Р   Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

Номер   30/08.02.2018година, Град  Варна

 

                         В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд                                 наказателно отделение                            

На     втори февруари                         две хиляди и осемнадесета година                                                

В  открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ЛОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:  РОСИЦА ТОНЧЕВА

                               ДЕСИСЛАВА САПУНДЖИЕВА

 

Секретар:Г.Н.

Прокурор:Анна Помакова

като  разгледа  докладваното от  съдия Д.Сапунджиева

ВНОХД                            номер 482                по описа за 2017   година

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Въззивното производство е по реда на чл.313 и сл. от НПК и e образувано по жалба на защитника на подсъдимия Л.И.К.-*** против присъда №69 от 29.09.2017г. по НОХД№167/2017г. по описа на Окръжен съд –Варна.

С атакувания съдебен акт въззивникът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.220,ал.1 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, за което му е било наложено наказание осем месеца „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е било отложено за срок от три години, на осн. Чл.66,ал.1 от НК. С присъдата подсъдимия е осъден  да заплати направени разноски по досъдебното производство и в съдебната фаза.

В жалбата се навеждат доводи за необоснованост на изводите на първата инстанция за осъществено от въззивника престъпление по чл.220 от НК. Защитата намира, че подсъдимият не е притежавал качеството на длъжностно лице, поради което не може да бъде и субект на престъпление по чл.220 от НК. Сочат се доводи, че деянието не е съставомерно от обективна страна, като се твърди, че сключената сделка е била необходима и в полза на дружеството, а по отношение на сключеното споразумение, то същото нямало характер на сделка, като с него не са били поемани нови задължения, а спестени разходи за дружеството.С жалбата се прави искане за отмяна на присъдата и постановяване на съдебен акт, с който подсъдимия  К. бъде оправдан по предявеното му обвинение по чл.220 от НК.

В съдебно заседание представителят на апелативна прокуратура изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.Счита, че присъдата е обоснована и законосъобразна и следва да бъде потвърдена от съда.

В съдебно заседание въззивникът лично и чрез защитника си–адв. А., поддържа жалбата на изложените в нея основания.

В личната си защита и последна дума подсъдимият К. заявява, че не се признава за виновен и моли за оправдателна присъда.

Съдът след преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на цялостна проверка на постановения акт, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намира за установено следното:

 Предмет на въззивна проверка е присъда №69 от 29.09.2017г. по НОХД№167/2017г. по описа на Окръжен съд –Варна, с която подсъдимия Л.И.К. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.220,ал.1 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, за което му е било наложено наказание осем месеца „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е било отложено за срок от три години, на осн. Чл.66,ал.1 от НК. С присъдата подсъдимия е осъден  да заплати направени разноски по досъдебното производство и в съдебната фаза.

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока за обжалване и от надлежна страна, като разгледана по същество е неоснователна по следните аргументи:

Въззивната инстанция намира за установено от фактическа страна следното:

Търговско дружество „ЕФФЕКТ”ООД било регистрирано на 07.08.2003г. със съдружници подс.Л.К. и П.Т. Д.. На 17.03.2008г. Т. Д. изкупил дела на своя син и станал съдружник на подс.К..Съгласно Дружествения договор-устав от 17.03.2008г./л.94, том2 от ДП/раздел III,т.3,б.“д“ Общото събраните на съдружниците избира Управител за срок от две години и  б.“й“- общото събраните взема решения за подписване на договори, поемане на менителнични задължения и теглене на кредити над 1000лв. С посочения  договор съдружниците избират за Управители на дружеството Л.К. и Т. Д., които заедно и поотделно ще представляват и управляват дружеството.

През 2009г. отношенията между съдружниците се влошили.С Решение на общото събраните на съдружниците от 07.08.2009г./л.53,том1/, е взето решение, с което се прекратяват пълномощията на съдружника Л.К. относно управлението на стопанската дейност на Дружеството и се решава занапред Дружеството да има един Управител. Това решение е било вписано в Търговския регистър със  заявление №20090823230010 и подс.К. бил заличен като Управител. За единствен управител на дружеството останал св.Д..Взетото решение на Общото събрание е било отменено с Решение №18/15.01.2010г., по т.д.№1081/2009г. на ВОС, в сила от 24.03.2011г.

 Мандатът на двамата управители изтекъл на 19.03.2010г.Изтичането на мандата не слага автоматично край на правомощията на управителя, като същия продължава да ги изпълнява до надлежно избиране на нов управител. На проведено на 11.06.2010г. Общо събраните на съдружниците е взето решение, с което св.Д. е избран за Управител на дружеството, тъй като към този момент мандадът и на двамата управители е бил изтекъл. Подс.К. останал в дружеството само като съдружник. На това събрание К. присъствал лично и бил запознат с взетите решения.

С решение от 24.11.2010г. по т.д.№994/2010г.на ВОС е  било отхвърлено искането на подсъдимия за отмяна на решенията на ОС от 11.06.2010г.. Същото е потвърдено с Решение №211/14.10.2011г. по ВТД №47/2011Г.на Апелативен съд- Варна, като решенията на Общото събрание са оставени в сила. Решението на Апелативен съд Варна с определение№ 932 от 17.12 2012г. по т.д.№291/12. На ВКС не е допуснато до касационно обжалване./л.61,том3/.Подс.К. подал заявление до Търговския регистър, като приложил съдебно решение №18/15.01.2010г., по т.д.№1081/2009г. на ВОС, в сила от 24.03.2011г. и бил вписан в Търговския регистър като Управител на Дружеството на 02.05.2011г.с вписване №20110502103044.

С Решение на ВОС №1260 от 19.07.2012г. по т.д.№1092/2011г. /л.84,том5/., съдът е приел за установено по отношение на „ЕФФЕКТ”ООД, че вписването №20110502103044 в ТР при Агенция по вписванията по партидата на ЕФФЕКТ  КАТО Управител К., представлява ВПИСВАНЕ НА НЕСЪЩЕСТВУВАЩО ОБСТОЯТЕЛСТВО. Решението на ВОС е било потвърдено от Апелативен съд Варна с Решение №79 от 25.03.2013г. по ВТД№616/2012г./л.39, том1/. На 31.05.2013г. с вписване в ТР подс.К. е бил заличен като Управител.

 На 01.10.2011г. подс.К.,  като Управител и представляващ търговското дружество „Еффект“ООД сключил с „Геосим“ООД, представлявано от К.М. Г. и Г.М. Г. договор за наем, по силата на който последния отдава под наем на дружеството на подсъдимия недвижим имот- закрит склад, находящ се в гр.Варна, Западна промишлена зона УПИ №XXVIII-53от 400 кв.м.“за производствено складова дейност“.Уговорената наемна цена била за сумата от 7лв. на квадратен метър, или 2800лв. месечна сума, с включено ДДС.Било уговорена наемната цена да бъда заплащана от наемателя не ежемесечно, а годишно, като сумата от 33600лв. равняваща се на 12 месечни наемни вноски е било дължима от „Еффект“ООД на 01.10.2012г.Договорът бил подписан единствено от подс.К., като представител на „Еффект“ООД, въпреки, че в договора били упоменати и двамата управители.

На 07.11.2012г. подс.К., като Управител и представляващ на „Еффект“ООД сключил спогодба /л.18,т.2 на ДП/ към сключения договор за наем. По силата на същата, страните приели за установено, че „Еффект“ООЗ дължи на „Геосим“ наемната цена за една година от 01.10.2011г. до 01.10.2012г., в размер на 33600лв.,че „Еффект“ООД се задължава да заплати посочената цена в срок от седем дни, считано от датата на сключената спогодба и че при неизпълнение на задълженията „Геосим“ООД има право да се обърне към съда с искане за издаване на изпълнителен лист.Спогодбата била подписана от страните с нотариална заверка на подписите.

Сключените договор за наем и спогодба към него не били предоставени на счетоводството на дружеството, като другият управител-св.Д. и гл.счетоводител-св.Д.Ж. не били уведомени за сключването им.

Поради неизпълнение на задължението за заплащане на дължимата наемна цена в уговорения седмодневен срок, „Геосим“ООД подало до Районен съд Варна  заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. На 19.11.2012г. Районен съд Варна издал  заповед №9239 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. По силата на същата, „Еффект“ООД се осъжда да заплати на „Геосим“ООД сумата от 33600лв., дължима по спогодба от 07.11.2012г., ведно със законната лихва върху тази смута, счетано от датата на депозиране на заявлението/16.11.2012г./ до окончателното и изплащане, както и направени разноски по делото, в размер на 672лв.

На 03.112.2012г. бил издаден изпълнителен лист, по силата на който „Еффект“ООД е осъден да заплати на „Геосим“ООД сумата от 33600лв., дължима по спогодба от 07.11.2012г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2012г. до окончателното и изплащане и направените разноски по делото, в размер на 672лв.Въз основан на издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително дело №20128080404125 по описа на ЧСИ Захари Д./т.3 от ДП/.

В хода на изпълнителното дело била наложена възбрана върху поземлен имот, с идентификатор 10135.3514.487, собственост на „Еффект“ ООД, находящ се в гр.Варна, Западна промишлена зона, с площ от 2 779кв.м., ведно с намиращата се в имота промишлена сграда, с площ от 117кв.м., както и хангар и гараж, с площ от 43кв.м. Имота бил обявен на публична продан.На 05.09.2013г. „Еффект“ООД, представлявано от Управителя св.Д., привели по сметка на ЧСИ дължимата по изпълнителното дело сума от 41 467,32лв., включваща и дължимите такси/т.1,л.38 от ДП/.

От назначената в хода на досъдебното производство и приета в съдебно заседание съдебно-оценителна експертиза се установява, че средната пазарна цена за недвижим имот-предмет на договора за наем възлиза на 2,68лв. на квадратен метър.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на разпитаните свидетели, писмени доказателства и съдебно-оценъчна експертиза.

На първо място се поставя въпроса за наличието на качеството длъжностно лице на подс.К., към датата на сключване на сделките.

Не се спори в съдебната практика, че управителят на търговско дружество, с каквото и да е имущество - държавно, общинско или частно е "длъжностно лице" по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "б" от НК.

Към длъжностното лице-субекта на престъплението по чл.220 от НК се поставя едно допълнително изискване, а именно – то да е оправомощено по силата на нормативни актове – законови и подзаконови, или по друг валиден начин да сключва сделки.Следователно същият е необходимо да притежава представителна власт, по силата на която да сключва договори от името и за сметка на своето предприятие, организация и др.

Няма спор, че с учредяване на дружеството подс.К. и св.Д. по силата на Учредителния договор изпълнявали заедно и поотделно длъжността управители на „Еффект“ООД Варна. По делото са налице безспорни доказателства,че към датата на сключване на сделката/01.10.2011г./е избран за Управител от Общото събраните на съдружниците на 11.06.2010г.-св. Д., като това решение НЕ Е БИЛО ВПИСАНО в търговския регистър.От друга страна,подс.К. по негова молба бил вписан в Търговския регистър като Управител на Дружеството на 02.05.2011г. с вписване №20110502103044.

Поставя се въпроса, след като са налице два противоречиви факта в обективната действителност към момента на сключване на сделката-избран нов управител-св.Д. и вписан в търговския регистър подсъдимия, кой е бил легитимния управител, респ.притежавал ли е подсъдимия качеството на длъжностно лице.За да отговори на този въпрос съдът съобрази правното значение на вписването.

Основната функция на вписването е оповестително, като се смята, че вписаното обстоятелство е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването.В този смисъл то има и защитно действие, тъй като за третите добросъвестни лица, които основават знанието си за определен факт на вписването доказват съществуването и знанието си с неговото вписване.Правното значение на вписването се явява още и като condition juris. То обуславя правното действие на подлежащото на вписване обстоятелство.В този смисъл вписването е условие, без което определени в закон обстоятелства не проявяват своето правно значение.Това е уредено в чл.7,ал.2 от ЗТР-ако закон предвижда подлежащо на вписване обстоятелство да породи действие след вписването, третите лица не могат да се позовават на него преди да е извършено вписването.Едно от тези уредени в закона обстоятелства е решението на общото събрание на съдружниците за избор и освобождаване на управител на ООД-чл.140,ал.4 от ТЗ.“Съгласно разпоредбата на чл.140,ал.4 и чл.232,ал.4 от Търговския закон, решенията за избор и освобождаване на управител на ООД пораждат действие след вписването им в Търговския регистър.Едва след това лицето придобива или престава да притежава качеството на „управител“.Правилото е императивно и не може да бъде игнорирано.Това означава, че вписването се явява елемент от правопораждащия фактически състав- условие за настъпване на целената правна промяна“/вж решение №5147 от 14.04.2014г. на ВАС по адм.д.№786/2014г /.

Съобразявайки изложеното, настоящия състав намира, че към момента на сключване на сделките по силата на извършеното вписване в Търговския регистър, за Управител на „Еффект“ООД следва да се счита подсъдимия К.. Следва да се посочи и Решение на ВКС №169 от 04.10.2017г. по н.д.№608/2017г., с което е потвърдено Решение на ВАпС по ВНОХД №65/17г. по идентичен казус и същия подсъдим за посочения период от време, където изцяло е възприето наличието на качеството“длъжностно лице“.

На второ място се поставя въпроса за неизгодността на сделката.

За да бъде неизгодна една сделка, същата следва да се сключена без необходимост за функциониране на засегнатото дружество, както и когато нейните клаузи са неизгодни и не водят до целения икономически резултат. Неизгодността може да се изрази в цената, количеството, качеството, сроковете за доставка, начина на плащане и т.н.

Правилно първоинстанционния съд е приел, че на първо място сключената сделка-договор на наем  е неизгодна с оглед цената.Видно от приетата като доказателство по делото съдебно-оценъчна експертиза, средната пазарна наемна цена за имота, предмет на наемния договор към момента на сключването му- 01.10.2011г. е определена на 2,68лв., при определена в договора цена-7лв./вж експертиза на л.26,том5 от ДП/. Видно от договора за наем между „МИП“ООД Варна и „ГЕОСИМ“_л.29,том1 от ДП/, същия е сключен на  01.10.2011г.,в същия ден като процесния договор, при уговорена цена от 2,59лв на кв.м. При предявяване на  договора за наем от 01.10.2011г., св.Д.-управител на МИП заявява, че „прави ми впечатление, че цената е много висока.Цената на помещенията които ние отдавахме под наем обикновено е 2,50-3лв./с ДДС/на кв.м.Видно от показанията на св.Г.,същият се е съгласил като „компромис“ цената да е дължима след изтичане на една година,но „при положение, че приемете тази цена“/вж показания на св.Г. на л.88 от делото/.Т.е. уговорената по-висока наемна цена е била за сметка на отложеното плащане, което е във вреда на дружеството.Възражението на защитата, че страните по договора са уговорили плащането за ползваните вода, ток и други консумативи да се включва в наемната цена не се подкрепя от данните по делото.видно от приложения договор за наем в т.11, „наемателят е длъжен да заплаща всички разходи, свързани с обикновеното ползване на вещта/ ел.енергия, вода, смет и др./  вж договор за наем на л.82,том1 от ДП/.

На второ място по делото е установено, че “Еффект“ООД не е имал производствена необходимост от наемането на такъв склад. Това се доказва от показанията на св.Д.Ж.- счетоводител на дружеството към 01.10.2011г..Същата свидетелства, че към  момента на сключване на договора „Еффект“ООДЗ е разполагала със собствена производствена база-„два автосервиза“.За това  обстоятелство свидетелства и  св.К.С.-счетоводител на дружеството от юли 2012г.“Нужда от такъв имот нямахме.Фирмата имаше няколко имота  в западна промишлена зона и наем на имот към този момент не ни е бил необходим.Тези имоти обезпечаваха нашата дейност дори отдавахме имоти под наем“/вж показания на л.66 от делото/.Твърдението на защитата на подсъдимия, че единият от имотите на „Еффект“ООД е изгорял, поради и което негоден за употреба не се доказа по делото.Единствено св.Червенков сочи, че когато са работили заедно с подс.К.  „нашия цех също се запали. Не мога да кажа дали този пожар е нанесъл щети на „Еффект“, не съм се интересувал какви са били щатите“.Действително и св.Д. сочи за това обстоятелство в своите показания на л.14,том5 от ДП/, но в същото време заявява, че дружеството не е имало никаква обективна необходимост от наемане не помещения за целите и дейностите на дружеството. „Дружеството няма предвиден бюджет за сключването на такъв договор за наем.Наетия склад се намираше на около 500м. от входа на нашата база, където имаме достатъчно свободни помещения, много по-големи и разнообразни по площ, които не се използват“.

По делото се установява на трето място, че наетия имот не е бил ползван по предназначение от дружеството.Това се установява от показанията на посочените две свидетелки,които не са виждали нито договора за наем, нито сключената спогодба към него, като същите не са били представени в счетоводството на дружеството.За последните не е бил информиран и съдружника на К.-св.Д..“За мен като Управител на дружеството не ми е известно да има уговорка или сделка за наемни отношения с „Геосим“ООД. Една от основните дейности на нашето дружество е отдаване под наем на складове и помещения, с които дружеството разполага“/вж показания на л.34 от ДП приобщени по реда на чл.371,т.1 от НПК/. Особено показателни са и показанията на св.Димчо Д.-Управител на „МИП“ ООД, дадено на л.32 от ДП и приобщени към доказателствения материал по реда на чл.371,т.1 от НПК., че не е виждал подс.К. или Д. да ползват наетото складово помещение:“ Това помещение е разположено в една голяма сграда от около 2000кв.м. и там има обособени производствени и складови помещения.Няколко от тях се ползват и от нашата фирма и аз всекидневно ходя там.Не съм виждал други хора, освен тези от „Геосим“ ООД да ползват помещението“.

Посочените доказателства оборват тезата на защита, че целта на подс.К. е била разработване и развиване на дейност/производство на феродови изделия/, която е била преустановена от дружеството.Показанията на св.Г., че подсъдимия имал нужда от такова помещение и е търсел месеци преди наемането му също се опровергават от данните по делото.Свидетелят твърди, че е наел процесния имот месеци преди преотдаването му на подс.К.. Видно от приложените договори за наем /вж по-горе/ и двата договора са сключени в един и същи ден, при драстична разлика в цената.От разпита на посочените свидетели се установи, за една година, подсъдимия не е ползвал наетото помещение и не е започнал да развива каквато и да е било дейност.

Правилно първоинстанционния съд не е ценил показанията на разпитаният св.Червенков приемайки, че същите не кореспондират със събраните останали гласни доказателства. Обстоятелството, че свидетеля е посетил веднъж наетото помещение, без да влиза вътре, а е видял през отворената врата „едно момче, стори ми се че имаше бормашина и още една машина“/вж показанията на л.90 от делото/ не водят до промяна на направения извод.

По отношение на втората „сделка“.

Действително в мотивите на съда липсва анализ на обстоятелството, защо съдът счита, че втората „сделка“ наименована „споразумение“,носи характеристиките на „неизгодна сделка“. Отбелязал е единствено, че по силата на същото, подсъдимия е „лишен от възможността да оспорва сделката в едно исково производство“. Съдът е включил това споразумение в продължаваната престъпна дейност, без да изложи собствени съображения досежно качеството на това волеизявление на подсъдимия. Съобразно практиката на ВКС отказ от едно бъдещо субективно право е недействителен.В този смисъл изявлението на подсъдимия, че се отказва от правото си на възражение по чл.417/респ. чл.414/ от ГПК няма правни последици, тъй като към момента в който то е направено, такова право не е възникнало. Що се отнася до правото на кредитора да се снабди с изпълнителен иск, за това не е необходимо разрешение на подсъдимия, като това право следва по силата на закона- чл.417,ал.1,т.3 от ГПК, при наличие на съответните законови предпоставки. Съдът следва да обсъди доколко признаването на едно задължение, каквото подсъдимия е направил в спогодбата, представлява ново задължение и как същото се е отразило на активите или пасивите на дружеството,респ. влече ли същото „значителни вреди“. В този смисъл следвало да се прецени съставлява ли тази спогодба различна от сключения договор за наем сделка и носи ли същата характеристиките на „неизгодна“. ВКС е заемал становището, че волеизявленията, с които се прекратяват съществуващи облигационни отношения, без да се създават нови такива не са правна сделка. В процесната „спогодба“ не се създават нови правоотношения във вреда на дружеството.Точно обратното. Видно от същата, страните не са уговорили лихви и неустойки, а подсъдимия е признал едно съществуващо задължение-наемната цена за една година.Действително по силата на сключената „спогодба“ с нотариално заверени подписи, която е била и законно основание за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, кредиторът е прибягнал до по-бърз способ за удовлетворяване на вземането си. Не може да бъде споделено виждането, че са били накърнени правата на дружеството,тъй като същото било лишено от възможността да оспори издадената  заповед. Св.Д. е упражнил правото си по чл.414 от ГПК като е оспорил издадената заповед за изпълнение, но последната е било потвърдена от съда.

Съобразявайки изложеното, въззивната инстанция счита, че  сключената „спогодба“/вж на л.18 от том 2 на ДП/ няма характеристиките на „неизгодна сделка“  по смисъла на чл.220 от НК, поради което и подсъдимия следва да бъде оправдан по това му обвинение.

Въззивната инстанция намира за неоснователно възражението на защитата на подсъдимия досежно липсата и на субективния състав на престъплението. Последното се извлича от обективните действия на подсъдимия обсъдени-по-горе.Престъплението по чл.220 е резултатно, реализирането му става само при пряк умисъл. Длъжностното лице следва съзнателно да сключи неизгодна сделка и от това да се произлезли значителни вреди.При сключване на договора за наем подсъдимия като съдружник и управител на дружеството е бил наясно, че последното няма необходимия финансов ресурс за сключване на такъв договор.В същата време е сключил договор при явно неизгодни за дружеството условия, уговаряйки по-висока цена за сметна на отложеното плащане. Подсъдимият е бил запознат, че дружеството разполага с достатъчна материална база, част от която отдава под наем, което прави ненужно наемането на склада. Непредставяйки договора за наем  в счетоводството на дружеството, подсъдимия е препятствал неговото осчетоводяване и отразяване на реалната стопанка операция, което от своя страна се е отразило върху дейността на дружеството, неговите финансови разчети и организиране на стопанската дейност, поради която е сключен договора.

Всички тези действия обективират волята на подсъдимия, т.е субективният състав на деянието. Видно е, че те са в противоречие с интересите на дружеството. Сключеният договор очевидно противоречи на принципите на добрия търговец, на лоялността при изпълнение на управленските функции, а уговорената цена е в очевиден разрез с пазарните стойности на наем за посочения  период.

При проверка на постановената присъда въззивната инстанция констатира допуснато от съда процесуално нарушение, като в диспозитива на присъдата не е посочил правното основание за определяне размера на наложеното на подсъдимия наказание под предвидения в закона минимум.Едва в мотивите съдът  е поправил този пропуск, като е посочил, е определя наказанието при условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК.С оглед прецизност следва да се посочи, че съдът не е изложил мотиви и досежно предвиденото в нормата на чл.220,ал.1 от НК „лишаване от право по чл.37,ал.1,т.6“от НК. Действително това наказание не е кумулативно, но е дадено като възможност и съдът е следва да изложи съображения за причините да не го наложи.

Въззивния състав намира, че не са налице основанията на чл.55 от НК за определяне на наказание под най-ниския предвиден размер, но доколкото производството пред настоящата инстанция е започнало по жалба на подсъдимия и липсва протест е безпредметно тяхното обсъждане.

По изложените съображения, настоящия състав намира, че обжалваната първоинстанционна присъда следва да бъде изменена, като се отмени в частта досежно признаването на подсъдимия К. за виновен в извършване на престъпление по чл.220,ал.1 от НК по отношение на сключената „спогодба“ и приложението на чл.26 от НК, като подсъдимия бъде оправдан по това му обвинение.

Водим от горното и на основание чл.337,ал.1,т.2 предл.1 и чл.338 от НПК, въззивният съд

 

Р Е Ш И:

 

ИЗМЕНЯ присъда №69 от 29.09.2017г. по НОХД№167/2017г. по описа на Окръжен съд –Варна,като прилага закон за същото наказуемо престъпление по чл.220,ал.1 от НК и ОПРАВДАВА подс.К. относно сключена на 07.11.2012г. спогодба и приложението на чл.26,ал.1 от НК.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата и` част.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок от съобщаването на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           

 

 

 ЧЛЕНОВЕ:  1.                     2.