Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

71

гр.Варна, 30.05.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 23.05.2018 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕНКА ХРИСТОВА

при секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 114/2018 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от И.П.К. и Б.И.К., двамата действащи чрез процесуалния им представител адв. В.Б. *** срещу решение № 1923/20.12.2017 год по гр.д. № 478/2017 год на Окръжен съд Варна, 11 състав, с което на осн. чл. 135 ал.2 от ЗЗД е обявен за относително действителен по отношение на С.К.К. договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен под формата на нот.акт № 79, том I рег.№ 2903, дело № 62 от 06.08.2015 год на нотариус Н. Д., с рег.№ 484. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивниците молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на разноските за двете инстанции. Изтъква се, че с оспорената сделка не е намалена възможността на кредитора-ищец да се удовлетвори, защото преди сключването й имотът е бил обременен с ипотека, даваща право на обезпечения кредитор на предпочтително удовлетворение от стойността на имота. Купувачът по сделката със свои средства е погасил ипотечното задължение, следователно общия размер на сумата, заплатена за придобиването на имота е 78801 евро, а не посочената в нотариалния акт 2000 евро. Поради това въззивниците счита, че увреждане на кредитора не е налице.

В постъпилия отговор е изложено становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на постановеното решение.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с която длъжникът го уврежда. Това право произтича от установеното в чл. 133 от ЗЗД правило, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Ето защо всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и за последния възниква правото да иска отмяната му.

Правоотношенията, от които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по Павловия иск, поради което ищецът не е длъжен да провежда пълно и главно доказване на правата си като кредитор. Достатъчно е да се установи наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо то да е ликвидно и изискуемо. В този смисъл неоснователно е възражението на ответниците, че падежът на задължението по договора за покупко-продажба на дружествени дялове, от които произтича вземането на кредитора, не е настъпил към момента на завеждане на иска.

Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на "увреждащата" сделка в отношенията между страните, които са я сключили. Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на такъв иск. "Увреждащата" сделка се смята несъществуваща (непротивопоставима) единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това му качество. Ако впоследствие това негово качество отпадне или бъде отречено, както и когато длъжникът изпълни задължението си чрез друго свое имущество, непротивопоставимостта губи смисъл. Затова е ирелевантно съществуването на „семейни споразумения“, предшестващи сделката, както и мотивите за сключването й. Горният извод не се променя от обстоятелството, че преди сделката имотът е бил обременен с вещна тежест, защото ипотекарнсият кредитор не може да се ползва от решението, с което недействителността е установена в отношенията между страните по делото.

Наред с посочените две обективни предпоставки, фактическият състав на чл. 135 от ЗЗД съдържа и един субективен признак, а именно – знанието за увреждане. То се предполага винаги в хипотезите на чл. 135 ал.2 от ЗЗД, а оборването на законовата презумпция е в тежест на ответната страна.

Ищецът е доказал не само факта, че е титуляр на вземането и момента на неговото възникване, но и знанието за увреждане у длъжника и лицето, с което той е договарял, тъй като презумцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД в случая не е опровергана.  Както правилно е изтъкнал първоинстанционният съд, от показанията на разпитания свидетел се установява кога той самият за първи път е научил за проблемите на ответниците във връзка със сделката, но не и че към датата на сключването й контрагентът на длъжника не е знаел за задълженията на сина си към ищеца.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че постановеното решение е законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено.

Ответната страна не е претендирала присъждане на разноски нито в отговора на въззивната жалба, нито в устните състезания по делвото, поради което такива не се присъждат.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1923/20.12.2017 год по гр.д. № 478/2017 год на Окръжен съд Варна, г.о., 11 състав.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)