Р Е Ш Е Н И Е

 

52

 

гр.Варна,      03.04.2019 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно заседание на  седми март  две хиляди и деветнадесета година в състав :

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

               ЧЛЕНОВЕ : ЖИВКА ДЕНЕВА

                                    СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА

                                     

 

при секретар Соня Дичева

и в присъствието на прокурор Илия Николов

изслуша докладваното от съдия Янков внохд №454/2018г. на ВАС

и за да се произнесе взе предвид следното :

         

          Предмет на настоящата въззивна проверка е присъда №76/16.11.2018г. по нохд №1156/2018г. на Варненски окръжен съд , с която  подсъдимият  А.А.А. е бил признат за виновен в това, че на 11.07.2018г. в гр.Варна при управление на МПС – товарен автомобил „Мерцедес Вито“ с рег.№ В 0857 ВС нарушил правилата за движение по пътищата – чл.40 ал.2 и чл.116 от ЗДвП , като при управление на заден ход не наблюдавал постоянно пътя зад превозното средство и не осигурил лице, което да му сигнализира за опасности, поради което не бил внимателен и предпазлив към пешеходците,  и по непредпазливост причинил смъртта на Николина Иванова Пеева – на 78 години, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл.343а ал.1 б.“б“ НК вр. чл.343 ал.1 б.”в” НК и чл.58а ал.1 НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК било отложено за срок от три години. На основание чл.343г НК съдът наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. В тежест на подсъдимото лице са възложени и разноските по делото.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв.А.А. в качеството му на защитник на подс.А.А., в която се твърдят неправилност, необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. В крайна сметка обаче към съда се отправя искане единствено за определяне на наказанието при условията на чл.55 ал.1 т.2 НК. В допълнението към въззивната жалба се правят възражения за допуснати процесуални нарушения, както и за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания.

В съдебно заседание защитата акцентира единствено и само върху явната несправедливост на наложените на жалбоподателя наказания и моли приложение на чл.55 НК по отношение на наказанието лишаване от свобода, и намаляне на размера на срока на наказанието лишаване от правоуправление.

Представителят на Апелативна прокуратура счита жалбата за неоснователна, а присъдата – за правилна и законосъобразна и моли нейното потвърждаване.

Процесуалният представител на частните обвинители също моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира и за сторените пред въззивната инстанция разноски.

          Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК  извърши изцяло проверка правилността на атакуваната присъда и  като взе предвид жалбата, както и становищата на страните, констатира:

          Жалбата е неоснователна.

          Установено е от фактическа страна по делото следното:

 

            От 23.03.2018г. подс.А.А. работи в дружество „Оазис Трейд" ЕООД,  въз основа на сключен трудов договор, по силата на който заемал длъжността „Продавач разносна търговия“. Управлявал лекотоварен автомобил „Мерцедес Вито" с peг. № В 0857 ВС, с който извършвал доставка на стока до различни обекти. На 11.07.2018г. около 08.00ч. в кв. „Победа" на гр. Варна, А. разтоварил стоката си от товарния автомобил. Потегляйки, той предприел маневра - движение на заден ход, и се насочил бавно към ул. „Димо Димов", която била с лек наклон. По същото време пострадалата Николина Пеева отивала до магазина в района, като се придвижвала по ул. „Димо Димов". А. въобще не забелязал пешеходката, и при управлението на товарния автомобил назад, я ударил с лявата задна част на превозното средство. Жената паднала на пътното платно и автомобилът преминал с лявата си задна гума върху тялото й. След това А. предприел движение напред, като това било възприето от св.Цветелина Д.. Тя забелязала, че под задната гума на микробуса има нещо, и приближавайки се установила, че това е човешко тяло. Затичала се след товарния автомобил, който се движел бавно, като ръкомахала на подсъдимия А.. Той спрял превозното средство и се втурнал към пострадалата Пеева. Сигнализирал на телефон 112, че е допуснал ПТП с пострадал и поискал изпращането на линейка. След това А. предприел действия по оказване първа помощ на пострадалата - извадил езика й неколкократно, правил й изкуствено дишане. Медицинският екип, пристигнал на място, откарал Пеева в болницата, където въпреки положените усилия малко по - късно същият ден тя починала. Мястото на ПТП било посетено от дежурен екип на пътна полиция, а по-късно бил извършен и оглед на местопроизшествие.

 

Така изложената фактическа обстановка първостепенният съд е установил по един категоричен начин след анализ на събраните по делото гласни /свидетелски показания/ и писмени доказателствени средства /протокол за оглед ведно със скица и фотоалбум към него, съдебномедицинска експертиза, протокол от химическо изследване на кръвта на водача, справка от Пътна полиция и др./, включително и чрез самопризнанията на подсъдимия, направени в хода на производство по чл.371 т.2 НПК. Затова и по фактите спор от страните понастоящем не се повдига.  Спор не се повдига и по приложението на материалния закон – тъй като ответна на закона е и правната оценка на приетите за установени фактически положения. И за настоящата инстанция е вън от всякакво съмнение, че с действията си подс.А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343а ал.1 б.“б“  НК вр. чл.343 ал.1 б.”в” НК – нарушавайки вменените му във вина правила за движение по пътищата по чл.40 ал.2 и чл.116 ЗДвП той по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца Николина Пеева. Налице са и предпоставките за приложение на леконаказуемия състав на чл.343 а ал.1 б.“б“ НК : подсъдимият е оказал помощ на пострадалото лице, по отношение на която помощ са налице изискванията, поставени в т.5 на Постановление №1/1983г. на Пленума на ВС на РБ – действията на А. са насочени към спасяване живота на живо лице /пострадалата е починала по-късно в болницата/, а и според обстановката и възможностите на лице без медицински познания следва да бъдат преценени като максимално стореното /т.е. сторено е всичко зависещо от дееца/.

Както се спомена и по-напред в жалбата на подсъдимия А. се твърдят необоснованост и неправилност на присъдата, наличие на съществени процесуални нарушения, както и явна несправедливост на наложените наказания. Първоначално подадената жалба е бланкетна, поради което не става ясно в какво се изразяват твърдяните от защитата нарушения. Впоследствие е постъпило и допълнение към жалбата, с което е внесена конкретика в оплакванията на жалбоподателя. В допълнителното изложение са формулирани основно две възражения, намерили място съответно в точки І и ІІ. В първата от тях се навежда довод за наличие на съществени процесуални нарушения, а във втората – необоснованост и незаконосъобразност на присъдата. Върху тях ще спре вниманието си и настоящият съд.

По т.І от допълнението към жалбата 

Твърди се на първо място нарушение на процесуалните правила, допуснато с отказа на съда да разпита подсъдимия по факти извън обстоятелствената част на обвинителния акт. Вярно е, че такава процесуална забрана не съществува, и на плоскостта на изложеното в т.8.1 от ТР №1/2009г. на ВКС на РБ, ОСНК, събирането на доказателства за факти, стоящи извън обвинителния акт /каквито често са тези по отношение личността на подсъдимите/ е напълно допустимо /дори и желателно/. Видно от протоколите от проведените съдебни заседания /първото-разпоредително, второто-по същината на делото/, подсъдимият и защитникът му не са поискали изрично разпит на подсъдимото лице. Нещо повече - в същинското съдебно заседание, проведено на 16.11.2018г. защитата е заявила, че няма искания за събиране на доказателства извън фактите посочени в обвинителния акт, и желае да се даде ход на съдебните прения. При това положение и предвид обстоятелството, че няма и искане за поправка в протокола, то очевидно е че направеното възражение в тази насока е напълно несъстоятелно. Въпреки това и доколкото подсъдимият разполага с правото да дава обяснения във всеки един етап от наказателното производство, то въззивната инстанция проведе разпит на подс.А., в рамките на който бяха събрани допълнителни  доказателства за личността му. Доказателства пък в насока семейното му положение се установиха чрез разпита на св.Т.П., с която А. живее на съпружески начала.

На второ място се навежда довод за липса на мотиви, изразяващо се в допуснато противоречие в мотивите към съдебния акт. Според защитата този порок се дължи на приетите от съда фактически констатации по отношение личността на подсъдимия - от една страна, а от друга – неприлагането въпреки тях на хипотезата на чл.55 НК. В този си вид това възражение представлява такова за явна несправедливост на наказанието, а не процесуално нарушение. Затова и ще му бъде отделено място при преценка справедливостта на определените наказания.

На трето място – твърди се, че не е изследван въпросът дали пострадалата е попадала във видимата за водача зона. Това не е и необходимо. Разпоредбата на чл.40 ал.2 ЗДвП вменява в задължение на водачите по време на движение назад непрекъснато да наблюдават пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно - да осигурят лице, което да им сигнализира за опасности. Очевидно е в случая, че подсъдимият не е наблюдавал пътя зад буса. Това е и трудно – предвид габаритите му и липсата на стъкло на задните врати, което е и налагало да се прибегне до лице, което да наблюдава пътя зад превозното средство – каквито са и изискванията на закона /те са именно за такива случаи/. И това не е сторено. Ако подсъдимият се бе съобразил с предписанията на закона не би се стигнало до противоправния резултат.

 

По т.ІІ от допълнението

Въпреки, че оплакванията са формулирани като необоснованост и незаконосъобразност, развитите по съществото си доводи са такива единствено и само за явна несправедливост на наложените на подсъдимия две наказания, като основно се свеждат до два : - наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, които съдът не е отчел като такива, а като последица от това не е приложил и разпоредбата на чл.55 НК; - наличие на съпричиняване от страна на пострадалата жена.

-         По отношение на смекчаващите вината обстоятелства

Като такива защитата изброява общо шестнадесет обстоятелства, като с някои от тях въззивният съд ще си позволи да изрази несъгласие, тъй като се повтарят – така например признанието и разкаянието на подсъдимия се упоменават на няколко места, на няколко пъти се сочат различни факти, които така или иначе са част от характеристичните му данни, за които е прието  че са добри. Фактът пък, че се е обадил на органите на полицията и спешна помощ, е в изпълнение на задължението на водача по чл.123 ал.1 ЗДвП. Като смекчаващи вината обстоятелства от първоинстанционния съд са били приети чистото съдебно минало, оказаното от подсъдимия съдействие за разкриване на обективната истина в рамките на досъдебното производство, трудовата му ангажираност и добрите характеристични данни, както и липсата на наказания по ЗДвП. Към тях следва да се добавят тежкото му материално състояние /макар и това да е характерно за голяма част от българския народ, в случая следва да бъде отчетено/ - живее на съпружески начала със св.Т.П. в жилище под наем в гр.Варна, двамата имат дете на 3 години, и подсъдимият е единственият работещ член на семейството. Следва да се има предвид и сравнително младата възраст на дееца. Но дори и да се приеме, че тя попада извън дефиницията на §1от ДР на Закона за младежта, то очевидно пак са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства /и нито едно отегчаващо – както правилно е било прието от окръжния съд/. Те обаче сами по себе си не са достатъчно основание щото да намери приложение хипотезата на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ НК. За последното е необходимо и най-лекото предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко, а според настоящият съдебен състав в случая това категорично не е така. Наказанието лишаване от свобода с оглед „актуалността“ на транспортните престъпления в последните години, и на масовото незачитане на правилата за движение по пътищата, е единствено в състояние да постигне целите на генералната превенция /на която както е изтъкнато следва да се отдаде предимство/. По отношение вида и размера на наложените на подсъдимия наказания изложението на първостепенния съд е изключително детайлно, и едва ли има какво да се добави към него. Може би следва да се акцентира отново върху обществената опасност на този вид престъпления, ненапразно дефинирани от законодателя като „общоопасни“. Без съмнение тя е висока. Тук трябва да се отбележи, че въззивният съд изразява категорично несъгласие с окръжния, който е приел, че деянието е с невисока степен на обществена опасност /между другото последващо изложените съображения на съда са точно в обратната насока, поради което и е налице известно противоречие/. Още с по-висока степен на обществена опасност са деянията извършени от водачи, управляващи товарни и лекотоварни автомобили. Тези водачи по правило следва да са по-внимателни – предвид габаритите, масата и конструктивните особености на управляваните от тях превозни средства. Вече се спомена, че лекотоварният автомобил, който подсъдимият е управлявал, няма стъкла на задните товарни врати, което значително затруднява видимостта зад превозното средство, а  оттам – и движението на заден ход. Поради тази причина следва по възможност тази маневра да се избягва, а когато е необходима стриктно да се спазват правилата за движение на заден ход, включително и чрез осигуряване на лице, което да наблюдава пространството зад автомобила. За последното подсъдимият не е взел мерки, с което лекомислено е предприел една особено опасна в населени места маневра. С оглед изложеното въззивната инстанция не намира наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода за явно несправедливо. Напротив – то се явява съразмерно на обществената опасност на деянието, и поради това и в състояние да постигне целите, поставени от закона пред наказанието, и най-вече тези на генералната превенция. При транспортните престъпления по изложените съображения тя следва да се дири преимуществено – по скромното мнение на настоящия състав.

-         По отношение твърдението за наличие на съпричиняване.

Според защитата то се изразява в допуснати от страна на пострадалата нарушения на правилата по чл.113 и 114 ЗДвП. Такива категорично не са налице. Първо следва да се отбележи, че не е твърде ясно къде точно е станало произшествието – на пл.“Анри Барбюс“ или на ул.“Димо Димов“ /затруднението произтича от факта, че нито първото прилича на площад, нито второто на улица/. С доста условности /и малко фантазия/ би могло да се приеме все пак, че мястото на произшествието представлява „път“ по смисъла на § 6 т.1. ЗДвП , според който "Път" е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци, като към пътищата се приравняват и улиците. Трудно мислимо е обаче, че това място представлява платно за движение по смисъла на т.3 /или пък пътна лента по т.2/ от същия закон – липсва каквато и да било маркировка, пътни знаци, липсва дори асфалтово покритие. А вменените на пешеходците задължения от посочените законови текстове – чл.113 и 114 ЗДвП са свързани с пресичане и навлизане в платното за движение. Нещо повече – от фотоалбума към протокола за оглед става ясно, че произшествието се намира на асфалтираната част от площада/улицата, която асфалтирана част се намира до затревена ивица, отделяща домовете от пътното съоръжение. Поради това и би могла да е пешеходна алея или тротоар, тъй като такъв липсва изобщо. При всички тези споменати недостатъци на т.нар. път, вследствие на които пешеходците въобще няма къде да се движат, да се говори за нарушаване на правилата от тяхна страна е меко казано абсурдно. Затова и въззивният съд категорично е на мнение, че причиненият противоправен резултат /смъртта на пешеходката/ се дължи изцяло на неправомерното поведение на водача А., който не се е съобразил с предписанията на чл.40 ал.2 и чл.116 ЗДвП.

          С оглед изложеното апелативната инстанция не намира да са налице основания за приложението на хипотезата на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ НК. Индивидуализирано в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, и редуцирано по реда на чл.58а ал.1 НК до една година лишаване от свобода, наказанието на подс.А. се явява адекватно на обществената опасност на извършеното и на дееца, а като такова и справедливо. Тази констатация на свой ред обезмисля излагането на мотиви по отношение на наказанието „лишаване от правоуправление“ – то е определено в размер на една година колкото и наказанието лишаване от свобода. Приложението на чл.343г от НК е императивно обусловено, евентуалното неналагане на кумулативно предвиденото наказание предполага приложение на чл.55 НК, а както стана ясно основания за това не са налице /поне според настоящият съдебен състав/. Липсва законова възможност и за намалянето му – недопустимо е размерът на това наказание да бъде по-малък от размера на наказанието лишаване от свобода.

Очевидно са налице материалноправните предпоставки за приложението на чл.66 ал.1 НК, а и предвид данните за личността на подсъдимия за постигане целите на наказанието и превъзпитанието на А. не е наложително той да търпи ефективно наказанието си. Т.е. логично окръжният съд е отложил изтърпяването на наказанието с минимално предвидения тригодишен срок.

При извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения.

Подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частните обвинители И.Д.Н., Г.Д.П., М.М.Ф. и Н.М.Н. сторените от тях разноски във въззивното производство. Направено е изрично искане за това от процесуалния им представител, представени са и доказателства в тази насока – договори за правна защита и съдействие, по силата на които всеки един от частните обвинители е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 960 /деветстотин и шестдесет/ лева.

Предвид всичко това, и като намира че не са налице основания за отмяна и изменение  на атакуваната присъда, на основание  чл.338 НПК Варненският апелативен съд 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда №76/16.11.2018г. по нохд №1156/2018г. на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА подс.А.А.А. да заплати на частните обвинители И.Д.Н., Г.Д.П., М.М.Ф. и Н.М.Н. сумата от по 960 лева за всеки един от тях, представляващи сторени от тях разноски пред настоящата инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок, считано от уведомлението на страните.

 

 

 

Председател :                                   Членове :