Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

Номер  7/13.01.           Година  2015                   Град Варна

 

Варненският апелативен съд                Наказателно отделение

На девети януари                 Година две хиляди и петнадесета

В публично заседание в следния състав:                  

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Павлина Димитрова  

                            ЧЛЕНОВЕ:    Румяна Панталеева

Станчо Савов

 

Съдебен секретар Г.Н.

Прокурор Станислав Андонов

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 347 по описа на съда за 2014 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 85/08.10.2014 г. по НОХД № 1011/14 г. на окръжния съд в град Варна, с която А.А.С. е бил признат за виновен и осъден по чл.199, ал.1, т.3, пр.2 и т.4, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.58а, ал.1 от НК на лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. За да вземе това решение, първоинстанционният съд е приел в пълно съответствие с внесеното обвинение, че през периода 07-25.02.2014 г. в с.Черковна, област Варна, в условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, подсъдимият е извършил грабеж, придружен със средна телесна повреда, от П.Д., на вещи и пари с обща равностойност 2800.20 лева.

 

Въззивната проверка се инициира с първоначална саморъчна жалба от С., съдържаща единствено искане за намаляване на наказанието, последвана от втора, в която заявява, че е невинен, и че друго лице е извършило престъплението, както и че е приел делото да се разгледа по реда на чл.370 и сл. от НПК по настояване на адвоката си. В първата инстанция подсъдимият е бил представляван от назначен служебно защитник, който пред въззивния съд е заменен, предвид твърденията във втората жалба и изричното желание на С.. Новият защитник – адвокат Н., пледира за намаляване на наказанието, което определя като твърде тежко и счита, че едва ли би постигнало в голяма степен целите на превенцията на закона. Становищата на повереника на частния обвинител и граждански ищец – адвокат Д., както и на представителя на въззивната прокуратура е, че не са налице основания за изменение или отмяна на присъдата, съответно на което те предлагат да бъде потвърдена.

 

Относимите към предмета на обвинението, респективно отговорността на подсъдимия, факти, отразени в обвинителния акт и признати от него по реда на чл.371, т.2 от НПК, накратко са следните:

Пострадалата П.Д. наемала случайни лица да й работят в с.Черковна, където живеела. Такъв работник при нея бил и свидетелят А.А., родственик на подсъдимия С., от когото последният разбрал, че тя разполага с пари, защото плащала добре, хранела и лично возела работниците си, както и че живеела сама. Наученото го подтикнало да вземе решение да я ограби.

Късно през нощта на 07.02.2014 г. подсъдимият С. влязъл в дома на свидетелката през прозореца на една от стаите, и след като тя се събудила, й поискал парите. Свидетелката му дала наличните си 25 лева, но той настоявал за още, същевременно опитал да свали златната гривна от ръката й. Последвало сдърпване, жертвата понесла удари, но успяла да отнеме от подсъдимия носената от него метална тръба и започнала да се защитава с нея, след което той напуснал къщата й. В резултат на нападението Д. получила травматични увреждания, които й причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

На 25.02.2014 г. подсъдимият влязъл повторно в дома на свидетелката Д., отново в късната нощ, пак през същия прозорец. Тя се събудила и видяла фигура на мъж с кол в ръце, който попитал къде са парите. Свидетелката показала портмонето си, където имало само 15 лева, и ядосан, подсъдимият я ударил с кола по главата, блъснал я на земята и този път успял да издърпа гривната, причинявайки с това изкълчване и счупване на ръката й, а от другата ръка смъкнал втора гривна. След първото нападение свидетелката си била набавила газов пистолет с патрони, които подсъдимият намерил и също взел, след което си тръгнал.

Така изложените факти се установяват без никакво противоречие от събрания на досъдебното производство доказателствен материал, което е било и основанието за първоинстанционния съд да постанови присъдата си въз основа само на самопризнанието на подсъдимия по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, без да събира доказателства за обстоятелствата по фактическото обвинение. В мотивите отделните факти от немалката по обем доказателствена наличност са изложени в последователност, като съпоставени и разгледани във взаимовръзка те не пораждат съмнение относно авторството на престъплението. Правният анализ на тези факти безспорно позволява законосъобразното извличане на признаците на престъпен състав по чл.199, ал.1, т.3, пр.2 и т.4, вр.чл.26, ал.1 от НК, с оглед нанесеното телесно увреждане при второто деяние, предходните осъждания на подсъдимия, и характеристиките на двете деяния, определящи второто от тях като продължение на предхождащото го както от обективна, така и от субективна страна, при което по делото не е възниквал спор по приложението на материалния закон.

 

Твърдението на жалбоподателя във втората му саморъчна въззивна жалба, че не е извършител на деянията, по същество в конкретното производство следва да бъде разглеждано като отказ от направеното признание по смисъла на чл.371, т.2 от НПК. То обаче не може да породи правни последици, тъй като съгласно обвързващата съдебна практика – ТР 1/2009 г., ВКС, ОСНК, подобно процесуално поведение е недопустимо. В точка 8.3. на тълкувателното решение е отбелязано изрично, че направеното от подсъдимия признание на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт може да бъде оттегляно само до настъпване на предпоставените от него и предвидени в закона правни последици, а именно – обявяването на съдебния акт по чл.372, ал.4 от НПК, по отношение на което в случая жалбата със съответните твърдения е последваща. Същевременно проверката не констатира нарушение на предвидените от законодателя правни норми, гарантиращи, че изявлението по чл.371, т.2 НПК е доброволно и отразява действителното отношение на подсъдимия към обвинението. То е направено в условията на публичност – в проведеното на 08.10.2014 г. открито съдебно заседание, в присъствието на законосъобразно назначения по правилата на ЗПП адвокат - защитник, представлявал жалбоподателя още от момента на първоначалното му привличане като обвиняем по делото, и след като съдът е разяснил правата на подсъдимия в наказателния процес, включително че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното самопризнание по смисъла на чл.371, т.2 от НПК ще се ползват при постановяване на присъдата, без да се събират други доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинението. Нищо от отразеното в целия съдебен протокол не поражда някакви съмнения, че подсъдимият не е разбирал процедурата, в рамките на която е било разгледано обвинението му, или че не е дал доброволно съгласието си за това. При липсата на констатирани нарушения на предвидения процесуален ред, самопризнанието на жалбоподателя С. законосъобразно е обосновало прилагане на правилата на диференцираната процедура, и процесуалният закон не предвижда оттеглянето му в по-нататъшния ход на наказателния процес. 

 

Оплакването за несправедливост на наложеното наказание също не може да бъде споделено.  

В първата жалба, поставяща въпроса за справедливостта, С. е поискал наказанието му да бъде намалено под минималния размер, тъй като е признал изцяло вината си. Защитникът му пледира пред въззивния съд за определяне на по-леко от наложеното наказание, тъй като окръжният съд е взел предвид само отегчаващите отговорността обстоятелства, а не е ценил смекчаващите – неговите самопризнания и съдействие за по-бързото приключване на делото.

За извършеното престъпление в специалната норма се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, в които граници съдът е наложил дванадесет години, а за изтърпяване е определил осем, след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК. В мотивите изрично е отбелязано, че не са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства – разбиране, което изцяло се споделя от въззивния съд, поради което и искането на жалбоподателя /който сам също не сочи такива/ за налагане на наказание под предвидения законов минимум, се явява необосновано и незаконосъобразно.

Отчетените в първостепенния съд конкретни обстоятелства, които действително имат значение за процеса на индивидуализация на наказанието са: като смекчаващо отговорността – тежко материално положение на подсъдимия, а като отегчаващи – упоритост при осъществяване на преследваната цел, насоченост на насилието към самотно живееща беззащитна жена, значителна обществена опасност на самия подсъдим, обусловена от множеството му предходни осъждания, невлияещи на квалификацията, фактът, че е подновил престъпната си дейност само няколко месеца след освобождаването му от затвора по изтърпяване на поредно наказание лишаване от свобода. Следва да се добави и вземе предвид като отегчаващо обстоятелство и наличието на два самостоятелни квалифициращи елемента в рамките на хипотезите по чл.199, ал.1 от НК.

Позоваването на самопризнанието по смисъла на чл.371, т.2 от НПК като самостоятелно основание за намаляване на наказанието извън законовата редукция, в качеството му и на смекчаващо отговорността обстоятелства, в случая е неправилно, както е отбелязано и в мотивите към проверявания съдебен акт, тъй като то е направено за първи път едва в съдебната фаза, след насрочване на делото по инициатива на съда за предварително изслушване. В хода на цялото досъдебното производство подсъдимият не е съдействал на разследването, нито е проявил критично отношение към обвинението, още по-малко съжаление за извършеното, тъй като макар и задържан непосредствено след довършване на продължаваното престъпление – на 25.02.2014 г., при налични още към онзи момент първоначално събрани уличаващи го доказателства, се е възползвал от правото си да не дава обяснения, а при всеки разпит е заявявал, че не се признава за виновен.

Налице е сериозен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, чиято тежест е значителна в сравнение с единствено противопоставеното им от окръжния съд материално положение на подсъдимия, като следва да се отбележи, че той все пак е имал къде да живее и работи, а по делото няма данни да е издържал или да се е грижил за други лица. Този превес правилно е обусловил налагане на наказание между средния и максималния размер на законовата санкция. Степента на обществена опасност на подсъдимия е силно завишена. Роден през 1986 г, към инкриминирания период на 28 години, той вече е бил многократно осъждан, като е започнал престъпната си дейност от 2004 г. До 2010 г. срещу него вече са били водени десет наказателни дела, приключили с осъдителни съдебни актове - за нанасяне на телесна повреда, за множество кражби, част от тях в условията на продължавано престъпление, за противозаконно отнемане на лек автомобил и за три грабежа, сред чиито квалифициращи елементи отново чл.26, но и предварително сговаряне. Една част от всички деяния са били в отношение на реална съвкупност, други в рецидив, в резултат на което по отношение на подсъдимия са били прилагани нормите на чл.23, чл.24 и чл.68, ал.1 от НК, и за времето от 2007 г. до 2013 г. той трикратно е бил в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода за различни периоди от време, като след всяко поредно освобождаване отново е започвал престъпен начин на живот.  Съвсем очевидно е, че до този момент по отношение на жалбоподателя не е постигнат нужния ефект на наказателната репресия, и необходимостта по отношение на него да се въздейства както поправително, така и предупредително възпиращо, за да му се отнеме възможността  да върши други престъпления, изцяло законосъобразно и справедливо е предопределила налагането на значителната по размер санкция, определена в първоинстанционния съд.  

 

 По изложените съображения и предвид липсата на служебно констатирани други основания за отмяна или изменение на присъдата, на основание чл.338 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна

 

Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 85/08.10.2014 г. по НОХД № 1011/14 г. на Окръжен съд Варна.

 

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: