Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 63/09.05.  Година 2019 Град Варна

 

Варненският апелативен съд,  Наказателно отделение, втори състав

На единадесети март  Година две хиляди и деветнадесета

В публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Румяна Панталеева

ЧЛЕНОВЕ: Росица Тончева

  Десислава Сапунджиева

съдебен секретар Петранка Паскалева

прокурор Вилен Мичев

като разгледа докладваното от съдия Р.Тончева ВНОХД № 57 по описа на съда за 2019г., при произнасянето си взе предвид:

 

Предмет на въззивна проверка е правилността на присъда №17/14.11.2018 година, постановена от Окръжен съд-Добрич по НОХД №116/2018 година, с която подс.Г.Р.Г. е оправдан за престъпление по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 от НК, отхвърлени са предявените два граждански иска, решени са въпросите за вещественото доказателство и разноските.

Присъдата е протестирана от първоинстанционен прокурор с искане за нейната отмяна, осъждане на дееца по обвинението в първата инстанция или връщане на делото в окръжния съд за отстраняване на съществени процесуални нарушения.

Частните обвинители и граждански ищци обжалват присъдата поради нейната несправедливост с искане по чл.335 ал.2 от НПК (въззивният състав се придържа стриктно към съдържанието на жалбата относно формулираните оплаквания).

В етапа на съдебните прения в съдебното заседание на въззивната инстанция страните поддържат своите протест и жалба.

В пледоарията си по съществото на делото защитникът на подсъдимия заема становище за неоснователност на актовете със суспензивен ефект. Припомня множеството извършени съдебно-следствени действия в първата инстанция, установили различни фактически положения от отразените в обвинителния акт, съответно закономерно  обосновали оправдаването на подсъдимия по повдигнатото обвинение. Мотивната дейност на първата инстанция се окачествява като подробна и аналитична, обективно отразяваща доказателствените източници, адекватна на  формалната и правна логика, довела до точно приложение на закона.

В лична защита подс.Г. оспорва проведените разпознавания на лице по снимков материал в досъдебното производство, като заявява че по същото време се е намирал в ареста в гр.Добрич.

В последната дума подсъдимият моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.

Варненският апелативен съд като взе предвид аргументите в протеста и въззивната жалба на частните обвинители и граждански ищци, становищата на страните в съдебните прения и след като служебно провери правилността на атакуваната присъда по реда на чл.313 и чл.314 ал.1 НПК, достигна до следните правни и фактически изводи:

I. От фактическа страна:

По отношение на подс.Г.Г. е повдигнато обвинение за престъпление по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК, тъй като в периода  05.05.2016г.-07.05.2016г. в гр.Добрич, при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон и други на обща стойност 312 лева от владението на З.С.И. и А.Й.Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване (НОХД №116/2018 година, т.2, л.474).

За установяване на обективната истина по предмета на обвинението първоинстанционният съд е провел пълно съдебно следствие, подвеждайки фактите към състояние на единност за обосноваване на фактическите предели на деянието. Настоящият състав изцяло се придържа към приетата за установена фактическа обстановка, синтезирайки я за целите на въззивната проверка по следния начин:

На 07.05.2016г. вечерта св.св. Д. и И. проституирали от двете страни на кръгово кръстовище в гр.Добрич, в посока към изхода за гр.Балчик. Около 21:30ч. близо до тях спряло такси, от което слязъл млад мъж. Той разговарял със св.Д. за цената на услугите, после двамата влезли в гориста местност. Там мъжът извадил пистолет, опрял го в жената и поискал парите й. Успял да вземе наличните у нея десет лева.

Св.З.И. чула писък на св.Д., като в 21.38 ч. набрала телефона на съпруга й. В края на разговора от 53 секунди със св.Д., мъжът излязъл от храстите и се насочил с пистолета към нея. Отново искал пари. Свидетелката му подала дамската си чанта. Непознатият обаче взел от ръката й  мобилен телефон Нокия 6700”, качил се в таксито и заминал.

Във връзка с обаждането от св.И., св. М.Д.тръгнал с колата си по околовръстния път към мястото, където била жена му. Отдалече  видял спряло такси „Дачия Сандеро“, от което слязъл мъж и побягнал. Св.Д.мислел, че с това такси била отвлечена съпругата му и затова попитал таксиметровия шофьор къде е тя. Като разбрал, че жена му си е на пътя, свидетелят бързо се насочи към кръговото кръстовище. На място пристигнал и фактическият съжител на св.И. - св.П.Т..

На 07.05.2016г. в 22.11ч. в мобилния телефон на св.И. с имей №359359039299300 била поставена сим карта с №0898487482, регистрирана на името на А.Н.Д.  и осъществено обаждане. По-късно на 10.05.2016г. в същия телефонен апарат била поставена друга сим карта с №0899665654, титулярна на св.К.А.С..

На 11.05.2016 година в резултат на преживения стрес св.И. родила преждевременно  детето си.

Извън семейния кръг, за случая св.Д. разказала само на св.Н.И.. На 15.06.2016г. двете били задържани и отведени в полицията в гр.Добрич, в стая на първия етаж, където присъствал полицейският служител  св.Венцислав С.. В помещението имало табло, на което били закачени снимки на издирвани лица. Св.Д. посочила една от тези снимки, разплакала се и казала, че това е мъжът, който я ограбил. Имената на лицето били поставени под снимката – подс.Г.Г., задържан към тази дата във връзка с престъпления против собствеността.

От 30.04.2016 година до задържането му на 12.05.2016 година  подс.Г.Г. се намирал под грижите на св.св.Румен Т. (баща) и Д.С.. Необходимостта възникнала от тежката наркозависимост на подсъдимия, обосновала относителна изолация на  лицето от обичайната му среда.

Десет минути след полунощ на 06.05.2016 година подсъдимият бил прегледан в спешното отделение на МБАЛ-Добрич. Сутринта на същата дата той посетил психиатър. За овладяване на състоянието му била изписана рецептата за  медикаменти, издадена на името на св.Румен Турлаков.

След сутрешния преглед на 06.05.2016г. св.Т., св.С., С.Т., св. А.А. и подс.Г. отпътували за мотосъбор в местност „Бакарджика“, обл.Ямбол. Подс.Г. бил транспортиран с микробус в легнало положение. Шофирала св.С.. Останалите от компанията пътували с мотоциклети. На мотосъбора пристигнали в същия ден и останали до предиобед на 08.05.2016г. Там всички се запознали със свидетелите И.Е., С.Г., С.Т., Г.Д., общували и прекарали времето си заедно.

На 12.05.2016г. подсъдимият бил задържан във връзка с извършени от него кражби в периода 09.05.2016г.-12.05.2016г., осъден по-късно за тези престъпления.

Горните фактически положения се основават на гласни доказателства в обясненията на подсъдимия, показанията на разпитаните по делото свидетели, заключения на всички изготвени експертизи, писмени доказателства.

ІІ. Относно обосноваността и процесуалната законосъобразност на проверяваната присъда.

Преди да изложи съображенията си по правилността на присъдата, настоящият състав счита за удачно да направи някои принципни бележки. Най-съществената от тях касае  дейността на първоинстанционния съд по установяване на обективната истина, изцяло подчинена на релевантния предмет на доказване по чл.102 от НПК. Правят силно впечатление процесуалните усилия  на първата инстанция да изпълни задачата по чл.1 ал.1 от НПК чрез стриктно придържане към базовите начала на наказателния процес. В резултат на изчерпателната съдебно-следствена дейност събраните в подготвителната фаза на процеса доказателства и доказателствени средства са били детайлно проверени за относимост, допустимост, достоверност и достатъчност, като процесуално верифицираните резултати са породили необходимост от попълване на доказателствената съвкупност с нови доказателства, за да се изяснят фактическите предели на инкриминираното деяние. Проявеното процесуално усърдие от окръжния съд е довело до провеждане на ефективно разследване при спазване на стандарта „извън разумното съмнение“, отстранявайки всякакво неясноти по въпросите извършено ли е престъпление и дали подсъдимият е негов автор.

С оглед на процесуалния резултат, протестът на първоинстанционната прокуратура и въззивната жалба на частните обвинители/граждански ищци не представлява изненада. За пределите на въззивната проверка и най-вече във връзка с рестрикцията на чл.336 ал.2 от НПК от съществено значение се явяват конкретните оплаквания в двата суспензивни акта. Въззивният състав оцени съображенията в протеста като атакуващи правилността по същество на изграденото вътрешно убеждение  на окръжния съд, т.е. развити на плоскостта на необоснованост. На втори план се релевирани оплаквания от качеството на мотивната дейност, но смисловата конструкция по-скоро засяга превратна оценка на доказателствата и източниците им. Протестът съдържа съответно искане за осъждане на дееца по обвинението му в първата инстанция, алтернативно за резултат по чл.335 ал.2 от НПК, с което е солидарна въззивната жалба.

Посоченото дотук има предопределящо значение за избрания от настоящия състав паралелен подход на въззивна проверка относно обосноваността и процесуалната законосъобразност на присъдата, довел до следните фактически и правни изводи:

2.1. Относно деянията и времето на извършването им:

В най-синтезирания си вид обстоятелствата част на обвинението представлява твърдение, че в периода от 05.05.2016 година до 07.05.2016 година около 20.30ч-21.00ч на кръгово кръстовище в гр.Добрич чрез използване на пистолет подс.Г. последователно заплашил св.св.Д. и И., като отнел от първата пострадала сумата от 250 лева, а от втората – мобилен телефон „Нокия 6700“ със сим-карта.

В резултат на стриктно спазване на основните принципи по чл.чл.13, 14, 18 и 107 ал.5 от НПК първоинстанционният съд е достигнал до безпротиворечив извод за извършени две еднообразни противоправни деяния на 07.05.2016 година, всяко съставомерно по чл.198 ал.1 от НК, обединени под юридическия състав на продължаваното престъпление. С оглед задълженията си по чл.313 и чл.314 ал.1 от НПК настоящият въззивен състав основа контролната си дейност относно деянията и времето на извършването им на широка доказателствена база от гласни, писмени и веществени доказателства в следния порядък:

2.1.1.Показания на пострадалите лица, на свидетелите М.Д., П.Т., Златко Т., Н.И., заключение на СТЕ (процесуално преосмислено), писмени доказателства – сведение за картови операции, касов бон, справка от мобилен оператор, справка от АПИ:

Както съвсем правилно е отбелязал първоинстанционния съд в своите мотиви, преки доказателства за деянията и времето на извършване се съдържат единствено в показанията на св.св.И. и Д.. Относно противоправното поведение на дееца (като единство между принуда и кражба) двата доказателствени източника проявяват логическо единство. Чрез показанията на св.Д. (т.1, листи 177, 402 и т.2, листи 456 и 499 от НОХД) и показанията на св.И. ( т.1, листи 187, 202 и  т.2, листи 460 и 489 от НОХД) се установява, че двете жени са били заплашени с пистолет от едно и също лице. Св.Д. е пострадала първа, като заплахата е била реализирана в гориста местност, към която св.И.  не е имала пряка видимост. За много кратко време деецът е отнел вещи на св.Д. и на пътното платно отново с пистолета е заплашил другата свидетелка, вземайки мобилен телефон от ръката й. Показанията на двете разпитани изясняват общия времеви диапазон на деянията –вечерно време през месец май 2016 година.

Ако се следва логическата линия „от безспорното-към спорното“, то тук е мястото да се констатира единомислието на доказателствените източници относно предмета на своене на второто по ред деяние, от което пострадала е св.З.И.. Със себе си тя носила дамска чанта, мобилен телефон „Нокия 6700“ с имей  №359359039299300  и със сим-карта с №0895268829, регистрирана на името на св.П.Т.. Връзката между идентификатора на телефона и номера е доказана чрез писмено доказателство в т.2, л.149 от д.пр.

 Показанията на св.З.И. в обсъжданата част следва да се разглеждат в единство с показанията на св.М.Д., П.Т., заключение на СТЕ в т.2, л.100 от д.пр. По процесуалната природа на въпросната СТЕ въззивният състав счита, че следва да вземе изрично отношение. Тази експертиза изпълнява задача по пренос на хартиен носител на идентификационни данни от диск, изпратен от „Теленор“ ЕАД  за нуждите на разследването. Припомня се, че съдебната експертиза е способ на доказване, при който от известни факти по пътя на научното познание и техниката се правят изводи за релевантни обстоятелства и причинните им взаимовръзки. След съпоставяне на задачата към СТЕ (постановление т.2, л.99 от д.пр.) с дефиницията на чл.144 ал.1 от НПК, може да се заключи, че изначално назначената „техническа експертиза“ не е имала годен предмет, поради липса на потребност от научни знания за изпълнение на заданието. При допустимата аналогия с чл.163 ал.7 от НПК следва да се приеме, че тази експертиза на практика представлява писмено доказателство, в каквато насока ще се третира във въззивното решение.

Връщайки се към оценъчната си дейност, настоящият състав констатира, че очертаната по-горе доказателствена група се отличава с безпротиворечивост по обсъждания факт (деянията), поради което констатацията на окръжния съд за достоверност на ДС-ва няма причина да не бъде въззивно споделена.

По-нататък, двете съществени обстоятелства по чл.102 т.1 от НПК - време и предмет на посегателство са били изяснени чрез множество доказателствени действия, придаващи според окръжния съд недостоверност на показанията на св.Д.. Въззивнитя съд е изцяло солидарен с оценъчния извод, позовавайки се на следните доказателствени източници:

а/показания на св.св. И. (т.1, л.194, л.203 и т.2, л.453 от НОХД), М.Д.(т.1 л.197 от НОХД), Т. (т.1, л.204 от НОХД), писмо от „Теленор“ЕАД (т.2, л.149 от д.пр.), ПД относно телефонна комуникация (т.2, л.100 от д.пр.).

Фактическите източници установяват факта на директна телефонна комуникация между св.И. и св.Д.към момента на противоправното деяние спрямо св.Д.. Времето е конкретизирано чрез предоставени съобщителни данни от мобилния оператор – на 07.05.2016 година в 21.38 часа (конкретно на л.111 в т.2 от д.пр.).

Смислово единно с фактическото положение е обстоятелството, че на 07.05.2016 година в 22.11 часа в телефон с имей  №359359039299300  е поставена сим-карта с №0898487482, собственост на Андрей Д.(ПД в т.2, л.100, което директно комуникира с писмо на мобилен оператор относно собствеността на посочената сим карта в т.2, л.149 от д.пр.).

Иначе казано, до 21.38ч. на 07.05.2016 година единият от инкриминираните предмети  се е намирал в ползвателя си св.З.И. – факт, позволяващ устойчиви изводи в две насоки: продължаваното престъпление по чл.198 ал.1 от НК с пострадали Д. и И. е било извършено на 07.05.2016 година след 21.30 часа, като противоречащите на това обстоятелство показания на св.Д. са недостоверни.

Доколкото  времевата компонента на престъпната деятелност е доказателствено конфликтна, следва да се поощри изключително подробната аналитична дейност на окръжния във връзка с ползването на мобилния телефон от св.И.  преди гореспоменатия час и дата (стр.13 от мотивите), налагащи еднопосочен извод, че за пръв път телефонът е напуснал владението на свидетелката на 07.05.2016 година в или малко слез 21.38 часа.

б/показанията на св.Златко Т. от привидно силен доказателствен източник в полза на обвинението практически губят релевантността си след конкретизиране на времето на противоправната деятелност. Обективността изисква да се признае, че още в досъдебното производство показанията на свидетеля са будили сериозно съмнение в относимостта си, като се има предвид:

-времето, в което свидетелят твърди, че е бил в зоната на кръговото кръстовище в гр.Добрич – на 05.05.2016 година в 19.17 часа (представя се касов бон за курса - т.2, л.8 от д.пр.);

-моделът на таксиметровия автомобил – „Дачия Логан“ с ДК№Тх 0191 ХН, а не възприетото от св.М.Д.такси „Дачия Сандеро“ (приобщени показания по факта в т.2, л.2 от д.пр.).

Привидни  колебания в оценката за относимост на показанията на св.Танев поражда справка от АПИ в т.3, л.4 от д.пр., но доколкото чрез съдържанието й не се установява дали автомобилът е извършил личен курс или таксиметров превоз на 05.05.2016 година вечерта, придаването на по-сериозно доказателствено значение на справката е лишено от основание.

в/ показанията на св.Исмаилова (т.1, л.406 от НОХД) съдържат производни доказателства във връзка с отнетото от св.Д. имущество. В случая поради наличие на източника на първични доказателства, косвените се ползват за проверка достоверността на показанията на пострадалата. Именно чрез конкретния контролен механизъм се формира извод за частична недостоверност на заявеното от св.Д. по обсъждания факт, подкрепени и от безпротиворечиво установената дата на деянията (не на 05.05.2016 година, когато А.Д. е теглила пари с дебитната си карта). При това положение показанията на св.Исмаилова за отнети десет лева от А.Д. остават единствения  фактически източник, въз основа на който първоинстанционният съд е извел законосъобразен извод по предмета на престъпно посегателство.

2.2.Относно авторството на деянията:

Дуалната същност на доказателствата и източниците им във връзка с авторството произтича от засягането на две относително самостоятелни логически пътеки към крайния извод за извършителя на двете еднообразни деяния, които се явяват и своеобразен контролен механизъм помежду си за достоверност. Първата доказателствена група  е свързана с показанията на пострадалите и всички проведени в досъдебното производство разпознавания на лице, а втората – с гласни и писмени доказателства, установяващи  алибито на подсъдимия.

Със споменаването на процесуално-следствените действия по чл.169 и сл. от НПК, въззивният състав отваря една съществена процесуална тема за конкретното дело, която изисква решение дали извършените разпознавания съответстват на изискването за законосъобразност. Въвеждащо може да се посочи, че окръжният съд е изразил становището си на стр.15-стр.21 от мотивите, като на основата на множество процесуални критерии е констатирал незаконосъобразност на всички разпознавания, обосноваващо процесуалното елиминиране на протоколите за техните резултати.

Както в теорията[1], така и в практиката, целесъобразността на разпознаването на лице се свежда до конкретна тактика на разследването. Винаги обаче се цели установяване на идентичност между създадена интелектуална представа у разпознаващия в резултат на собствено  наблюдение над разпознавания обект и конкретно лице, заподозряно в съпричастност към престъпна деятелност. Процесуална гаранция за обективност на възприятията се явява нормата на чл.170 от НПК, чрез която става възможно да се проследи тъждеството между мисловния образ и резултата от следственото действие по чл.169 от НПК. Поради индивидуалните психо-физични особености на отделните личности, изясняването на условията, при които е формирана представата са от съществено значение за преценка на изпълнението на идентификационната задача (Р 212-2018-1н.о.).

Реализирането на процесуалното действие е възможно в две хипотези  - присъствено и по снимки, но винаги при спазване на изискването за сходство във външността на представените три или повече лица за разпознаване. Законодателят не е оставил съмнение в приоритета на личното участие на заподозряното лице в следственото действие, като  с общата формулировка „когато не е възможно да се покаже самото лице“ е въвел изключението по чл.171 ал.4 от НПК. Последната хипотеза би била приложима в следните две хипотези:

-предприети са действия за осигуряване на лицето за разпознаване – призоваване, издирване, като тяхната безрезултатност би се ползвала от чл.171 ал.4 от НПК (Р 367-2011-3н.о.);

-съществуват други причини, изключващи хипотезата на чл.171 ал.1 от НПК, като например опасност за разпознаващия (Р 415-20102-2н.о.).

За процесуалната законосъобразност на следственото действие съществена роля има участието на поемни лица, при стриктно съблюдаване на правата и рестрикциите спрямо тях, въведени с чл.137 от НПК.

Дължат се и две думи за сходството между лицата, изяснено в съдебната практика като изискване за физическа идентичност, а не по възраст, облекло и други нетрайни признаци.

В рамките на тези принципни положения въззивният състав констатира множество съществени процесуални нарушения при проведените разпознавания в д.пр., обосноваващи изключване на резултатите им от доказателствената маса.

На първо място всички разпознавания са извършени в разрез с принципа за лично участие по чл.171 ал.1 от НПК, защото:

-първата идентификация на подсъдимия е станала на 15.06.2016 година в стая за инструктаж на нарядите в 1 РУ на МВР-Добрич (показания на св.С., т.1, л.232 от НОХД), като под снимката на издирваните лица е имало тяхна лична именна идентификация. По този начин заподозреният е бил ясно установен, добре познат на органите на реда предвид сериозното му криминално минало, което на практика прави личността му известна към датата на разпитите по чл.170 от НПК и последвалите действия по чл.171 ал.4 от НПК (Р 63-2013-2 н.о., ползвано по аргумент на противното);

-съобразно справка (л.53 от ВНОХД), подс.Г. е бил задържан на 12.05.2016 година по д.пр.№389/2016 година на 1 РУ на МВР-Добрич, като до 12.07.2016 година се е намирал в следствения арест в гр.Добрич;

-подсъдимият не е бил осигурен за лично участие в проведените разпознавания изцяло поради бездействие на органа по разследването. На 22.06.2016 година подсъдимият е бил разпитан за пръв път като свидетел в досъдебното производство, като разследващият орган изрично е уточнил неговото местонахождение – „В момента задържан в ОСИН-Добрич“ (т.1, л.65 от д.пр.). По този  начин в разрез с предпоставката по чл.171 ал.4 от НПК идентификационната задача е била изпълнена по снимки (Р 367-2011-3н.о., Р160-2009-3н.о.);

-не е съществувала заплаха за живота и здравето на св.Д. в случай на присъствено разпознаване, доколкото в съвремието съществуват редица възможности за избягване на персоналния контакт между разпознаващ и разпознаван.

Посочените тежки процесуални пороци са били напълно достатъчни за изключване на протоколите за проведените разпознавания от доказателствената маса. За пореден път като подчертава изключителната прецизност в работата на първоинстанционния съд, въззивният състав има причина да отрази дълбочината на оценъчната и логическа му дейности по доказателствените съставни, обхващаща и обсъжданите способи на доказване. Като се солидаризира с приетия от ОС-Добрич подход за анализ на всяко следствено  действие по чл.169 от НПК, въззивният състав привежда следните изрични съображения по процесуалната негодност на отделните разпознавания:

а/относно проведените разпознавания от св.А.Д.:

Протоколирани са две разпознавания на 17.06.2016 година (т.1, л.117 от д.пр.) и на 14.09.2016 година (т.1, л.122 от д.пр.).

По първото се констатират съществени процесуални нарушения по чл.171 ал.1 от НПК и по чл.171 ал.7 от НПК.

Като поемни лица са участвали св.св.З.И.и Д.Д.. От смисловото съдържание на показанията им в т.1, л.250 и л.252 от НОХД се извлича абсолютно нарушение по чл.137 ал.5 от НПК. Поемните лица не са били запознати с ролята си в следственото действие, което се отразява и на техните възприятия – св.Д.подписал протокола за разпознаване, за да удостовери че присъствал като плаче една жена, а св.И.декларирал с подписа си, че жената нищо не показала (от последното обстоятелство става ясно, че протоколът не е бил четен преди да бъде подписан от поемните лица).

Въпреки приложението на техниката по чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.1 от НПК приобщените показания на поемните лица от досъдебното производство категорично не могат да опровергаят извода за флагрантна некомпетентност на разследващия орган. Абсолютната идентичност в лексикалното  съдържание на двата протокола на първо място отразява същественото процесуално нарушение по чл.139 ал.5 от НПК, обосноваващо изключване на доказателствените източници от обсъдимата доказателствена маса и на следващо място утвърждава извода за сериозните недостатъци в предварителното разследване.

Както вече се посочи, проведеното разпознаване на  17.06.2016 година влиза в противоречие с  чл.171 ал.7 от НПК поради общата формулировка на разпознаващата по какво идентифицира подсъдимия, което не позволява да се правят изводи по тъждеството на мисловния образ в резултат на наблюдението и представеното за разпознаване лице. Като се припомнят показанията на свидетелката с отношение към чл.170 от НПК (т.1, л.115 от д.пр., в края на страницата), нагледно се удостоверява порочността на следственото действие от гледна точка на нерешената идентификационна задача.

Второто разпознаване от 14.09.2016 година противоречи на чл.170 от НПК. Липсата на разпит преди провеждането му е довело и до неспазване на изискването за външно сходство на разпознаваните лица.

Констатира се също съществено нарушение на чл.171 ал.1 от НПК във връзка с участието на поемното лице Васил Николов. Същият е неграмотен, незапознат с естеството на следственото действие, в което участва. За илюстрация на последното може да послужи следната извадка от показанията на свидетеля „…Само казах на полицаите „ей тоз го познавам“ и това е. Няма мой подпис. Познавам го от дете…“ (т.1, л.257, последен абзац от НОХД).

Поради неграмотността на поемното лице предявяването на протокол за разпознаване и фотоалбум в съдебното следствие е било безпредметно. В тях е отразено невярно обстоятелство относно „личното прочитане на доказателственото средство“ от участника, обективно невъзможно за един неграмотен човек.

Съдебният протокол красноречиво отразява интелектуалните способности на св.Н.– беден речник, липса на последователен и абстрактен мисловен процес. С тези качества ярко контрастират приобщените показания от д.пр. – подредени, смислово единни, с общи изразни части от протоколите за разпит на поемните лица Д.и Иванов. Всичко това е достатъчно, за да се илюстрира същественото процесуално нарушение по чл.139 ал.5 от НПК, обосноваващо изключване на ПДС от досъдебното производство от доказателствената маса.

б/относно проведеното разпознаване от св.З.И. на 23.06.2016 година:

Като припомня отново идентификационната задача на способа по   чл.169 от НПК, осъществявана по релацията „интелектуален образ-външно обективиране“ (чл.170-чл.171 от НПК,) въззивният състав констатира явна непълнота на наблюдението, осъществено от св.И. по отношение на дееца. Обективността на възприятията е проверяема през всеобщо приложими критерии за формиране на мисловен образ – време на наблюдение, особености на средата, психофизично състояние на възприемащия и пр. Чрез показанията на св.И. много ясно се идентифицира протеклият абстрактен процес на възприятие  и мисловния му отпечатък – крайно беден, поради краткото време на наблюдение и стресовия фактор. Чрез позоваване на относими сведения от показанията на свидетелката, представата за външния образ на дееца изглежда по следния начин:

-       „…Момчето, което ми изскочи с пистолета беше с бяло лице, висок беше поне десет сантиметра повече от мене, аз съм висока по лична карта 165см, беше на възраст долу горе колкото мене 27-28 години. Беше облечен с черно долнище и горнище на анцунг… Ако ми бъдат показани снимки ще разпозная нападателя по физиономията и чертите на лицето.“ (приобщен по реда на чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.2 от НПК разпит на св.И. в т.1 л.140 гръб от д.пр.);

-       показания в т.1, л.196 от НОХД – нападателят имал бяла кожа, светли очи, бенка на лицето (за пръв път се споменава от свидетелката, което се отдава на визуалния й контакт с подсъдимия в съдебната зала).

Въззивният състав се концентрира върху показанията на З.И. от д.пр., доколкото същите дават ясна представа за възприятията на разпитваната към времето на деянието. Посочените относими сведения от съдебното следствие в първата инстанция изпълняват изцяло контролна задача, очертавайки непълноценността на мисловния образ поради минималното време на наблюдението.    

При подобна ситуация способът по чл.169 от НПК по принцип  е неефективен, като подкрепящ заключението е самият протокол от 23.06.2016 година (т.1, л.141 от д.пр.), в който е отразено разпознаване на подсъдимия по „физиономията и чертите на лицето“ – без частни признаци за идентификация.

Без да навлиза дълбоко в задължението на органите на разследването добросъвестно да изпълняват процесуалните си обязаности, въззивният състав констатира пълна идентичност между изречение последно от изложението на свидетелката в протокол от 23.06.2016 година (т.1, л.140 гръб от д.пр.) и записаното изявление на св.И. в протокола за разпознаване.

Посочените съществени процесуални нарушения имат логичната си последица по изключване на протокола за разпознаване от доказателствената маса, в каквато насока законосъобразно е действал и първоинстанционният съд.

в/разпознаване от св.Здравко Т., проведено на 18.08.2016 година:

За пореден път въззивният състав констатира безпредметност на следственото действие по чл.169 от НПК поради липсата у разпознаващия на относими възприятия към обстоятелствата по чл.102 т.1 от НПК. Като се имат предвид и тежките процесуални пороци, разкрити чрез показанията на поемното лице Д.Р.(т.1, л.255 от НОХД), процесуалното елиминиране на протокола от 18.08.2016 година, извършено от първоинстанциония съд не би могло да се критикува.

Доколкото прокуратурата директно атакува оценъчната дейност на първата инстанция по законосъобразността на проведените разпознавания, то с оглед на проведената въззивна проверка и формулираните по-горе нейни заключения, достатъчна се явява общата констатация за неоснователност на протеста в обсъдимата част.

За логически преход към алибито на подсъдимия за 07.05.2016 година настоящият състав ще използва формираното си вътрешно убеждение по допустимостта, общата релевантност и достоверност на показанията на св.св.Г., Б., С., М.(третирани от протеста, като подкрепящи обвинението доказателствени източници), включително и тези на А.Д..

Показанията на първите четирима свидетели съдържат производни доказателства, които при достъпността на първичните могат да изпълняват единствено контролна функция за оценка на достоверността на източниците им. Пресечна точка помежду им се явява въпросът с възможността Андрей Д.да е участник в наказателното производство. Припомня се, че на 07.05.2016 година в 22.11 часа същият е сложил собствената си сим карта в отнетия телефонен апарат от св.З.И..     

Чрез допустимо и относимо писмено доказателство (т.1, л.360 от НОХД) първоинстанционният съд е установил двукратни хоспитализации на Д.през 2011г. и 2017г. поради заболяването му от параноидна шизофрения. Безалтернативно е било задължението на тази инстанция да установи свидетелската годност на лицето чрез способа по чл.144 от НПК. Заключението на единична СПЕ (т.1, л.366 от НОХД) констатира невъзможността на Д.да образува съждения, да възприема правилно околната действителност, а оттам и да възпроизвежда правилно факти и събития. Чрез устни разяснения по чл.282 ал.2 от НПК (т.1, л.392 от НОХД), става ясно, че при Д.е налице личностна промяна, която в генерален план изключва правилен процес на възприятия.

Разбираемо, заключението на единичната СПЕ е атакувано от прокуратурата, както в съдебното следствие в първата инстанция, така и чрез искане по чл.153 от НПК във въззивното съдебно заседание. По мнение на настоящия съдебен състав държавното обвинение използва принципно неправилен подход за обосноваване необходимостта от назначаване на повторна експертиза, плод на недоволство от резултата на експертното изследване. До назначаване на повторна експертиза би се достигнало при констатиране на необоснованост (от значение са изводите по направеното изследване) или неправилност (изводите не съответстват на установените факти и ползваната методика)[2] на първоначалната експертиза. Прочитът на заключението (л.4-11 от самата експертиза) верифицира лично обследване на личността на Д.и съпоставяне на резултатите с документираните етапи от неговото заболяване, всичко това формирало базата на медицинските изводи. Проследяването на логическия процес и контролът за  фактическо съответствие на експертизата с доказателствената основа по делото, налагат безалтернативен извод за изчерпателност и обоснованост на единичната експертиза, изключващи прилагането на чл.153 от НПК, в която и да е от двете му хипотези. На дискусия изобщо не се подлага доводът от протеста за компетентността на вещото лице (от гледна точка на скоро защитената специалност), поради явната абсурдност на съображението в светлината на чл.147 от НПК.

В обобщение, липсата на свидетелска годност при Андрей Д.обосновава изключване на протоколите за разпит на лицето от доказателствената маса, което от своя страна прави показанията на св.М.безпредметни.

Св. Г.Г. е лице, което при разпита си в досъдебното производство уличава подсъдимия в авторството на деянията. Впоследствие лицето променя позицията си в полза на защитната теза, като обяснението на стеклата се ситуация в протеста се прави през аспекта на вероятни заплахи към него. Въззивният състав предпочита да се придържа стриктно към логиката на доказателствата, а не към съмнения от всякакво естество, като достоверността на показанията на св.Г. провери конкретно през гласните и писмени доказателства, очертаващи алибито на подсъдимия за датата 07.05.2016 година. Тези доказателства са въведени чрез показанията на св.св. Т., С., А.А. Е., Г., Г., Т., заключение на СПЕ, писмени доказателства от проведени прегледи на 06.05.2016 година.

Предтемпорално значение спрямо датата на деянието имат показанията на св.Д.ГЕ. Д.(т.1, л.249 от НОХД), св.Ц.В. (т.1, л.236 от НОХД), св.Т. (т.1, л.240 от НОХД) и св.С. (т.1, л.217 от НОХД). Всички те очертават влошеното физическо състояние на подсъдимия поради зависимостта му към наркотиците – много слаб, изглежда като мъртвец, с надут крак, спи по улиците. Представа за степента на зависимост дава и СПЕ (т.3, л.182 от д.пр.) – датира от 14-15 годишната възраст на Г., , поведенчески напрегнат, с тежки абстинетни състояния.

Фактическите положения относно състоянието на подсъдимия в широкия период от 30.04.2016 година до 08.05.2016 година кореспондират с писмени доказателства от проведени прегледи на 06.05.2016 година (т.1, л.362 и т.2, л.533-535 от НОХД).

Поради логическото единство на доказателствените източници и липсата на опровергаващи ги факти, въззивният съд приема, че към 06.05.2016 година подсъдимият освен с влошено общо състояние, се е намирал и в абстинентна криза (описаното поведение от св.св.Т. и С. кореспондира с обективните прояви на абстинентно състояние, отразени в заключението на СПЕ в т.3, л.192 от д.пр.). Именно през тази специфична физическа картина на дееца въззивният състав извърши проверка за достоверност на показанията на св.св.А.А. (т.2, л.493 от НОХД), Е., Г., Г., Т. (т.2, л.536-552 от НОХД), констатирайки с положителност кореспонденцията им с обективната действителност.

Посочените доказателствени източници заедно с показанията на св.св.Т. и С. установяват, че след прегледа от психиатър сутринта на 06.05.2016 година подсъдимият е напуснал гр.Добрич и  до обяд на 08.05.2016 година се е намирал в местност „Бакарджика“, обл.Ямбол (разстоянието между двете населени места е  приблизително 250 километра), т.е. същият не би могъл на 07.05.2016 година да извърши грабеж от пострадалите А.Д. и З.И..

Съмнение в извода не предизвикват и показанията на св.Г.Г. от досъдебното производство (приобщени по механизма на чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.1 от НПК) доколкото те отразяват невъзможен факт. Разумно обяснение на ситуацията би могло да се намери при прочит на разпита на същото лице в съдебното следствие (т.1, л.222 от НОХД).

Разглеждайки съображенията в протеста срещу групата доказателства по алибито на подсъдимия, въззивният съд констатира принципната им логическа погрешност. Всички доводи касаят времето преди 06.05.2016 година и биха имали значение в случай, че инкриминираната деятелност се бе развила на 05.05.2016 година. Вярна е оценката на прокурора за противоречие по някои детайли между показанията на св.св.Т., С. и Ц.В., които обаче не касаят времето от 06.05.2016 година до 08.05.2016 година. За двудневния период е налице неопровергана доказателствена база (отново се повтаря – писмени доказателства, показания на в.св.Алексиева, Е., Г., Г., Т.), която доказва, че подс.Г. не се е намирал на територията на гр.Добрич. Въззивният състав не се занима с предложените в протеста хипотези за придвижване на лицето от гр.Ямбол до гр.Добрич, като припомня рестрикцията на чл.303 ал.1 от НПК.

Що се касае до обсъденото в протеста противоречие между обясненията на подсъдимия от етапа на съдебното следствие в първата инстанция и стадия на разследването, следва да се констатира единност на доказателственото средство в посочената първа част с показанията на свидетелите на защитата. Само за пълнота се припомня двойнствената природа на обясненията като средство за защита и доказателствен източник, като с оглед приведените по-горе съображения е достатъчно общото заключение, че обясненията на Г.Г. от досъдебното производство изпълняват изцяло защитна функция.

Поради изчерпване на оценъчната си дейност, въззивният състав прави в обобщение две заключения:

Протестът и въззивната жалба на частните обвинители/граждански ищци[3] срещу първоинстанционната присъда са лишени от основание. Провереният съдебен акт е законосъобразен и обоснован. В обхвата на служебната проверка  въззивният състав констатира изключително високо качество на аналитичната дейност на първия по степен съд, която не само удовлетворява стандарта по чл.305 ал.3 от НПК, но и многократно го надхвърля. Доказателствата и източниците им са подложени на прецизен анализ при стриктно съблюдаване на принципа по чл.107 ал.5 от НПК, направените изводи освен логически издържани, позволяват многократната проверка на обосноваността на приетите фактически положения. Разкриването на обективната истина е принос на съдебното следствие в първата инстанция, като на съдебно-следствените действия следва да се признае юридическата им правилност.

Второто заключение се явява логическо продължение на предходното и се свързва с ниското качество на дейността по разследване на продължаваното престъпление по чл.198 ал.1 от НК от 07.05.2016 година. Допуснатите тежки процесуални нарушения са довели до невъзможността да се изгради обоснована обвинителна теза с пряка рефлексия върху процесуалния резултат по чл.304 от НПК – единствено възможен в пределите на наличната по делото доказателствена съвкупност. Към настоящия момент следва да се счита, че авторството на престъплението по чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК, извършено на 07.05.2016 година по отношение на А.Д. и З.И. не е изяснено, което обстоятелство се проява и в аспекта на гражданската отговорност за неимуществени вреди от непозволено увреждане – налице е деликт, но тъй като подсъдимият не е негов извършител, гражданските искове на пострадалите законосъобразно са били отхвърлени с проверяваната присъда.

С оглед изложеното и на основание чл.338 от НПК, съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда №17/14.11.2018 година, постановена от Окръжен съд-Добрич по НОХД №116/2018 година.

 

Решението подлежи на обжалване и протест в 15 дневен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ:

 



[1] Досъдебно производство по НПК, Чинова М., Сиела 2013, с.621-625

[2] Цанков П., Йонко Кунчев и др. Съдебни експертизи, Варна 2012, с.104-105

[3] Изцяло бланкетна, като по генералното искане за осъждане на подсъдимия следва да се считат за валидни всички приведени въззивни съображения по правилността на първоинстанционната присъда