Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260

05 декември 2016 год., гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Варненският  апелативен съд, наказателно отделение,

На 03 ноември 2016 година

 В публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО ЯНКОВ

 

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВКА ДЕНЕВА

 

СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

 

 Секретар: С.Д.

 Прокурор:СВЕТЛА КУРНОВСКА

като разгледа докладваното от съдия Колева ВЧНД № 391 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл.34, ал.1, вр.чл.20, ал.1-3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.

С Решение № 81/30.08.2016 г. по ЧНД № 319/2016 год. Окръжен съд-Добрич е признал Присъда № 33/Р от 12.02.2013г., постановена по дело № 3348/254/2011 от Окръжен съд Мангалия, както и съдебно решение № 806/Р от 02.10.2013г. по дело № 264/36/2013 на Апелативен съд Констанца - Румъния, влязло в сила на 02.10.2013г., с което на българския гражданин Х.С.С., роден на ***г. в гр.Пловдив, с ЕГН: **********,*** е наложена специална конфискация на сума в размер на 10 000 румънски леи /на осн. чл.66 от Извънредна правителствена наредба № 23/2008, във вр. с чл.118 ал.1 б.”б” и ал.2 от Наказателния  кодекс/, равностойни на 4 395,12 лева по курс на Българска Народна Банка към датата на постановяване на решението – 02.10.2013г., представляващи облага от извършени престъпления по чл.64 б.”а”, чл.64 б.”и”, чл.64 б.”к” и чл.64 б.”б” от Извънредна правителствена наредба № 23/2008.

 Недоволен от така постановеното решение, санкционираният гражданин Х.С. го обжалва в срок по реда на въззивното производство, като счита, че не са налице основания за признаване на решението на румънските власти, тъй като описаното в удостоверението поведение на жалбоподателя не съставлявало престъпление по българското законодателство. Според защитата се касае за промишлен улов на риба в румънската изключителна икономическа зона в Черно море, а не в нейните териториални води от български плавателен съд, снабден с разрешително за риболов от българските власти. Твърди се, че деянието е било извършено на територията на Румъния и съответно не е попадало в нейната юрисдикция. Оспорва се извода, че се касае за престъпление против околната среда, както е прието в атакуваното решение. Твърди се и изтекла давност за изпълнение на решението на румънските власти.

Навеждат се оплаквания за допуснати процесуални нарушения от румънските власти, оспорва се законосъобразността на постановеното Решение, което според защитата не е съобразено с правото на ЕС. Варненският апелативен съд е сезиран с искане за отмяна на атакуваното решение на ОС Добрич.

В съдебно заседание жалбоподателят поддържа жалбата на изложените в нея основания и отново аргументирано моли за отмяна на атакуваното решение.

 Представителят на Апелативна прокуратура Варна намира жалбата за неоснователна. Предлага обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно поради наличие на всички законови условия за признаване и допускане изпълнение на словенското решение за налагане на конфискация.

 Въззивната инстанция, след като обсъди събраните по делото доказателства, направените с жалбата оплаквания и становищата на страните, заявени пред настоящия съд, и след като извърши цялостна служебна проверка на решението, независимо от основанията посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната проверка по чл. 313 и чл. 314 НПК, намира жалбата за основателна.

 Ноторен факт е, че Република Румъния е държава – членка на Европейския съюз. Като такава същата се явява издаваща държава по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПИИРКОРНФС, тъй като видно от приложените в ЧНД 319/2016 г. по описа на Добричкия окръжен съд заверен препис от решение на Апелативен съд Констанца и удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214 ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции във връзка с чл. 4 от ЗПИИРКОРНФС посочената държава, чрез съответния си съдебен орган е постановила на 02.10.2013 г. решение № 806/Р, влязло в сила на 02.10.2013 г., с което на българския гражданин Х.С.С., роден на ***г. в гр.Пловдив, с ЕГН: **********,*** е наложена специална конфискация на сума в размер на 10 000 румънски леи /на осн. чл.66 от Извънредна правителствена наредба № 23/2008, във вр. с чл.118 ал.1 б.”б” и ал.2 от Наказателния  кодекс/, равностойни на 4 395,12 лева по курс на Българска Народна Банка към датата на постановяване на решението – 02.10.2013г. Изводите на Румънската държава за така осъщественото от жалбоподателя престъпление са направени с влязъл в сила правораздавателен акт, който не подлежи на съдебен контрол от страна на българския съд относно фактическата обстановка, при която е извършено нарушението.

При тези данни първоинстанционният съд е приел, че изпратеният от издаващата държава акт на Република Румъния, представлява решение за налагане на конфискация по смисъла на чл. 2, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС. ДОС обаче е бил затруднен да посочи конкретно коя от посочените в четири точки хипотези е изпълнена от представения за изпълнение румънски акт. И това затруднение не е случайно.

В настоящото производство безспорно българският съд следва да извърши единствено преценка дали са налице условията за признаване и изпълнение на решението на румънските съдебни власти. Направената положителна такава преценка от Добричкия окръжен съд обаче е неправилна и незаконосъобразна. На първо място следва да се посочи, че представеното Удостоверение за признаване на конфискация е непълно – то не съдържа информация относно съществени обстоятелства като описание на характера на отнетото имущество. Раздел т.1.2 на  удостоверението изобщо не е попълнен -

1.2. Съдът е решил, че имуществото (отбележете съответната(ите) клетка(и):

 i) е облага от престъпление или е равностойно на цялата стойност или на част от стойността на такава облага,

  ii) съставлява средство на такова престъпление,

 iii) подлежи на конфискация в резултат на прилагане в издаващата държава на разширени правомощия за конфискация, посочени в букви а), б) и в). Основанието на решението е, че съдът, на основание на конкретни факти, е напълно убеден, че въпросното имущество е било получено от:

 a) престъпни дейности на осъденото лице по време на период, предшестващ присъдата за съответното престъпление, което се счита за основателно от съда при обстоятелствата по конкретното дело,

 б) подобни престъпни дейности на осъденото лице по време на период, предшестващ присъдата за съответното престъпление, което се счита за основателно от съда при обстоятелствата по конкретното дело, или

  в) престъпна дейност на осъденото лице и е установено, че стойността на имуществото не отговаря на законния доход на това лице;

 iv) подлежи на конфискация по друга разпоредба, свързана с разширени правомощия за конфискация по законодателството на издаващата държава

 

Тази пълнота не е единствена в Удостоверението, тъй като в него липсва каквото й да е описание на престъплението(ята), довели до решението за конфискация, както по отношение на излагане на фактите, така и на характера и правна квалификация на престъплението(ята), довело(и) до решението за конфискация и приложимата законова разпоредба/кодекс, на основание на която/който е взето решението. Тези непълноти са били частично „запълнени” от ДОС чрез позоваване (макар и мълчаливо) на друго удостоверение – такова за признаване на финансова санкция, наложена със същия съдебен акт. ДОС е приел (очевидно отново въз основа на отразеното в другото удостоверение), че се касае за едно от престъпленията, посочени в чл.14, ал.2 от ЗПИИРКОРНФС, за които се допуска признаване и изпълнение на решението без да се извършва проверка за наличието на двойна наказуемост. Този извод на ДОС е необоснован. На първо място ДОС е приел, че се касае за престъпления против околната среда, включително незаконен трафик на застрашени животински видове и застрашени растителни видове и разновидности. Подобно отбелязване в удостоверението за признаване на конфискация не се съдържа. На следващо място, дори да се приеме позоваването на второто удостоверение – това за признаване на съдебните разноски, то не е достатъчно само твърдението на искащата държава, че се касае за престъпление от каталога по чл.14 ал.2 от закона, за да се изключи изискването за двойна наказуемост на деянието. Трябва да е налице и втората кумулативна предпоставка, уредена в същия текст - в издаващата държава тези престъпления да са наказуеми с лишаване от свобода с максимален размер не по-малко от три години. Подобно твърдение не се съдържа нито в удостоверението, нито в преводите на румънските съдебни акта. ДОС е следвало да изиска допълнително информация румънските власти преди да формира изводите си. Като не е сторил това е допуснал нарушение на закона, приемайки че не дължи изследване на въпроса за двойната наказуемост на деянието.

Затова и основателно е оплакването на защитата за липсва на отговор на оплакването, че поведението на въззивника не съставлява престъпление по НК на РБ. Въззивната инстанция изследва този въпрос единствена с оглед пълнота на настоящото решение, макар да приема, че е налице основание за отказ на искането за признаване и изпълнение на чуждото решение – поради непълнота на удостоверението и (за което ще стане реч по-долу) изтекла изпълнителска давност. Доводите на защитата относно това, че поведението на въззивника, изразяващо се в стопански риболов в изключителната икономическа зона на Румъния в Черно море с валидно разрешение за риболов, издадено от компетентните български власти, не съставлява престъпление по НК на РБ, се споделят изцяло от въззивната инстанция. Основателно е позоваването на Регламент (ЕО) № 2371/2002 г., който в чл.17 прогласява, че риболовните кораби на Общността имат равен достъп до водите и ресурсите във всички води на Общността, освен тези, посочени в параграф 2, при спазването на мерките, приети в съответствие с глава II.

         Алинея 2 на чл.17 Регламент (ЕО) № 2371/2002 г е предвидила възможността във водите, разположени на по-малко от 12 морски мили от основната линия и които са под техния суверенитет или юрисдикция, от 1 януари 2003 г. до 31 декември 2012 г. държавите-членки да ограничат риболова до риболовните кораби, опериращи обичайно в тези води с достъп от близките пристанища, без да се засягат режимите, приложими за общностните риболовни кораби, плаващи под флаговете на други държави-членки в рамките на съседски отношения, съществуващи между тези държави-членки и съобразно реда и условията, предвидени в приложение I, което определя за всяка държава-членка географските зони на крайбрежните води на други държави-членки, в които се извършват тези риболовни дейности както и видовете риби, за които те се отнасят. За България подобно специално разрешение не е било предвидено, което означава, че за корабите под флага на България е било забранено да извършват риболовна дейност единствено в зоната от 12 морски мили на Румъния. Настоящият казус не попада и в това ограничение. Затова и поведението на въззивника не може да бъде разглеждано като престъпление по смисъла на чл.240 от НК.

         Същевременно в преводите на съдебните решения на румънските власти се съдържат констатации за извършване на риболов с риболовни съоръжения с размери на окото под законоустановения минимум. Тези факти също не могат да обосноват инкриминация по НК на РБ. Подобно поведение би могло да съставлява единствено административно нарушение по Закона за рибарството и аквакултурите, но не и престъпление, още по-малко такова срещу околната среда.

         На трето място е налице още едно основание за отказ да се признае и изпълни румънското решение – това по чл.19, ал.1 т.3 от ЗПИИРКОРНФС. Касае се за изтекла изпълнителска давност по смисъла на чл.82, ал.1, т.5 от НК, приложима относно конфискацията. Решението на румънските съдебни органи, чието признаване и изпълнение се иска, е влязло в сила на 02.10.2013 г. От този момент е започнала да тече двегодишната давност, която е изтекла на 02.10.2015 г. Искането за признаване му е постъпило в ОС Добрич на 26.07.2016 г., като по делото липсват данни преди този момент да са били предприемани действия по неговото изпълнение, които биха могли да прекъснат давностния срок. Към настоящия момент е изтекла и абсолютната давност по смисъла на чл.82, ал.4 от НК. Същевременно е налице и втората кумулативно изискуема предпоставка по чл.19, ал.1 т.3 от специалния закон – деянието да е подсъдно на български съд. Всяко деяние, извършено от български гражданин попада в юрисдикцията на българските съдилища, затова и стореното от Х.С. подлежи на обсъждане в настоящата хипотеза.

Относно оплакването в жалбата, че решението на издаващата държава е незаконосъобразно поради допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалното право на ЕС. Както се посочи по-горе, в настоящото производство е недопустимо да се проверява обосноваността и законосъобразността на решението на издаващата държава, включително и относно това възражение на жалбоподателя. С оглед установения в Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. принцип за взаимно признаване на финансови санкции от държавите – членки на Европейския съюз българският съд е обвързан от извода на издаващата държава за извършено от жалбоподателя престъпление по смисъла на вътрешното й право. Българският съд не може да обсъжда правилността на чуждия съдебен акт, още по-малко да го отмени. Единствената преценка, която се извършва от българските съдебни власти, е дали са налице основанията за неговото признаване и изпълнение. Съгласно чл. 20, ал.4 от ЗПИИРКОРНФС влязлото в сила решение за конфискация или отнемане и основанията за неговото издаване подлежат на отмяна само от съд на издаващата държава в съответствие с националното законодателство на Република Румъния. Законът не признава такава компетентност на българския съд като орган на изпълняващата държава, поради което тезата на жалбоподателя, че издаденото решение на румънските съдебни власти е незаконосъобразно не подлежи на разглеждане по същество в настоящото производство.

Въз основа на изложеното по-горе настоящият състав на Варненския апелативен съд намира, че проверяваното решение на ДОС е неправилно и незаконосъобразно, тъй като налице основанията по чл.19, ал.1, т.1, т.3 и т.8 от ЗПИИРКОРНФС.

 

Мотивиран от горното и като намери обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно, на основание чл.20, ал.1-3, Варненският апелативен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 81/30.08.2016 г., постановено по ЧНД № 319/2016 год. от Окръжен съд-Добрич.

ОТКАЗВА да признае и да допусне изпълнение на Присъда № 33/Р от 12.02.2013г., постановена по дело № 3348/254/2011 от Окръжен съд Мангалия, както и съдебно решение № 806/Р от 02.10.2013г. по дело № 264/36/2013 на Апелативен съд Констанца - Румъния, влязло в сила на 02.10.2013г., с което на българския гражданин Х.С.С., роден на ***г. в гр.Пловдив, с ЕГН: **********,*** е наложена специална конфискация на сума в размер на 10 000 румънски леи.

Да се уведоми незабавно Окръжен съд, Мангалия, окръг Констанца, Република Румъния и Министерство на правосъдието на РБ за постановеното решение и основанията за отказ.

 

Решението е окончателно.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

2.