Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

47

29.03.2016 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на шестнадесети март, две хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

                   Юлия Бажлекова

 

Секретар: В.Т.

Прокурор: Ружа Големанова

 

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 113 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.д. № 113/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивни жалби на двете страни срещу решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, както следва:

- По въззивна жалба на С.М.Ж., подадена чрез адв. В.Б. ***, против решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд,  В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът му срещу Прокуратурата на Р.България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени психически страдания и неудобства, вследствие на обвинение в извършване на престъпление, по което воденото срещу него наказателно производство ДП № 2174/2007 г. по описа на ПУ –Дългопол е приключило с оправдателна присъда по в.н.о.х.д.№888/2010 г. по описа на ВОС, за горницата над сумата от 4 500 лв. до пълния претендиран размер от 26 000 лв., ведно със законната лихва от 01.07.2015 г. до окончателното й изплащане.

Въззивникът Ж. е навел оплаквания за неправилност на решението на окръжния съд в обжалваната му част, поради неправилно приложение на материалния закон - чл. 52 от ЗЗД и необоснованост, като е молил за отмяната му в тази част и присъждане на обезщетение в пълния му размер. Окръжният съд направил погрешни фактически констатации за водено срещу него гражданско дело и за отражение върху психиката му и така достигнал до неправилни правни изводи при определяне размера на обезщетението. Необосновано съдът приел, че не са доказани по делото уронването на честта, доброто име и репутацията му сред обществото, загуба на работата и разгласяването на наказателното производство и така неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, присъждайки прекомерно ниска и несъобразена с икономическото състояние в страната и жизнения стандарт компенсация за вредите.

Писмен отговор по жалбата, насрещната страна не  е подала.

- По въззивна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена от прокурор в Окръжна прокуратура Варна, против същото решение (решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд), В ЧАСТТА, с която прокуратурата е осъдена да заплати на С.М.Ж. сумата от 4 500 лв., ведно със законните лихви от 01.07.2015 г. до окончателното й изплащане.

Прокуратурата е навела оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение на окръжния съд в осъдителната му част, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, като е молила за отмяната му в тази част с отхвърляне на иска, евентуално за намаляване на присъденото обезщетение. В противоречие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът присъдил прекомерно високо обезщетение, несъобразено с критерия за справедливост и установените по делото действително претърпени вреди, като не отчел кратката продължителност на наказателното производство, процесуалното поведение на тримата обвиняеми, леката мярка за неотклонение и липсата на връзка между наказателното производство и неудовлетворението и притеснението на ищеца, вследствие на воденото гражданско дело за имот. Окръжният съд не изложил мотиви и не обсъдил възражението по чл.5, ал.2 от ЗОДОВ за съпричиняване на вредите от пострадалия чрез осъществените от него (съвместно с още две лица) активни действия по нарушаване владението на трето лице върху имота.

Писмен отговор на жалбата насрещната страна не е подала.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция всяка от страните, С.Ж. чрез адв. Б. и Прокуратурата чрез прокурор Г., са поддържали въззивните си жалби и са оспорвали жалбата на насрещната страна, като прокурорът е заявил становище за неприложимост на нормата на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, на която се е позовал във въззивната си жалба.

И двете въззивни жалби са подадени в срок, от лица с правен интерес от обжалване решението на окръжния съд в съответните му части, като неизгодно за тях, редовни са и следва да бъдат разгледани.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По оплакванията за неправилност, установи следното:

Производството пред Варненския окръжен съд е било образувано по искова молба на С.М.Ж., с която против Прокуратурата на Република България е бил предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по ДП № 2174/2007 г. по описа на ПУ – Дългопол, по което е оправдан с влязла в сила присъда по ВНОХД № 888/2010 г. по описа на ВОС, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска - 01.07.2015 г. - до окончателното й изплащане.

Ответникът е оспорил иска и е молил за отхвърлянето му.

Установена е, от събраните по делото доказателства, следната фактическа обстановка, по отношение на която страните не са навели оплаквания във въззивните жалби:

Наказателното производство срещу ищеца (и срещу неговите сестра и племенник М. М. Ж. и Р. Ж.М.) - ДП № 2174/2007 г. по описа на ПУ – Дългопол, е образувано на 20.11.2007 г. с постановление на прокурор при РП – Провадия. На 09.07.2008 г., той е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 20 от НК  за това, че на 02.10.2007 г. в с. Дебелец, обл. Варна в съучастие с извършителите Р. Ж.М. и М. М. Ж. самоволно, не по установения от закона ред, осъществили едно оспорвано от изпълнителния директор на „Агрополихим” АД – Девня, свое предполагаемо право, а именно че са собственици на недвижим имот, находящ се в с. Дебелец, пл. 292, кв. 7 по регулационния план на селото от 01.12.1950 г. и са се самонастанили в имот в с. Дебелец, парцел ІІ-12, кв. 4 по регулационния план на селото от 26.07.1979 г., собственост на „Агрополихим” АД – Девня. Едновременно с това, в същия ден, той е разпитан (единственият разпит по ДП), взета му е мярка за неотклонение „подписка” и му е предявено разследването. Образуваното на 11.04.2008 г., въз основа на обвинителния акт  НОХД № 452/2008 г. по описа на Провадийския районен съд, е прекратено с определение в единственото проведено съдебно заседание и делото е върнато за допълнително разследване, като спрямо обвиняемия е извършено само едно процесуално действие – предявяване на разследването на 17.12.2008 г. Делото повторно е внесено в Провадийския районен съд на 24.02.2009 г. и е образувано в НОХД № 93/2009 г., като по него ход е даден и са извършвани процесуални действия само в две открити заседания, като във второто - делото е решено. В останалите две насрочени съдебни заседания, делото само е отложено и то поради заболяване на едната подсъдима и поради неявяване на адвокат и на свидетел. Делото е решено във второто съдебно заседание и е  четена осъдителна присъда № 32/09.04.2009 г., с която ищецът е признат за виновен в извършване на престъплението чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК (самоуправство) и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК. По въззивната му жалба е образувано ВНОХД № 888/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд, проведено е едно съдебно заседание, в което е постановена оправдателната присъда № 89/08.07.2010 г., влязла в сила на 23.07.2010 г.

Наказателното дело за самоуправство е предхождано от действия на ищеца и неговите близки (сестра му М. Ж. и племенникът му Р. М., които са и свидетели по настоящото дело) по отнемане по насилствен начин на владението на „Агрополихим” АД гр.Девня върху недвижимия имот в с.Дебелец, общ.Дългопол, съставляващ дворно място от 1 940 кв.м. с две къщи от по 65 кв.м., за което срещу тях е образувано, по реда на чл. 126 ж ГПК, гр.д. № 511/2007 г. по описа на Провадийският районен съд, приключило с издаване на заповед от 18.12.2007 г. (определението на районния съд е потвърдено с определение от 29.01.2008 г. по ч.гр.д. № 157/2008 г. на Варненския окръжен съд) за възстановяване на отнетото владение.

По твърдения на ищеца, междувременно е заведено и гражданско дело за собствеността на имота по спора с   „Агрополихим” АД.

Предявеният иск черпи своето правно основание от разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, според която държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда вследствие обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. В настоящия казус е налице първата хипотеза - оправдаване на ищеца по повдигнатото му незаконно обвинение в престъпление.

Във въззивните си жалби, всяка от страните е навела оплаквания за неправилни изводи на окръжния съд, с оглед оценката на събраните по делото доказателства за конкретните вреди и за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД за определяне справедливия размер на обезщетението.

При преценката на претърпяните от ищеца вреди следва да се има предвид, че отговорността на прокуратурата е обективна и се носи независимо дали вредите от увреждащите актове са причинени виновно от длъжностни лица. Отговорността й обхваща вредите, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждащото действие.

Ангажираните от ищеца доказателства във връзка с конкретно твърдяните от него вреди, като такива от незаконното обвинение, са  показанията на двамата свидетели – неговите близки М. М. Ж. и Р. Ж.М., които също са били подсъдими и впоследствие оправдани по наказателното дело за самоуправство и са лицата, съвместно с които е отнето владението на имота от „Агрополихим” АД и съответно са адресати на заповедта на гражданския съд за възстановяване на владението му, както и участници в спора за собствеността на имота. Затова, следва да се отчете тяхната пряка заинтересованост от изхода на настоящото дело и показанията им следва да бъдат ценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК заедно с всички останали доказателства по делото.

Ищецът е твърдял, че претърпял унижения, притеснения, болки и страдания от стрес, накърняване честта и достойнството, нарушено спокойствие от поддържаното на две инстанции незаконно обвинение в престъпление и от грозящата го опасност от налагане на наказание лишаване от свобода до пет години. В обстоятелствената част на исковата молба е изложил още, че бил многократно разпитван по наказателното дело и спрямо него били извършени множество процесуални действия, че след като обвинението станало достояние на много хора, спаднало и уважението спрямо него, роднините и приятелите му се отчуждили, здравословното му състояние се влошило.

Доколкото изобщо с исковата молба не е твърдял и не е претендирал вреди от загуба на работата си и вреди от публикации в пресата, оплакването във въззивната жалба за необсъждането от окръжния съд на доказателствата в тази връзка, е неоснователно.

По делото няма никакви данни, ищецът да е бил многократно разпитван, включително и в различни полицейски управления във връзка с наказателното производство, нито спрямо него да са извършени множество следствени действия. Той е разпитан един път ( на 09.07.2008 г.) в досъдебното производство и то в деня, в който са извършени и останалите процесуални действия по привличането му като обвиняем, вземане на мярката за неотклонение и предявяване на разследването. В този смисъл показанията на свидетелите, че той ходел на разпити (М. Ж.) и бил тормозен чрез разпити в различни полицейски управления (Р. М.) изобщо не кореспондират с материалите от наказателното дело и затова съдът не ги кредитира. Данни за разгласяване на наказателното производство и за негативен отзвук за ищеца от него, също няма по делото. Напротив, и двамата свидетели са сочили, че ищецът сам разказвал пред приятели, колеги и познати за имотния си спор, за отстраняването му от имота и за наказателното дело. Не е доказано също така, че отношението на познатите му се променило, че спаднало уважението им, а близките и приятелите му се отчуждили от него. Заявеното от  свидетеля, че хората се отдръпнали (св. Р. М.) е негов извод, а не конкретно възприятие за факт, от който това заключение се налага. Същият свидетел не е посочил и какви „подигравки” е чул за чичо си. „Ироничното” пък, според свидетелката М. Ж., отношение на хората било затова, че те (включително и брат й) били изгонени от имота и в упреци, че са излезли от него, което изобщо не стои в причинна връзка с воденото наказателно производство, а с делото за възстановяване на нарушеното владение (заповедта да възстановят насилствено отнетото владение на третото лице). И двамата свидетели са посочили, че успоредно с наказателното дело е воден и спор за собственост с третото лице, владяло имота, а свидетелят Р. М.: че чичо му изпитвал тревоги и заради него; че документите по двете дела били същите и затова се тревожел; че наказателното дело било заведено, за да има присъда, която да се представи по гражданското дело и че наказателното дело щяло да предреши гражданския спор и обосновават извода за изживявани тревоги и притеснения от ищеца именно във връзка с гражданския спор за собственост. Свидетелката М. Ж. е заявила, че проблемите им започнали след като ги „изхвърлили” от имота им в с.Дебелец, а след това било заведено и наказателното дело, което означава че негативните преживявания датират от осъждането им да възстановят отнетото владение. Ищецът бил в стрес, страхувал се да не бъде осъден и да лежи в затвора, вдигал кръвно и пиел лекарства, бил неадекватен дори в разговорите (свидетелката М. Ж.), преди бил спокоен, а после започнал да вдига кръвно, пиел успокоителни, ходил на лекар, имал проблеми със сърцето, променил се, станал нервен, агресивен и избухлив (свидетелят Р. М.). По делото няма никаква медицинска документация за здравословното състояние на ищеца и евентуално за промяната му в периода на наказателното производство, а той и сам не е изложил в исковата молба конкретни твърдения за заболявания и за повлияването им от наказателното преследване. Затова, и отчитайки заинтересоваността на свидетелите и тенденцията им за преувеличаване на негативните му преживявания, следва да се приемат за установени по делото стрес, притеснения, нервност и безпокойство да не бъде осъден и свързаното с тези изживявания и повишаване на кръвно, но с неголям интензитет и в рамките на нормално и обичайно изживяваните от неосъждан човек притеснения от водено срещу него наказателно производство за нетежко престъпление (в случая самоуправство). Както бе посочено и по-горе, следва да се отчете и обстоятелството, че  стресът, безпокойството и вдигането на кръвното са вследствие и на водените дела за възстановяване на владението и за собствеността на имота, а и този извод се подкрепя от казаното от свидетеля Р. М., че след наказателното дело, чичо му малко се поуспокоил. Недоказани са вреди от заболявания на сърцето.

С оглед изложеното по-горе, посочените по-горе конкретни неимуществени вреди от стрес, нервност, притеснения и безпокойство с вдигане на кръвно и причинната връзка с незаконното обвинение на ищеца и те следва да бъдат обезщетени.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и характера на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и последиците от това. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.

В настоящия казус, при определяне размера на обезщетението съдът взема предвид от една страна, че наказателното производство срещу ищеца е за престъпление самоуправство, което не е тежко такова, че наказателното производство е продължило в разумен срок (около две години и осем месеца), в който спрямо ищеца не са провеждани интензивни процесуални действия (напротив, проведен е един разпит в досъдебното производство и с изключение на повторното предявяване на разследването, всички процесуални действия са били извършени в един ден, а в съдебното производство са проведени само четири съдебни заседания пред двете инстанции, включително и по върнатото за доразследване дело), наложена му е най-леката мярка за неотклонение „подписка”, която не е ограничила правата му, както и че повдигнатото обвинение не се е отразило негативно в отношенията с близките и приятелите му, не е бил уронен авторитета му, нито е имало някакви трайни последици и отражение в живота му занапред. В същото време следва да се отчете, че ищецът е неосъждан човек, както и че по наказателното дело пред първата инстанция е четена осъдителна присъда. Съдът съобрази и икономическата обстановка и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението, а също взе предвид и обстоятелството, че установените негативни преживявания не са били вследствие единствено на воденото наказателно производство, а и на водените граждански дела по повод имота. Затова, и предвид изложените съображения, и с оглед ниския интензитет на негативните преживявания, за обезщетяване на причинените му от незаконното обвинение вреди с оглед принципа на справедливост, на осн. чл. 52 от ЗЗД на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на сумата от 1000 лв. В този смисъл, предявеният иск е основателен до размер на 1000 лв. и в този размер следва да бъде уважен, като за горницата  до претендираните 26 000 лв. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Решението на окръжния съд като постановяващо различен резултат е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която Прокуратурата е осъдена да плати на С.Ж. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, за горницата над 1000 лв. до присъдените 4 500 лв. и в тази част – искът следва да бъде отхвърлен. В останалата осъдителна част за сумата от 1000 лв., както и в останалата отхвърлителна част над 4 500 лв. до 26 000 лв. обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Разноски по делото не са претендирани и такива не се присъждат.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд в ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.М.Ж. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което е оправдан, ЗА ГОРНИЦАТА НАД СУМАТА от 1000 лв. до 4 500 лв., ведно със законните лихви от 01.07.2015 г. до окончателното й изплащане и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ иска на С.М.Ж. срещу Прокуратурата на Р.България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което е оправдан ЗА ГОРНИЦАТА НАД  1000 лв. до 4 500 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд в ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.М.Ж. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление до размер на сумата от 1 000 лв., ведно със законните лихви от 01.07.2015 г. до окончателното й изплащане, както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на С.М.Ж. против Прокуратурата на Република България за заплащане  на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за горницата над 4 500 лв. до 26 000 лв.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на преписа от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: