Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 212

 

гр.Варна,     21.12.2015 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Първи състав на Наказателно отделение, в публично съдебно заседание на  двадесети ноември  две хиляди и петнадесета година в състав :

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

  ЧЛЕНОВЕ : ЖИВКА ДЕНЕВА

                         СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

                                     

 

при секретар С.Д.

и в присъствието на прокурор Пламен Костадинов

изслуша докладваното от съдия Янков внохд №356/2015г. на Варненски апелативен съд , и за да се произнесе взе предвид следното :

         

          Предмет на настоящата въззивна проверка е присъда №19/03.09.2015г. по нохд №78/2015г. на Търговищки окръжен съд , с която  подсъдимият К.К.А. е бил признат за виновен в това, че на 14.10.2013г. на главен път ПП 1-4 София-Варна км.199+500 в района на землището на с.Камбурово, общ.Омуртаг, при управление на МПС –  лек автомобил „Форд Мондео” с рег.№ В 5898 СМ нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20 ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на М.И. И. и средни телесни повреди на Г.С.И. – трайно затрудняване движението на снагата и разстройство на здравето, временно опасно за живота, и на С.В.И. – трайно затрудняване движението на долен ляв крайник, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр. 2  б.”б”  вр. чл.343 ал.4 вр. ал.1 НК и чл.54 НК му наложил наказание три години лишаване от свобода,  чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК било отложено за срок от три години. На основание чл.343г НК съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години. В тежест на подсъдимото лице са възложени и разноските по делото.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адвокати Т.К. и Л.В. в качеството им на защитници на подс.К.А., в която се прави възражение  за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Иска се от настоящата инстанция отмяна на обжалваната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде оправдан.

Постъпила е въззивна жалба и от адв.Г.Ш. в качеството му на повереник на частните обвинители Г.И. и С.И., в която жалба се развива довод за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Претендира се тяхното увеличаване.

В съдебно заседание жалбата на подсъдимия се поддържа изцяло от неговите защитници.

Жалбата на частните обвинители също се поддържа изцяло.

Представителят на Апелативна прокуратура счита жалбите за неоснователни, а постановената присъда – за правилна и законосъобразна, поради което моли нейното потвърждаване.

          Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК  извърши изцяло проверка правилността на атакуваната присъда и  като взе предвид жалбите, както и становищата на страните, констатира:

          Жалбата са неоснователни.

          Установено е от фактическа страна по делото следното:

           

Подсъдимият А. притежава свидетелство за правоуправление от 2009г. - категории “А, В и М” , не е наказван за нарушения по ЗДвП. На 14.10.2013г. рано сутринта той предприел пътуване от гр.София, където работел, към гр.Варна управлявайки л.а. „Форд Мондео“ с рег. № В 58 98 СМ, собственост на майка му. Около 8.00 часа А. приближавал разклона за с.Камбурово, община Омуртаг. В обратна на неговата посока се движел л.а. „Опел Вектра„  с рег. №  В 04 17 СР, управляван от св.Г.И., също правоспособен водач на МПС. Той пътувал от гр.Варна към гр.Велико Търново, като в колата с него пътували съпругата му М. И. и снаха му св.С.И.. Двете били седнали на задната седалка -  съпругата му зад него, а св.И. до нея. Водачите управлявали автомобилите си непосредствено преди катастрофата със скорост, съответно - подсъдимият с около 103км/ч , а св. Г.И.  със скорост от около 110 км/ч. Съгласно чл. 21 ал.1 от ЗДвП разрешената скорост в този участък и за двамата водачи била 90км/ч . Атмосферните  условия били  благоприятни - облачно, сухо време, с  лека мъгла, която обаче не препятствала видимостта. Пътното платно било  двупосочно, с по една лента за движение във всяка посока, сухо,  с едрозърнест гладък асфалт. В самия участък на транспортното произшествие  пътят  бил прав , с прекъсната  осева линия и лек наклон  - изкачване по посока Варна , т.е. изкачване за  л.а. „Форд“ и спускане за  л.а. „Опел“ . Ширината на пътното платно била общо 8 метра,  като от двете страни имало незатревени банкети -  и двата с ширина до канавката от 2 метра, а самата канавка била  с дълбочина 0.60см. Левият  банкет, т.е. попътния на св.Г.И., съобразно избраната в огледа посока на извършването му/ София - Варна/ , бил издигнат  на 10 см от нивото на пътя.  Движението било нормално, като и в двете посоки се движели МПС, а непосредствено зад подсъдимия А. на разстояние около 50 метра,  при запазване на  дистанцията, се движел лек автомобил също марка „Форд Мондео“, управляван от св.Н.Великов. Приближавайки  км 199 +500 по главен път ПП-І-4  подс. А.,  намирайки се на разстояние около 30 метра от мястото на удара внезапно  променил траекторията си на движение, пресичайки осевата линия и навлизайки в лентата за насрещно движение. В този момент лекият автомобил „Опел“ с водач св.И.  се намирал на разстояние  около 34 метра  от мястото на удара и се движел  по средата на  своето си пътно платно. В момента, в който автомобилът на подсъдимия   пресякъл  прекъснатата осева линия и станал опасност за св.И. , общата им опасна зона  позволяваща  избягване на ПТП, при  изчислените им скорости  от 103 км/ч за Форд и 110км/ч за Опел  е 196 метра, от които  съответно – 93метра – опасна зона на  л.а. „Форд“ и 103м опасна зона на л.а. „Опел“, а реално  съществуващото разстояние между тях било около  64 метра. Лекият автомобил „Форд” навлязъл в насрещната пътна лента  с не по-малко от 2/3 от ширината си, като моментът  на навлизането му в другата лента е бил непосредствено възприет от движещия се зад него свидетел Великов. Св. И. видял колата на подсъдимия право срещу себе си, но за времето с което разполагал - 1.1 секунди ,  могъл само да възприеме насрещно идващия автомобил и да реагира инстинктивно, което и направил като  натиснал спирачката и в същото време завил наляво. Поради краткото време, макар и задействана спирачната система, за 1.1 секунди колелата не успели да блокират,  поради което и  спирачна следа  не останала. В същото време подсъдимият А. от своя страна предприел действия по връщането  на автомобила в собствената му лента за движение, при което последвал челен удар между двете превозни средства - ударът настъпил  надлъжно на платното на 12.9 м преди  ОР 1  , а по ширина -  на площ  от 0-1 метър  вдясно от разделителната линия - т.е в дясната лента за движение по посока на движение на „Форд”, иначе казано – в лентата за движение на Форд. Вследствие сблъсъка л.а. „Опел“  продължил движението си напред и силно наляво, с ротация около вертикалната ос, в посока по часовниковата стрелка, в резултат на което напуснал  пътното платно и  останал в положението, фиксирано в огледния протокол – задната му част в канавката  и обърната към пътя предна част. Автомобилът „Форд“ продължил от своя страна движението си напред и съответно при ротация около вертикалната ос, в посока  на часовниковата стрелка , като  се завъртял на 180 градуса-почти на един  половин оборот и застанал  в насрещното платно, обратно на посоката  си на движение.   След удара св.Великов , който се движел непосредствено зад л.а. „Форд“  , подал сигнал на тел. 112, като в същото време опитал да помогне на пострадалите в „Опел“-а. Впоследствие на място пристигнали служители на полицията, на Противопожарната охрана, и също и медицински екипи, които откарали пострадалите до болнично заведение. Вследствие  удара, пътуващите в лек автомобил „ Опел” получили различни увреждания: - На М. И.  била причинена тежка, съчетана гръдна и коремна травми с натрошаване на ребра двустранно, с контузия на белия дроб, разкъсване на слезката и тънките черва , вследствие на което   се развил  тежък  травматично хеморагичен шок, което било и непосредствената  причина за смъртта й , която настъпила бързо -  два часа след ПТП, и  била неизбежна - предвид тежестта на получените наранявания, като  всички те са  следствие и в пряка причинна връзка с  претърпяното ПТП; - св.И. получил счупване на ІІ, ІІІ, ІV  и V ребра вдясно, затруднило движението на снагата му за повече от 30 дни и лезия на  дясното  белодробно крило  със събиране на  кръв и въздух , съставляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота ; -  На С.И. било причинено счупване на навикуларната кост  с луксация  на навикуло- кунейформената става на лявото ходило, което довело до затруднение  движението на левия крак за повече от 30 дни /  от 3 до 5 месеца/ , съставляващо  средна телесна повреда  по см на чл.129 от НК .

Подс.А. също получил увреждания, които не били тежки и след ПТП  излязъл от автомобила си  и изчакал идването на полицията.

 

При така установените факти правят се от защитата във въззивната жалба две основни възражения – за допуснато съществено процесуално нарушение от съда, както и за нарушение на закона /очевидно това се има предвид с въвеждане на твърдението , че „новото обвинение е несъставомерно”/. В допълнението  към жалбата са изложени съображения в подкрепа на тези две възражения, като се правят и други – противоречие в мотивите, липсата на конституиране на частните обвинители след изменение на обвинението, предубеденост на съда.  На всички тях ще спре вниманието си и въззивният съд.

По възражението за допуснато съществено процесуално нарушение от съда – съгласно жалбата и допълнението към нея то се изразява в това, че при повторното разглеждане на делото пред първостепенния съд е било допуснато и прието от съда изменение на обвинението, направено от прокурора по реда на чл.287 ал.1 НПК. Според защитата изменението на обвинението при повторно разглеждане на делото е процесуално недопустимо. В подкрепа на тази теза се сочат  решение №223/2014г. на ВКС по н.д. №550/14г. на ІІ н.о. , и решение №13/10г. на ВКС по н.д. №538/09г.  на І н.о. С подобно виждане настоящият съдебен състав ще си позволи да изрази несъгласие. Не защото посочените две решения нямат обвързваща за съдилищата сила /за разлика от тълкувателните/ , не защото и с тях не се изчерпва практиката на ВКС на РБ  - съществуват и решения в обратна насока,  те са посочени от първоинстанционния съд и няма да бъдат повтаряни. В тази връзка следва да се отбележи, че некоректни са твърденията на защитата, че цитираните от окръжния съд решения били извадени от контекста си. В тях се разискват други проблеми, като между другото се споменава, че изменение на обвинението при повторно разглеждане на делото е допустимо и възможно. С предложената от защитата теза въззивният съд изразява несъгласие, първо - защото липсва изрична законова забрана в тази насока, и второ – защото тя противоречи на поставените пред процесуалния закон задачи, формулирани в текста на чл.1 НПК. Първом за яснота обаче съдът счита за необходимо накратко да изложи процесуалното развитие на делото, а оттам и на обвинението. Първото първоинстанционно производство – нохд №83/2014г. на Търговищки окръжен съд е било образувано въз основа на обвинителен акт, с който по отношение на подс.А. е възведено обвинение за престъпление по чл.343 ал.ІІІ пр.второ б.”б” вр. ал.1 НК вследствие на извършено от него нарушение на чл.16 ал.1 т.1 ЗДП – нарушаване забраната за навлизане в насрещната лента за движение. Постановената осъдителна присъда №2/20.01.2015г. е била отменена с решение №67/16.04.2015г. по внохд №69/2015г. на Варненски апелативен съд, образувано по повод жалби на подсъдимия и частните обвинители, и делото върнато на Търговищки окръжен съд за ново разглеждане. След връщането му в окръжния съд е образувано ново /второ поред/ първоинстанционно съдебно производство – нохд №78/2015г. по описа на ТОС. При приключване на съдебното следствие, в съдебно заседание на 29.06.2015г. по реда на чл.287 ал.1 НПК прокурорът изменил обвинението – вменил е във вина на подсъдимия нарушение по чл.20 ал.1 ЗДП /не контролирал непрекъснато превозното средство, което управлявал и това довело до навлизането му в насрещната лента/ и квалифицирал това му поведение като престъпление по чл.343 ал.3 пр.второ б.”б” вр. чл.343 ал.4 вр. ал.1 НК. С определение съдът приел изменението на обвинението и отложил делото – с оглед изричното искане в тази насока на защитниците на подсъдимия. За да направи изменение на обвинението прокурорът бил провокиран от заключението на вещите лица по повторната автотехническа експертиза, назначена при повторното разглеждане на делото, според което ударът между двете превозни средства настъпил преимуществено в лентата за движение на л.а. „Форд” , управляван от подсъдимия. Обратното било прието от предходната експертиза с вещо лице инж.Жеков – назначена в хода на досъдебното производство, според която ударът бил настъпил в лентата за движение на л.а. „Опел”. Това обстоятелство залегнало и в обвинителния акт. Тук е мястото да се обърне внимание и на поставения от защитата въпрос – има ли нови факти по делото или не /поставен в отправения към съда укор от защитата в допълнението към въззивната жалба – л.28 от внохд №356/15г./. Няма спор, че експертизата не представлява доказателствено средство, още по-малко пък факт, за сметка на това пък е дейност , насочена към изясняване обстоятелствата по делото. Иначе казано прави интерпретация на фактите по делото, чията крайна цел е да доведе до изясняване на фактическите обстоятелства. В конкретния случай новата интерпретация на доказателствата /фактите/ по делото, сторена от повторната автотехническа експертиза, е дала друг отговор на въпроса за мястото на удара като фактическо обстоятелство, залегнало в обвинителния акт. А изменението на фактическите обстоятелства на деянието в обвинителния акт всякога е съществено изменение на обвинението – според т.2  от ТР №57/1984г. по н.д. №13/84 на ОСНК на ВС на РБ. Това е мотивирало и прокурора да предприеме изменение на обвинението. И като го е приел и продължил делото по новото обвинение, съдът не е допуснал процесуално нарушение. Това му действие е било продиктувано както от целите и задачите на процесуалния закон, залегнали както се спомена в разпоредбата на чл.1 НПК, така и от разпоредбата на чл.13 НПК, а не на последно място и от тази на чл.304 НПК. В тази връзка неуместен е отправения към съда укор за предубеденост – т.V от допълнението към въззивната жалба. Текстът на чл.304 НПК създава задължение за съда да оправдае подсъдимия само и единствено тогава, когато деянието не съставлява престъпление изобщо, а не когато не е престъпление по предявеното обвинение. В тази насока и практиката на върховния приложител на закона в държавата е трайна и последователна – все в този дух са решение №192/2011г. на ВКС по н.д. №1078/11г. на ІІІ н.о., решение  № 195 от 19.05.1997 г. на ВКС по н. д. № 656/1996 г., I н. о., решение №3/2001г. на ВКС по н.д.№682/2000г. на ІІ н.о. , решение № 452 от 7.11.2001 г. на ВКС по н. д. № 407/2001 г. на I н. о., решение №292/97г. на ВКС по н.д.№524/96г. на І н.о.  и много други. Отделно следва да се посочи и решение №313/97г. на ВКС по н.д. №201/97г. на ІІІ н.о. , във фокуса на което е поставен казус идентичен с настоящия, и в което решение касационният състав е подчертал следното : „Когато в съдебно заседание се съберат данни, че подсъдимият е допуснал нарушения на правилата за движение, за които не е имало предявено обвинение, съдът е длъжен, независимо от бездействието на прокурора, да прекрати съдебното производство и изпрати делото на прокуратурата. Недопустимо е в тези случаи да се постановява оправдателна присъда, понеже не е повдигнато и поддържано обвинение за тези нарушения”. Разбира се това решение е постановено при действието на отменения НПК, където хипотезата на изменение на обвинението бе уредена в текста на чл.285 НПК/който се различава от сега действащия чл.287/. Но ако тогава законът е задължавал съда да върне делото на прокурора, то сега – отново по аргумент от текста на чл.304 НПК, не само му дава възможност да приеме измененото от прокурора обвинение дори и при второто разглеждане на делото, но и нещо повече – според настоящия състав го задължава да направи това. Липсват за това каквито и да било законови забрани, отменени са дори и ограниченията наложени от по-старата редакция на чл.287 ал.1 НПК – в редакцията му обн. ДВ бр.86/2005г. Именно поради тези съображения въззивният съд счита, че направеното в тази връзка възражение от страна на защитата е неоснователно – с приемането на измененото от прокурора обвинение съдът не е допуснал процесуално нарушение. Не е проявил и предубеденост – спазил е закона. Друг е въпросът, че подсъдимият според настоящият състав е допуснал нарушение и на чл.16 ал.1 т.1 ЗДП, и на чл.20 ал.1 ЗДП, но да се развиват съображения в тази насока е безпредметно – доколкото обвинението е единствено и само за нарушение на чл.20 ал.1 ЗДП. 

Във втората част на жалбата се твърди несъставомерност на поведението на подсъдимия, т.е. възражението е за нарушение на закона , и в подкрепа на това твърдение са изложените /макар и малко хаотично/ доводи в точки ІІ и ІV от допълнението към въззивната жалба. Отговорът на поставените там въпроси предполага излагане механизма на произшествието, действията на двамата водачи /подсъдим и пострадал/, и изследване наличието на причинно-следствена връзка между тези действия и настъпилия общественоопасен резултат. По отношение механизма на пътнотранспортното произшествие и неговата динамика – обстоен отговор на тези въпроси е даден в заключението на вещите лица К. и У. по повторната автотехническа експертиза. Слабостите и непълнотите в заключението на първата експертиза са мотивирали съда да назначи повторна /съображенията на съда в тази връзка са изложени на л.85 от нохд №78/2015г. и няма да бъдат повтаряни/, в рамките на която тези неясноти са били преодолени. Въз основа на научно обоснованата интерпретация на обективните по делото факти и находки, отразени в протокола за оглед , скицата и албума към него, на деформациите и характеристиките на двата автомобила, повторната експертиза е установила мястото на удара, а оттам и цялостния механизъм на произшествето. По експертен път е установено, че мястото на удара спрямо платното е на 12,9м преди мерната линия /от ориентира/ и контактна площ от 0 до 1м вдясно от разделителната линия, като в момента на удара л.а. „Опел” е бил насочен от собствената си към насрещната лента за движение, а лекият автомобил „Форд” от насрещната за него лента към собствената си. Тук е важно да се акцентира върху изложеното от в.л. К. в с.з. от 29.06.2015г. /л.174 от нохд №78/15г. последните два реда и по-нататък/ : „Мястото на удара не е точка…Мястото на удара е зона, в която са разположени контактните точки между двете удрящи се повърхнини.Това не е точка, а зона. В нашия случай е зона приблизително от 2/3 от ширината на автомобила, каквато е показана навсякъде”. В случая контактната зона между двата автомобила се намира на 0 до 1м в дясната лента /в лентата за движение на „Форд”/  , което не означава че и автомобилът „Форд” се е намирал изцяло в своята си лента за движение. Разположението на двата автомобила напречно спрямо пътното платно е добре видимо на мащабните скици, приложени към експертизата, и особено на третата поред /л.155 от нохд/, от която става ясно, че голяма част от л.а. „Форд” към момента на удара все още се намира в насрещната лента. Това обстоятелство се изтъква дотолкова, доколкото да не се правят спекулации с твърдението, че водачът на л.а. „Форд” към момента на удара „се бил прибрал” в своята си лента за движение. Също по експертен път са установени и скоростите на двата автомобила, и в крайна сметка е даден обективен и обоснован отговор и на въпроса какъв е механизма на настъпилото произшествие : Лек автомобил „Форд” се е движил в посока от гр.София към гр.Варна със скорост на движение около 103км/ч. Опасната му зона на спиране при тази скорост е била около 93м. В същото време, но в обратна посока, се е движил лек автомобил „Опел Вектра” със скорост на движение около 110км/ч, като опасната му зона при тази скорост е била около 103м. В зоната на прав участък от пътя водачът на Форд е променил направлението си на движение, като е навлязъл в насрещната лента, и това е станало на около 30 м преди мястото на удара. Не е отчетена загуба на странична устойчивост, нито съществуват данни за внезапно възникнала техническа неизправност. След пълното навлизане в насрещната лента той е предприел промяна на посоката на движение чрез завъртане на волана надясно. Водачът на Опел е възприел движещия се срещу него лек автомобил Форд, както и момента на навлизането му в неговата лента. В момента на пресичане на разделителната линия от л.а. Форд  автомобилът Опел е бил на около 34м от мястото на удара. Същевременно времето за движение на Форд от пресичане на разделителната линия до момента на удара е от порядъка на 1,1 секунда, което е напълно недостатъчно за водача на Опел да задейства спирачната система и да спре преди мястото на удара. От своя страна този водач /на Опел/ също предприел промяна на направлението наляво спрямо собствената си посока. Вследствие тези действия на двамата водачи настъпил удар между двата автомобила в дясната лента /тази на Форд/ между челната дясна част на Опел и челната дясна част на Форд – по протежение на пътното платно на 12,9м от ориентира, а напречно – до 1м вдясно от разделителната линия , гледано по посока на Форд. Това е механизма на удара и нито по него, нито по фактите се възразява от страните. Въз основа на изложеното от вещите лица в хода на съдебно заседание, защитата прави два извода/посочени в допълнението към жалбата на л.30 от внохд №356/15г./, като укорява съда , че тълкувайки превратно заключението на вещите лица, не е стигнал и той до тях. Първият от тях е, че при движение на лек автомобил Опел с 90км/ч /разрешената за пътния участък/ и разстояние различно от 30м /от навлизането на Форд в насрещната лента до мястото на удара/ то не би настъпило съприкосновение между превозните средства. Този извод е неверен и не държи сметка на анализа на доказателствата , извършен от вещите лица, нито на заключението им, нито на отговорите на в.л. К. в с.з., който на въпроси и на защитата , и на съда /л.196 и следв. нохд №78/2015г./ неотклонно и нееднократно е заявявал, че  скоростта на Опел е без значение, защото и при скорост на движение за Опел 90 км/ч, и при такава от 110км/ч /установената по делото/ то пак би настъпил удар при положение, че водачът на Опел отклони автомобила наляво. И обратно – при движение и с двете скорости удар не би настъпил ако водачът на Опел се беше движил в дясната част на своята лента за движение. Очевидно е от изложеното, че скоростта на лек автомобил Опел не е в причинна връзка с настъпилия краен резултат, поради което твърденията на защитата са крайно неоснователни. Което пък означава, че е без значение дали разстоянието от 30 м е най-неблагоприятния вариант за водача на л.а. Форд – това отстояние според експертите е минимално възможното, от което подсъдимият е навлязъл в насрещната лента, и съответно въз основа на това разстояние е определена и скоростта на л.а. Опел. Последната както се спомена е без значение с оглед крайния резултат, поради което и без значение е откъде точно подсъдимият е навлязъл в насрещната лента. От значение е, че именно това навлизане  е първопричината за произшествието. Вторият извод , който се прави е, че дори и при скорост от 90км/ч завиването на волана наляво от св.Г.И.  би довело до удар, и че именно това действие на пострадалия е директната причина за настъпилото ПТП. И ако първото твърдение е невярно, то второто се явява вярно, но само в своята първа част. Затова и тук е мястото да се посочи отново какви са действията на двамата водачи и имат ли те връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Не е права защитата и да твърди, че посочените обстоятелства не били взети предвид от окръжния съд - фактическите действия на двамата водачи са изключително детайлно проследени в мотивите към присъдата, дадена им е и правна оценка, която настоящата инстанция споделя почти напълно, но доколкото се правят възражения в тази насока, то очевидно следва да бъдат повторени :

-подс.А. навлязъл в насрещната лента за движение , при това с не по-малко от 2/3 от ширината на автомобила си – при липса на техническа неизправност или външни сили/каквито нито се твърдят от подсъдимия, нито са установена от вещите лица, нито доказателства за такива се съдържат по делото/ следва да се приеме , че това се дължи на недостатъчен контрол от водача над автомобила. Т.е. този водач е нарушил правилото на чл.20 ал.1 ЗДП – не е контролирал непрекъснато пътното превозно средство, което управлявал. Въззивната инстанция продължава да смята, че е налице и нарушение на чл.16 ал.1 т.1 ЗДП /тук настоящият състав си позволява да изрази несъгласие с окръжния съд/, т.е. на забраната при две пътни ленти да се навлиза в насрещната лента за движение освен при изпреварване и заобикаляне – доколкото загубата на контрол е довело именно до навлизане в другата лента, то това се явява вторично нарушение, последица от първото. Така или иначе това нарушение е било спестено на подсъдимия при изменението на обвинението, и липсва каквато и да било възможност за корекция в тази насока – доколкото нормата на чл.343 НК е бланкетна, а и след изменението по реда на чл.287 НПК съществува едно единствено обвинение, по което съдът следва да се произнесе.

- пострадалият Г.И. като последица от навлизането на подсъдимия в неговата лента , пък отклонил своя автомобил наляво. Дали това е станало инстиктивно или не е без значение. Разпоредбата на чл.20 ал.2 ЗДП задължава водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. От доказателствата по делото се установява, че пострадалият е предприел спиране – в тази насока е заключението на съдебния медик Горанов по отношение размачкването на ходилата на И., и на техническата експертиза. С оглед крайно недостатъчното време в случая – 1,1 сек той обаче не е имал обективната възможност да спре преди мястото на удара, нещо повече – дори не е успяла да сработи спирачната система. Но задължението за намаляне скоростта и за спиране на първо място предполага оставане в собствената лента за движение , а не преминаване в насрещната. Защото ако в случая действията на И. се бяха ограничили до предприемане на намаляне на скоростта и спиране в собствената му лента, то не би настъпил удар между двете превозни средства – те биха се разминали. Затова той от своя страна е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.2 ЗДП.   Правилно и аргументирано е прието от съда, че в крайна сметка отклоняването на автомобил Опел наляво се дължи на субективните действия на водача И. – при отсъствие на каквито и да било технически причини единствено възможна е субективната. Напълно се споделят и съображенията на съда, че действията на И. се вместват в понятието спасителна маневра, но в случая тя е неправомерна, тъй като е предприето отклоняване на автомобила наляво. Необходимо условие за правомерността на една спасителна маневра е опасността да не може да бъде предотвратена по предвидените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП начини, а именно намаляване на скоростта или спиране на моторното превозно средство в собствената му лента на движение. А в случая безспорно е установено, че ако пострадалият не бе напуснал своята лента за движение то двете моторни превозни средства биха се разминали без съприкосновение между тях.

Изложеното не бива да оставя впечатление, че основната причина за произшествието са не напълно адекватните действия на св.И.. Напротив – тук е мястото да се подчертае, че и въззивната инстанция категорично е на мнение, че първопричината за настъпилото транспортно произшествие, а оттам и за последвалия общественоопасен резултат, са действията на подс.А. – загубата на контрол над автомобила и последвалото го навлизане в насрещната лента.  Приносът на пострадалия за това е сравнително незначителен , тъй като неговите действия се явяват вторична причина за резултата – те са последица от неправомерното поведение на подсъдимия. Поставя се в тази връзка въпрос от защитата /т.ІV от допълнението/ защо не е осъден и пострадалият – след като е прието от съда наличие на съпричиняване ? Отговорът на този абсурден въпрос е много прост и той е даден от първостепенния съд в мотивите към присъдата /л.261 нохд 78/15г./ , където е посочено : „Основният, значим по делото въпрос е за мястото на удара и следващият от него въпрос за пряката и непосредствена причина за станалото ПТП, обсъждана в аспекта на избраното от обвинението лице , чиято отговорност е ангажирана…” . Може би следва все пак да се обърне внимание на защитата, че съгласно разпоредбата на чл.127 т.3 от Конституцията на РБ единствено прокуратурата е тази, която привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер, и поради тази причина обвинителния акт поставя фактическата и правна рамка на наказателното производство. В хода на съдебната фаза на това производство съдът е длъжен да отговори на въпроса виновни ли са подсъдимите лица и в какво престъпление, а не да издирва , да привлича към отговорност и да наказва и лица , които не са предадени на съд. Това е и отговорът на въпроса, защо по внохд №29/2015г. на АС-Варна при сходна фактическа обстановка е постановена осъдителна присъда по отношение на другия водач – защото по отношение на него е възведено обвинение/пострадалата е починала вследствие произшествието/.

След като изключително детайлно окръжният съд е проследил действията на двамата водачи, посочил е кой от тях какви нарушения на ЗДП е допуснал, и кои от тази нарушения са в причинна връзка с настъпилия тежък резултат, то в крайна сметка правилно е квалифицирал извършеното от предадения на съд подсъдим А.  престъпление като такова по чл.343 ал.3 пр.второ б.”б” вр. ал.4 вр. ал.1 НК. По повод възражението на защитата за неправилната правна квалификация настоящата инстанция намира за достатъчно да цитира Постановление №1/1983г. на Пленума на ВС на РБ , което все още е актуално и е с обвързваща за съдилищата сила : „ т.4. е/ Относно квалифициращия признак причиняване на  средни или тежки телесни повреди или смърт на повече от едно лице се налага да се изясни : законодателят в чл.343 ал.3 НК /понастоящем ал.4/ е приел квалификация по ал.2 б.”б” на същия текст /сега ал.3 б.”б”/  и  когато при произшествието е причинена смърт на едно лице и телесни повреди /средни или тежки, или средни и тежки/ на други лица. Следователно приета е квалификация като за повече от един смъртен случай, а телесните повреди, т.е. по-леките престъпни резултати , се вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства при определяне на наказанието – чл.54, респ. чл.55 НК” .  И по-нататък, в диспозитива на постановлението : „т.4.е. При причиняване смърт на едно лице и телесни повреди на едно или повече лица квалификацията на деянието е по чл.343 ал.2 б.”б” НК /сега – чл.343 ал.3 б.”б” НК/ ”. Очевидно е от изложеното, че нормата на чл.343 ал.4 НК има пояснителен характер, а не самостоятелен санкционен, поради което и е без значение в крайна сметка дали престъплението ще бъде квалифицирано по ал.4 вр. ал.3 , или пък обратно – по ал.3 вр. ал.4 . Така или иначе както е указал и ВС на РБ правната квалификация е по чл.343 ал.3 б.”б” НК. С тези указания се е съобразил и първостепенният съд, тъй че не е налице нарушение на закона и в този смисъл.

В т.ІІІ от допълнението защитата съзира проблем и в липсата на ново конституиране на частните обвинители – след изменение на обвинението. Подобна хипотеза законът не предвижда. Молбата на частния обвинител се подава най-късно до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, след което съдът се произнася по нея по реда на чл.271 ал.6 НПК. Веднъж конституирани страните те не се нуждаят от ново такова – независимо от промяна в обвинението.

По жалбата на частните обвинители – тя е с единствено възражение явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Такава обаче не е налице. При определяне на размера на наказанията съдът се е съобразил с всички релевантни за това обстоятелства. Като смекчаващи вината са отчетени липсата на предходна  съдимост на подсъдимото лице, липсата на нарушения на правилата за движение, наличието само на един смъртен случай при предвидена наказуемост за повече от един – съгласно указанията посочени по-напред и дадени  в т.4 б.”е” на Постановление №1/1983г. на Пленума на ВС на РБ, както и наличното съпричиняване от страна на пострадалия И.. При изложените смекчаващи вината обстоятелства и при липсата на каквито и да било отегчаващи, то съдът логично и законосъобразно е определил наказанието лишаване от свобода на прага на предвидения от текста на чл.343 ал.3 б.”б” НК минимум – три години. Също така правилно и в съответствие със закона, при наличните за това материалноправни предпоставки , и мотивиран от целите на генералната и лична превенция , както и от младата възраст на А., съдът е отложил изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание с подходящ изпитателен срок – три години. Съобразен с изложените обстоятелства се явява и размера на определеното наказание лишаване от правоуправление – четири години. Двете кумулативно предвидени наказания в своята съвкупност и подходящ размер за всяко от тях са напълно в състояние да постигнат целите на закона. Поради което и не се налага тяхното увеличаване, нито пък отмяна на приложението на чл.66 НК. На това твърдо убеждение на настоящия състав не оказва влияние и разбирането му, че е налично и нарушение на чл.16 ал.1 т.1 ЗДП, тъй като то както се спомена е функция от това на чл.20 ал.1 ЗДП. Основният мотив на повереника на частните обвинители да иска увеличаване на наказанията е липсата на съпричиняване от страна на доверителя му– според него. За това вече бяха изложени съображения , но следва може би да се повтори, че и според въззивната инстанция съпричиняване от страна на пострадалия И. е налично – то се изразява в неправилно предприетото завиване наляво, при задължение за него изразяващо се единствено в намаляне скоростта и спиране. Което завиване наляво е и в причинна връзка с крайния резултат – в противен случай автомобилите биха се разминали. Което пък не води до отпадане отговорността на подсъдимия като основен причинител на произшествието.

Що се касае за твърденията на защитата, че първоинстанционният съд иззел функциите на въззивния тъй като излагал съображения по въззивната жалба, и по-специално – по направеното възражение за изменение на обвинението. Действително подобни съображения нямат място в мотивите към присъдата. Това обаче не би могло да бъде окачествено като нарушение – в крайна сметка съдът е сторил повече от изискващото се от него. Какви са изискванията към първостепенния съдебен акт е указано от разпоредбата на чл.301 НПК , и в случая те несъмнено са били спазени - изложените от съда мотиви са изключително детайлни и подробни. Включването в тях и на виждането на съда по отношение изменение на обвинението при повторно разглеждане на делото не ги опорочава по никакъв начин.

При извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения.

Предвид изложеното, и като намира че не са налице основания за отмяна и изменение  на атакуваната присъда, на основание  чл.338 НПК Варненският апелативен съд 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда №19/03.09.2015г. по нохд №78/2015г. на Търговищки окръжен съд.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок, считано от уведомлението на страните.

 

 

Председател :                                 Членове :