Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

66/28.05.2018 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 09.05.2018 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 129/2018 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба вх.№ 1636/19.03.2018 год от „Каан Текстил Ве Туризм Санайи Ве Тиджарет“ АД, представлявано по пълномощие от адв. П.А. от САК срещу решение № 9/11.01.2018 год по гр.д. № 269/2017 год на Окръжен съд Шумен, с което е отхвърлен иска срещу Н.Н. Д., предявен като частичен за сумата 14 000 щатски долара от общо дължима сума в размер на 155 000 щатски долара, получени без основание. На първо място се сочи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. В исковата молба се съдържат твърдения за извършено плащане на процесната сума без правно основание и се претендира връщането й на осн. чл. 55 ал. 1, предл.1 от ЗЗД, а вместо това съдът е разгледал иск с правно осн. чл. 59 ал.1 от ЗЗД. Докладът по делото е бил непълен – не е посочена правната квалификация, която съдът възприема, не е разпределена доказателствената тежест, не е отделено спорното от безспорното. Това процесуално нарушение е довело до недопустимост на постановеното решение, поради което въззивникът, позовавайки се на задължителна практика на ВКС на РБ, моли да бъде обезсилено.

На второ място се излагат оплаквания за неправилност на решението, изразяваща се в нарушаване на материалния закон вследствие погрешната правна квалификация на иска. Решението е основано на неотносими към спора доказателства, коментиран е договор, изключен от доказатерлствения материал по делото, а свидетелските показания са неправилно интерпретирани от съда. По изложените мотиви въззивникът моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде уважен изцяло и да му бъдат присъдени направените разноски.

 

В постъпилия отговор е изразено становище за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на решението.

Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Правната конструкция, от която следва да бъдат извлечени квалифициращите признаци на понятието „неоснователно обогатяване“, се черпи от уредбата в чл. 55-59 от ЗЗД. Основните елементи могат да бъдат определени при съпоставителен анализ на чл. 59 от ЗЗД като обща постановка на понятието, и чл. 55 от ЗЗД като конкретизираща отделни самостоятелни хипотези на неоснователното обогатяване. Макар и изградени  върху един и същ общ принцип на правото, двете разпоредби имат различни функции и приложно поле, като чл. 55 от ЗЗД се отнася до престационните кондикции, докато чл. 59 ЗЗД има субсидиарно значение при останалите случаи.

Хипотезата на неоснователно обогатяване в резултат от даването, респ. получаването на нещо без правно основание (при първоначална липса на основание), уредена в чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД предполага наличието на облигационно отношение между двете страни, по което едната страна е престирала фактически, мислейки че изпълнява валидно договорно задължение. Тази разпоредба разглежда три факта – обогатяването, обедняването и основанието, като първите два са зависими, те са резултат от липсата на основание. Правното основание в контекста на чл. 55 ал.1 от ЗЗД представлява правоотношението, което се състои от правото да се иска определена престация и задължението тя да се извърши. Когато такова право/задължение не съществуват, защото договорът е нищожен, унищожаем или развален, говорим за липса на основание, респ. неосъществено или отпаднало основание.

Наистина, разпоредбата на чл. 55 ал.1 от ЗЗД не коментира обогатяването/обедняването, но те също са част от фактическия състав и могат да се изведат като логически последици от настъпилото имуществено разместване. Именно поради това анализът на тази конструкция следва да се фокусира върху посочените ключови елементи – фактът на обогатяване и фактът на обедняване трябва да се разглеждат през призмата на липсата на основание в смисъла, посочен по-горе.

От друга страна, фактическият състав, при който едно лице получава нещо без правно основание по друг начин, а не чрез престиране от друго лице, е обхванат от разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД. Хипотезите на обогатяване без основание могат да бъдат различни, но същественото в тези случаи е това, че обогатяването е настъпило не чрез престиране от обеднилия се, но въпреки това е станало за негова сметка.

Изхождайки от това теоретично разграничаване на различните хипотези на неоснователното обогатяване, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд не е приложил неправилно материалния закон, като е квалифицирал иска по чл. 59 от ЗЗД. Определянето на правното основание на иска е дейност на съда въз основа на твърденията на страните и събраните по делото доказателства.

Исковата молба не е основана на твърдения, че плащането е извършено въз основа на нищожен договор и поради това е лишено от основание. Напротив, ищецът се позовава на това, че между страните изобщо липсва облигационна връзка, а договорът, послужил като основание за банковия превод е неистински документ, съставен от трето лице – А.Ч. чрез подправка на подписите на двете страни. Разпитан като свидетел по делото същият е потвърдил, че възползвайки се от достъпа си до документите на ищеца в качеството си на финансов консултант, съставил договор за покупко-продажба на недвижим имот, върху който копирал подписите и печата на дружеството и наредил плащането на процесната сума на ответницата с цел да уреди по този начин свое предполагаемо вземане за неизплатени възнааграждения. С оглед на така установените факти е безспорно, че имуществото на ищеца е намаляло без правно основание, но ответницата не се е обогатила от това, тъй като е предала изтеглената сума на А.Ч., за когото добросъвестно е считала, че има право да я получи.  Обедняването на ищеца е настъпило в резултат от извършения деликт от това лице, срещу когото е в ход наказателно преследване в Република Турция във връзка със същото деяние.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че постановеното решение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. 

С оглед изхода на спора в полза на ответницата следва да се присъдят разноските за въззивното производство в размер на 1200 лв – възнаграждението за един адвокат, което не е оспорено поради прекомерност.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 9/11.01.2018 год по гр.д. № 269/2017 год на Окръжен съд Шумен.

 

ОСЪЖДА „Каан Текстил Ве Туризм Санайи Ве Тиджарет“ АД, регистрирано в Република Турция, кв. Акчабургаз махала, ул. 1573, район Есенгюрт/Истанбул, представлявано от С.С., гражданин на Германия, роден на *** год, да заплати на Н.Н. Д. с ЕГН ********** разноски за настоящата инстанция в размер на 1200 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)