Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 98/16.05.2016 година                   Град Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд                                    Наказателно отделение

На тридесет и първи март                     Година две хиляди и шестнадесета

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Лолова

                            ЧЛЕНОВЕ: Павлина Д.

Ангелина Лазарова

Секретар С.Д.

Прокурор Светла Курновска

като разгледа докладваното от съдия Лазарова

НДВ № 77 по описа на съда за 2016 г.,

за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК.

Образувано е по искане на осъдения по НОХД № 4831/2014г. на Районен съд гр. Варна Т.П.К. и има за предмет влязлата в законна сила присъда № 255 от 23.06.2015 г., изменена по ВНОХД № 1267/2015 г. с решение № 321/20.11.15г. на Окръжен съд – Варна. Счита се, че присъдата и въззивното решение са постановени при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие на материалния закон и явна несправедливост на наказанията, доводи по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348 ал. 1 т. 1-3 от НПК. Посочват се съществени процесуални нарушения – отказ да се приложи процедурата по гл. ХХVІІ от НПК, липса на мотиви на двата съдебни акта; неправилно приложение на материалния закон с оценка за нарушение по чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, вместо приемане на чл. 15 от НК, и неприлагане на чл. 343 А ал. 1 б. „А” от НК; неправилна индивидуализация на наказанието при основания за приложение на чл. 55 от НК и чл. 58 А от НК. Иска се възобновяване на производството, отмяна на постановените съдебни актове и постановяване оправдаване на осъдения К., а при условията на алтернативност - отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или изменение на решението с намаляване на наложените наказания по вид и размер. В проведеното открито с.з. защитникът поддържа всички аспекти на искането, поставя акцент на допуснатото нарушение на материалния закон и обобщава, че водачът не е нарушил задълженията си по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и в двете алтернативи на изр. 1 и изр. 2, и е невинен, защото не е могъл и не е бил длъжен да предполага поява на пешеходци в рамките на опасната си зона при движение с 56км/ч и 50км/ч. Намира, че е налице случайно деяние, което налага отмяна на съдебните актове и оправдаването на осъдения.

Представителят на Варненската апелативна прокуратура счита искането за неоснователно. Намира, че не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на осъдения. Счита изложените от съдилищата мотиви са в достатъчна степен.

Осъденият К. моли да бъде оневинен.

Варненският апелативен съд провери правилността на атакуваните присъда и въззивно решение съобразно правомощията си по чл. 425 от НПК и за да се произнесе, съобрази следното:

С присъда № 255/23.6.2015г., постановена по НОХД № 4831/14г., Районен съд гр. Варна признал подсъдимия Т.П.К. за виновен в това, че на 04.05.2012г., в град Варна на бул.„Христо Смирненски“ в посока кръстовището с бул.„Цар Освободител“, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „Субару Трибека“ с рег. № ТХ 45 45 КХ, нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил на Георги Маринов К. тежка телесна повреда, изразяваща се в продължително разстройство на съзнанието, а именно посттравматичен органичен мозъчен синдром, ретроградна, конградна и антероградна амнезия и пет средни телесни повреди, а именно:  - черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка, която обусловила изпадане в безсъзнателно състояние и счупване на покрива и основата на черепа, и изразяваща се в разстройство на здравето временно опасно за живота; - кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка, който е обусловил разстройство на здравето временно опасно за живота; - пневмоцефалия, доказваща пряка комуникация между вътречерепното пространство и външната среда, която е обусловила проникващо нараняване в черепната кухина; - счупване на лявата ключица, която е обусловила трайно затруднение на движението на горния ляв крайник за период над 1-1,5 месеца и - счупване на основата на метакарпална /дланна/ кост на I-ви пръст на дясната ръка, която е обусловила трайно затруднение на хватателната функция на горния десен крайник за около 1-1,5 месеца, поради което и на основание чл.343, ал.1, буква „б“, пр.1 вр. чл. 342, ал.1 и чл. 54 от НК, му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, което отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години. На осн. чл. 343г от НК наложил на подс. К. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата на основание чл.304 от НПК подс. К. бил частично оправдан по първоначално възведеното обвинение да е нарушил правилата за движение по чл.21, ал.1 от ЗДвП и по чл.116 от ЗДвП. 

Присъдата била протестирана от прокурор при ВРП с искане въззивната инстанция да измени присъдата като постанови осъждане по специалните правила на ЗДвП, по които подс. К. бил оправдан от ВРС и за увеличаване на наложеното наказание. Въззивна жалба срещу оправдателната част на присъдата подал и повереникът на частния обвинител. Обжалвал и защитникът на подсъдимия с искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която подс. К. да бъде оправдан. Въззивното производство протекло по ВНОХД № 1267/15г. на Окръжен съд гр. Варна. С Решение № 321/20.11.15г. присъдата била изменена като наказанията на подс. К. и срокът по чл. 66 ал. 1 от НК били намалени съответно с по една година. Решението на ВОС е извън кръга на подлежащите на касационна проверка и с оглед нормата на чл. 412 ал. 2 т. 1 от НПК присъдата влязла в законна сила на 20.11.15г.

Варненският апелативен съд намира, че искането е подадено от оправомощен осъден и в законния срок по чл. 421, ал. 3 от НПК – на 27.01.16г., срещу присъда на РС и решение на ОС, постановено като въззивна инстанция, непроверени по касационен ред, поради което е допустимо. Разгледано по същество се явява неоснователно по следните съображения:

І. По възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения.

1. Становището на защитата на осъдения за неправилно постановен отказ да се приложи процедурата по чл. 371 т. 2 от НПК с произтичащите от нея последици, не може да бъде споделено.

Още с откриване на с.з. на 20.01.15г. пред първоинстанционния съд защитникът е декларирал желанието на подс. К. производството да протече по чл. 371 т. 2 от НПК и формулирал искане за допускане на свидетел за установяване на оказана от подсъдимия помощ след инцидента. След изслушване становищата на страните, ВРС е взел правилно решение, че установяване на обстоятелство извън фактите по обвинителния акт би попречило на провеждането на съкратено съдебно производство по искания от страната ред. /В този смисъл е трайната актуална и относима практика на ВКС на РБ при обсъждане на процедурата по чл. 371 т. 2 от НПК по дела с квалификация по чл. 343 от НК и чл. 343 А от НК – напр. Р-295/15.07.14г., І н.о., Р-45/12.05.15г., ІІ н.о., Р-264/27.07.15г., ІІ н.о. и др./.

С отказ да се допусне до разпит свидетеля и след поддържане на искането по процесуалния ред, включително и от подсъдимия, съдът провел съкратено съдебно следствие по чл. 371 т. 2 от НПК. След изслушване на пренията съдът установил „изключително голяма неяснота и съмнения относно обстоятелството доколко подсъдимия признава …всички факти и обстоятелства в обвинителния акт”, отменил определението по хода на следствието и постановил разглеждането на делото по общия ред.

Това решение на съда е било обосновано от изразената линия на защита, състояща се в приемане на част от фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт и тяхна правна оценка. Въпреки твърденията, че се признават от подсъдимия всички факти, „свързани съобразно с конкретиката на казуса от гледна точка на ден, място, час, пътен участък, пътна обстановка, място и начин на движение на автомобил и пешеходец, механизма на настъпване на инцидента”, в позицията си по съществото на делото защитникът е оспорил част от обстоятелствата, посочени от прокурора като свързани с начина на движение и механизма на настъпване на инцидента. Възникнали са противоречия в оценката на страните за натовареността на дясната пътна лента, видимостта и проследяването на участниците в движението – факти в основата на противоположните правни изводи. В обвинителния акт е посочено – „Обв. К. е бил нехаен за това обстоятелство – не е отчел и съответно пренебрегнал факта, че отдясно на него е имало задръстване от бавно движещи се автомобили, което усложнява пътната обстановка и създава ограничения за видимостта по отношение на пешеходците, приближаващи и пресичащи пътното платно отдясно наляво… бил длъжен да се съобрази с интензивността на трафика в непосредствено стоящата до него дясна пътна лента за движение, като управлява автомобила със скорост, адекватна на пътната ситуация, в която се е намирал, тоест до 33, 02 км/ч…” – на л. 6 и 7 от НОХД № 4831/14г. Изложената от прокурора фактическа оценка се опровергава от защитника, за когото „Касае се за ясно време, сух асфалт, добра видимост, натовареност и интензивност дежурна за градски условия… нищо не е подсказвало от гледна точка на фактори за безопасност и водачът не е бил длъжен нито е могъл да предвижда, че нещо в тази пътна обстановка би индикирало настъпване на пътен инцидент. Натовареността и интензивността на движение не е налагало и изисквало движение с по-ниска скорост от … 50 км/ч.”.

Видно е, че вложени в обстоятелствената част на обвинителния акт по делото обстоятелства са били оборени от защитата в присъствието на подсъдимия в хода на пренията, с което е била създадена преграда за провеждане на диференцираната процедура по чл. 371 т. 2 от НПК по арг. от Р-190/11.04.12г. на ВКС на РБ, І н.о. В Р- 276/ 3.07.2012 г. на ВКС, II н. о. е прието, че в хода на такава процедура е процесуално недопустимо съдът да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, „а версията на подсъдимия, изложена в касационната жалба на адвокат С., се гради на такива твърдения. В обвинителния акт са посочени последователни действия, за които се презумира, че са волево и интелектуално контролирани от подсъдимия.”. ТР № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК, т. 1.1, разяснява че – „Основание за отказ по чл. 370 ал. 1 във вр. с чл. 371, т. 2 НПК е липсата на визираните в чл. 371, т. 2 НПК и чл. 372, ал. 4 НПК предпоставки - признание на фактите по обвинителния акт, съчетано със съгласието да не се събират доказателства за тези факти, и обоснованост на самопризнанието от приобщените в досъдебното производство доказателства. … Недопустимо е провеждането на съкратено съдебно следствие, ако първостепенният съд констатира, че изявлението на подсъдимия не отразява неговата валидно формирана воля или сочи само на частично самопризнание.”. Декларацията от подсъдимия, че признава фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт по делото и последващо отхвърляне на част от тези факти – безспорно поставя под съмнение „авторството и съставомерните признаци на инкриминираното деяние, предопределящи постановяване на присъда, основана на предположение” – Решение № 479 от 15.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 1715/2013 г., III н. о.

Сходни са аргументите на ВРС в определенията за отмяна на предприетата диференцирана процедура и по искания от защитника отвод в с.з. от 06.03.15г., като по делото е била предприета процедура в другата форма на съкратеното съдебно следствие с приобщаване на доказателства от ДП по чл. 371 т. 1 от НПК. Видно е, че при анализа на доказателствата в мотивите към присъдата съдът е изключил част от обясненията на подсъдимия – значими относно съществуващата за него видимост към пешеходците, поставена в зависимост от „много висок бус” – факт, извън обстоятелствената част на обвинителния акт. Следователно не би могло да се претендира пълно припокриване между личната теза на подсъдимия и приетата от обвинението в сезиращия съда акт. На тази основа не е съществувала възможност за въззивната инстанция да приложи по-благоприятната процедура по чл. 58 А от НК, тъй като отказът на ВРС е бил законосъобразен.

2. Според защитата е налице абсолютно съществено процесуално нарушение - липса на мотиви към двата съдебни акта на инстанциите по същество. Не се установява основание за подобен извод, тъй като:

А. В мотивите към присъдата си ВРС е изложил подробни фактически и задълбочени правни изводи. Доказателствата са получили необходимия и достатъчен анализ, тъй като са изложени съображения кои източници и защо са кредитирани, направени са стабилни логически връзки и волята на съда е изяснена безсъмнено. Не съществуват количествени критерии за обем, а качествените - за обоснованост на съдебния акт – са спазени. Съдът е обсъдил съдържанието, попълващо бланкетната правна норма на НК с правилото на специалния закон – ЗДвП, отразил е аргументите си по поставените от защитата въпроси за конкретното нарушение, допуснато от подсъдимия в пряка връзка с престъпния резултат, съответно е отхвърлил от причинно-следствената верига останалите, по които подсъдимият е бил частично оправдан. В частта на индивидуализацията на наказанията са изложени съображения на съда, които макар и променени от въззивната инстанция не опорочават съществено постановената присъда.

Б. По въззивната жалба и допълнението към нея, защитата е имала множество несъгласия с приетото от РС. Недоволни от присъдата са били и прокурора и частния обвинител. Възраженията на страните пред въззивната инстанция са били разгледани и по тях е изложен дължимият от съда коментар в решението на състава. Доказателственият материал е позволил допълването на значими за индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия положения – прието е съпричиняване от пострадалия на престъпния резултат, обсъдени са като смекчаващи обстоятелства данните за личността, помощта оказана на по-леко пострадалата пешеходка. Намалени са наложените наказания и срока на отлагането по чл. 66 ал. 1 от НК. Мотивите на решението на втората инстанция са обстойни и убедителни.

Принципните разлики в отношението на защитата и съда към стойността на отделни доказателства, приложимия материален закон и нарушените специални правила за движение, не налагат извод, че съдилищата са постановили неправилни и незаконосъобразни актове. Формалната страна на изграждането на вътрешното убеждение на съставите по доказателствата е била спазена, като съображенията в основата на взетите решения са намерили недвусмислено отражение. Изпълнени са изискванията на закона към формата и съдържанието на съдебните актове.

ІІ. По възраженията за съществени нарушения в прилагането на материалния закон.

1. И пред настоящата инстанция защитата пледира, че водачът К. не е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, не е могъл и не е бил длъжен да предполага поява на пешеходци в рамките на опасната зона. Оценява произшествието като случайно деяние по чл. 15 от НК и настоява за оправдаване на осъденото лице. Тези изводи не се подкрепят от настоящия състав, тъй като:

Спецификата на разглеждания казус се поражда от данните за значими фактори на пътната обстановка, които водачът К. не е оценил – характер и интензивност на движението и конкретните условия на видимост – ограничена от колоната автомобили в дясната лента. При наличието на тези предпоставки ведно с неяснотата за причината, довела да натовареността на съседната лента, не е било достатъчно водачът да си осигури видимост само напред в своята лента – видно от обясненията му – „…нямаше нещо, което да спира видимостта напред”. В населено място възможността за ненадейно и неочаквано за водача възникване на опасност на платното е практически неограничена, категорично установено в практиката на съдилищата, напр. Решение № 417 от 14.11.2011 г. на ВКС по н. д. № 1979/2011 г., III н. о. – „Законът не изисква от водача, в населено място да предвижда конкретните възможности за възникване на опасност. Това предвиждане е направено вместо него от самата разпоредба, с която водачът е длъжен да се съобрази. И ако не се съобрази, действа виновно, както е в случая.”

Искателят не е изпълнил задължението си непрекъснато и пълно да възприема пътната обстановка и промените в нея, да оценява нейната динамика, включително да си осигури и да не губи видимост към посоката, от която може да очаква непосредствено възникване на препятствие. Отсъства дължимата оценка на рисковете за поява на пешеходци, с оглед сградите от двете страни на пътя, тротоарната ивица и отбивката вдясно към борса „Авангард” по ширината на която е очертана пешеходна пътека. При липса на видимост към дясната част на зоната около пътното платно и струпването на други автомобили в този участък, К. е бил длъжен да намали скоростта си до такава, която би позволила охраняването на личната му и на другите участници в движението безопасност. Предвиждането на възможно произшествие в конкретната пътна обстановка е елемент от предписаната и осъществявана правно регламентирана дейност на повишена опасност от всеки водач на МПС – отразено и в Р-173/03.02.73г. на ВС, ІІІ н.о. – съобразено от ВРС при излагане на изводите в мотивите към присъдата.

Ударът с пешеходците би бил избегнат, ако водачът бе намалил скоростта пропорционално на интензивността на движението и с цел осигуряване на достатъчна за покриване на пътя и прилежащата му зона видимост. Посочени експертно са величините на безопасна скорост, при движение с които произшествието би било избегнато. В най-благоприятния за водача вариант – горната й граница е 33, 02 км/ч. Безопасна, тоест съобразена с факторите по чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, е и всяка друга скорост под тази рамка. В този смисъл претенциите на подсъдимия и неговия защитник са получили отговор от съдебните инстанции на поставените въпроси – с каква скорост е следвало да се движи л.а. и по силата на кои правила. Скоростта от 50 км/ч – максимална за градски условия е позволена, само ако е налице добра видимост отпред, наляво и надясно на пътя, пътното движение не е натоварено и не са налице други рискове за възникване на критична ситуация. Видно е, че деецът не се е движел и с тази скорост, но и 50 км/ч., не е била съобразена с конкретната пътна обстановка. Първото и основно нарушение на правилата за движението е неизпълнението на задължението по чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, в пряка причинна връзка с настъпването на общественоопасния резултат, а движението с по-висока скорост от разрешената, е вторично, несъставомерно и от значение само за извода за категоричната небрежност към изискванията на режима скоростта.

Извършеното би било невиновно, ако деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици - чл. 15 от НК. В материята на престъпленията по транспорта, върховните съдилища са предоставили значими разяснения при обсъждане на казусите и връзките между непредпазливостта като форма на вина и случайното деяние – обстоятелство, изключващо вината. Така в Решение № 388 от 8.02.2016 г. на ВКС, III н. о., е обобщено – „Случайно деяние по чл. 15 от НК за водача на МПС при транспортно произшествие със съставомерни наказателно правни последици би имало само, ако въпреки спазването от дееца при управлението на МПС на всички изисквания на закона за безопасно управление, тези последици настъпят, без да е бил длъжен и обективно да е могъл да ги предвиди. Ако липсват обстоятелства, от които може да се изведе предположение за възможна поява на опасност, респ. налице са обстоятелства, изключващи тази възможност, ще бъде налице случайно деяние. Например, когато МПС се намира на безлюдно място и в близост няма никакви минувачи; средството се намира на обект, до който достъпът е забранен; между пътното платно и трасето за пешеходци има преграда, непозволяваща им да се озоват на платното; има жива охрана, недопускаща преминаване в посока пътното платно и др. под. Т.е., това са случаи, при които е закономерност допускането, че е невъзможно да се появи човек в опасна близост до автомобила, но въпреки всички изключващи обстоятелства, по незнайно какви причини, той все пак се е появил. Обратно, няма да има случайно деяние, когато наличните характеристики на обстановката не изключват, а съдържат появила се опасност на пътя, независимо за колко малък отрязък от време, за отминаването на която обаче, водачът няма обективно уверение, че тя е преминала. …. Неразумното и нелогичното поведение на пострадалия, вкл. в нарушение на правилата за движение, не е белег на случайното деяние, но следва да се има предвид при преценка на приноса за настъпването на общественоопасния резултат.”.

С оглед на изложеното при характеристиките на пътната обстановка по разглежданото производство появата на опасност, в това число пресичащ пешеходец, не е била изключена. Не се касае за обективна отговорност на водача /да се счита за виновен само защото е участвал в ПТП, от което е увреден пешеходец/, а за следваща се от виновното му неизпълнение на основното задължение като водач – да съобрази скоростта си с факторите характер и интензивност на движението, ограничена видимост и я намали в степен съответна на риска. Попадането на пешеходци в опасната зона за спиране би могло да обоснове извод за невиновност, случайно деяние, по чл. 15 НК само при положение, че скоростта на движение, избрана от водача, е била такава, каквато се изисква от ЗДвП - в случая чл. 20, ал. 2 от същия. Пострадалият и по-леко увредената свидетелка нито са били непредвидимо препятствие по пътя, нито са се появили внезапно с оглед изминатия от тях път само по пътното платно от 4, 89м, респ. 4, 40м, пред спрял, за да им даде път неустановен л.а., като са били видими за свид. А.П. – на значително разстояние назад /трета-четвърта кола/ в колоната в дясната лента. Задължение на подсъдимия е да наблюдава и контролира адекватно на пътната обстановка управляваното превозно средство и при предполагаема или очевидна опасност, своевременно да вземе всички необходими мерки за намаляване на скоростта или спиране на превозното средство. Видно е, че не е налице провежданата от защитника смислова разлика между термините „предвидима” и „предполагаема” опасност, напр. и в Решение № 142 от 20.IX.1994 г. по н. д. № 151/94 г., ВК. Алтернативата на „предвидимата опасност” е само „непредвидимата”, но в случая не са налице обосноваващи я фактически положения. К. е бил в състояние – могъл е и е бил длъжен да предвиди общественоопасните последици, но не го е сторил поради своята небрежност, несъзнавана непредпазливост. Действително резултатът е бил непреодолим, както настоява водачът, но това е последица от собственото му неправомерно поведение, в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат.

В заключение, изтъкнатите доводи обуславят и извода на настоящата инстанция за неоснователност на отправената претенция относно допуснато нарушение на материалния закон с неприлагане на чл. 15 от НК. При стриктно спазване на процесуалните правила съдилищата по същество са извели значимата за правилното решаване фактология, а въз основа на нея законосъобразно са оценили, че чрез поведението си искателят К. е реализирал всички обективни и субективни признаци на престъпния състав на чл. 343, ал. 1,б. „Б” предл. 1 във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК. Изтъкнатите от контролираните инстанции правни съображения изцяло се споделят, тъй като почиват на правилно разбиране на закона и трайно възприетото в теорията и практиката.

 2. Като самостоятелен аргумент за неправилно прилагане на материалния закон в искането за възобновяване е посочена необходимостта от преквалифициране на извършеното по чл. 343 А от НК, предвид оказана от водача К. помощ на пострадалия след деянието.

Видно е, че тези съображения са били обсъдени от въззивната инстанция и са намерили напълно обоснован отговор. Не са налице по делото достатъчно последователни доказателства за помощ от водача към съставомерно увредения пострадал Георги К.. Съвкупността от гласни доказателства сочи, че към него са се приближили свид. У.-Д. /възприето и от свид. Д. П./, нейният син – свид. П. Д., приятелят му свид. К.А. и водачът на друг л.а, откарал пострадалия до болницата. Липсва фактическо основание за преквалифициране деянието на подсъдимия по привилегирования състав. Обаждането му до централата 112 в конкретния случай, не може да се интерпретира като "всичко, зависещо от дееца за оказване помощ" на пострадалия, доколкото се касае до единадесетото обаждане във връзка с инцидента, в 15.17ч., когато видно от фиша на екипа на ЦСМП – л. 115, т. 2 от ДП, линейката с пострадалата М. Д. вече се е била върнала в болницата /отпътувайки от мястото на инцидента в 15,12ч./. Сигнализирането от страна на К. и приетата от въззивната инстанция помощ към свид. Д. са били в изпълнение на задълженията му по чл. 123 ал. 1 т. 2 б. „А” и „В” от ЗДвП, но не са действия обективно насочени към свид. К.. В т. 5 на Постановление № 1/17.01.1983г. на ПВС е посочено, че когато водачът е имал възможност, но не е оказал помощ на всички пострадали, следва да се приеме, че не е направил всичко зависещо от него. Относителният дял на помощта към свид. У.-Д. е бил правилно отчетен като обстоятелство смекчаващо отговорността на искателя.

ІІІ. По възраженията за съществени нарушения, довели до явна несправедливост на наложените наказания.

1.Доколкото не са налице основания за укор към първата инстанция за неправилно отказана процедура по чл. 371 т. 2 от НК необосновано е искането за определяне на наказанието по 373 ал. 2 от НПК и чл. 58 А от НК.

2. Претендирано е индивидуализиране на наказателната отговорност на искателя с прилагане на чл. 55 от НК или намаляване на санкцията до абсолютния минимум.

Позитивните данни за водача К. преди и след произшествието са оценени адекватно като смекчаващи обстоятелства. Съобразена е безупречната му социална характеристика, помощта към по-леко пострадалата и степента на съпричиняване с пресичането от пешеходците на нерегламентирано за това място. Въззивният съд е коригирал пропуските на предходната инстанция при индивидуализиране на санкцията и е намалил срока на наложените наказания, свел е до минимален размер изпитателния срок по чл. 66 ал. 1 от НК. Настоящият състав не установява допълнителни обстоятелства от такъв характер. Значимите за отговорността нито по обем, нито по естеството си - могат да обосноват приложението на чл. 55 от НК и замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация, както и допълнително намаляване размера на наказанието лишаване от свобода. Не е налице несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, и приетите по делото значими за отговорността обстоятелства. Видно е, че като професионален водач на МПС подс. К. има дългогодишен опит, но и предходни санкционирани нарушения, а в конкретния случай е управлявал с недопустима за градски условия скорост – което макар и несъставомерно, сочи на недостатъчно съобразяване на регламентираните от закона рамки и очертава необходимост от допълнително въздействие върху личността.

Не е налице законово основание за намаляване срока на наложените наказания. Санкциите, след промяната от въззивния съд, са съобразени с изискванията на чл. 57 ал. 2 от НК и адекватни на потребностите на общата и специална превенции по чл. 36 от НК.

Съобразеното от съдебните инстанции по фактите и по правото е при спазване на процесуалните изисквания, без да са били допуснати слабости при формиране на вътрешното убеждение и установяването на обективната истина по делото. По делото не се установяват съществени процесуални нарушения засягащи формата на проведеното наказателно производство, съдържанието на съдебните актове, установяването на правно значимите факти, приложението на материалния закон, индивидуализацията на наказанието. Поради което и не са налице основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК за възобновяване на производството. Не се установяват съществени нарушения по чл. 348 ал. 1 т. 1-3 от НПК, поради което и искането за възобновяване на производството следва да бъде оставено без уважение.

Поради изложените съображения и на основание чл. 424, ал. 1 от НПК, Варненският апелативен съд,

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Т.П.К. за възобновяване на наказателното производство и отмяна на влязлата в законна сила присъда № 255 от 23.06.2015 г. по НОХД № 4831/14г. на Районен съд – Варна, изменена по ВНОХД № 1267/2015 г. с решение № 321/20.11.15г. на Окръжен съд – Варна.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

 

 

председател :                       членове :1.                          2.