Р Е Ш Е Н И Е

 

86

гр.Варна, 23.06.2014 година

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

         

Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно заседание на  тридесети май  две хиляди и четиринадесета година в състав :

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО ЯНКОВ

               ЧЛЕНОВЕ : РАДОСЛАВ СЛАВОВ

                                   ИВАН ЛЕЩЕВ

                                     

 

при секретар С.Д.

и в присъствието на прокурор Пламен Костадинов

изслуша докладваното от съдия Янков внохд №85/2014г. на ВАС

и за да се произнесе взе предвид следното :

         

          Това е третото поред разглеждане на делото пред Варненски апелативен съд, след като предходните въззивни съдебни актове са били отменени при последвалите ги касационни проверки – първият път с решение №74/25.06.2013г. по нд №8/2013г. на І-во НО на ВКС на РБ, вторият – с решение №41/25.02.2014г. по нд №2358/2013г. на ІІ-ро НО на ВКС на РБ.

          Предмет и на настоящата въззивна проверка е присъда №18/26.06.2012г. по нохд №200/2012г. на Добрички окръжен съд , с която  подсъдимият Г.В.К. е бил признат за виновен в това, че на 30.09.2011г. в с.Врачанци, обл.Добрич, умишлено умъртвил М.В.Р. ЕГН ********** ***, поради което и на основание чл.115 НК и чл.54 НК му наложил наказание дванадесет години лишаване от свобода, което на основание чл.58а ал.1 НК намалил с една трета -  до размера на осем години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг затворнически режим в затвор. С присъдата подсъдимият е осъден и да заплати на Б.Д.Б. и В.Д.Б. сумите от по 50 000лв. за всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди, ведно със законна лихва считано от датата на увреждането, като е отхвърлил исковете в останалата им част. В тежест на подсъдимия са възложени и сторените по делото разноски, както и държавната такса върху уважената част от исковете. Зачетено е и предварителното задържане на подс.К..

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв.К.И. в качеството му на защитник на подсъдимия Г.К.. Прави се възражение в жалбата единствено за явна несправедливост - както на наложеното наказание, така и на присъдените на ищците обезщетения. Иска се тяхното намаляне.

В съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло от защитника на подсъдимия /самият подсъдим се възползва от правото си да не се явява – предвид преклонната си възраст/. Навежда се и нов довод – за нарушение на материалния закон. Вследствие на последното се иска приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление , т.е. преквалифициране на деянието по чл.118 НК. Алтернативно продължава да се поддържа и искането за намаляне на наложеното наказание, както и на размера на присъдените на ищците обезщетения.

Подадена е срещу присъдата и втора въззивна жалба – от адв.Д.К. в качеството й на повереник на частните обвинители и граждански ищци  Б.Б. и В.Б.. В нея също се навежда довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и присъдените на ищците обезщетения, но с обратен знак. Поради това и се иска увеличаване на наказанието , съответно и на обезщетенията – до размера на първоначално предявените искове.

В съдебно заседание тази жалба също се поддържа изцяло.

          Представителят на Апелативна прокуратура намира жалбите за неоснователни , а присъдата за правилна и законосъобразна, поради което и моли за нейното потвърждаване.

          Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК  извърши изцяло проверка правилността на обжалваната присъда и  като взе предвид жалбите, както и становищата на страните, констатира:

          Жалбата на подс.К. е частично основателна, а тази на частните обвинители и граждански ищци - неоснователна.

          Установено е от фактическа страна по делото следното:

            Подс.Г.В.К. и пострадалата М.В.Р. били брат и сестра. Двамата живеели в с.Врачанци, обл.Добрич, в отделни къщи, които били в общ имот на ул.’’Първа” № 2а и за който имот между двамата имало спор повече от 15 години. По повод на този спорен имот било образувано гражданско дело което към момента на разглеждане делото все още не било приключило. Поради имотните спорове взаимоотношенията между брат и сестра били много влошени, до степен на нетърпимост между двамата, която водела до постоянни скандали между тях в хода на годините. На 30.09.2011г. във въпросния имот в с.Врачанци за пореден път възникнал конфликт, изразяващ се в скарване между подс.К. и сестра му. Около 14,30ч. двамата били в саята, която трябвало да се почисти. За да помогне при почистването М. Р. повикала св.С. Г. С. /живущ ***/, който от 20 години пасял овцете на селото. Пострадалата и св.С. изкарвали от саята шума и бали с люцерна и слама. Докато двамата чистели, подсъдимият и сестра му отново се скарали за ползването на саята. Пострадалата искала брат й да изкара всички свои вещи от там, за да складира царевица, а подс.К. казвал, че саята е негова и тя нямало какво да прави в нея. Двамата разговаряли викайки си един на друг. Около 16,00ч. Р. казала на св.С.ов да натовари каруцата си с шумата от саята и три бали люцерна, да ги занесе до тях тъй като не и трябвали, а след това да се върне за другите. Св.С. тръгнал да разтоварва каруцата и оставил двамата, които продължавали да се карат. След неговото заминаване, спорът между К. и сестра му прераснал във физическо насилие, като при едно от навежданията на Р. подс.К. /много ядосан/ и нанесъл удар със сопата отзад по главата. При този удар Р. паднала на земята, опитала да стане, започнала да вика, но подсъдимият продължил да я удря по главата , при което тя нямала време да се предпази. Подс.К. нанесъл множество удари на М. Р. по тялото и главата й с тоягата, която постоянно носел със себе си и която използвал като бастун, да се подпира. В следствие на нанесените от подс.К. удари  Р. починала. Подсъдимият като видял, че от главата на сестра му потекла кръв я оставил, прибрал се в дома си и се обадил от домашния си телефон на телефон 112, като съобщил, че е направил беля, че е убил една жена. Съобщил името си, обяснил къде живее, приготвил си лекарствата в една торбичка, преоблякъл се и излязъл на улицата да чака полицията, като със себе си носел същата сопа, с която удрял сестра си. Преди това си хвърлил гащите, тъй като се бил изтървал по голяма нужда, и съпругата му ги изпрала. Междувременно св.С.ов се върнал и видял М. Р. да лежи пред портичката на саята без да мърда. С. се изплашил , а подсъдимият като го видял му казал, че се е обадил на полицията и щели да го вземат. Когато пристигнали полицаите К. им показал къде е трупа на сестра му, след което бил отведен в полицията.

Така изложената фактическа обстановка първостепенният съд е установил по абсолютно категоричен начин след изключително подробен анализ на събраните по делото многобройни гласни и писмени доказателствени средства, включително и чрез самопризнанията на подсъдимия, направени в хода на производство по чл.371 т.2 НПК. Затова и по фактите спор от страните понастоящем не се повдига, не се е  повдигал и никога в хода на провежданото наказателно производство. Доколкото спор съществува, то той е такъв на правото, а не на фактите.  И в двете въззивни жалби се твърди явна несправедливост на наложеното наказание и присъдените обезщетения / във всяка с обратен знак – според процесуалното качество на жалбоподателя/, а в съдебно заседание се въвежда от защитата и довод за нарушение на материалния закон. Това са възраженията , на които и настоящият съдебен състав следва да спре вниманието си.

По жалбата и възраженията на защитника на подсъдимия :

Твърди се на първо място в съдебно заседание, че следва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – това по чл.118 НК. Това си искане защитата обосновава с факта, че по време на деянието подсъдимият се е намирал във физиологичен афект – според първата по делото съдебнопсихиатрична експертиза. Това виждане не се споделя от настоящата инстанция. По делото в хода на досъдебното производство наистина са били назначени две съдебнопсихиатрични експертизи. Според заключението на вещото лице по първата от тях по време на деянието подсъдимият се е намирал в състояние на физиологичен афект. Според втората – такъв не е налице. Иначе и двете експертизи са категорични, че подсъдимият не страда от психично заболяване, и че към момента на извършване на деянието е бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. За изясняване на посоченото противоречие в хода на съдебното следствие пред настоящата инстанция бе проведен разпит на вещите лица по втората съдебнопсихиатрична експертиза. От техния разпит става ясно, че физиологичният афект протича през три фази : стремглаво нарастване на възбудата, пик с бурни вегетативни реакции, и отшумяване на емоционалното състояние с фаза на изчерпване. Вещите лица са категорични, че в конкретния случай нито една от тези три фази не е налице. Това си категорично заключение вещите обосновават с личните си възприятия от проведеното с подсъдимия събеседване, със събраните по делото доказателства, с поведението на лицето преди, по време  и след извършване на деянието. Според тях подреденото му поведение не се вмества в рамките на един физиологичен афект. От своя страна вещото лице по първата експертиза е приело наличието на афект въз основа на собствената оценка на лицето и  телесната му реакция /изпускането по голяма нужда/. Последната обаче според разпитаните пред настоящата инстанция експерти няма връзка с физилогичния афект,  а е резултат от чувството за страх, обзело подсъдимия непосредствено след деянието, съчетано с неговите възрастови особености и влошеното му соматично състояние. Съдът дава вяра на заключението на вещите лица по втората съдебнопсихиатрична експертиза – поради изложеното по-горе , и поради факта , че  то /за разлика от първото/ намира опора и в доказателствата по делото – с оглед поведението на подсъдимия. А както се спомена експертите по тази втора експертиза са категорични, че състояние на физиологичен афект у подсъдимия липсва.  Доколкото психическото състояние „физиологичен афект”  запълва  „силно раздразненото състояние” по смисъла на чл.118 НК, то в този смисъл следва да се направи и извода, че не е налице медицинския критерий за наличието на такова състояние. Отделно от това за да е запълнен от обективна страна съставът на престъплението по чл.118 НК то следва състоянието на силно раздразнение да е предизвикано от пострадалия със средствата, посочени в закона – насилие, тежка обида или клевета, или друго противозаконно действие от което е възможно да настъпят тежки последици за виновното лице или негови близки. А действията на пострадалата в случая не попадат в нито една от посочените хипотези. Установено е по безспорен начин /включително и от обясненията на подсъдимия, дадени пред съдия/, че към момента на нанасяне на първия удар Р. е била приведена/навела са да оставя наръч парцали/. Сам той обяснява: „…Тя не ми е посягала да ме удря … , днес бях решил да се отърва от нея…” . Т.е. от страна на пострадалата не е имало никакви провокативни действия, или вербални закани, които да се вместят в предвидените от текста на чл.118 НК. Възникналата поредна свада между К. и сестра му и разменените между тях обиди  по своя интензитет с нищо не са се различавали от предходни такива, и продължаващи повече от петнадесет години. Установено е по делото, че двамата постоянно са се карали, биели са се, включително и на улицата пред други хора. И тези дрязги датират отпреди 1999г., когато К. е бил осъден за престъпление по чл.130 НК за причинена на Р. лека телесна повреда. При това положение очевидно е, че не са налице обективните признаци на състава на чл.118 НК – след петнадесетгодишни кавги нищо не е давало основание на К. да приеме, че отправените от сестра му обиди и закани представляват някаква заплаха за него. Затова и правилна по съществото си е преценката на първоинстанционния съд, че с оглед броя и силата на нанесените удари, и тяхната концентрация в областта на главата – жизнено важно място, е налице престъпление по чл.115 НК, извършено при евентуален умисъл. На това сочат и чистосърдечните признания на самия подсъдим: „ като се наведе тя да остави коджака с парцалите, аз се ядосах много и я цапнах отзад по главата със сопата, която беше в ръцете ми. Ударих я отзад по главата, тя падна на земята. Опита да стане , но аз продължих да я удрям. … само по главата я удрях. Тя нямаше време да се пази…Бях решил да се отърва от М. и да си отмъста за всичко, което тя ми причини”.  Т.е.  съзнавал е общественоопасния характер на действията си , предвиждал е общественоапосните последици и е допускал настъпването им. За наличието на този вид умисъл може да се съди и от проведения телефонен разговор между подсъдимия и служител на тел.112, намиращ се на л.54 т.1 от досъдебното производство.

Поради изложеното настоящата инстанция намира за неприемлива тезата на защитата за наличие на престъпление по чл.118 НК. С оглед приетите за установени факти то може да се направи категоричния извод, че подс.К. с действията си е осъществил състава на чл.115 НК, поради което и правната оценка на фактите от първостепения съд се явява ответна на закона.

По второто възражение на защитата – за явна несправедливост на наложеното наказание : то е основателно. Като единствено отегчаващо вината обстоятелство окръжният съд е приел високата степен на обществена опасност на деянието – извод, с който въззивната инстанция си позволява да изрази несъгласие. Деянието не излиза извън рамките на подобни тежки инциденти, бележещи края на имотни спорове, и за съжаление характерни за българското общество. От друга страна следва да се отчете фактът, че веднага след деянието подсъдимият се е обадил на полицейските органи с признание за стореното, като по  този начин и с последващите си самопризнания в значителна степен е улеснил приключването на воденото срещу него наказателно производство. На следващо място следва да се обърне внимание и на изминалия тригодишен период от извършване на деянието – период в който производството срещу подсъдимото лице за деяние, непредставляващо правна и фактическа сложност, все още не е приключило, и то не по негова вина. Това също трябва да се отчете като смекчаващо вината обстоятелство. Би могла да се добави и констатацията на вещите лица, че и брат и сестра са били много по-лесно раздразнителни, когато станело въпрос за наследствения им имот – това несъмнено е улеснило мотивацията на подсъдимия. При тези съображения въззивният съд намира, че наказание в рамките на дванадесет години лишаване от свобода за човек , който е в края на дните си /К. е на 79 години и с влошено здравословно състояние/, е доста завишено. От друга страна пък не са и налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, които да обуславят определяне на наказанието под неговия най-нисък предел. Затова и то следва да бъде определено именно на този предел – десет години лишаване от свобода. Предвид императивната норма на чл.373 ал.2 НПК то това наказание следва да бъде намалено с една трета -  по  реда на чл.58а НК, до размера на шест години и осем месеца лишаване от свобода. То следва да бъде изтърпяно при вече определения от съда първоначален режим. В тази насока и следва да бъде изменена присъдата.

По жалбата на частните обвинители и граждански ищци :

По изложените вече съображения досежно размера на наказанието, то съдът намира искането за увеличаване на наказанието на подсъдимия за неоснователно. Неоснователно е и второто искане – за увеличаване размера на присъдените на ищците обезщетения. При определяне размера на обезвредата първоинстанционният съд е взел предвид всички имащи значение за това обстоятелства – отчетена е липсата на друг родител, както и фактът че ищците са живеели с майка си в едно домакинство, отчетени са също и възрастта на пострадалата, както и възрастта на ищците. При съобразяване с изложеното съдът е определил обезщетения на двамата синове на пострадалата в размер на по 50 000лв. за всеки един от тях. Така определени обезвредите въззивният съд намира, че отговарят на обществения критерий за справедливост, и че са съобразени и с практиката на съдилищата в тази насока. В състояние са /разбира се доколкото е въобще възможно/ да репарират загубата на ищците. Не се налага тяхното увеличаване. По същите съображения пък не се налага и тяхното намаляне – в каквато насока е и едното от исканията на защитата на подсъдимия.

При извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения.

Предвид изложеното, и като намира че са налице основания за изменение  на атакуваната присъда, на основание  чл.337 ал.1 т.1 НПК Варненският апелативен съд 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ИЗМЕНЯ присъда №18/26.06.2012г. по нохд №200/2012г. на Добрички окръжен съд в частта, в която на подс.Г.В.К. за престъпление по чл.115 НК е наложено наказание дванадесет години лишаване от свобода намалено по реда на чл.58а НК на осем години лишаване от свобода,  КАТО НАМАЛЯ наказанието на подс.Г.К. на ДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода, което на основание чл.58а ал.1 НК намаля с една трета до размера на ШЕСТ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА лишаване от свобода.

В останалата част потвърждава присъдата.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок, считано от уведомлението на страните.

 

 

Председател :                                   Членове :