Р Е Ш Е Н И Е

 

197

 

гр.Варна, 18.07.2017 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно заседание на  двадесет и девети юни две хиляди и седемнадесета година в състав :

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

               ЧЛЕНОВЕ : ПАВЛИНА ДИМИТРОВА

                                   СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

 

                                     

 

при секретар Г.Н.

и в присъствието на прокурор Светла Курновска

изслуша докладваното от съдия Янков внохд №431/2016г. на ВАС

и за да се произнесе взе предвид следното :

         

         

Предмет на настоящата въззивна проверка /втора поред в рамките на това наказателно производство/ е присъда №76/19.09.2016г. по нохд №97/2016г. на Варненски окръжен съд , с която  подсъдимият П.С.С. е бил признат за виновен в това, че на 21.11.2014г. в гр.Варна, при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи – дамска чанта от изкуствена кожа, дамско портмоне от изкуствена кожа, съдържащо сумата от 55.00 лв.; клиентски карти, дамско портмоне от изкуствена кожа, съдържащо сумата от 460.00 лева, лични документи, дебитна карта на „Първа инвестиционна банка",  диоптрични очила в калъф от изкуствена кожа, кожена калъфка от изкуствена кожа, мобилен телефон "Нокиа" с неустановен модел с ИМЕЙ 3580090304030403025 със СИМ карта на мобилен оператор "БОБ" с № 0888 201943,  мобилен апарат „Нокиа" модел  "С 2-1" с ИМЕЙ 358607044502078 със СИМ карта на мобилен оператор „Глобул" с № 0895 697 673,  портмоне от плат съдържащо лекарства на стойност 30.00 лв. ,  лупа и фенерче ,  всичко на обща стойност 890,78 лв. , от владението на С.С.М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал.1 т.4 вр. с чл.198 ал.1 НК и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от осем години, което на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. С присъдата на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът групирал така определеното на подсъдимия наказание с наказанията по присъда по НОХД №  5161/2015 г. по описа на РС - Варна и по НОХД № 2705/2015 г. на РС - Варна, като определил С. да изтърпи по-тежкото от така наложените наказания, а именно, наказание лишаване от свобода за срок от осем години, изпълнението на което, на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален строг режим в Затвор. Било приспаднато както изтърпяното наказание,така и времето, през което подсъдимият бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. В тежест на подсъдимия са възложени и сторените по делото разноски.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв.Г.И. в качеството на защитник на подс.П.С.. В нея се правят възражения за необоснованост на присъдата, за допуснати съществени процесуални нарушения, както и за нарушение на материалния закон. В допълнението към жалбата се оспорва приетата от съда фактология и накрая се отправя искане към въззивния съд за отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде оправдан.

Постъпила е и въззивна жалба, изготвена лично от подсъдимия, в която той също оспорва приетата от съда фактическа обстановка и моли да бъде оправдан.

 В съдебно заседание жалбите се поддържат изцяло както от служебно назначения защитник на подсъдимия, така и от самия него.

          Представителят на Апелативна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите , поради което и моли присъдата като правилна и законосъобразна да бъде потвърдена.

          Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК  извърши изцяло проверка правилността на обжалваната присъда и като взе предвид жалбите, както и становищата на страните, констатира:

          Жалбите на подс.П.С. и неговия защитник са неоснователни.

          Установено е от фактическа страна по делото следното:

          Св.С.С. ***. На 21.11.2014г. около 14,40 часа М. тръгнала от дома си към магазин „Кауфланд“. В едната си ръка носела дамската си чанта, а в другата – чадър и торбичка. Като слизала по стълбите в близост до ОДЗ“Делфинче“ усетила как някой със сила й дръпнал дамската чанта от ръката. Веднага се обърнала и успяла да види човека, който й дърпал чантата, в лице. След като издърпал чантата нападателят побягнал. М. също се затичала след него. Забелязала, че той е висок около 1,80м, с нормално телосложение, бил облечен с дънки и тъмно синьо яке, с шапка на главата, с бледо лице. Определила го като лице от нецигански произход. Като видяла, че няма да може да го стигне, М. се върнала обратно и започнала да вика за помощ. До ОДЗ „Делфинче“ видяла бус с работници, на които обяснила какво й се е случило. Дали й телефон и тя се обадила на тел.112. След това с буса била отведена до Трето РУП при ОД-МВР-Варна, където  била разпитана. В хода на разпита М. дала описание на нападателя и заявила, че може да го разпознае. На 12.05.2015г. пострадалата била отново разпитана, след което било извършено разпознаване. При това следствено действие М. разпознала като извършител на грабежа П.С..

          От пострадалата била отнета дамска чанта с различни вещи, между които и два мобилни телефона – един със сим-карта на „БОБ“ и втори – „Нокиа С2-1“ със сим-карта на „Глобул“/Теленор/ с №359895697673. Поради това веднага след започване на досъдебното производство разследващите органи изпратили запитване до мобилните оператори. От „Теленор“ получили отговор, че №359895697673 е собственост на С.М. и е регистриран в мрежата на мобилния оператор с IMEI 358607044502070. След 21.11.2014г. посоченият телефон е регистриран с мобилен номер 359895016665, собственост на Р. Антонов А.. Тъй като св.А. бил в затвора, телефонът бил предаден доброволно от сестра му – св.Фатме И.. А. закупил телефона от св.С. И., който продавал вещи втора употреба в магазин до Автогара-Варна. Разпитан, на свой ред св.И. разказал, че този и още един телефон е закупил за 30лв. от подс.П.С., който му ги предложил в магазина. 

             

          При така установената фактическа обстановка, пред настоящата инстанция се правят възражения за необоснованост на съдебния акт, и за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. На тях и в този порядък ще спре вниманието си и въззивният съд:

По твърдението за необоснованост на присъдата – то се навежда и в двете жалби – и в тази от защитника, и в лично подадената от подсъдимия /във втората – индиректно, като се оспорва авторството/. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за необходимо най-първом да даде отговор на въпроса годни доказателствени средства ли са показанията на свидетелите П.А.Я. и М.И.М., и ако не – би ли оказал влияние този факт върху направения от съда извод по отношение авторството на деянието. П.Я. и М.М. са полицейски служители, разузнавачи в сектор „Криминална полиция“ при Трето РУП на ОД на МВР-Варна. И двамата са били ангажирани с оперативно-издирвателни мероприятия, свързани с разкриване на извършителя на грабежа на М.. Паралелно с това обаче и двамата са извършвали и действия по разследването. На 19.01.2015г. Я. е приел св.А.А., която предала телефона на брат си Р. А. – сочената по-напред „Нокиа С2-1“, което действие оформил с протокол за доброволно предаване – л.62 д.п. М. по постановление за възлагане на водещия разследването разпитал в качеството на свидетели лицата Р. А.-л.59 д.п., А.А.-л.61, и С. И.-л.63 д.п. Т.е. и Я., и М. са осъществявали дейност по събиране на доказателства в хода на досъдебното производство. Иначе казано извършвали са действия по разследването, с което попадат сред кръга от лица, за които е относима забраната на чл.118 ал.2 НПК. Поради тази причина първостепенният съд не е разполагал с процесуалната възможност да ги разпита в качеството на свидетели, и като е сторил това е допуснал процесуално нарушение, което задълбочил като изградил вътрешното си убеждение отчасти и върху тези показания. За настоящата инстанция няма съмнение, че показанията на свидетелите Я. и М. са негодни доказателствени средства, и че включването им в доказателствената общност представлява процесуално нарушение. То обаче не е съществено, тъй като дори и без тях, въз основа на анализ на останалите по делото доказателства, може в достатъчна степен да се направи обоснован извод, че автор на деянието е подсъдимия П.С.. Кои са тези доказателства/доказателствени средства :

