Р Е Ш Е Н И Е

 

236

 

гр.Варна, 14.09.2017 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно заседание на  четиринадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав :

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

            ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА  ТОНЧЕВА                                                   СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА                 

                                     

 

при секретар Геновева Ненчева

и в присъствието на прокурор Ружа Големанова

изслуша докладваното от съдия Янков ндв №46/2017г. на ВАС

и за да се произнесе взе предвид следното :

 

         

          Производството е по чл.424 ал.1 НПК вр. чл.422 ал.1 т.5 НПК. Образувано е по искане на адв.Р.К. в качеството й на процесуален представител на осъденото лице П.А.П. за възобновяване на производството по нохд №299/2015г. на Разградски районен съд и по внохд №131/2016г. на Търговищки окръжен съд. Навеждат се доводи за съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се възобновяване на наказателното производство , отмяна на съдебните актове на двете редовни инстанции и оправдаване на осъденото лице, алтернативно – връщане делото за ново разглеждане, а като втора алтернатива - намаляне на наложеното наказание.

В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура излага съображения за неоснователност на направеното искане за възобновяване.

          Осъденото лице и защитникът му поддържат искането във вида, в който е направено, като се акцентира върху явната несправедливост на наказанието.

Варненски апелативен съд, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните, и в пределите на правомощията си  намери за установено следното:

Искането е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл.419 ал.1 НПК и от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 НПК, а също и в законоустановения срок по чл.421 ал.3 НПК / решението на Търговищки окръжен съд като неподлежащо на обжалване е влязло в сила от датата на постановяването му – 28.10.2016г./. Разгледано обаче и по същество , то се явява неоснователно.

С присъда от 24.03.2016г. по нохд №299/2015г. Разградски районен съд е признал П.А.П. за виновен в това, че в периода 03.11.2009г. – 15.05.2010г. в градовете Русе, Кубрат, Разград и Велико Търново при условията на продължавано престъпление и в съучастие с М.Д., Н.Н., П.Е. и К.Е., като съизвършител,  чрез използване на неистински официални и частни документи е получил без правно основание чужди двимижими вещи – пари на обща стойност 166 311,85 лева, собственост на различни лица, която сума представлява големи размери, поради което и на основание чл.212 ал.4 пр.1 вр. ал.1 пр.2  НК вр. чл.20 ал.2 НК вр. чл.26 ал.1 НК и чл.54 НК му наложил наказание три години и осем месеца лишаване от свобода, което следва да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Постановена е и конфискация на част от недвижим имот, собственост на П.. С присъдата била ангажирана наказателната отговорност и на съучастниците на осъденото лице. По подаден протест и въззивни жалби от П., Д. и Е. била инициирана въззивна проверка на посочената присъда. С решение №93/28.10.2016г. по внохд №131/2016г.  Търговищки окръжен съд /на когото от ВКС на РБ на основание чл.43 ал.3 НПК било изпратено делото за разглеждане/ изменил присъдата като увеличил наказанията на М.Д.  - на седем години лишаване от свобода, и на П.П. – на четири години и шест месеца лишаване от свобода.  В останалата част присъдата била потвърдена. И тъй като решението не подлежи на касационно обжалване, това дало повод на осъденото лице чрез адв.Р.К. да отправи до Варненски апелативен съд искане за възобновяване.

В искането както вече се спомена се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 НПК, които са предвидени и в разпоредбата на чл.422 ал.1 т.5 НПК като основания за възобновяване.

По първото от тях - наличие на съществени процесуални нарушения. Според искателя те се изразяват в недостатъци на обвинителния акт, довели до невъзможност от негова страна да упражни правото си на защита,  на второ място – нарушение от страна на районния съд на основните принципи , залегнали в нормите на чл.13 и 14 НПК, и на трето – порочност на въззивното решение. Нито едно обаче от тях не е налице. Изискванията към един обвинителен акт са поставени от разпоредбата на чл.246 ал.2 и 3 НПК, и в конретния случай те са спазени. Посочени са както времето и мястото на извършване на отделните деяния, така и начинът на тяхното осъществяване от осъдените лица /кои са неистинските документи, кой ги е представил пред нотариуса, кой от подсъдимите ги е предал на мнимия пълномощник – разбира се доколкото е било възможно установяването на тези обстоятелства. Не е установено кои са лицата подправили личните карти и нотариалната част на пълномощните, но това не е и необходимо – с оглед вида на предявените на дейците обвинения е достатъчно да бъде доказано, че те са се възползвали от тези документи с ясното съзнание, че те са неистински. А това несъмнено е така/. Посочена е и правната квалификация на деянията, изложени са съображения защо е налице  продължавано престъпление, съучастие, както и по отношение на квалифициращия признак „големи размери“. В този си вид обвинителният акт напълно отговаря на изискванията към него , поставени както от посочената законова разпоредба, така и от  Тълкувателно решение № 2 / 7.10.2002 г. на ВКС по т. н. д. № 2/2002 г., ОСНК. Поради това и той е отговорил напълно на стоящата  пред него основна задача - да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемите в него, като по този начин се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита.

Междувпрочем възражението за порочност на обвинителния акт е поставено и пред първостепенния съд , който с основание го е оставил без уважение. Не отговаря на истината и направеното понастоящем твърдение, че тези пороци механично били пренесени и в постановената присъда. И присъдата /също като обвинителния акт/ отговаря напълно на поставените към нея изисквания от разпоредбата на чл.305 НПК. Мотивите са изключително детайлни, в тях са намерили място както фактите, така и правото, като правилно е установена и взаимовръзка между тях. Съдът е изпълнил и задълженията си по чл.305 ал.3 изр.2 НПК – доколкото са съществували противоречия между самите обяснения на подсъдимите, а и между тях и останалите доказателствени средства – частично, то съдът е изложил съображения защо не дава напълно вяра на обясненията на подсъдимите.

Не е налице и нарушение и на чл.13 и 14 НПК. Твърденията на искателя, че не са изяснени всички относими към съставомерността на деянията факти , не намират опора в доказателствения материал. Разпитани са в качеството на свидетели пострадалите от деянието лица – купувачи по сделките, осъществявани от подсъдимите. Разпитани са всички нотариуси, пред които са изповядани въпросните сделки. Разпитани са в качеството на свидетели и част от лицата, които са собственици на земеделските земи, както и служители в общинските служби по земеделие и гори, включително и свидетел, който е бил използван за „пълномощник“ и на когото са били предоставени от П. и Д. неистински документи, с които да се представи пред нотариуса и пред купувачите по сделката. Събран е голям обем писмени доказателства, назначени и изслушани са графологически експертизи, които са дали заключение за неистинност на инкриминираните документи. Частични признания /в различна степен/ са направили и подсъдимите. Всички тези доказателства, анализирани в своята съвкупност, са дали категоричен отговор на въпросите , включени в предмета на доказване. С оглед изложеното и предвид факта, че страните не са имали никакви доказателствени искания при приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, нито пък са направили такива пред въззивния, то упреците към доказателствената дейност на районния съд /пред въззивния съдебно следствие не е провеждано/ са напълно незаслужени.

По отношение критиките към въззивния съдебен акт – тук следва да се признае, че те са частично основателни. Частично дотолкова, доколкото окръжният съд не е взел никакво отношение по направеното с въззивната жалба възражение досежно слабостите на обвинителния акт. Това вероятно се дължи на факта, че при образуване делото пред Търговищки окръжен съд в него са били приложени копия на протеста и само на едната от двете въззивни жалби, липсва копие на жалбата на П.. Оригиналите се намират в образуваното пред Разградски окръжен съд въззивно дело , което впоследствие по реда на чл.43 т.3 НПК е изпратено от ВКС на РБ за разглеждане на Окръжен съд-Търговище. Това разбира се по никакъв начин не оневинява съдебния състав. Нарушение на чл.339 ал.2 НПК така или иначе е налице, но то не е съществено. Би било съществено ако обвинителния акт страдаше от тежки пороци, които не му дават възможност да изпълни поставените пред него законови цели, в който случай въззивният съд би следвало да върне делото за ново разглеждане на прокурора. Както бе посочено и по-напред не сме изправени пред такава хипотеза, напротив – при изготвянето на обвинителния акт са спазени процесуалните изисквания. При това положение липсата на отговор на направеното във въззивната жалба на П. възражение досежно качеството на обвинителния акт не е нарушило по никакъв начин правата на искателя. В тази връзка следва да се отбележи, че като основания за възобновяване на едно наказателно производство могат да послужат особено съществени процесуални нарушения, а допуснатото от Търговищки окръжен съд категорично не е сред тях. Останалите възражения на защитата , направени в жалбата, са намерили своя отговор в рамките на извършената служебна проверка.Въпреки противните в тази насока твърдения на защитата такава все пак е сторена. В нейните предели въззивният съд е изложил фактическата обстановка такава , каквато я е възприел – идентична с възприетата и от първата инстанция. Макар и бегъл, сторен е и анализ на доказателствата – посочено е фактите въз основа на кои от доказателствените средства са възприети.

 

Не е налице и нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения, залегнали в присъдата и във въззивното решение, редовните инстанционни съдилища правилно са приложили материалния закон. От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението по чл. 212  ал. 1 НК се изразява в ползването на документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ и получаването въз основа на него на чуждо имущество без правно основание с намерение да се присвои. Няма никакво съмнение, че осъдените лица с действията си са осъществили този именно състав на престъпление. Използвали са неистински документи – подправени лични карти, и неистински официални и частни документи – нотариално заверени пълномощни от собствениците на имотите. Точно тези документи създават привидно основание за разпореждане с имуществото, предмет на престъплението. Те са средството, чрез което пострадалите се въвеждат в заблуждение, и по този начин се мотивират да се разпоредят с имуществото си. Или в конкретиката на настоящия казус – дейците са използвали подправени лични карти и неистински пълномощни. Използването е посредствено – чрез предаване на документите на трети лица/в случая с П./ - други подсъдими или свидетели, които играят ролята на „пълномощници“ по сделката. С тези документи купувачите по сделките са въведени в заблуждение , че пълномощниците разполагат с представителна власт, необходима за сключване на сделката. Това на свой ред ги мотивира да заплатят договорената сума на лицата. Престъплението е резултатно – довършено е с установяване от страна на осъдените лица на фактическа власт върху имуществото на пострадалите /заплатените суми по сделката/. Доколкото са участвали в изпълнителното деяние/в самото осъществяване на престъплението/ - в опосреденото използване на неистинските документи и последващото фактическо разпореждане с имуществото на пострадалите, то очевидно е налице и съучастие под формата на съизвършителство. Посочените от защитника на искателя съдебни решения са извадени от контекста на настоящото производство и не са относими към него – първото от тях е с инкриминиран документ запис на заповед, а второто – договор за покупко-продажба на МПС представен в КАТ, където се извършва единствено регистрация на автомобилите, но не и разпореждане с правото на собственост. Налице е и квалифициращият елемент по ал.4 пр.1 на чл.212 НК – „големи размери“ – с оглед общия размер на нанесената вреда.

 

Съставът на Варненски апелативен съд не констатира и явна несправедливост на наказанието. При определяне на наказанието на П. първоинстанционният съд е взел предвид като смекчаващи вината обстоятелства направените от подсъдимия частични признания, изминалия продължителен период от време от извършване на деянията до постановяване на присъдата за който факт П. няма принос , а като отегчаващи – предходната му съдимост, проявената упоритост, цялостната висока степен на обществена опасност на престъплението, както и значителните по обем вредни последици. Очевидно е от изложеното, че наказанието е следвало да бъде определено при превес на отегчаващите вината обстоятелства /или поне при баланс на едните и другите/, а то е индивидуализирано малко над минимума. Така определено то не държи сметка на изискванията на чл.54 НК, поради което и е било явно несправедливо. Тази несправедливост ведно с наличната процесуална възможност /подаден протест/ са дали основание на въззивния съд да увеличи наказанието. Вярно е твърдението в искането, че П. не е участвал в осем сделки, но пък не е вярно, че е участвал в по-малко от половината. Участието на осъдения П. е точно в половината от всички 14 сделки – в седем, но за сметка на това – в „по-голямата“ половина/в парично изражение/. Нанесените вреди от деянията , в които П.  е участвал са на стойност 166 311,85лв., която многократно /десет пъти/ надвищава изискуемия критерий за големи размери – в инкриминирания период размерът на МРЗ е бил 240лв., съответно критерият за големи размери х 70  - 16 800 лева. При това положение наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода при предвидено такова от три до петнадесет години не се явява явно несправедливо, а напротив – съобразено със степента на обществена опасност на деянието и на дееца, и напълно в състояние да покрие целите на закона. Направеният в искането паралел с наложеното на осъденото лице Е. наказание е неуместен – най-малкото поради факта, че настоящият съд намира това наказание за занижено, а не това на П. за завишено.

По изложените съображения Варненският апелативен съд не намира да са налице релевираните основания за възобновяване на наказателното производство , поради което и

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.Р.  К. в качеството й на процесуален представител на осъденото лице П.А.П. за възобновяване на производството по нохд №299/2015г. на Разградски районен съд и по внохд №131/2016г. на Търговищки окръжен съд.

Решението е окончателно -  не подлежи на обжалване и протест.

 

 

 

Председател :                                   Членове :