РЕШЕНИЕ

 

49

 

гр.Варна, 28.03.2014 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение на дванадесети март, две хиляди и четиринадесета година в закрито заседание в състав:

 

           

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА ХРИСТОВА

                                                                     ПЕТЯ ПЕТРОВА

секретар В.Т.,

прокурор ,

 

 

като разгледа докладваното от съдията Д. Джамбазова в.гр. дело № 11/14 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от К.Ж.К. *** срещу решението на Окръжен съд-Варна от 1.08.2013 г. по гр.д.№ 1602/11 г., с което са отхвърлени предявените от нея срещу Т.Д.К. искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на закона, с молба за отмяна и за уважаване на исковете.

В подаден писмен отговор и в с.з. ответникът оспорва въззивната жалба. Поддържа становище за недопустимост на предявените искове, евентуално – за правилност на решението.

Въззивната жалба е подадена в срок и от надлежна страна и е процесуално допустима.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, Варненският апелативен съд приема за установена следната фактическа обстановка:

Предявени са при условията на обективно съединяване искове от К.Ж.К. срещу Т.Д.К.: за обявяване на нищожност на споразумение от 23.07.2010 г. поради противоречие със закона – чл.330, ал.3 от ГПК и чл.234, ал.1 от ГПК, на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД; в условията на евентуалност – иск за прогласяване на нищожност на клаузите в раздел ІV „Други”, т.1-4 от споразумението, поради противоречие на закона – чл.234, ал.3 от ГПК и чл.56 и чл.57 от Конституцията на РБ, на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД; в условията на евентуалност на предходния иск – иск за прогласяване на нищожността на споразумението, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Оспорвайки изцяло исковете, ответникът изразява становище за недопустимост на исковете, евентуално за тяхната неоснователност. Твърди, че споразумението от 23.07.2010 г.не представлява споразумение по смисъла на чл.49, ал.4 от СК. Оспорва предявения в условията на евентуалност иск с аргумент, че отказът от иск е материалноправен и изразява волята на страните, а по предявения в условията на евентуалност спрямо него иск изразява становище за недопустимост, на основание чл.126, вр. с чл.422 от ГПК.

По допустимостта на исковете: с определение от 15.02.2013 г. по в.ч.гр.д.№ 278/13 г. АС-Варна се е произнесъл по допустимостта на исковете, като е приел, че по спорът между страните съдът следва да се реши с акт по същество. Безспорен е и факта - видно от направената служебна справка, че между същите страни е висящ спор по чл.422 от ГПК, предмет на гр.д.№ 864/11 г. на  ВОС, производството по който е спряно до приключване на настоящото дело. Това обуславя правния интерес за страните от разрешаване на спора със сила на присъдено нещо.

Не се спори между страните, установява се от доказателствата по делото, че бракът им, сключен на 3.02.2005 г. е прекратен без спогодба по реда на чл.49 от СК.

На 23.07.2010 г. – преди прекратяването на  брака страните – действащи лично и като съдружници, са подписали нотариално заверено извънсъдебно споразумение в четири раздела:

Раздел І. А. Брачни производства

               Б. Искове по чл.74 от ТЗ и производства по Закона за търговския регистър.

Раздел ІІ. Отношения във връзка с участието им като съдружници в две търговски дружества.

Раздел ІІІ. Имуществени отношения във връзка с дружествени дялове, придобити през време на брака недвижими имоти и леки автомобили; банкови кредити към ТБ „Алиианц България” АД; сключване на предварителни договори за два имота с М.П. и продажба на описаните недвижими имоти.

Раздел ІV. Други, включващ изявления за отказ от иск по чл.29, ал.3 от СК, чл.31, ал.1 и 2 от СК; ползване на леки автомобили и продажба на общо имущество преди влизането в сила на решението за прекратяване на брака.

Според т.9 всички клаузи от раздел ІІІ са в сила от влизането в сила на решението за развод по взаимно съгласие.

В т.10 е уговорена неустойка в размер на 100000 евро, дължима от неизправната страна при неизпълнение на кое да е задължение по него.

Предявявайки главния иск, ищцата твърди нищожност на споразумението поради противоречие на закона – чл.330, ал.3 от ГПК и чл.234, ал.1 от ГПК, тъй като споразумението е постигнато в производство по чл.49, ал.4 от СК, но не е одобрено от съда.

Безспорно е, че споразумението от 23.07.2010 г. не е утвърдено от съда и не обусловило прекратяването на брака по взаимно съгласие. Именно поради обстоятелството, че на споразумението не е придадено действието, което би имало с прекратяването на брака, неоснователно се черпят аргументи за нищожност поради противоречие на закона, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.234, ал.1 от ГПК и чл.330, ал.3 от ГПК.

Споразумението, представено в бракоразводен процес, при условията на чл.49, ал.4 или чл.51 от СК, има за цел да уреди отношенията между съпрузите – лични и имуществени, произтичащи от прекратяването на брака. Законът не поставя изисквания за форма – достатъчно е вписването на споразумението в съдебния протокол. Преценявайки споразумението с оглед изискванията на закона и интересите на децата, съдът постановява решение за прекратяване на брака, с което одобрява споразумението, като в хипотезата на чал.51 от СК споразумението е предпоставка за развода.

Представеното извънсъдебно споразумение е израз на желанието на страните по делото да уредят всички последици от развода, предмет на гр.д.№ 7513/10 г. на  ВРС с цел ликвидиране на съсобствеността върху придобитото през време на брака имущество. Въпросите, включени в раздел втори трети са с по-широк обхват от обичайната подялба. Съгласно клаузата на т.8, р.ІV може да се тълкува като предварителен договор за прехвърляне на вещни права, упоменати в споразумението, а посочените в  р. втори – като съглашения за действия, свързани с отношенията им на съдружници в търговски дружества.

Твърдяната нищожност на споразумението поради противоречие на закона би била налице ако съдът е приложил процесуалния закон и е утвърдил противоречащо на закона споразумение. Конкретният случай не е такъв. В представения вариант това е проект за споразумение по чл.49, ал.4 от СК, евентуално по чл.51 от СК, по законосъобразността на който съдът не се е  произнесъл. Главният иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, а обжалваното решение в тази му част – потвърдено.

Евентуално предявеният иск за нищожност на отделни клаузи на споразумението поради противоречие на закона има за предмет съгласието, постигнато между страните за отказ от предявяване на искове по чл.29, ал.3 от СК и по чл.30, ал.1 и 2 от СК. Правилно първоинстанционният съд е изложил аналогични мотиви в подкрепа на извода за неоснователност на първия от евентуалните искове. Споразумение, което е съставено за целите на бракоразводния процес, но не е утвърдено от съда по реда на ГПК, няма действие за участващите в него страни. Разглеждането на отделни части от споразумението като недействителни поради противоречие със закона, което не е утвърдено от съда, няма действие за участващите в бракоразводния процеса страни. Твърденият порок на споразумението в раздел ІV, т.1-4, не обосновава извод за нищожност по аргумент на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Страните не са ограничени да упражнят потестативните си права и да предявят искове по чл.29, ал.3 и чл.30 от СК след прекратяването на брака.

Принципът за свободата на договаряне, регламентиран в чл. 8 и 9 от ЗЗД дава възможност на страните да сключват съглашения за създаване, уреждане и унищожаване на правни връзки между тях, като определят свободно съдържанието на договорите помежду си, доколкото това не противоречи на закона и на добрите нрави. Уговорената неустойка за неизпълнение е част от възникнало облигационно отношение и няма самостоятелно съществуване извън облигационната връзка, която страните са създали. С оглед на това, не може да бъде доказано накърняване на добрите нрави само по отношение на уговорката за неустойка, поради което е правилен извода на съда за неоснователност на евентуално предявените искове.

Обжалваното решение следва да бъде потвърдено, поради което Варненският апелативен съд

 

                             Р       Е       Ш      И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решението на Окръжен съд-Варна от 1.08.2013 г. по гр.д.№ 1602/11 г.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:          1.

 

                                                                             2.