Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

 

                                                             № 210

 

 

19.12.2013 г.,  гр. Варна

        

 

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на единадесети декември, две хиляди и тринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Джамбазова

         ЧЛЕНОВЕ: Иван Лещев

                Петя Петрова

Секретар: Ю.К.

Прокурор …

 

Като разгледа докладваното от съдия П.П. въззивно гр.д. № 111 по описа на съда за 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 196 от ГПК и сл.от ГПК /отм./ и е  образувано по въззивна жалба на Д.К.М.,  починал на 15.09.2011 г. в хода на въззивното производство и заместен по реда на чл.120 ГПК /отм./ от правоприемника си Държавата, чрез министъра на финасите съгл. чл. 11 ЗН /съгласно дадените указания в определение № 390 от 16.08.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4316/2013 г./ и М.А.М., действаща чрез настойника си, починала на 23.04.2012 г. в хода на въззивното производство и заместена по реда на 120 ГПК от правоприемника си Държавата, чрез министъра на финасите съгл. чл. 11 ЗН, против решение № 1608 от 09.12.2009 г., постановено по гр.дело № 1587/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което двамата съпрузи са осъдени да заплатят солидарно на Я.З.Д., починал на 12.04.2012 г. в хода на въззивното производство и заместен по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от законните си наследници М.Я.Н. и К.Я.П., сумите: - 15 996 лв. и 3 475 лв., представляващи съответни обезщетения за ползите, от които е бил лишен ищецът, поради владението, упражнявано от ответниците върху собствените на ищеца недвижими имоти, находящи се в гр.Варна, ул. „Коста Тюлев” № 8-10, представляващи апартамент №3, вх. „Б”, ет.2, със застроена площ от 65,47 кв.м., ведно с принадлежащата му изба №6 с площ от 9 кв.м. и гараж №2 с подход североизток от вх. „Б”, със застроена площ от 19,32 кв.м., в периода 01.06.2001 г. до 01.06.2006 г., на основание чл.73, ал.1 от ЗС, ведно със законната лихва върху двете суми от предявяване на исковете – 01.06.2006 г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 1 722 лв., представляваща сторените съдебни и деловодни разноски.

Жалбоподателите са настоявали, че решението е неправилно – постановено в противоречие с материалния закон, с процесуалните правила и е необосновано. Сочили са, че съдът не е следвало да осъжда ответниците солидарно, защото не  била налице никоя от хипотезите по чл. 121 от ЗЗД. Решението по иска по чл.108 от ЗС не обвързвало ответницата М.М., тъй като тя не била страна в производството по иска за собственост. Окръжният съд се бил произнесъл по иск по чл. 73, ал.1 от ЗС, вместо по предявения иск по чл.59 от ЗЗД. Липсвали изложени твърдения на ищеца за наличието на осъществено владение от ответниците, като последните били само държатели на имота. Искът бил изцяло недоказан. Липсвали доказателства за ползването на гаража, както и за размера на обогатяването и обедняването. При условие на евентуалност, спрямо първите оплаквания и при положение, че съдът приемел, че е предявен иск по чл. 73, ал.1 от ЗС,  е заявено ново възражение срещу иска,         основано на твърдения за придобита по давност собственост на имота, поради непрекъснатото му владение от ответницата в периода от 28.06.1996 г. до 01.10.2008 г.

В съдебно заседание, държавата  чрез юрисконсулт В. К., е поддържала жалбата и е молила за отмяна на решението на първата инстанция, отхвърляне на иска и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият с писмен отговор е оспорил жалбата и е настоявал решението на първата инстанция да бъде оставено в сила, като правилно – законосъобразно. По делото било доказано, че ищецът е собственик на имотите, а ответниците ги ползвали без основание и дължали обезщетение. В съдебно заседание пред настоящата инстанция, правоприемниците на починалия ответник, чрез адв.С. са поддържали отговора и са молили за потвърждаване на решението на първата инстанция и за присъждане на сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв.

Въззивната жалба изхожда от процесуално легитимирани лица с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за тях. Правото си на жалба те са упражнили редовно и в срока по чл.197 от ГПК /отм./.

Решението на първата инстанция е валидно и допустимо.

С исковата си молба, Я.Д. е навел твърдения, че е собственик на апартамент №3 в гр.Варна, ул. „Коста Тюлев” № 8-10, вх.”Б”, ет.2 с площ от 65,47 кв.м., с изба №6 с площ от 9 кв.м., както и на гараж на партерен етаж с площ от 19,32 кв.м. на основание постановено съдебно решение по гр.д. № 1116/1998 г. на ВРС, по предявен от него иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД, в сила от 12.01.2000 г. и издаден въз основа на него констативен нотариален акт за собственост № 17, т.I, н.д. № 107/2000 г. Поканил ответниците, които ползвали имотите, да ги освободят и да му платят обезщетение, но те не сторили това. С решение по гр.д. № 4363/2000 г. по заведен от него иск по чл. 108 от ЗС, Д.К.М. бил осъден да му предаде владението на апартамента и гаража, което не било сторено. Претендирал е солидарното осъждане с оглед разпоредбата на чл. 25 СК /отм./ на първоначалните ответници за заплащане на обезщетение за неоснователното ползване на апартамента и гаража за периода от 01.06.2001 г. до 01.06.2006 г., определено от месечния наем за двата обекта, което след изменението на иска по реда на чл. 116 от ГПК /отм./ е в размер на сумата от 19 470 лв. /15 9996 лв. за апартамента и 3 475 лв. за гаража/.

Твърденията на ищеца, че поради оспорване на собствеността му от ответника успешно е провел срещу него ревандикационен иск по чл.108 от ЗС, налага извода, че правната квалификация на предявения иск е чл.73, ал.1 ЗС, а не чл. 59 от ЗЗД. Именно, защото за защита на правата си ищецът е разполагал с иск по чл.73, ал.1 от ЗС, е недопустимо той да си служи с иск по чл. 59 от ЗЗД, който е субсидиарен и намира приложение само ако ищецът не разполага с друг иск. В тази насока е и съдебната практика, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 84 от 04.09.2012 г., постановено по т.д. № 858/2010 г. на ВКС, II т.о. Затова, оплакванията във въззивната жалба за  разглеждане на непредявен иск и за неправилна квалификация на иска са неоснователни и не се споделят от настоящата инстанция. Освен това, след като делото му е било изпратено по подсъдност, окръжният съд в открито съдебно заседание от 06.11.2009 г. е направил доклад по делото и е съобщил възприетата от него правна квалификация на иска. Затова възраженията в жалбата, че тази квалификация на спорното право е била дадена едва с решението по делото, също са неоснователни. Обстоятелството, че докладът е бил направен в отсъствие на ответниците, респ. на техни пълномощници е ирелевантно,  тъй като те са били редовно призовани за заседанието.

Въз основа на събраните по делото доказателства, включително и приетите в настоящото производство, Апелативен съд -Варна приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Я.Д. е бил собственик на процесните апартамент и гараж и се е легитимирал като такъв, включително и за процесния период от 01.06.2001 г. до 01.06.2006 г., с влязло в сила на 12.01.2000 г. решение по гр.д. № 1116/1998 г. по описа на ВОС, с което е бил уважен предявеният от него иск по чл. 19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 22.04.1996 г. с ЕТ „Б.М. -94 –Марийка Куманова” предварителен договор. На основание посоченото решение, е бил съставен и констативен нотариален акт за собственост № 17, том I, д.№ 107/24.03.2000 г. на нотариус О.Шарабански с рег.№ 14 в Нотариалната камара, вписан в службата по вписванията на 24.03.2000 г.

С две телеграми, получени съответно на 12.02.2000 г. от съпругата и на 16.03.2000 г. лично от Д.М., Я.Д. е поканил последния да му заплаща обезщетение за ползването и му е предоставил срок до 12.04.2000 г. за освобождаването на имотите.

Предвид липсата на изпълнение и оспорване на собствеността му е предявил срещу Д.М. иск по чл.108 от ЗС, по който е било образувано гр.д. № 4363/2000 г. по описа на ВРС, приключило с влязло в сила на 05.08.2008 г., решение № 1044 от 18.05.2006 г., с което ответникът е бил осъден да му предаде владението върху апартамента и гаража. Решението по това дело, доколкото не е било постановено и срещу съпругата М.М. не се полза със сила на пресъдено нещо спрямо нея. Тя, обаче в настоящото производство  не е противопоставила успешно на правото на собственост на ищеца свои права, поради което не е оборила и легитимацията му на собственик на процесните имоти. Неоснователно е и заявеното в настоящата инстанция възражение за придобиване на правото на собственост по давност, тъй като тя не е установила да е упражнявала фактическа власт върху имотите с намерение за своенето им. Самата тя е поддържала само право на ползване, предоставено й от трето лице, въз основа на предварителен договор.

Установено е по делото, както от разпита на свидетелите К. Д. и В. Г., чиито показания съдът кредитира като дадени от незаинтересовани от изхода на делото лица с преки впечатления за установяваните обстоятелства, така и от събраните писмени доказателства – удостоверение за постоянен и за настоящ адрес на Д.М., данните за адреса на съпрузите по делото и призоваването им на този адрес, както и от протоколите за въвод във владение, че имотите са ползвани от Д.М. и М.М. в периода, за който се търси обезщетението. Оплакванията, че това не е установено за съпругата, не се споделят от настоящата инстанция. Изводът, че съпругата е ползвала имотите се налага не само от обстоятелството, че нейният съпруг е живял там и не са налице доказателства те да са били разделени, но и от обстоятелството, че лично на този адрес на 12.02.2000 г. тя е получила телеграмата на ищеца, както и че по време на въводите през 2007 г. и 2008 г. тя е била заварена в жилището /дори първият въвод е бил отложен поради влошеното й здравословно състояние/. Освен това, самата тя във въззивната жалба се е позовала на осъществявана фактическа власт върху имотите. Затова оплакванията в насока липсата на установеност по делото на ползването на имотите, са несъстоятелни.

Съгласно чл.73, ал.1 от ЗС недобросъвестният владелец дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил. В случая по делото се установиха елементите от фактическия състав на чл.73, ал.1 от ЗС и ответниците дължат обезщетение, което съгласно изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза се равнява на сумата от 19 471 лв. /15 996 лв. за апартамента и 3 475 лв. за гаража/.

Отговорността на съпрузите – първоначални ответници по иска е солидарна на осн. чл. 25, ал.2 от СК /отм./, защото се касае до задължение възникнало по време на брака им, имащо за цел задоволяване нуждите на семейството. Задължението за плащане на обезщетение за ползване на имотите е свързано с удовлетворяване общите нужди на семейството и затова отговорността на двамата съпрузи е солидарна по силата на закона /аналогична практика на ВКС по гр.д. № 1358/11 на IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, към което е препратено с определение №248 от 19.02.2013 г. по гр.д. № 1032/2012 г. по гр.д.№ 1032/2012 г. на IV г.о./. Затова неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба досежно неправилното приложение от първата инстанция на института на солидарността.

Изложените съображения налагат извода за основателност на иска за заплащане на обезщетение от 19 471 лв., ведно със законните лихви от датата на завеждане на делото 01.06.2006 г.  

Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция, с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от спора и на основание чл.64 от ГПК /отм./, правоприемникът на въззивниците – Държавата следва да заплати на правоприемниците на въззиваемия –М.Н. и К.П.  сторените във въззивното производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение. Съдът като взе предвид действителната фактическа и правна сложност на делото намира, че не са налице основания по чл. 64, ал.4 от ГПК /отм./ за намаляване на уговореното и платено на адв. С. адвокатско възнаграждение от 1 500 лв. и то следва да бъде присъдено в пълния му размер.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1608 от 09.12.2009 г., постановено по гр.дело № 1587/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което Д.К.М.,  починал на 15.09.2011 г. в хода на въззивното производство и заместен по реда на чл.120 ГПК /отм./ от правоприемника си Държавата, чрез министъра на финасите съгл. чл. 11 ЗН и М.А.М., действаща чрез настойника си, починала на 23.04.2012 г. в хода на въззивното производство и заместена по реда на 120 ГПК от правоприемника си Държавата, чрез министъра на финасите съгл. чл. 11 ЗН, са осъдени да заплатят солидарно на Я.З.Д., починал на 12.04.2012 г. в хода на въззивното производство и заместен по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от законните си наследници М.Я.Н. и К.Я.П., сумите: - 15 996 лв. и 3 475 лв., представляващи съответни обезщетения за ползите, от които е бил лишен ищецът, поради владението, упражнявано от ответниците върху собствените на ищеца недвижими имоти, находящи се в гр.Варна, ул. „Коста Тюлев” № 8-10, представляващи апартамент №3, вх. „Б”, ет.2, със застроена площ от 65,47 кв.м., ведно с принадлежащата му изба №6 с площ от 9 кв.м. и гараж №2 с подход североизток от вх. „Б”, със застроена площ от 19,32 кв.м., в периода 01.06.2001 г. до 01.06.2006 г., на основание чл.73, ал.1 от ЗС, ведно със законната лихва върху двете суми от предявяване на исковете – 01.06.2006 г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 1 722 лв., представляваща сторените съдебни и деловодни разноски.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от  министъра на финансите, да заплати на М.Я.Н. с ЕГН ********** и К.Я.П. с ЕГН ********** сумата от 1 500 лв., представляваща сторените във въззивното производство  разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: