достигнал до правилния извод, че именно и поради твърдяното от защитата са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, съобразно които и най-лекото предвидено в закона наказание – а то е една година лишаване от свобода, би се оказало несъразмерно тежко и несъответно на извършеното, при което, в условията на възникналата конкуренция между разпоредбите на чл.58а, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК, съдът законосъобразно е приложил последния, като по-благоприятен за подсъдимия, при това с приложение и на разпоредбата в чл.55, ал.3 от НК.   

 

По изложените съображения и предвид липсата на служебно констатирани други, извън твърдените от жалбоподателя, основания за отмяна или изменение на присъдата, на основание чл.338 от НПК, съставът на Апелативния съд в гр.Варна

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 40/09.06.2017 г. по НОХД № 359/17 г. на Окръжен съд Варна.

 

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: