Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 

 

40

 

гр.Варна,  23.03.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, втори състав на девети март, две хиляди и шестнадесета година в открито заседание в състав:         

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                                                     ПЕНКА ХРИСТОВА

 

Секретар Ю.К.,

като разгледа докладвано от съдия Д.Джамбазова в.гр.д. № 106/16 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Община-Балчик срещу решение № 390/16.12.2015 г. по гр.д.№ 492/2015 г. на Окръжен съд – Добрич в частта му, с която е признато за установено, че процесният недвижим имот, подробно описан в диспозитива на решението е публична държавна собственост. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на закона, с молба за отмяна и за отхвърляне изцяло на предявения иск.

В подаден писмен отговор Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника си – Областен управител на област Добрич оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност на решението.

Въззивната жалба е подадена в срок и от надлежна страна и е процесуално допустима.

                   След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, Варненският апелативен съд приема за установена следната фактческа обстановка:

         Предявен е ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС от Държавата срещу Община Балчик за признаване за установено, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор № 02508.87.114 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Балчик, както и за осъждането на ответника да предаде владението върху имота.

Оспорвайки иска, ответникът Община Балчик навежда твърдения, че брегоукрепителните съоръжения, когато са в границите на населеното място, са публична общинска собственост, съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 5 от ЗУЧК; че процесното съоръжение не е морски плаж, нито се намира извън границите на населеното място, за да се подведе под нормата на чл. 6, ал. 4 от ЗУЧК.

От приетите по делото писмени доказателства и експертно заключение на вещото лице по СТЕ, поземлен имот с идентификатор № 02508.87.114 по кадастралната карта на гр. Балчик представлява брегоукрепително съоръжение и буна. Брегоукрепителното съоръжение се състои от каменно-насипна дига, подпорни стени, вълноломни стени, дренажни ребра, речни легла и насипна част. Конструкцията на каменно насипната дамба се състои от ядро от от взривена скална маса и защита на откосите с едри скални блокове извън урбанизираната територия на града, а в обхвата й – се състои от стоманобетонови елементи. По короната на дъмбата е изпълнена стоманобетонова настилка с ширина 6 метра. Изграденото съоръжение се използва по предназначението си, а именно да защитава и укрепва морския бряг. Същевременно с това изпълнява и функцията на алея, свързваща гр. Балчик с к. к. „Албена”. Действащият ПУП-ПРЗ на гр. Балчик е одобрен с решение № 719 по протокол № 63/03.09.2007 г. на Общински съвет гр. Балчик. Вещото лице изрично заявява, че процесният имот с площ от 5 328 кв. м. частично е включен в обхвата на действащия ПУП, като частта от имота, включена в действащия ПУП на гр. Балчик е с полщ от 2 939 кв. м., както и буна 205 с площ от 493 кв. м., а останалата част от имота, която е извън обхвата на ПУП е с площ от 1 896 кв. м. Категорично се установява, че както буна 205, така и брегоукрепителното съоръжение са изградени в акваторията на Черно море.

Установява се от доказателствата по делото, че Община Балчик е съставила Акт за публична общинска собственост  № 194/19.10.2010 г. за ПИ № 02508.87.114, включително съоръжението върху него.

          Доказателствата по делото установяват, че спорният имот е изграден върху морското дъно, доколкото попадат в акваторията на Черно море. Съгласно чл. 12 от Закона за водите, публична държавна собственост са островите и земите, образувани в резултат на естествени процеси, настъпили в реките, водоемите и островите във вътрешните морски води и териториалното море, публична държавна собственост са морското дъно и неговите недра в границите на вътрешните морски води и териториалното море и крайбрежната заливаема ивица на р. Дунав.

Съгласно нормата на чл. 6, ал. 5 от ЗУЧК, публична общинска собственост, която не може да бъде обявена за частна, са брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите, с изключение на тези по ал. 4, т. 2, следователно тези, които представляват брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите, изградени в имоти - държавна собственост, извън границите на населените места, и които представляват публична държавна собственост.

С оглед на изложеното, процесният имот е изграден върху морското дъно, т. е. върху имот държавна собственост.

Спорен е въпросът за релевантността на обстоятелството, че част от имота е изграден извън обхвата на действащия ПУП доколкото за да се приеме същият за публична държавна собственост е необходимо брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите да са изградени извън границите на населените места, т. е. какво следва да се разбира под понятието граници на населените места.

На този въпрос отговор дава разпоредбата на чл. 18 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България, според която територия на населеното място е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището. Съгласно чл. 108, ал. 1 от ЗУТ подробните устройствени планове /ПУП/ конкретизират устройството и застрояването на териториите на населените места и землищата им, както и на селищните образувания. Следователно конкретизирането на устройството и застрояването от ПУП обхваща територията на населено мяст, неговото землище и селищните образувания. Тоест понятието „граници на населено място” е с по-щироко значение от понятието строителни граници, доколкото обхваща и извънселищната територия, определена от границите на землището. При това положение, след като част от имота попада извън обхвата на ПУП за гр. Балчик, то следва да се приеме, че тази реална част е изградена извън границите на населените места. Настоящият състав се солидаризира със становището на окръжния съд, че посоченият имот не може да представлява както публична държавна собственост /в частта извън границите на населеното място/, така и публична общинска собственост /в частта в границите на населеното място/, поради което и с оглед предназначението на изграденото съоръжение да защитава и укрепва морския бряг, предвид това, че брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения предпазват от вредното въздействие на водите, следва да се приеме, че целият имот представлява публична държавна собственост.

Съгласно чл. 108 ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Три са материалноправните предпоставки, които пораждат ревандикационния иск: 1) право на собственост с титуляр ищеца; 2) владение или държане на ответника и 3) липса на основание за владението или държането, което да е противоставимо на ищеца. Материалноправните предпоставки пораждат иска за предаване на вещта, предвиден в чл. 108 ЗС, провеждат защитата на вещното право на собственост и проявяват неговия абсолютен характер (противопоставимост спрямо всички). В настоящия случай не се доказа втората предпоставка от фактическият състав на правото по чл. 108 от ЗС, а именно вещта да се владее от ответника.

При това положение искът за предаване на владението по чл. 108 от ЗС следва да се отхвърли, като неоснователен.

Съгласно т. 2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/14 г. на ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, като ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Първоинстанционният съд е действал по указания в тълкувателното решение начин.

По разноските: Направено е искане за присъждане на разноски от страна на въззиваемата страна, като предвид отхвърлянето на въззивната жалба, такива следва да бъдат присъдени в полза на Държавата. В цитираното ТР № 4/14 г. е посочено, че независимо от диспозитива на съдебното решение, силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 от ЗС ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. С оглед на това дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи върху цената на иска, като еквивалент на материалния интерес на делото, в размер на 149 342.44 лева, макар и на обжалване да е поставен само въпросът досежно правото на собственост, а не и спрямо осъдителната претенция, доколкото предмет на делото, както се посочи, е твърдяното от ищеца право на собственост. Дължимото юрисконсултско възнаграждение, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК е сумата от 5 010.27 лв.

По изложените съображения, Варненският апелативен съд

 

                                                Р       Е       Ш      И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 390/16.12.2015 г. по гр.д.№ 492/2015 г. на Окръжен съд – Добрич в обжалваната му част.

         ОСЪЖДА Община Балчик да заплати на Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата от 5 010.27 лева – юрисконсултско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.

         Решениетоможе да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: