Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

 

Номер 24/17.02.          Година  2015                   Град Варна

 

 

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

 

Варненският апелативен съд                       Наказателно отделение

На шести февруари                      Година две хиляди и петнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:         Илия Пачолов

                            ЧЛЕНОВЕ:        Росица Лолова

Румяна Панталеева

 

съдебен секретар С.Д.

прокурор Стефка Якимова

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 379 по описа на съда за 2014 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивното производство е присъда № 73/07.11.2014 г. по НОХД № 277/14 г. на Окръжен съд гр.Разград, с която подсъдимият К.К.М. е бил признат за виновен и осъден по чл.343, ал.1, б.”в”, вр.чл.58а, ал.1, вр.чл.54 от НК на лишаване от свобода за две години, изпълнението на което, на основание чл.66, ал.1 от НК е било отложено за три години, а по чл.343г от НК е бил лишен от право да управлява МПС също за три години.

За да вземе това решение, първоинстанционният съд е приел в съответствие с внесеното обвинение, фактите, признати от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК, и го е осъдил за това, че на 20.11.2013 г. на път II-49 в землището на гр.Разград, при управление на лек автомобил „БМВ 316И” с рег.№ РР 8228 АР, е нарушил чл.20, ал.2 и чл.21, ал.2 от ЗДвП, с което по непредпазливост е причинил смъртта на Донка В. Станкова.

 

Въззивното производство се инициира с:

- протест от прокурора, който предлага увеличаване и на двете наказания,

- жалба от адвокат С.Ч.,***, за частното обвинение в лицето на децата на починалата пострадала, с искане за налагане на по-тежко по вид и размер наказание, като е изразено становище и че не следва да се прилага института на условното осъждане,

- жалба от адвокат Р.В.,***, защитник на подсъдимия, която съдържа оплакване, че не е доказана причинна връзка между допуснатите нарушения и причинения обществено опасен резултат, без обаче да се отправя искане за оправдателна присъда, а само за намаляване и на двете наказания.

В съдебно заседание прокурорът не поддържа протеста, като счита, че наложените наказания са справедливи и предлага присъдата да бъде потвърдена, адвокат В.З., АК Добрич, като процесуален представител на частните обвинители, поддържа въззивната им жалба, а адвокат В. уточнява, че оплакването на подсъдимия е единствено по отношение на справедливостта на присъдата и поддържа направените от негово име искания.

 

Относимите към престъпното поведение, респ. отговорността на подсъдимия, факти, изложени от държавното обвинение и възприети от съда в съответствие с правилата на произтеклата диференцирана процедура, накратко били следните:

Като правоспособен водач на лек автомобил „БМВ 316 И" с рег. № РР 82-28 АР, на 20.11.2013 г. около 19.30 часа, подсъдимият М. се движел по път II-49, в посока гр.Разград от към гр.Кубрат. На разклона за с.Раковски се разминал с друг автомобил и превключил на къси светлини. В условията на сух асфалтов път, нормални атмосферни условия, но намалена видимост, поради настъпилата тъмна част от денонощието, той приближавал централната автобусна спирка за с.Стражец с около 90 км/ч. На 400 м преди спирката бил поставен забранителен знак В 26, ограничаващ  максималната скорост на движение до 50 км/ч, чиято зона на действие била указана с допълнителна табела – 500 м. Навлизайки в участъка на действие на знака, подсъдимият не намалил скоростта си, като осъществявал движението в средната от трите еднопосочни пътни ленти в неговата част от платното.

По същото време от спирката, перпендикулярно и от дясно наляво спрямо подсъдимия, пешеходката Д.С. предприела пресичане на пътя. Участъкът бил тъмен и възможността тя да бъде забелязана се ограничавала в рамките на осветеното от фаровете на автомобила пространство. Подсъдимият възприел пешеходката едва на средата на пътя, непосредствено пред него, не успял да задейства спирачната система и последвал удар с предната дясна част на автомобила странично в ляво върху тялото й, което се прехвърлило по предния капак и панорамното стъкло, след което отхвръкнало напред на асфалта. Получените травми довели до смъртта на пешеходеца Д.С..

 

Така изложените факти се установяват без никакво противоречие от събрания на досъдебното производство доказателствен материал, което е било и основанието за първоинстанционния съд да постанови присъдата си въз основа само на самопризнанието на подсъдимия по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, без да събира доказателства за обстоятелствата по фактическото обвинение. Правният анализ на тези факти безспорно позволява законосъобразното извличане на признаците на престъпен състав по чл.343, ал.1, б.”в” от НК, с оглед причинената по непредпазливост смърт като резултат от нарушение на ограничителния режим на скоростта за движение в участъка на ПТП.

Автотехническата експертиза е установила, че непосредствено преди пътно-транспортното произшествие, автомобилът, управляван от подсъдимия М., се е движил със скорост 84.9 км/ч, както и, че при управление с допустимата скорост от 50 км/ч и при установеното отстояние от 112.2 м между автомобила и пешеходеца в момента, в който тя е започнала да пресича пътното платно, подсъдимият би могъл да я възприеме от 63 м, което разстояние се е осветявало от фаровете. И тъй като опасната зона за спиране в този случай би била 42.3 м, то би съществувала и техническата възможнос за предотвратяване на произшествието, защото пешеходецът не е попаднал на платното пред подсъдимия внезапно и неочаквано за него. Изненадата за подсъдимия е възникнала от несвоевременното й възприемане пред автомобила, защото се е движил при несъответствие на величината на скоростта и разстоянието на видимост. Късите светлини на фаровете са осветявали пространство преди мислената перпендикулярна линия на пресичане, а когато пешеходецът е бил възприет от водача, вече не е имало възможност да се намали скоростта, или спре, или да се извърши успешна спасителна маневра. Подсъдимият е бил длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да преустанови движението в осветеното пространство, ако се появи опасност, което в конкретния случай би се постигнало дори само при съблюдаване на максимално разрешената скорост, без необходимост от по-нататъшно намаляване на скоростта според допълнителните критерии в чл.20, ал.2 от ЗДвП. Подсъдимият М. обаче се е поставил виновно в положение да не може да възприеме пострадалата в осветеното пространство, а когато я е възприел, скоростта не му е давала възможност да избегне удара с пешеходеца.

Максимално разрешената скорост за движение в района на пътния инцидент е била 50 км/ч, сигнализирана с пътен знак В 26, и именно несъобразяването с това ограничение е довело до настъпването му, поради което допуснатото нарушение само на чл.21, ал.2 ЗДвП е безспорен факт, поради което за прецизността на въззивното решение по приложението на закона, осъждането и за нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП следва да бъде изключено по реда на изменението, в който смисъл е дългогодишната последователна и непротиворечива съдебна практика.

 

С всички иницииращи въззивното произвоство документи се спори по справедливостта на първоинстанционния съдебен акт.

Окръжният съд е индивидуализирал наказанието лишаване от свобода в размер на три години, което е между минималния и средния размер на предвидената в закона рамка от две до шест години. Това решение е обосновано, като са отчетени висока степен на обществена опасност на деянието и многократно налагани административни санкции по ЗДвП на подсъдимия за обстоятелства, отегчаващи неговата отговорност, на които са противопоставени чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни, семейното и социалното му положение, младата възраст, изказаното съжаление и фактът на съпричиняване от страна на пешеходеца.

В изготвения от окръжната прокуратура протест неправилно се твърди, че съдът не се е съобразил със значителното превишаване на максимално допустимата скорост на движение и допуснатите други нарушения. Следва да се отбележи повторно посоченото и по-горе, че подсъдимият е причинил общоопасния резултат единствено поради нарушаване на чл.21, ал.2 от ЗДвП, и никакви други нарушения, твърдяни в протеста, в случая не влияят на степента на неговата отговорност. Вярно е обаче, че е допуснато сериозно превишаване на максимално допустимата скорост – от 50 км/ч на 84.9 км/ч, при намалена видимост поради тъмнината и в района на автобусна спирка. Но именно чрез този факт се обосновава и по-високата степен на обществена опасност на деянието, която е отчетена като такава в мотивите.

В жалбата от адвокат Ч. не се сочат други конкретни обстоятелства, пряко свързани с предметното деяние, които да сочат на необходимост от завишаване на наказанията на подсъдимия. В пледоарията си адвокат З. се позовава на разбирането, че формата на деянието е самонадеяност. Доколкото теорията разграничава непредпазливостта като съзнавана и несъзнавана, първата от тях се определя като самонадеяност. Това разделение се обуславя от разпоредбата на чл.11, ал.3 от НК, която изрично бележи възможното различие във формата на вина, и от която е видно, че самонадеяността предполага деецът да предвижда настъпването на обществено опасния резултат, за какъвто извод на се налице факти по конкретното дело.

В жалбата на подсъдимия и пледоарията на адвокат В. пред въззивната инстанция се акцентира върху поведението на пострадалия пешеходец, като изключително допринесло за настъпилия резултат, и върху личността на подсъдимия, чиято обществена опасност е определена като ниска.

Становището на въззивния съд е, че в първата инстанция са взети предвид всички обстоятелства, на които се позовават и жалбите, и въз основа на тях са определени наказания, които не са нито несправедливо занижени, нито завишени, а са съответни на извършеното и на целите в чл.36 от НК. Правилно е да се приеме, че фактът на значителното превишаване на скоростта в конкретния пътен участък с неговите характеристики и времето на движение, заедно с налаганите предходни административни наказания отегчават отговорността на подсъдимия, а поведението на пострадалата, с което тя значително е допринесла за настъпването на пътния инцидент, ведно с чистото съдебно минало, положителната характеристика, трудовата заетост и наличието на малко дете, я смекчават. Съпричиняването е със сериозна тежест, защото пешеходецът е предприел пресичане на пътя на необозначено място, макар точно до спирката да е имало подлез, и в неосветен участък, в условията на нощна тъмнина, се е движил перпендикулярно на значителното по ширина трилентово пътно платно /само в едната посока/, без да отчете приближаващите и ясни за възприемане фарове на автомобила на подсъдимия, респ. високата му скорост на движение.

При съпоставката на всички отчетени обстоятелства, наказанието лишаване от свобода в размер на три години е справедливо, както и наказанието лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за същия срок. Съответно на инкриминираното престъпно поведение, тази комплексна санкция в достатъчна степен обслужва както генералната, така и специалната превенция, а намаляването на лишаването от свобода до две години е законова последица от произтеклото диференцирано производство, обусловило налагане на наказание в хипотезата на чл.58а, ал.1 от НК. При кумулативно предвидени наказания, адекватността на наказателната репресия следва да се преценява в светлината на тяхното комплексно въздействие, за това и при отчетените по брой, вид и тежест смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, така определените от първоинстанционния съд две наказания се допълват по начин, че да не допуснат нарушение на изискванията за съответност и справедливост, и не се налага да бъдат изменяни както по подадените жалби, така и служебно.

Липсват основания за изменение на присъдата и в частта на приложението на чл.66, ал.1 от НК. Преценката на окръжния съд, че за постигане целите на наказателната репресия и най-вече за поправянето на подсъдимия не се налага той да изтърпява ефективно наказанието лишаване от свобода, е правилна. Единствената несправедливост, която въззивният съд намира, е по отношение на размера на изпитателния срок, в която част изложените мотиви не се споделят, и по преценка на настоящия съдебен състав конкретните отегчаващи отговорността обстоятелства са налагали той да е максимално предвиденият, но такава ревизия в случая е недопустима, тъй като липсва съответно искане както в протеста на прокурора, така и в жалбата от частните обвинители.

 

С оглед всичко гореизложено, обжалваната присъда следва да бъде изменена само в частта, с която подсъдимият М. неправилно е осъден за извършено нарушение на правилата за движение и по чл.20, ал.2 от ЗДП, а в останалата си част следва да бъде потвърдена, поради което и на основание чл.337, ал.1, т.2 и чл.338 от НПК, настоящият състав на Варненския апелативен съд

 

Р     Е     Ш     И :

 

ИЗМЕНЯ  присъда № 73/07.11.2014 г. по НОХД № 277/14 г. на Окръжен съд Разград, като приема, че подсъдимият К.К.М. е извършил престъплението по чл.343, ал.1, б.”в” от НК поради нарушение само на чл.21, ал.2 от ЗДП.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

 

Решението подлежи на касационна проверка от Върховния касационен съд на Република България в петнадесет дневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: