ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

192

гр.Варна, 24.03.2017 г.

 

Апелативен съд град Варна, гражданско отделение, 24 март 2017 г., в закрито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

     ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

           Мария Маринова

Като разгледа докладваното от съдия П. Петрова в.ч.гр.д. № 101 по описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и чл. 274, ал.1, т.2 ГПК вр. чл. 248, ал.3 ГПК и е образувано по частни жалби на П.И.Г. против определение № 2937 от 06.12.2016 г. по гр.д. № 1879/2016 г. по описа на ВОС, с което е прекратено производството по делото и против определение № 67 от 11.01.2017 г. по същото дело, с което е допълнено прекратителното определение в частта за разноските с осъждане на настоящия жалбоподател за заплащане на М.В. Маринова на сумата от 1 400 лв., представляваща сторени разноски пред ВОС.

Жалбоподателят е навел оплаквания за неправилност на обжалваните   определения на окръжния съд, като постановени в противоречие със закона, предвид липсата на предпоставки за прекратяване на делото и за осъждането му за разноските по изложени съображения за наличие на правен интерес от воденето на исковете по чл. 26 от ЗЗД. Настоявал е за отмяна на двете определения на окръжния съд и връщане на делото на окръжния съд за продължаване на производството по разглеждане на делото, като в „допълнение“ към жалбата си е молил и за разглеждане по същество на исковете му за нищожност от апелативния съд.

Писмен отговор по първата частна жалба е подала насрещната страна М.В. М.. Тя е оспорила частната жалба срещу прекратителното определение на окръжния съд по съображения за правилността на определението, като е молила за неговото потвърждаване и присъждане на разноски за настоящото производство в размер на сумата от 450 лв. - платен адвокатски хонорар. Насрещната страна В.Т.М. не е подал отговор на жалбата.

Двете частни жалби са подадени в срок, от лице, разполагащо с правен интерес от обжалване и срещу подлежащи на обжалване актове, редовни са и допустими, а разгледани по същество те са неоснователни по следните съображения:

С исковата си молба, уточнена с допълнителна молба от 26.08.2016 г., ищецът е навел твърдения, че В.М. – втори ответник по делото е дарил два пъти последователно свой недвижим имот – първо го е дарил на ищеца през 1984 г. с нотариален акт № 68, том IV, дело № 1322/1984 г., а след това през 2002 г. е дарил същия имот и на ответницата М.В. с нотариален акт № 74, том I, рег. № 1062, дело № 65/2002 г. Поддържал е, че е собственик на имота с № 790 в м-ст „Кочмар“ идентичен с № 1177 по плана на селищно образувание „Сълзица“, предмет на второто дарение между ответниците от 2002 г., както и че с вписания нотариален акт за дарението от 2002 г. ответницата му пречи да упражнява правата си на собственик. Заявил е искане до съда да постанови решение, с което да обяви нотариален акт № 74, том.I, рег. № 1062, дело № 65/2002 г. на нотариус С. С., под № 193 в НК, с който В.Т.М. дарява на дъщеря си М.В.Д. недвижим имот - място, находящо се в гр.Варна, в местност „Кочмар“ с площ 1000 кв.м. по документ за собственост, а по представена скица с площ от 1119.51 кв.м., съставляващо поземлен имот № 790  по плана на селищно образувание „Сълзица“ –КП от 1999 год. ведно с построената в мястото сграда, при граници на имота по представената скица: имот № 789 и път, за нищожен, тъй като накърнява добрите нрави и противоречи на закона, извършената сделка е при липса на съгласие от страна на ищеца, както и са допуснати нарушения при изповядване на сделката.

С решение №101 от 07.02.2011 г., постановено по в.гр.д. № 777/2010 г., Варненският окръжен съд е оставил в сила решение № 369 на ВРС, постановено на 21.12.2007 г. по гр.д.№ 2022/2007 г., с което е бил отхвърлен искът на П.И.Г. срещу настоящата ответница М.В.Д. (сега с фамилия М.) за предаване владението на недвижим имот, находящ се в землището на гр.Варна, м-ст „Кочмар“ и представляващ лозе, съставляващ имот № 790 по ПНИ на СО „Сълзица“, с площ от 1000 кв.м., при съседи А. С. Т., Н. Т., хавра и път, ведно с насажденията и подобренията, както и искът му за отмяна на НА № 74/2002 г. на ВН, легитимиращ ответницата като собственик на същия имот, основан на твърдения за придобиване на собствеността по силата на дарение обективирано в НА № 68/29.03.1984 г., на осн. чл.108 ЗС. Решението на окръжния съд е влязло в сила, като жалбата срещу него е била оставена без разглеждане от ВКС с определение № 328 от 19.10.2011 г. по гр.д. № 997/2011 г., I г.о.  Т.е. със сила на пресъдено нещо между страните е отречено правото на собственост на ищеца на основание договор за дарение с нотариален акт №68/29.03.1984 г. върху имот № 790 по ПНИ на СО „Сълзица“, с площ от 1000 кв.м., за който и по настоящото дело твърди да е собственик и който имот е предмет на атакувания договор за дарение между  В.Т.М. и М.В.Д., обективиран в нотариален акт 74, том.I, рег. № 1062, дело № 65/2002 г. на нотариус С. С., под № 193 в НК.

За да са допустими исковете за нищожност на дарението на недвижимия имот от 2002 г. по нотариален акт 74, том.I, рег. № 1062, дело № 65/2002 г. на нотариус С. С., под № 193 в НК, ищецът следва да разполага с правен интерес от воденето им, който е и абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Правния си интерес, ищецът в случая е обосновал с  твърдението, че е собственик въз основа на договора си за дарение от 1984 г. на същия имот, предмет и на атакуваната сделка между ответниците от 2002 г., но правото му на собственост върху този имот и на основание договора му за дарение от 1984 г. е отречено с влязлото в сила решение по гр.д.№ 369 на ВРС, постановено на 21.12.2007 г. по гр.д.№ 2022/2007 г. Затова и поради липсата на правен интерес, исковете за нищожност на сключения с нотариалния акт от 2002 г. между ответниците договор за дарение са били недопустими и правилно производството по делото е било прекратено от окръжния съд. По изложените съображения,  неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нарушения на процесуалния закон от окръжния съд, а обжалваното прекратително определение като правилно следва да бъде потвърдено.

При прекратяване на делото, на осн. чл.78, ал.4 от ГПК, ищецът дължи на на ответника и сторените от последния разноски, които в случая са били за адвокатско възнаграждение от 1 400 лв. в близък до минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. Искането за присъждането им е било заявено с отговора на исковата молба и ответницата М. Маринова е представила доказателства за заплащането им – изрично отбелязване в договора за правна помощ, че същите са били платени от страната в брой. Затова и правилно окръжният съд е уважил молбата на ответницата и е допълнил определението за прекратяване с осъждане на ищеца да заплати на ответницата разноските от 1400 лв. Обжалваното определение по разноските е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящото производство и на осн. чл. 81 от ГПК, жалбоподателят дължи заплащане на разноските на М. М. и за настоящата инстанция, които същата е претендирала за адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв.  Възнаграждението е изчислено и в минимален размер съгласно чл. 7, ал.1 т.7 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. и са представени доказателства за заплащането му - изрично отбелязване в договора за правна помощ за плащане в брой, поради което и то следва да й се присъди.

Предвид изложеното, Апелативен съд –Варна,

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2937 от 06.12.2016 г. и определение № 67 от 11.01.2017 г., двете постановени по гр.д. № 1879/2016 г. по описа на ВОС.

 ОСЪЖДА П.И.Г. , ЕГН ********** *** да заплати на М.В. Маринова с ЕГН ********** *** сумата от 450 лв., представляваща сторените от последната в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК при предпоставките на чл. 280, ал.1 от ГПК, с частна касационна жалба, в едноседмичен срок от връчване на преписа от настоящото определение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: