Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

50

 

30.03.2016 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на шестнадесети март, през две хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

 

    ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

 

                       Юлия Бажлекова

секретар: В.Т.

прокурор:

 

като разгледа докладваното от съдия П. Петрова въззивно гр.д. № 116 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на М.Х.К., подадена чрез адв. П.В. ***, против решение № 1662/13.10.2015г. постановено по гр.д.№ 2595/2014г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на В.Г.Г. сумата от 48 557,75 лв., представляваща половината, от изцяло платеното от последния, задължение по договор за банков кредит № 80600КР-АА-9706 от 09.09.2008 г. с „Централна кооперативна банка” АД за периода от 26.02.2010 г. до 26.10.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 04.11.2014 г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 3 350,37 лв., представляваща сторените по делото разноски.

В отхвърлителната част, решението на първата инстанция не е обжалвано.

Въззивницата е навела оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, като е молила за отмяната му с отхвърляне на иска и присъждане на сторените по делото разноски. Окръжният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 127 от ЗЗД и не съобразил задължителната съдебна практика, според която общото задължение трябвало да е изпълнено изцяло от ищеца, за да възникне правото му да претендира заплащане на половината от солидарния длъжник. Съдът не отчел волята на страните в постигнатото споразумение при прекратяване на брака, че няма да си дължат суми за уравнение на дяловете. В нарушение на процесуалните норми, съдът не спрял производството по делото, поради наличие на преюдициален спор – заведено дело за делба на съсобственото с насрещната страна жилище в гр.София, което дело имало значение за разрешаване на въпроса за уравнение на дяловете и за задълженията й към бившия й съпруг. Не били обсъдени от съда и липсвали мотиви по въпроса за неплатежоспособността й и приложението на чл.127, ал.2 от ЗЗД, по обстоятелството, че направила всичко възможно, за да бъде погасяван кредита, както и не било обсъдено доказателственото й искане във връзка с предложението й до насрещната страна да й заплаща наем за половината от ползваното съсобствено жилище и за приспадане на евентуалната сума от задължението й.

Насрещната страна – В.Г.Г. е подал писмен отговор, с който е навел възражение за нередовност на въззивната жалба, заради липсата на заплатена държавна такса за въззивното обжалване и е изложил  подробни съображения за неоснователност на жалбата по всяко от наведените от другата страна оплаквания. Молил е за потвърждаване на решението в обжалваната му част и присъждане на разноските за производството пред настоящата инстанция.

Искания по доказателствата страните не са заявили.

Въззивната жалба е подадена в срок от страна с правен интерес от обжалване на решението на първата инстанция в съответната му част, като неизгодно за нея, редовна е (предвид освобождаването на въззивницата от заплащане на държавната такса с определение №175 от 18.01.2016 г. на окръжния съд) и допустима.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните чрез своите процесуални представители, са поддържали съответно въззивната жалба и отговора. В предоставения й от съда срок, въззивницата е представила и писмени бележки.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му с оглед наведените оплаквания намира следното:

Предмет на производството пред Варненския окръжен съд е бил, предявеният от В.Г.Г. срещу М.Х.К.,  иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за осъждането й да заплати сумата от 49 766,50 лева, представляваща половината от платените от ищеца в периода от 26.02.2010 г. до 26.10.2014 г., след прекратяване на брака им, вноски по договор за банков кредит № 80600КР-АА-9706 от 09.09.2008 г., сключен от съпрузите с „Централна кооперативна банка” АД за задоволяване нужди на семейството.

Ответницата е оспорвала иска и е молила за отхвърлянето му.

По отношение на следната, установена по делото от първата инстанция фактическа обстановка, страните не са спорили. Те са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 18.12.2007г., е прекратен с развод на 24.02.2010 г. с влязло в сила решение по гр.д. № 11123/2009 г. по описа на Варненския районен съд. По време на брака им, на 09.09.2008 г., двамата са сключили договор за кредит с „Централна кооперативна банка” АД за сумата от 220 000 лв. с цел закупуване и ремонт на жилище, находящо се в гр. София, ул. „Карлово“ № 6, ет. 4 апартамент № 36. Жилището е закупено за нужди на семейството с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 176 на 15.09.2008 г. на нотариус Ирина Радева, с район на действие РС гр.София и в същия ден е била учредена договорна ипотека върху него. Не е се е спорило също така, че след развода, вноските по кредита е заплащал само ищецът.

Задължението по договора за кредит е за задоволяване нужди на семейството и поради това за него съпрузите (бившите съпрузи) отговарят солидарно, съгласно чл. 32, ал.2 СК, приложим съгласно §4 от ПЗР на СК (2009 г.) и за заварените бракове.

Според приетата по делото съдебно – икономическа експертиза, платената от В.Г. сума по кредита за времето от 26.02.2010 г. до 26.10.2014 г. е в размер на 97 115,49 лв., като половината от нея се равнява на 48 557,75 лв.

Според чл. 127, ал.1 от ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, а според ал.2, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

В случая, изпълненото вповече от ищеца (за сметка на другия солидарен длъжник –ответницата по спора) е доказано по делото и затова той има право да търси разликата от 48 557,75 лв. от другия солидарен длъжник – насрещна страна по спора.

Неоснователно е оплакването на въззивницата за несъобразяване от окръжния съд, че за възникване правото на ищеца да претендира плащане от солидарния длъжник, той трябва да е изпълнил изцяло задължението към кредитора. Плащането на целия дълг от единия солидарен длъжник има значение за освобождаването му от отговорност спрямо кредитора и изобщо не е предпоставка за упражняване правото му да претендира от другия солидарен длъжник половината на погасената част от кредита.

Междувременно, между страните е заведено дело за делба на съсобственото им жилище в гр.София. Това дело за делба няма значение за правилното разрешаване на настоящия спор, като ищецът не е длъжен да заведе първо иск за делба (в каквато насока е поддържала възражение ответницата), нито по делбата да претендира всички свои вземания от ответницата. Същият има правото и е предявил отделно иска си за вземането по платеното солидарно задължение и в този смисъл съображенията на въззивницата за наличието на хипотезата на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК за спиране на производството и за допуснати нарушения от първата инстанция в тази връзка са неоснователни.

Въпросът за имуществените отношения на съпрузите по поетото към банката задължение по кредита, не е бил уреден със сключеното между тях споразумение по чл. 51 от СК. Според последното, изявленията на страните са за извънсъдебно уредени отношения за движимите вещи, паричните влогове и придобитите средства по време на брака. В този смисъл са неоснователни възраженията на ответницата в тази връзка и оплакванията й във въззивната  жалба за неправилност на решението на окръжния съд, поради неправилно тълкуване волята на страните в споразумението и за неправилно приложение на процесуалния и на материалния закон.

Без значение за спора е обстоятелството кое жилище е било посочено като семейно такова в споразумението по развода и никакви правнозначими аргументи за настоящия спор ответницата не извежда от това обстоятелство.

Възраженията на въззивницата за неплатежоспособност също са неоснователни, защото съгласно чл.81, ал.2 от ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. В тази връзка, без значение е какви са материалните й възможности, както и това, че с ищеца не са постигнали съгласие да отдават под наем закупеното с кредита жилище, за да плащат част от вноските с наема.

Доколкото ответницата не е заявила в първоинстанционното производство възражение за прихващане с конкретно насрещно задължение на ищеца и такова не е приемано за съвместно разглеждане от окръжния съд, оплакванията й, че съдът не е обсъждал доказателственото й искане за установяване откога В. Г. е бил с регистриран постоянен адрес на адреса на съсобственото им жилище в гр.София, е несъстоятелно.

С оглед изложените съображения, предявеният иск по чл. 127, ал.2 от ЗЗД е основателен за сумата от 48 557,75 лв. и правилно окръжният съд го е уважил до този размер. Ответницата е поставена в забава от датата на подаване на исковата молба, поради което върху главницата се дължат и законните лихви от завеждане на делото до окончателното й изплащане. Решението в обжалваната му част не страда от визираните в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено, включително и за осъждането за разноските.

Предвид резултата по делото и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия, сторените от него в настоящото производство, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 960 лв., за договарянето и плащането на които са  приложени фактура и касови бонове. Без значение за дължимостта на разноските е формата на списъка по чл. 80 от ГПК, в каквато насока е навел възражение процесуалният представител на насрещната страна.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1662/13.10.2015г. постановено по гр.д.№ 2595/2014г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на В.Г.Г. сумата от 48 557,75 лв., представляваща половината от изцяло платеното от последния задължение по договор за банков кредит № 80600КР-АА-9706 от 09.09.2008 г. с „Централна кооперативна банка” АД за периода от 26.02.2010 г. до 26.10.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 04.11.2014 г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 3 350,37 лв., представляваща сторените по делото разноски.

ОСЪЖДА М.Х.К. с ЕГН ********** и адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на В.Г.Г. с ЕГН ********** и  адрес: *** и със съдебен адрес:***, сумата от  960 лева, представляваща сторените във въззивното производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Решението на окръжния съд не е обжалвано в отхвърлителната му част.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: