Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 42/11.03          Година  2016                  Град Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд                                   Наказателно отделение

На двадесет и девети януари                Година две хиляди и шестнадесета

В публично заседание в следния състав:

                      

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Лолова

                            ЧЛЕНОВЕ: Павлина Димитрова

Ангелина Лазарова

Секретар Г.Н.

Прокурор Иван Тодоров

като разгледа докладваното от съдия Лазарова

ВНОХД № 411 по описа на съда за 2015 г.,

за да се произнесе взе предвид:

 

Предмет на въззивна проверка е присъда № 82 по НОХД № 411/2015г. на Окръжен съд гр. Варна, постановена на 29.09.2015г., с която подсъдимият Т.С. бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343 ал. 3 предл. последно, б. „Б” вр. ал. 1 б. “В” от НК, за което по чл. 54 от НК му било наложено наказание лишаване от свобода за срок три години, отложено по чл. 66 ал. 1 от НК с изпитателен срок от пет години, като частично го оправдал да е извършил деянието в нарушение на чл. 21 ал. 1 от ЗДвП. Съдът постановил и наказание по чл. 343 Г от НК лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Съдът се разпоредил с веществено доказателство по делото. На подс. С. били възложени направените по делото разноски.

Въззивното производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия - адв. М. Р.. Счита се, че постановената присъда е необоснована, незаконосъобразна, постановена при допуснати съществени процесуални нарушения, а наложените наказания са явно несправедливи. В допълнителни съображения защитникът излага подробни аргументи – че не са налице нарушения по чл. 20 ал. 2 изр. 2 и чл. 119 от ЗДвП, допуснати от подсъдимия, а е налице случайно деяние, като внезапното и неправомерно пресичане на пострадалия пред л.а. е довело неизбежен удар в опасната зона за спиране на подсъдимия. Счита се, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, като от противоречивите, неясни и непълни мотиви не би могла да се изведе действителната му  воля. Защитникът счита, че неправилно е отказано преквалифицирането на извършеното по чл. 343 А от НК, а доказателствата за оказана от подсъдимия помощ на пострадалия са тълкувани превратно. Оспорва се и елемент от фактическата обстановка – мястото на удара и в този смисъл е обосновано доказателствено искане, частично уважено от съда. Заключението на изготвената допълнителна АТЕ също е оспорвано от защитниците. В хода на пренията след проведеното съдебно следствие и двамата защитника на подсъдимия поддържат жалбата. Всеки от тях излага аргументите си с искане за отмяна на постановената от ВОС присъда. Адв. М. Р. излага фактическата обстановка, която счита за установена, поставя акцент върху неправилното становище на съда относно мястото на удара с оглед липсата на убедителни и научно обосновани доказателства относно механизма на отделяне на частиците от стъкла и пластмасови детайли на л.а. Категорично оспорва констатациите на основната и допълнителна АТЕ и предлага на съда да не се съобразява с техните изводи. Поддържа аргументите си по жалбата, че не е налице нарушение на чл. 119 от ЗДвП доколкото пътеката не е била сигнализирана с пътен знак, за липсата на обективна виновност на водача при подобен инцидент, за неправомерното поведение на пострадалия, предприел пресичане в разрез с предписаното от закона, в опасната зона за спиране, като случилото се е деяние по чл. 15 от НК. Моли за съобразяване на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и връщане на делото на ВОС. В условията на алтернативност счита, че са налице достатъчно доказателства за приложение на чл. 343 А от НК и налагане на минималното възможно наказание, като допълнителното намира за явно несправедливо. Счита, че въззивната жалба на частните обвинители не следва да бъде уважена, тъй като не следва определящи да бъдат внушенията за ефективно наказване на всички водачи допуснали ПТП, още повече в случая причина за произшествието е единствено противоправното поведение на пострадалия. Защитникът адв. Б. Р. подчертава слабости и неточности на АТЕ и допълнителната АТЕ, обсъжда аргументите на първоинстанционния съд, довели до отхвърляне на правилата, регламентиращи правилното поведение на пострадалия. Счита, че нормата на чл. 119 от ЗДвП не е относима, казусът следва да се реши на базата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и с оглед на това, приетото от съда за внезапното стъпване от пострадалия на платното налага да се отчете опасната зона за спиране и подсъдимият да бъде оправдан.

Частните обвинители, участващи в производството чрез повереник – адв. С., също са останали недоволни от постановената присъда. Във въззивната им жалба се счита, че наказанието, което е наложено на подсъдимия е занижено. Иска се изменението на присъдата в частта на размера и начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В хода на пренията повереникът счита аргументите на защитата на подсъдимия за несъстоятелни, като не намира основание да се твърди неправомерно поведение от страна на пострадалия. Поддържа своята жалба и счита, че е време за по-строго прилагане на закона за конкретни нарушения в градски условия.

Прокурорът от въззивната прокуратура счита жалбите за неоснователни. Подробно разглежда и опровергава отправените към присъдата възражения от защитниците на подсъдимия. Счита, че включените в бланкетната норма нарушения по ЗДвП са правилно установени, че не са налице доказателства за преквалифициране на деянието по чл. 343 А от НК и моли присъдата да бъде потвърдена.

Подс. С. сочи, че случилото се е трагедия за семейството на пострадалия и за неговото. Заявява, че ударът е бил неизбежен и съжалява.

 

Настоящият състав на въззивната инстанция след пълна и задълбочена проверка в пределите по чл. 313 и чл. 314 от НПК на доказателствата по делото и възраженията на страните срещу присъдата счита следното:

І. По отношение възраженията за допуснати процесуални нарушения, съществено засегнали правата на подсъдимия.

И в жалбата, и в пренията пред същество в с.з. защитниците на подсъдимия намират, че са допуснати съществени процесуални нарушения в хода на съдебното производство при изготвяне на мотивите към присъдата – противоречия и неясноти, които не позволяват да се разбере действителната воля на съда. В подкрепа на възражението се сочи вътрешното противоречие в изложението на съда относно нарушението на чл. 119 от ЗДвП и аргументация отнесена към нарушение на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП. От друга страна с оглед приетото от съда, че появата на пешеходеца е била внезапно възникнала опасност от момента на предприемане на пресичането и при това ударът е бил неизбежен с всяка скорост над 19 км/ч, не е посочено какви действия е следвало да предприеме водачът, с каква скорост е следвало да се движи и защо. Липсва пълнота и в изводите, че пешеходецът не е допуснал нарушения, а само при правомерно заемане на пешеходната пътека би се ползвал от предоставеното от закона предимство.

Проверката по посочените възражения установи, че мотивите към присъдата имат съдържанието предписано по чл. 305 ал. 3 от НПК. Изложени са фактическите положения, които съдът приема, ведно с анализ на доказателствената основа. Налице са обсъждания на източниците – както по личната им стойност, така и във връзка с останалите, посочени са тези които съдът кредитира и защо. Коментирани са доказателствата от проведеното съдебно следствие. Представени са правните изводи по аргументите на всеки от защитниците, обосновано е редуцирането на посочените от обвинението конкретни нарушения на правилата за движение, разгледани са въпросите на наказанието.

Не се установява ограниченост, недостатъчност или груба вътрешна противоречивост на мотивите към разглежданата присъда, които да доведат до невъзможност да се изясни волята на съда, респ. да попречат на страните да получат правосъдие. Доколкото становището на съда по приложението на материалния закон, в това число и специалните норми, попълващи съдържанието на бланкетната норма на НК, е обвързано с обсъждането на доказателствата и тяхната правна оценка, в настоящото решение съставът на въззивната инстанция ще изложи подробните си съображения.

По въззивната жалба са посочени множество, необосновани според защитата, изводи във връзка с оценката на отделни доказателствени източници и връзката им с останалите. Настоящият състав не установи нарушение на правилата по чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК, следователно, формалната основа за изглеждане на вътрешното убеждение на съда е процесуално издържана. Оценъчната дейност на първоинстационния съд не е била съществено опорочена, поради което по така формулираната в мотивите фактическа и аналитична база е възможно пълноценно извършване на въззивната проверка с оглед конкретните възражения по съществото на взетите с присъдата решения.

 

ІІ. От фактическа страна.

Производството пред първоинстанционния съд протекло по реда на чл. 371 т. 1 от НПК само досежно непровеждане на разпит на конституираните като частни обвинители: наследниците на пострадалия – неговите деца, и майка. Останалите посочени в приложението на обвинителния акт свидетел, вещи лица са били изслушани непосредствено, като в хода на съдебното следствие били допуснати и други свидетели, приобщени били и писмени доказателства.

В изпълнение на правомощията си като втора първа инстанция съставът на въззивната инстанция допусна допълнителна АТЕ, приобщи заключението й и относимо писмено доказателство.

С оглед събраните по делото доказателства съставът намери за установени следните факти и обстоятелства:

В ранните сутрешни часове на 17.10.2014 година, подсъдимият С. пътувал с л.а.“Мерцедес Е 270“ с ДК№В 3071 НВ. Времето било сухо и ясно.

Около 05.25 часа подсъдимият се движил по бул.“Христо Смирненски“ в гр.Варна към бул.“Сливница“. По пътния участък нямало неравности, асфалтовото покритие било дребнозърнесто, платното – сухо и чисто. Двете платна на булеварда били отграничени едно от друго със затревен разделителен остров с ширина 2м и височина на бордюрите от двете страни от по 0.14м. Всяко платно имало по две пътни ленти. Пътният участък на бул.“Христо Смирненски“ бил осветен чрез монтирани електрически стълбове от двете страни на пътя.

В пътното платно, по което се движел подс. С. имало хоризонтална пътна маркировка М3 /единична прекъсната линия/, която разделяла двете пътни ленти. Ширината на всяка лента била по 3.40м.

Непосредствено преди зоната на кръстовището на бул.“Христо Смирненски“ с ул.“Тролейна“ пътното платно, по което се движел подсъдимия било разширено с трета пътна лента за завиващи в дясно по посока към Затвора-Варна. В двете посоки за движение преди и след кръстовището имало хоризонтална пътна маркировка М 8.2, обозначаваща съществуващите пешеходни пътеки.

Подсъдимият С., управлявайки автомобила си със скорост от 64 км/ч преминал през първата хоризонтална маркировка М 8.2, която се намирала преди десния завой по посока на сградата на затвора.

В същото време и в същия пътен участък се намирал пострадалия И. М.. Той вървял по банкета, вдясно спрямо посоката на движение на подсъдимия.  Пострадалият започнал да пресича пътното платно отдясно на ляво по пешеходната пътека, разположена след кръстовището на бул.“Хр.Смирненски“ и ул.“Тролейна“ по посока на бул.“Сливница“.

Подсъдимият възприел пешеходеца в момента на стъпването му на платното за движение. Пострадалият изминал по пътеката разстояние от 1.30м от десния бордюр. В тази зона настъпил удар между предната дясна част на бронята на автомобила на подсъдимия и горната трета на двете подбедрици на пострадалия М., на височина 0.37м от петите му. В момента на удара подсъдимият свил волана на л.а. вляво и активирал спирачната система. От силата на удара, тялото на пострадалия застанало върху дясната част на капака на двигателния отсег на автомобила. Главата му, в зоната на тилната област, се ударила в дясната част на предното панорамно стъкло. Тялото на пострадалия било носено върху предния капак на автомобила в процеса на задействане на спирачната система на автомобила и паднало вляво, върху затревения разделителен остров на 24.70м от мястото на удара, обърнато на лявата си страна, с глава сочеща към ул.“Тролейна“.

Подсъдимият С. свил волана на автомобила в дясно по посока на движението, продължавайки да натиска спирачния педал, като оставил спирачни следи върху платното за движение. Автомобилът преустановил движението си на 57, 2 м от средата на пешеходната пътека, по която пресичал пострадалия.

Подсъдимият излязъл, започнал да обикаля по пътя и да маха с ръце, спрял приближаващия се автомобил „Сеат Ибиза“ с ДК№ СА 6485 НМ, като поискал от водача – свид. Я.М., да се обади на Бърза помощ. Обяснил му „Блъснах човек на пътя и май го убих!”, показал му към разделителната ивица тялото на пострадалия. Свидетелят казал на подсъдимия да се обади на тел. 112, което и той направил. От своя страна и свид. М. подал сигнал за случилото се. Подс. С. събрал от платното маратонките и торбичката на пострадалия и ги поставил на разделителната ивица. На място пристигнал екип на „Спешна помощ“, като лекар констатирал смъртта на И. М..

В досъдебното производство били назначени три експертизи, заключенията по които били поддържани от вещите лица пред първоинстанционния съд.

Чрез СМЕ било установено, че при произшествието на пострадалия били причинени: -съчетана травма, изразяваща се в черепно-мозъчна травма /счупване на черепните кости вдясно тилно и по черепната основа, контузия на мозъка/; -травма на крайниците – двустранно симетрично счупване на голям и малък пищял на ляв и десен крак в горна трета на подбедрицата, на ниво 0.37м от петите, обширно охлузване по предновъншната повърхност на лявото бедро; -остра дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност – оток на мозъка и белите дробове, остро раздуване на белите дробове, общ кръвен застой на вътрешните органи.

Според заключението на СМЕ, причина за смъртта на пострадалия М.  е черепно-мозъчната травма със счупване на черепа и контузия на мозъка, довели до остра дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност от централен произход. Всички увреждания по пострадалия били получени чрез удари с или върху твърди тъпи предмети, причинени прижизнено. Според вещото лице, съвкупността на уврежданията отговаря да е получена при блъскане с л.а., с последващо падане на земята. В с.з. експертът е разяснил, че с оглед характера на уврежданията смъртта е настъпила в интервал минимум от 3 до5 минути.

АТЕ установява, че към момента на ПТП, лекият автомобил „Мерцедес Е 270“ с ДК№ В 3071 НВ бил технически изправен; -скоростта на движение на л.а., пресметната по оставените спирачни следи е 64 км/ч; -дължината на опасната зона за спиране при тази скорост е около 46.80м; -отдалечението на автомобила преди мястото на удара, когато за водача започва да настъпва опасността е било от 7.68 до 9.67 метра /в зависимост от посочените две величини за различна скорост на пешеходеца при изминаване на разстоянието по платното с оглед обясненията на подсъдимия, че пострадалият е бягал/. Установено е, че пострадалият попада в опасната зона за спиране на автомобила. В изложението на АТЕ вещото лице, съобразявайки отломките от л.а., намерени при огледа на местопроизшествието, е посочило, че мястото на удара е около средата на ширината на пешеходната пътека и на 1, 30м отляво на десния бордюр по посоката на движение на л.а., управляван от подсъдимия.

С оглед възраженията на защитата срещу приетото от вещото лице по АТЕ за мястото на удара, съставът на настоящата инстанция назначи допълнителна експертиза. С оглед задълбочаване на изследването в тази част на констатациите за ПТП, на вещото лице бе възложено да бъдат съобразени всички обекти – отломки от л.а. и вещи на пострадалия, като бъдат проведени изчисления, касаещи всеки обект, да бъде фиксирана изминатата от него траектория в детайлизирана скица, съответстваща и на установените при огледа основни елементи на пътната обстановка и разстоянията между тях.

Представеното заключение засяга пет обекта – три групи отломки, тялото на пострадалия и лекия автомобил, фиксирани при огледа, отчита гласните доказателства за разположението на вещите на пострадалия по пътното платно – преди преместването им от подсъдимия, както и оставените спирачни следи. Изложени са изводи за мястото на удара с оглед различните обекти – стъкла и пластмасови парчета от л.а., и в два варианта – при падане на отломката и при падане с последващо плъзгане и претълкулване. Изследваният въпрос е бил разгледан и чрез метод, отчитащ мястото, на което е било намерено тялото на пострадалия, ръста и позата му, отстоянието му от посочените ориентир и средата на пешеходната пътека, уточнената скорост на движение на л.а., като е формулиран и отговор за мястото на удара.

Вещото лице потвърди заключението си пред въззивната инстанция, отговори на поставените му въпроси, като посочи и източниците на специални знания, които е ползвал.

По делото е приобщена и Комплексна СМЕ и АТЕ, според чието заключение в момента на удара между пешеходеца и л.а., пострадалият бил в неподвижно състояние – изправен, стъпил с двата крака на земята. Първоначалният контакт на пострадалия  е с предна дясна броня на автомобила, получавайки симетрични счупвания на подбедриците. Следва падане на И. М. на капака на автомобила в дясната му част, удар с глава в предно панорамно стъкло в дясно, носене на тялото на предния капак на автомобила отдясно наляво. При промяна на посоката на движение на л.а., пострадалият паднал на разделителния затревен остров. Автомобилът предприел завиване надясно, като спрял след 1.85 м спирачни следи в дясната част на пътното платно. В с.з. пред първоинстанционния съд експертът съдебен медик е разяснил, отразеното и в заключението, че с оглед кръвонасяданията по задните части на подбедриците, първоначалният контакт е бил откъм гърба на пешеходеца.

Чрез СМЕ и протокол за химическа експертиза за определяне концентрацията на алкохол или друго упойващо вещество в кръвта се установило, че пострадалият и подсъдимият не са употребили алкохол.

Описаната фактическа обстановка се установява на съвкупността от  доказателства, съдържащи се в обясненията на подс. С. /частично/; показанията на свидетелите Я. М., включително приобщените от досъдебното производство, И.Г., С.Г., А.С.; показанията на поемните лица М. Г. и Д.Д.; заключенията на изготвените по делото АТЕ, СМЕ и комплексна експертизи,  писмените доказателства, приобщени на основание чл.283 от НПК. Определени факти и обстоятелства от показанията на свид. А.С. първоинстанционният съд обосновано е изключил от съвкупността. За формиране на фактическата обстановка са използвани относимите към предмета на доказване специални знания интерпретиращи писмените и гласните доказателства. В заключенията на основната и допълнителната АТЕ, СМЕ и комплексна експертизи се съдържат и данни, които разширяват обсега на информация за случилото се, без да имат пряко значение върху изясняване на механизма на произшествието и причинените с него увреждания на пострадалия.

С оглед възраженията на защитата се открояват три спорни елемента от значение за фактическото изясняване на произшествието – следва ли да бъде обсъждана хоризонталната метеорологична видимост, къде е мястото на удара и оказал ли е подсъдимия помощ на пострадалия.

1. Видно от приобщеното в хода на въззивното производство писмо на Директора на НИМХ филиал Варна – понятието „метеорологична видимост” означава най-голямото разстояние, по-далеч от което един абсолютно черен обект с големи ъглови размери, проектиращ се на фона на небето близо до хоризонта се слива с фона и става невидим. В тъмната част на денонощието и при сумрак тя се определя чрез наблюдение на 9 светлинни източника, разположени на стандартно определените разстояния от мястото на наблюдението.

Данните за съществуващата към момента на произшествието хоризонтална метеорологична видимост – 10 км, са съобразени с приобщеното в досъдебната фаза писмо на НИМХ филиал Варна. От друга страна, обаче, така определеното разстояние на специалната видимост няма отношение към видимостта, която подс. С. е имал по отношение на факторите от значение за пътната обстановка, в която е управлявал своя л.а. Метеорологичната видимост в тази част на денонощието е величина, измервана спрямо позиционирани светлинни източници, която не влияе пряко върху изводите по предмета на доказване по делото. При метеорологична видимост от 10 км, видимостта за един водач би могла да е намалена или ограничена в зависимост от конкретната пътна обстановка.

Поради изложеното и настоящият състав оцени като основателно възражението на защитата и не посочи сред фактическите си изводи установеното за разстоянието на метеорологична видимост.

Важните характеристики на видимостта за подсъдимия в качеството му водач на л.а., първоинстанционният съд е разгледал подробно в мотивите си. Липсвали са фактори, които да ограничават, намаляват, осуетяват видимостта към конкретния пътен участък. Движението е било в ясно и сухо време, без силен вятър, по прав път в добро състояние. Налично е било улично осветление, светлини на фаровете на л.а. Подробно са разгледани гласните доказателства относно реалната видимост в района на произшествието. Споделят се формулираните изводи и не следва да бъдат преповтаряни.

2. Установяването на мястото на удара е съществено значение. Поради конкретната доказателствена основа – липсват свидетели очевидци на произшествието, обясненията на подсъдимия са и средство за личната му защита, източници на относими факти са обективните следи по платното за движение, състоянието на пострадалия и л.а. след инцидента.

Следва да се отбележи, че относно времето на престояване на пешеходеца с два упорни крака на пътното платно, респ. обръщането му с гръб към л.а., и ширината на пешеходната пътека по делото не са налице данни. С оглед на което съставът съобразява само факта на позата на пострадалия, без да преценява хипотетични величини – всяка от които би довела до увеличаване на отстоянието на л.а. от пешеходеца, респ. би се влошило положението на подсъдимия. Приема се стандартния размер за ширина на пешеходна пътека, посочен от вещото лице – 3м.

Известно е от правилата на криминалистиката и наказателния процес, че резултатите от огледа се отразяват словесно в протокола, и с онагледяващи приложения – напр. чрез фотоснимки и графически /чрез скици, планове, схеми/. Изготвянето на скицата и фотоснимките са средства за закрепване и фиксация на обектите на огледа и техните признаци. Тези криминалистични способи постигат по-голяма обективност, пълнота и визуализация на произшествието. По скицата и снимките от ПТП могат да бъдат направени полезни сравнения и да се обосноват допълнителни изводи във всеки следващ етап на наказателното производство. Предвид единството и взаимното допълване на документите, изготвени от разследващия при огледа на конкретното произшествие, съдът приема, че замерванията на отделните разстояния до ориентирите са били от средата на пешеходната пътека – с оглед скицата към протокола за оглед. Този подход е обоснован от търсенето на обективност предвид липсата на съществуваща към момента на огледа информация за мястото на удара.

В мотивите на ВОС са били разгледани и внимателно обсъдени протоколите за оглед на местопроизшествие, за оглед на л.а.“Мерцедес Е 270“ с ДК№В 3071 НВ, фотоалбума, СМЕ за аутопсия в частта на отразеното при външния оглед на трупа на И. М., интерпретиращите ги заключения на АТЕ и на комплексната експертиза. Анализът на обективните находки при огледа на местопроизшествието, включително уврежданията по л.а., скоростта на движение, установена по намерените спирачни следи позволяват изграждането на несъмнени изводи.

Многократно коментирани по делото са отломките от л.а., намерени при огледа:

-черно парче от счупен пластмасов елемент и счупено парче от фар на МПС на 1.80м наляво и на 3.50м назад от първи по ред стълб в затревената зона – ориентир 1;

-черно парче от счупен детайл – на 2.80м наляво от ориентир 1 и точно срещу ориентир 1;

-два броя счупени стъкла от фар на МПС на 17.50м напред от ориентир 1 и на 1.50м от ориентир 1.

В заключението на основната АТЕ вещото лице е посочило, че счупените отломки от стъкла падат по посока на движението по т.нар.“балистична крива“, като първо приближение на тази крива е параболата. Изследването му позиционира мястото на удара, обвързано с разположението на първите отломки – обект №8 според скицата към протокол за оглед на ПТП, паднали най-близо до мястото, където са се счупили без екраниране в тялото на пострадалия. Съдът е счел заключението за обосновано, като съобразил и, че разположението на отломките по протежение на пътното платно следват установената посока на движение на л.а.“Мерцедес Е 270“. Не са били счетени за основателни исканията на защитата мястото на удара да се определи спрямо находка №10 на мястото, където автомобилът преустановява движението си.

Първоинстанционният съд е обобщил, че ударът между пострадалия и автомобила на подсъдимия е настъпил около средата на ширината на пешеходната пътека по дължината на пътното платно и на 1.30м от десния бордюр, определяема според местоположението на отломка №8.

С цел всестранност на изследването въззивната инстанция счете, че е необходимо всяка отломка от л.а. да бъде подложена на анализ, като се определи съответното място на удара. Чрез заключението на допълнителната експертиза се постигна необходимата пълнота и фактическа прецизност, проверени бяха различни версии за попадане на отломките на пътното платно.

Изяснено е, че при разрушаването на елементи от автомобил при произшествие, разположението на откъснатите с различна маса, е в зависимост от скоростта на движение, вида и годините в експлоатация, конструктивната якост на л.а., вида на удара. В процеса на развитие на произшествието се отделят различни по размери отломки от твърди и чупливи елементи на автомобила, които се отделят и падат на подлежащата повърхност, други остават между автомобила и тялото на пострадалия и впоследствие при промяна на взаимното им разположение падат на място, различно от онова на което биха попаднала при свободно падане. Първите са носители на скоростта на автомобила в момента на удара, а следващите макар и да са на по-голямо разстояние биха могли да бъдат носители на значително по-ниска скорост – при отделянето им при спиране на л.а.

Както в самото заключение, така и по време на изслушването в с.з., вещото лице посочи, че не е възможно да бъдат обхванати всички възможни варианти, строга математическа облицовка не може да покрие разнообразието на участниците в различните произшествия, респ. вида и размерите на отделените от автомобилите отломки.

С максималното възможно прецизиране – по всяка отломка и двата варианта на попадането й на пътното платно, вещото лице е определило различните места на удара.

Вещото лице номерирало за нуждите на допълнителната АТЕ отломките от л.а. с № 2, 4 и 7 – съответстващи на посочените по скицата към огледа с номера 8, 9 и 10. За пълнота в настоящите съображения ще бъдат посочени и двете номерации. Предвид изследването:

 – мястото на удара според първата находка, обект 2 /8/ – групираните в близост едно до друго парчета стъкло на фар и черен елемент: при пряко падане на място – ударът би бил осъществен в края на ширината на пешеходната пътека, а при падане, плъзгане и претълкулване, добавящо още около 25% от разстоянието на падане, - ударът би бил на 0, 198м преди ширината на пътеката.

- при отчитане местоположението на обект 4 /9/ - при пряко падане - ударът е бил на разстояние 4, 98м след средата на пътеката, равняващо се на 3, 48м от края на пътеката, а при падане, плъзгане и претълкулване – на 3, 302м след средата на пътеката – 1, 8 м от края й;

- при отчитане местоположението на обект 7 /10/ - група от два броя отломки от стъкла от фар, при пряко падане - ударът е бил на разстояние 22, 48 м след средата на пешеходната пътека, а при падане, плъзгане и претълкулване – на 20, 80м след средата на пешеходната пътека.

Безспорно е, че без категоричност относно механизма на отделяне на конкретните отломки от фар и пластмасови детайли, не би могло да се претендира прецизното – до сантиметри, посочване на мястото на удара. Видно е обаче, че то е в зоната на пешеходната пътека, обосновано от научния и експериментален подход на експертното изследване. Не се установяват основания за подкрепа на възраженията на защитата, тъй като:

Коефициентът на триене, още по-малко съпоставката с коефициентът за триене на гуми, в случая не би могъл да допринесе към изследването – предвид размерите на предметите, материалът от който са направени, динамиката на ситуацията и реално възможните разстояния, които са изминали в условия на плъзгане по асфалта.

Процентът 25%, относим към движението на предметите след падането им – действително намалява разстоянието спрямо средата на пешеходната пътека, но почива на обективни констатации в процеса на дългогодишната практика на вещото лице и други специалисти в областта. Касае се за усреднена величина, която покрива движение в крива на малки предмети с различна маса, за които би могла да се установи само началната скорост на отделилите се първи и мястото, на което са попаднали – при запазване на произшествието. /Навлизането на л.а. на свид. М. в началото на зоната на ПТП не би могла да промени разположението на интересуващите доказването отломки, предвид лентата, по която се е движил и изминатото от него разстояние в зоната./.

Непостижимо е изследване за всяка от отломките при прилагане на физичните закони, посочени от защитника М. Р. – тъй като не са били иззети като веществени доказателства, съответно не могат да бъдат измерени като маса и съпоставени с липсващите от л.а. – за да се прецизира мястото от което са били отделени. В сферата на предположенията би било приемането на скоростта им на движение – без да бъде отхвърлено екраниране, задържане в областта на конструктивния елемент, към който принадлежат, и в неизвестност за точната скорост на л.а. в момента, в който са паднали обектите 4 /9/ и 7 /10/, придружено с възможността да са се претъркулили незнаен брой пъти.

От друга страна защитата не оспорва разстоянието, изминато от пешеходеца по платното - 1, 3 м. Видно е обаче, че то е съобразено отново с мястото, което е намерена обсъжданата „първа” отломка – обект 2 /8/.

На следващо място – приложеният от експерта допълнителен метод за установяване на мястото на удара, изхождайки от мястото, на което е намерено тялото на пострадалия, установява, че в най-благоприятния за подсъдимия вариант – ударът е настъпил в края на ширината на пешеходната пътека. Съответстващо и на мястото, посочено при отчитане на отломки обект 2 /8/ - при прякото им падане на платното. /Разбира се, такъв механизъм на попадане на платното на „първите” отломки е невъзможен предвид относимата за тях скоростта на движение – равна на тази на л.а., 17,8 м/с, а с оглед значението на центъра на тежестта на тялото и относимите към метода на Appel елементи е допустимо известно отклонение/.

Не е възможно разположението на обект 2 /8/ и тялото на пострадалия, на позициите на които са били намерени при огледа, ако мястото на удара е посоченото при отчитане на отломките обект 7 /10/. Този извод е категоричен. Обект 4 /7/ също не би могъл да падне първи, тъй като обект 2 /8/ вече по-рано е попаднал на пътното платно.

Именно поради изложените съображения съдът прие, че мястото на удара е именно около средата на пешеходната пътека. Тази констатация е съобразена с преките обективни доказателства, приобщени чрез протокола за оглед, и експертното им изследване. Следва да бъдат отхвърлени посочените от допълнителната АТЕ други вероятни места на удара, като съображенията на вещото лице в тази част имат значение за процеса на проверка на доказателствата. Приемането на всяко друго място на удара би нарушило връзката между относимите доказателства, би осуетило изследването на предмета на доказване в целостта му.

С оглед процесуалната стойност на наличните източници – съдържащи и интерпретиращи необходимите и достатъчни факти и обстоятелства – СМЕ, АТЕ, гласните и писмените доказателства, проверени и кредитирани изцяло, съставът отхвърли исканата от защитата на подсъдимия повторна авто-техническа експертиза. Всяко следващо изследване би имало за основа същите източници, следователно би преповторило съществуващите научнообосновани констатации. Подлежащите на експертна оценка факти от значение за мястото на удара са получили своята максимална интерпретация, по която ведно с останалите източници на доказателства съставът преценява по съществото на делото.

        

3. Според защитата е налице фактическа основа да се твърди, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалия.

Проверката на съображенията на първоинстанционния съд установява, че са разгледани съществените обстоятелства, довели до отхвърлянето от фактическа страна на подобни действия. В допълнение към посоченото, съставът счита за необходимо да отчете следните факти:

Автомобилът, управляван от подсъдимия, е преустановил движението си на разстояние от 57, 2 м /от предната му ос/ от средата на пешеходната пътека, установено от допълнителната АТЕ. Подс. С. е включил аварийните светлини и слязъл от него. Поведението му е описано от свид. М. – обикалял по пътя, ръкомахал с ръце, бил превъзбуден и афектиран. Спирайки го, му казал, че е ударил човек и „май го убих”. Репликата, цитирана от свидетеля, изразява съществуващото у подсъдимия съмнение за фаталния край на пострадалия, но не и съзнание, че човекът е жив и се нуждае от помощ. Поради това и обясненията с обратен знак, депозирани от подс. С. в хода на производството, съставът не кредитира.

До този момент подс. С. не бил подал сигнал за случилото се и не потърсил спешна помощ за пострадалия. В разговора със служителката от Националната система 112 съобщил за пострадалия – „лежи, опитах се да го повдигна, не, просто, не знам…”. В хода на този разговор е получил инструкция от служителката да не пипа пострадалия.

Свид. М., подавайки сигнал на 112, е съобщил, че човекът не мърда, че е в поза, в която го вижда само в гръб. Тялото е било обърнато при идването на екипа на Спешна помощ в положението, фиксирано по направените фотоснимки към огледа.

На тази фактическа основа, при минималното време до настъпване на смъртта 3-5 минути, при възможно наблюдение само в гръб на тялото на пострадалия и подаването на сигнала опосредено от съвета на свид. М., не би могло да се обоснове извод, че подс. С. е знаел какво е действителното състояние на пострадалия и му е предоставил помощ. Причините, поради които не е предприел подобни действия са предполагаеми и не могат да бъдат обсъждани. Приближаването до пострадалия не покрива характеристиките за оказана помощ. /подобни факти са коментирани в съдебната практика, напр. Решение № 130/12.07.2010г. на ВКС, ІІІ н.о./.

 

За пълнота на фактическите изводи, съставът подчертава, че действително при изходните величини за движение на скоростта на л.а., липсата на съобразяване с преминаването през зона на пешеходни пътеки, отсъствието на проследяване на прилежащата платното зона и на адекватна реакция от подсъдимия в качеството му водач на л.а., ударът с пострадалия е бил неизбежен. Това е становището на подс. С. и в последната дума пред въззивната инстанция. Пострадалият не е бил възприет от подсъдимия в по-ранен момент от навлизането му на пътното платно по пешеходната пътека – в тази насока са и обясненията му и при подаване на сигнала до 112 – „Един човек излезе на улицата, тръгна да бяга пред колата”, това е заявил и на полицейските служители, посетили произшествието първи. Тези твърдения по същество съставът кредитира без да включва в аналитичната си дейност различните предполагаеми и вероятни причини за неизпълнение от подсъдимия на предписаното от закона поведение като водач на МПС.

 

При изследването на доказателствата, събрани по делото, както сами за себе си, така и съпоставени с останалите, и при отчитане на постъпилите възражения, съдът не установи други обстоятелства, които да налагат допълнителен анализ. Приобщените в ДП и двете съдебни фази доказателства позволяват пълноценно изясняване на фактическата основа с постигане на категорични отговори по значимите положения.

 

ІІІ. От правна страна.

С присъдата подс. Т.С. бил признат за виновен в това че  на 17.10.2014 год. в гр. Варна, при управление на МПС - лек автомобил „Мерцедес Е 270" CDI с ДК№ В 3071 НВ, нарушил правилата за движение - чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП и чл.119, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на И.Х. М., като деянието е извършено на пешеходна пътека. Съдът счел, че действайки по описания начин подсъдимият осъществил обективните и субективни признаци на състава по чл.343, ал.3, пр. последно, б."б" вр. ал.1, б.„в" от НК.

В съответствие с извода, че и при движение с допустимата за градски условия скорост престъпният резултат би настъпил съдът по чл. 304 от НПК оправдал подс. С. за допуснато нарушение по чл. 21 от ЗДвП. Не е подаден протест с искане за влошаване положението на подсъдимия чрез възстановяването на посочената норма в диспозитива на обвинението.

 

Правната преценка, постигната от първоинстанционния съд е оспорена пред настоящата инстанция – досежно неправилно прилагане на материалния закон с попълване на бланкетната норма с две изключващи общото им посочване норми на ЗДвП, липсата на престъпен състав, а наличието на случайно деяние  по чл. 15 от НК, неправомерното пресичане на пострадалия и в условията на алтернативност, е налице искане за преквалификация на извършеното по чл. 343 А от НК.

Възраженията на защитата са частично основателни, доколкото касаят преценката за нормите на специалния закон, с които не се е съобразил подсъдимия и в причинна връзка с това конкретно нарушение е настъпил престъпният резултат.

1. В т. 4 от ТР 28/84г. на ОСНК на ВС е дадено разрешение на въпроса за прилагането на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и нормите, които предвиждат частните случаи на конкретна пътна обстановка: при преминаване покрай спирка, спрял или току-що потеглящ от спирка автобус или тролейбус, при движение нощно време, преминаване през пешеходни пътеки, покрай животни и деца и др. Прието е, че в чл. 20 ал. 2 от ЗДвП са посочени най-обобщено изискванията към водачите на пътните превозни средства досежно режима на скоростта, които се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение. В допълнителни норми, към настоящия момент намиращи се в ЗДвП и в ППЗДвП, са избрани само някои от съдържащите се в основното правило за движение типични пътни обстановки, представляващи конкретен израз на условия за движение, при които те са налице или е възможно да се прояви действието на един отрицателно действащ фактор на безопасността на движението. Задълженията на водачите на пътните превозни средства по основното правило и по конкретните пътни обстановки са едни и същи и следователно, когато водачите не се движат със съобразена скорост и не вземат предписаните мерки при възникване на опасност, не нарушават едновременно основното правило и това по правилника. В тези случаи следва в диспозитива на обвинението да бъде посочена специалната норма.

При излагането на мотивите си по възраженията в този смисъл на защитниците, първоинстанционният съд е използвал едни и същи фактически положения отнесени към двете включени в диспозитива норми. При обосноваване на нарушението по чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП е посочил, че за подсъдимия не е съществувала обективна пречка да възприеме пешеходеца значително преди зоната на кръстовището и при възникване на внезапната опасност да е бил в състояние да намали или спре. В частта на аргументиране на допуснатото нарушение по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП – съдът е приел, че при доказаната добра видимост, подсъдимият е бил длъжен да наблюдава непрекъснато пътната обстановка и измененията в нея, включително и да възприеме насочването на пострадалия към пътното платно за пресичане в зоната на пешеходната пътека.

Появата на пешеходец на пътя би била фактор, относим към задълженията по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП ако предприетото пресичане не е на определено за това място. Тогава пешеходецът е препятствие/внезапна опасност за движението и водачът е длъжен да предприеме незабавно мерки за предпазването му, чрез намаляване на скоростта или спиране на управлявания от него автомобил. В случая обаче – съществуването на пешеходна пътека създава конкретна пътна обстановка, респ. налага прилагането на специалното правило по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП. При това обобщение, съставът съобрази и Решение № 259 от 18.05.2013 г. на ВКС по н. д. № 641/2013 г., III н. о., Решение № 278 от 9.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 638/2015 г., II н. о. За преценката при конкуренция между общото правило и специфичните пътни обстановки могат да бъдат отчетени и изводите по Решение № 242 от 11.06.2015г. на ВКС, ІІ н.о., Решение № 401 от 24.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1250/2015 г., III н. о.   

Нормата на чл. 119 ал. 1 от ЗДвП регламентира, че при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.

Според защитата на мястото не е налична пешеходна пътека, доколкото не е сигнализирана с вертикална маркировка – поставен пътен знак, съгласно т. 54 от пар. 6 от Допълнителните разпоредби. Видно е обаче, че такъв статут има и при необозначени с хоризонтална маркировка пътеки като особените случаи при кръстовища - продължението на тротоарите и банкетите. В тези случаи няма изобщо каквато и да е видима сигнализация на пътеките, но техният статут е уреден по силата на закона.

Следва да бъдат разграничени наличието на пътека от нейното сигнализиране с пътен знак /подобно разграничение е маркирано в Решение 58/03.02.11г. на ВКС, І н.о./. Задължението по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП възниква при съществуваща, тоест налична пътека, която може и да не бъде сигнализирана. Липсата на поставен пътен знак за обозначаване на пътеката не налага друга правна оценка, тъй като е налична хоризонтална пътна маркировка. По същия начин е регулирана и пешеходната пътека, през която подс. С. е преминал преди кръстовището, както и напречните две пътеки.

Счита се, че подс. С. не е имал задължение да намалява или спира преди пешеходната пътека при положение че не е заета от пешеходец, по нея не пребивава или не се движи такъв. Това становище не може да бъде споделено. Налице е предписанието по чл. 196 от ППЗДвП – „При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре, за да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци”. Не е направено разграничение на видовете пешеходни пътеки, практиката приема, че нормата гарантира всички видове пешеходни пътеки - маркирани и немаркирани, респ. сигнализирани или не с пътен знак. Бавното/с намалена скорост преминаване през пешеходните пътеки зависи от наличието/отсъствието на преминаващи пешеходци или от възможността да навлязат такива в очертанията на пешеходната пътека. Изискването за намаляване на скоростта има за цел да гарантира безопасността на пешеходците в очертанията на пешеходната пътека, но не и на пресичащите на значително разстояние от нея – съобразено и в ТР 28/84г. на ОСНК. Гаранции за пешеходците въвежда и чл. 102 от ППЗДвП – „При приближаване към кръстовище водачът на пътното превозно средство е длъжен да проявява необходимата предпазливост, за да може да намали скоростта или да спре, за да пропусне пътните превозни средства и пешеходците, които имат предимство за преминаване.”. Посочените норми не са включени в състава на обвинението, но са част от действащото право и се явяват задължителни за всеки водач. И в тях, и в нормата на чл. 119 ал. 1 от ЗДвП е използвана думата „приближаване” – относително разстояние, чиито конкретни размери са в зависимост от цялостната пътна обстановка. Изминавайки този отрязък от пътя, приближавайки се към специфичната част на пътя, водачът вече следва да е съобразил действията си с предписаните правила.

Според защитата от мотивите не става ясно с кои нормативни изисквания водачът не се е съобразил и какво е било дължимото му поведение, ако безопасната скорост е била 14-19 км/ч имал ли е водачът задължение  да се движи с такава, като се обобщава, че произшествието е било непредотвратимо.

Съставът подчертава, че без да се приема за обективна отговорността на водача, предстоящо навлизане и преминаване на човек през територията на пешеходна пътека, безусловно съдържа индиции за предвидима, опасност и налага движение с особена предпазливост, тъй като поначало в този участък от пътя се очаква движение на пешеходци, които имат предимство. /така и в Решение № 512 от 3.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2268/2011 г., III н. о., НК/. Доколкото подсъдимият е управлявал моторното превозно средство без да съобрази, че наближава пешеходна пътека и без да пропусне намиращия се на нея пешеходец да премине той е осъществил нарушение на чл. 119 ал. 1 от ЗДвП. За него е съществувало задължение при избирането на скоростта си за движение да избере такава, която му дава възможност да изпълни законовото си задължение. Движейки се с 64 км/ч, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието. /сходни фактически обстоятелства и по Решение № 270 от 12.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 769/2013 г., III н. о./. Съставомерното нарушение в случая не е такова по чл. 21 от ЗДвП. Но влиянието на скоростта на движение законодателят отчита в множество норми – сред които вече посочените чл. 119 от ЗДвП, чл. 102 и чл. 196 от ППЗДвП, като водачът в тези случаи не е обвързан с определени нормативно параметри на скоростта. Тя следва да е такава, която би позволила безпроблемното осъществяване на движението на всички участници в пътната обстановка.

Законодателят в ЗДвП е регламентирал защитата си върху сигурността на пешеходците, преминаващи през кръстовище, респ. на обозначена или необозначена пешеходна пътека или в близост до нея, която включва задължението у водачите да предприемат такова поведение на пътя, което да осигури безпрепятственото преминаване на пешеходците през кръстовището - Решение № 863 от 15.02.2006 г. на ВКС по н. д. № 364/2005 г., II н. о. Зоната на една пешеходна пътека е територия с потенциално съществуваща опасност от поява на пешеходци – в различна възраст, с различна скорост, поради което и съответства задължението за възприемане на прилежащата към нея територия. В практиката на върховните съдилища се приема, че е допуснато такова нарушение, дори в случаи, при които пешеходците са били не точно на пътеката, предоставяща им предимство пред МПС, а в близост до нея. Така например в Решение № 50/14.03.12г. на ВКС, ІІІ н.о., се приема, че е налице нарушение на задължението по чл. 119 от ЗдвП, като пешеходецът се е намирал в „по-широк параметър, използван за преминаване на пешеходците” – на около 4 м от пешеходната пътека.

От друга страна, в множество съдебни актове, включително и в посоченото от защитата ТР 28/84г. на ОСНК, е коментиран моментът на възникване на опасността. „Задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е на платното за движение, или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това. Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий - определена част от пътя.”. Това указание за съдилищата не касае само случаите по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, а се отнася към изследването на всяка опасна пътна ситуация и възможностите за предотвратяване на произшествие чрез адекватна реакция и намаляване на скоростта на движение и/или спиране. Поради това и в настоящият случай правилно първоинстанционният съд е преценил възможността за подс. С. да възприеме пострадалия много преди навлизането му в пътното платно в зоната на пешеходната пътека, отнесено именно към нарушението по чл. 119 от ЗДвП.

Действително ВОС е приел, че опасността е била внезапна и е възникнала в момента на започване на пресичането, едновременно със становището, че подсъдимият е могъл да отчете приближаването на пострадалия в далеч по-ранен момент. Основният правен проблем, значим в конкретния случай за правилното решаване на делото, е въпросът за началния момент, от който за подсъдимия е възникнало задължението да предприеме мерки за безопасност. За отговорността на водача на моторното превозно средство е релевантен моментът, когато пешеходецът е бил обективно видим с приближаването си към пътя и изразяващ намерението си да стъпи на пешеходната пътека, а не моментът, в който е предприел навлизане в лентата за движение на подсъдимия. Необходимостта от аварийно спиране или намаляване на скоростта не е възникнала при появата на пешеходеца в лентата за движение на подсъдимия, тъй като ударът вече е бил непредотвратим. Подс. С. е бил задължен да намали скоростта в много по-ранен момент – пресичайки първата пешеходна пътека, обвързано с правилото по чл. 196 от ППЗДвП, преминавайки през кръстовището – гарантирано с чл. 102 от ППЗДвП. При спазване на дължимото поведение, регулирането на величината на скоростта и непрекъснатото наблюдение върху пътя би позволило предотвратяването на престъпния резултат.

2. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. „Тя има динамично съдържание като може и стабилно да съществува или да възникне при известни обстоятелства, които водачът е длъжен да предвиди. Нейният интензитет също може да бъде различен. Водачът е длъжен да наблюдава всеобхватно пътната обстановка и нейното изменение, вкл. да си осигури и да не губи видимост към посоката, от която може да очаква непосредствено възникване на препятствие. Деянието на водача не може да се третира като случайно, защото опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране когато ударът е бил технически непредотвратим, а е в един предходен момент когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това”. /Р-645-2007-ІІІ н. о./. Изложените съображения са напълно относими и към разглежданите по настоящото производство проблеми.

ТР 28/1984г. на ОСНК разяснява, че по принцип чл. 15 от НК може да намери приложение при всички пътни обстановки, посочени в Закона за движение по пътищата и в правилника за неговото прилагане, ако са налице условия за това. „Когато водачът на пътното превозно средство е направил всичко зависещо от него и е изпълнил изискванията на закона и правилника и въпреки това са настъпили общественоопасни последици, той не следва да носи отговорност. Когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК”. С посоченото указание към правоприлагащите, както и с оглед цялостната практика по транспортните престъпления, съществуват няколко предпоставки за възникване на обстоятелството, изключващо вината за извършеното по чл. 15 от НК. Основната е – деецът да е имал напълно правомерно поведение, да е извършил всички необходими и задължаващи го действия, при което да не е бил длъжен и да не е могъл обективно да предвиди настъпването на общественоопасните последици, провокирани от другия участник в пътната обстановка. С оглед на гореизложените правни съображения, подс. С. не е имал такова поведение. Не е отчел рисковете в района, в който е преминавало движението, не е изпълнил задължението си да наблюдава пътната обстановка и да се движи със скорост, която би позволила да изпълни задължението по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП. Предприетото от него спиране е било след удара и на 57, 2 м от мястото му, при опасна зона за спиране около 46, 80м. При тези факти не е обосновано да се счита, че произшествието е случайно деяние по чл. 15 от НК.

3. Защитата намира, че правилото по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП касае правоотношение на предимство на правомерно пресичащ пешеходец пред МПС. Твърди се, че пострадалият е нарушил нормите на чл. 32. „(1) Преди да навлязат на платното за движение, пешеходците могат да сигнализират за намерението си чрез подаване на сигнал с ръка - лява или дясна ръка, изпъната нагоре или напречно на пътя.; (2) Сигналът по ал. 1 не освобождава пешеходците от задължението, преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение.”  

 

 

 

и чл. 120. (2) Когато пешеходец, стоящ на банкета или тротоара, сигнализира с ръка за намерението си да премине по пешеходната пътека, водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен, без да създава опасност за движението, да спре, за да пропусне пешеходеца.” от ЗДвП. Видно е, че сигналът за пресичане не е задължителен за пешеходците, а е поставен на тяхна преценка. Несериозно е да се претендира всеки пресичащ пътното платно на или извън определено за това място да подава сигнал с ръка, като в противен случай следва да търпи негативи. Неизпълнението на подобно действие не би могло да изключи виновността на водач на МПС увредил пешеходеца.

Счита се от защитата, че задължението по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП не може да бъде разглеждано без връзка със задълженията към пешеходците по чл. 113 ал. 1 от ЗДвП - „При пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила:

1. преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение;” и  

 

 

 

чл. 114 от ЗДвП На пешеходците е забранено: 1. да навлизат внезапно на платното за движение;”. Тезата има правно значение с оглед съображението за приложимост на чл. 15 от НК спрямо действията на подс. С., а и търсенето на принос от пострадалия към настъпване на резултата с оглед обема на ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Изложени бяха съображения относно необосноваността на прилагането на чл. 15 от НК. По отношение на съпричиняването на престъпния резултат, съдът счита следното:

В отсъствие на очевидци на случилото се, извън подс. С., който чрез обясненията си упражнява и правото си на защита, не съществува обективна основа за потвърждаване или отхвърляне на съмненията на защитата, че пострадалият не е изпълнил предписаните към него задължения.

Видно е обаче, че правилото по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП има своето задължаващо изискване водачът да се съобрази със зоната на пътеката още към момента на своето приближаване, а последващо и с движението по нея – без значение кой е пешеходец и с каква скорост преминава по пътеката. Подс. С. не го е сторил. Произшествието е настъпило поради решаващото му поведение на бездействие спрямо предписаните правила, поради което и без значение на скоростта на движение на пешеходеца той е бил в невъзможност да предотврати произшествието. При движение с нормалната скорост на пешеходец от 5 км/ч = 1, 39 м/с , за секундата, в която автомобил със скорост, равна на тази на подс. С., би изминал 17, 8 метра, пешеходецът би достигнал до приблизително същото място на удара – на 1, 39м от десния бюрдюр. При водач с поведението на подсъдимия – резултатът би настъпил отново.

Само нарушенията, които се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпването на общественоопасните последици имат значение при преценка има или няма принос пострадалия. Обемът на съпричиняване се определя след мотивирана и обоснована оценка на конкретно установените по делото нарушения, на тяхната тежест и значение, причинната връзка между поведението на всеки един и вредата. /Решение № 273 от 25.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 167/2010 г., II н. о., НК/. Съпричиняване от пострадалия по ТР 28/84г. на ОСНК би имало само ако се пресича на място, различно от пешеходна пътека. Видно е, че по настоящото производство фактите са различни, пострадалият е бил на пешеходна пътека и е бил гарантиран от предоставеното му от закона предимство пред л.а. на подсъдимия.

4. В условията на алтернативност се претендира от защитата приложението на чл. 343 А от НК, тъй като подс. С. извършил действия по оказване помощ на пострадалия.

Без да се поставя решаващо значение на законовия дефицит, обвързващ прилагането на чл. 343 А ал. 1 б. „Г” от НК само с чл. 343 ал. 2 /която има неотносимо към чл. 343 А от НК съдържание/, по настоящото производство не се установяват доказателства за подобно поведение на подсъдимия. При приетата от състава фактическа обстановка искането на защитата е необосновано. Но следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е смекчил наказателната отговорност на подсъдимия, съобразявайки действията му на местопроизшествието и подаването  на сигнал до Националната система 112.

В заключение съставът оцени, че подсъдимият е извършил деянието чрез проявено бездействие и по непредпазливост във формата на небрежност, като не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Нарушението по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП се явява в причинна връзка с престъпния резултат, което налага изменението на присъдата с приложението на закон за същото наказуемо престъпление и оправдаването на подс. С. за нарушение по чл.20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП. /по арг. от Решение № 52 от 22.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3071/2011 г., III н. о., НК/.

 

 

         ІV. По отношение на наложеното наказание.

         Постъпилите срещу присъдата жалби от частните обвинители и защитата на подсъдимия съдържат оплаквания за явна несправедливост на наложените на подс. С. наказания. Съответно - обвинителите претендират увеличаване на наказанието и постановяване на ефективното му изтърпяване, а защитата на подсъдимия аргументира намаляването на комплекса от санкции. Срещуположните искания на страните съдът счете за неоснователни по следните съображения:

         При определяне на наказанието съдът е приложил нормата на чл. 54 от НК, и след като е съобразил степента на обществена опасност на деянието и дееца, обстоятелствата от значение за отговорността е отмерил наказанието лишаване от свобода в размер на законовия минимум от три години, отложено при максимален изпитателен срок. Съответно с превеса на значението на предходните нарушения на правилата движение е определено и кумулативното наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от три години. В мотивите са изложени конкретни съображения в тази насока ведно с изводите на съда по принципите на законоустановеност и индивидуализация.

Съставът намира, че определените на подсъдимия наказания постигат баланс на значимите обстоятелства и целите на превенцията. Основанията за частичното оправдаване по допуснато нарушение по чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП не променя значението на виновно нарушеното правило по чл. 119 ал. 1 от ЗДвП, намиращо се в причинна връзка с престъпния резултат, и не обосновава занижаване на санкциите, тъй като е израз на прецизиране на материалния закон. Констатирано бе несъобразяването на подсъдимия и с други норми на ППЗДвП, обвързани с комплекса гаранции за защита на пешеходците, което само по себе си не може да повлияе върху съдържанието на обвинението, респ. на следващото се за извършеното наказание.

За справедливостта преобладаващо значение има задачата за поправяне на дееца при връзка с генералната превенция, като във всеки конкретен случай следва да бъдат преценени тежестта на деянието и личната опасност на дееца. Поради това становището на повереника, че ангажирайки отговорността на подс. С. съдът следва да отговори на общите очаквания за строги наказания за пътни произшествие в градски условия, не е в съответствие с нормата, духа и основните начала на наказателния закон. Обстоятелството, че деянието е извършено на пешеходна пътека, респ. в градски условия, е отчетено от законодателя с оглед включването на такова деяние сред по-тежко наказуемите за този вид престъпления. Очакваната от обществото адекватна наказателна политика не може да се отъждествява само с ефективно лишаване от свобода. /така напр. в Решение 219/27.01.2015г. на ВКС, ІІІ н.о./. Когато са налице множество положителни характеристики на личността, гарантиращи протичането на поправително-превъзпитателния процес и без изолиране на дееца от обществото, и са налице останалите предпоставки по чл. 66 ал. 1 от НК, наказанието лишаване от свобода следва да бъде отложено. Отлагането при съответен изпитателен срок ведно с разясняване на възможността от привеждане на наказанието при следваща престъпна проява, е израз на обоснованото разбиране на законодателя към личности с по-ниска степен на обществена опасност да понесат наказанието в по-благоприятна среда и запазване на широк кръг от връзки за ресоциализация.

При отчитане на правилото по чл. 57 ал. 2 от НК, съставът счете, че в съвкупността си наказанията лишаване от свобода и от право да се управлява МПС – в определените съответни размери, постигат необходимите и достатъчни, гарантиращи постигането на специалната и обща превенции цели. Поправянето на подсъдимия и превъзпитаването му към спазване на установения в страната правов ред ведно с очакваното от обществото предупредително и възпиращо въздействие на наказанието са постижими в пълнота.

V. По отношение на разноските.

В хода въззивното производство пред настоящия състав са били направени разноски в размер на 336 лв. във връзка с изготвянето и представянето на заключение по допълнителна АТЕ, относимо към обвинението на подс. С..

На основание чл. 189 ал. 3 от НПК, предвид признаването му за виновен, подсъдимият следва да заплати сторените по делото разноски.

 

При служебната проверка на присъдата не се установиха други основания за отменяване или изменяване.

По изложените съображения и на основание чл. 337 ал. 1 т. 2 от НПК и чл. 338 от НПК, въззивният съд

 

р е ш и :

 

         Изменя присъда № 82 от 29.09.2015 г., на Окръжен съд - гр. Варна, постановена по НОХД № 411/2015 г., по описа на съда, като:

ПРИЛАГА ЗАКОН ЗА СЪЩОТО НАКАЗУЕМО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ В ЧАСТТА, с която подсъдимият Т.А.С. е признат за виновен да е извършил деянието по чл. 343 ал. ал. 3 предл. последно б. „Б” вр. ал. 1  б. В от НК при нарушение на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП, като го признава за невинен и оправдава в тази част на обвинението. 

         Потвърждава присъдата в останалата част.

 

ОСЪЖДА подс. С. да заплати направените по делото разноски в размер на 336 лв. в полза на ВСС по сметка на Апелативен съд гр. Варна.

 

         Решението подлежи на обжалване в петнадесетдневен срок от връчването на съобщението за изготвянето му по чл. 340 ал. 2 от НПК по реда на глава ХХІІІ от НПК пред ВКС на Р България.

 

 

председател :                                   членове :