·        Свидетелските показания на Р. А., А.А. и С. И. - от тях по категоричен се установява факта на държане на мобилния телефон от П.С.. Телефонът е предаден на полицейският служител Я. от А.А., която го взела от квартирата на брат си – Р. А., тъй като той по това време се намирал в затвора. Св.Р. А. заявява, че телефонът му бил даден от С. И.. Св.С. И. е категоричен, че именно този телефон /който му е предявен и в съдебно заседание/ е единият от трите телефона, които му продал подс.С. за общо 30лв. , и който той после дал на А.. Грешка е изключена, тъй като двамата с подсъдимия се познавали отдавна – преди години С. имал магазинче до това на И.. Като продавал телефоните на И., С. му заявил че не са крадени, но му казал да изчака малко - да не ги излага веднага на витрината.

·        Веществено доказателство – мобилен телефон „Нокиа С2-1“ , предаден от А.А. /пътят му посочен по-напред/. Че именно той е предмет на грабежа за съда няма никакво съмнение-въпреки колебливите в тази насока /а и не само в тази/ показания на самата пострадала. Св.И. го разпознава именно като единия от телефоните, продадени му от С.. Което е по-важно – именно този телефон , който е с IMEI   358607044502070 е регистриран в мобилната мрежа на „Теленор“ на С.М., а на 23.11.2014г. - с мобилен номер 359895016665, собственост на Р. Антонов А..

·        Писмено доказателство – писмен отговор до органите на досъдебното производство от „Теленор“-България/ - л.71 д.п. От него се установява посоченото в предходната точка -  че №359895697673 е собственост на С.М. и е регистриран в мрежата на мобилния оператор с телефон с IMEI 358607044502070. След 21.11.2014г. посоченият телефон е регистриран с мобилен номер 359895016665, собственост на Р. Антонов А.. Този факт изключва всякакви колебания и възражения по отношение първоначалния притежател на телефона и неговия последващ приобретател/като ползватели на услуги от мобилния оператор/.

·        Показанията на пострадалата С.М. и последващото ги разпознаване - въпреки, че показанията пред първоинстанционния и въззивния съд са изпълнени с колебания, то няма никакви основания те да се изключат от доказателствения материал като негодни. Именно колебливото процесуално поведение, противоречията в показанията, както и заявлението, че от дълго време не се чувства психически добре и се лекува по този повод, мотивираха въззивният съд да назначи  съдебно-психиатрична експертиза на свидетелката М., за да може да  бъде преценена нейната способност с оглед психическото й състояние правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава достоверни показания за тях. От изготвеното заключение става ясно, че С.М. е личност, която е с черти и особености от т.нар.меланхоличен темпераментов тип : лесно разстройваща се, тревожна, ригидна, разсъдлива, песимистична, нестабилна и с интровертна насоченост. Случилото се на 21.11.2014г. е било значим стрес за нея, чийто последици не са изживяни и към момента. Изпитваният перманентен страх /очакване да не се повтори същото, да не бъде нападната на улицата отново/ внася напрежение в нейното ежедневие и я прави тревожна и потисната, намалява работоспособността й и влияе върху психичните й функции. Последиците от стреса и неефективната му преработка са се надстроили над предходна интервенция поради онкологично заболяване и последващото психично разстройство, като са довели  до дистрес, изразяващ се към момента на даване на показания като тежко депресивно състояние, което владее нейните емоции и я прави лабилна и несигурна с чувство за вина и „загуба на памет“. Като особено важно съдът намира да  отбележи някои същности черти на това депресивно психично разстройство, изтъкнати от вещите лица в хода на съдебното заседание. Чувството за вина е сред основните симптоми на депресията. Пациенти с подобно заболяване се считат виновни, трудно е да кажат нещо категорично, водени от страх да не би да набедят някого. Затова понякога изглеждат с две различни мнения, не могат да вземат решение, неуверени са. В такова състояние /в състояние на депресия/ лицата често прехвърлят отговорността към други, понеже са нерешителни и искат друг да вземе решението за тяхното действие.Това е един неосъзнаван защитен механизъм – изнасяне на вина, т.е. несъзнавано прехвърляне на вината върху други лица /в случая – върху полицейските служители при разпознаването/. В крайна сметка експертите изразяват становище, че свидетелката е в състояние да дава показания, но те следва да бъдат преценявани съвкупно с останалите по делото доказателства. Което всъщност е и задължение на съда при преценка на всички доказателствени средства, а не само на показанията на  определен свидетел. Ненапразно наличните други доказателства бяха разгледани преди показанията на св.М.. Следва да се обърне внимание и на нещо друго – М. проявява колебание за пръв път при разпита си пред окръжния съд. На разпитите й в досъдебното производство/включени в доказателствения материал по реда на чл.281 ал.1 НПК/  липсват признаци на несигурност. Там тя е категорична, дава подробно описание на случилото се, включително и на самия извършител. Същата категоричност е проявила и при проведеното след втория разпит разпознаване. Този си извод настоящият съд основава на показанията на двете поемни лица – свидетелите Р.К.и Н.У.. СВ.К.е заявил „Жената, която разпознаваше, беше категорична в разпознаването на лицето. Не бих казал, че се колебаеше. Веднага посочи човека…Не помня да е имало колебание от страна на пострадалата жена“. Все в същата насока са и показанията на св.Узунов :“ В стаичката влезе една жена, посочи единия и каза „Това е човека“…Жената говореше с категоричност и не е имала съмнения относно човека, когото разпознава…Тя категорично каза – този“. Всъщност колебания свидетелката е заявила само относно разпознаването, казвайки , че вече не е сигурна дало това е лицето. Отделно от това отбелязала, че полицейските служители преди това са й показали на мобилен телефон снимка на подсъдимия като й заявили, че това е лицето. Поведението на М. пред окръжния и пред въззивния съд напълно се вмества в рамките на изразеното експертно становище. И според въззивната инстанция именно заболяването й е причината за настъпилата промяна в показанията й по отношение разпознаването. Няма основание на вещите лица да не се даде вяра – вярно е, че експертизата е извършена по писмени данни /поради отказа на М. да участва в събеседване/ , но е проследена както цялата медицинска документация по повод лечението на М., така и показанията в хода на досъдебното и съдебно производство. Същевременно както се спомена поведението на свидетелката напълно се вписва в симптомите на очертаното от вещите лица депресивно разстройство, и именно то е в основата на твърденията й за преднамерените действия на полицейските органи. Категоричността обаче, проявена от нея при разпознаването, и заявена също толкова категорично от поемните лица , изключва съмнение за външна намеса. Т.е. разпознаването като вид процесуално-следствено действие не се явява опорочено, събраните чрез този способ на доказване доказателства са годни, поради което и няма пречка да бъде включено в доказателствената общност. С каквито и резерви да се приемат доказателствата, установени чрез разпитите на пострадалата и извършеното разпознаване, то очевидно е, че те се подкрепят и от другите по делото доказателства.

 

Изложеното дава основание на настоящия съдебен състав да заключи, че посочените доказателства , преценени и погледнати в тяхната взаимосвързаност, са напълно достатъчни да дадат убедителен отговор на въпроса по отношение авторството на деянието. Извън всякакво съмнение за въззивния съд е, че автор на извършеното престъпление е именно подсъдимият П.С.. Този категоричен извод не се разколебава нито от обясненията на подсъдимия, нито от показанията на свидетелите К., П., И. и С.. Упреците , отправени към съда в допълнението към жалбата по отношение липсата на анализ на показанията на тези свидетели , са неоснователни. Апелативният съдебен състав е на мнение, че първостепенният съд е изпълнил задължението си по чл.305 ал.3 НПК – изложил е съображенията си защо не приема показанията на посочените свидетели. Принципно те се споделят и от настоящия съд и няма да бъдат повтаряни.   Следва все пак да се акцентира на факта, че всички тези свидетели са близки на подсъдимия. И. е негова леля, С. е негов баща, а К. и П. – приятели на подсъдимия, с когото се „друсали“ заедно. Спорно е на последните двама доколко може да се вярва въобще – предвид факта, че при твърдяната продажба на телефони всички са били „надрусани“ и то с твърда дрога. Сам К. твърди , че не помни нищо. Очевидно показанията им са продиктувани от желанието им да помогнат на С.. Що се касае за показанията на С. баща, и на И. – като изключително близки родственици на подсъдимия то техните показания следва да бъдат преценявани много внимателно, и съответно съпоставяни с други по делото. Останалите по делото доказателства обаче са в противоречие с тях, не ги подкрепят, с изключение на обясненията на подсъдимото лице. Сам той признава, че се надрусал преди да тръгне от с.Звездица за гр.Варна, след което отново – при П. и К.. При това положение няма как спомените му да са ясни. В крайна сметка от показанията на двамата свидетели – И. и С. баща не става ясно до коя точно дата подс.П.С. ***, и на коя дата и в колко часа е тръгнал за Варна. И едва ли това е от чак такова значение при положение , че с.Звездица се намира на 10км от центъра на гр.Варна с осигурен обществен транспорт на всеки час, поради което не представлява никаква трудност човек да се придвижи по няколко пъти на ден до Варна и обратно. Не на последно място следва да се подчертае и факта, че подс.С. продавайки телефоните на св.С. И. го предупредил да не ги излага веднага на витрината на магазина,        а да изчака. Това му поведение е индиция за знанието му за придобиване на тези вещи по престъпен начин.

Поради казаното и съдът не намира атакуваната присъда да е необоснована. Въпреки кредитираните в разрез с процесуалната забрана на чл.118 ал.2 НПК свидетелски показания на Я. и М., в крайна сметка приетите от съда за установени фактически положения напълно се подкрепят и от останалите по делото доказателства.

По възражението за съществени процесуални нарушения, направено в жалбата на адв.И. – то е изцяло неконкретизирано. Вероятно се визира нарушаване право на защита на подсъдимия – с твърдението, че не били разпитани важни свидетели. Такива обаче не се споменават, нито има искане за разпит на нови свидетели пред въззивния съд. Стана въпрос вече за допуснатото процесуално нарушение, изтъкнато от служебния защитник в хода на въззивното производство. Както се спомена , такова наистина е налице, но то не е от категорията на съществените – изключването на показанията на свидетелите Я. и М. не повлиява върху крайни извод на съда за наличието на престъпление и неговото авторство. Други нарушения процесуални нито се твърдят, нито са такива съзряни при въззивната проверка.

Нарушение на материалния закон – то също не е конкретизирано. Твърденията , формулирани по начина в жалбата, по своето същество /също както и тези за допуснати процесуални нарушения/ са такива, сочещи на необоснованост, в която насока въззивната инстанция изложи вижданията си. А нарушения на материалния закон не само не са допуснати, напротив – той е приложен правилно. При адекватно установените фактически положения, то ответна на закона се явява и тяхната правна оценка. Несъмнено с действията си подс.П.С. както от обективна , така и от субективна страна е осъществил състава на престъплението , визирано в текста на чл.199 ал.1 т.4 НК, след като със сила отнел чужди движими вещи от владението на С.М.,  с намерение противозаконно  да ги присвои. Законосъобразна е преценката на съда и по отношение наличието на квалифициращият признак „опасен рецидив” по смисъла на чл.29 ал.1 б.“а“ НК. Той се обуславя от постановено определение по чнд №4367/2009г. на ВРС, с което наказанията наложени на С. по нохд №1538/2003г. на ВРС, нохд №3514/2003г. на ВРС, нохд №5003/2003г. на ВРС и нохд №1783/2009г. на ВРС са групирани на основание чл.25 НК и му е наложено най-тежкото измежду тях – една година и осем месеца лишаване от свобода. Това наказание на основание чл.24 НК съдът увеличил с шест месеца – до размера на две години и два месеца лишаване от свобода. Определението е влязло в сила на 15.10.2009г. , а наказанието е изтърпяно на 09.12.2010г., т.е. деянието предмет на настоящото производство е извършено в срока по чл.30 ал.1 НК.

Явна несправедливост на наложеното наказание – и това възражение въззивната инстанция намира за неоснователно. При индивидуализацията на наказанието съдът е отчел всички правнорелевантни за това обстоятелства. Взел е предвид като отегчаващи вината такива осъжданията на подсъдимия извън тези обуславящи рецидива /кои обуславят рецидива бе посочено/. А тези осъждания са общо три - по нохд 1565/98г. на ВРС, по нохд №171 и №172/ 2000г. на ВВС /групирани и определено едно наказание/ , и по нохд №513/2006г. на ВРС, и всички те на лишаване от свобода. Отчетен е също е сериозния стрес, в който е изпаднала пострадала след посегателството над нея /по-точно задълбочаване на депресивното разстройство, в което е изпаднала преди това/. В крайна сметка наказанието съдът е определил при превес на отегчаващите вината обстоятелства. Като единствено смекчаващо вината обстоятелство следва да се приеме фактът, че С. страда от синдром на наркотична зависимост към хероин. Макар и неупоменато от окръжния съд, това обстоятелство само по себе си не е в състояние да доведе до намаляне на наказанието – предвид високата степен на обществена опасност на деянието и дееца. Неправилно според настоящата инстанция са отчетени във вреда на подсъдимия последните му две осъждания – по нохд №5161/2015г. на ВРС и нохд №2705/2015г. на ВРС, тъй като присъдите са влезли в сила след датата на деянието, а самите деяния се намират в условията на съвкупност с настоящото. Затова и след като е определил едно общо наказание измежду тях и настоящата присъда, съдът ако е считал ,че са налице условията на чл.24 НК е следвало да го приложи, а не да отчита тази последваща съдимост като отегчаващо вината обстоятелство за деяние , извършено през 2014г. Но и това според настоящата инстанция не е в състояние да рефлектира върху определеното наказание от осем години лишаване от свобода. В този си размер то е ответно на обществената опасност на деянието и дееца, напълно е в състояние да изпълни целите на закона, и най-вече да въздейства предупредително върху подсъдимото лице и да му отнеме възможността да върши други престъпления. Затова и определеното наказание се явява напълно справедливо.

При извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения/извън вече посоченото и обсъдено по-напред/. С оглед обаче настъпилите изменения в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража – ДВ бр.13/2017г. , в сила от 07.02.2017г., присъдата следва да бъде коригирана в частта относно определянето вида на пенитенциарното заведение. Това се налага поради факта, че към настоящият момент съобразно чл.57 ЗИНСЗ съдът определя единствено първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и вида на заведението, където то да бъде изтърпяно.

В тежест на подсъдимия следва да бъдат възложени и сторените в хода на въззивното производство разноски – 600лв./шестстотин лева/ за възнаграждение на вещите лица по назначената съдебнопсихиатрична експертиза на св.М..

Предвид изложеното, и като намира че е налице основание за изменение на атакуваната присъда, Варненският апелативен съд 

 

Р  Е  Ш  И  :

         

ИЗМЕНЯ  присъда №76/19.09.2016г. по нохд №97/2016г. на Варненски окръжен съд в частта, в която е определен видът на затворническото заведение, в което подс.П.С. следва да изтърпи наказанието лишаване от свобода, като я ОТМЕНЯ в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

ОСЪЖДА подс.П.С.С. да заплати сумата от 600лв. в полза на Държавата, по сметка на Апелативен съд-Варна.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок, считано от уведомлението на страните.

 

 

Председател :                                   Членове :