Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 86

гр.Варна, 02.06.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 29.04.2015 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 130/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е въззивно, по жалба от Д.Г.Я. и Г.К.Я., действаща лично и със съгласието на майка ди Д.Я. срещу решение № 1466/27.10.2014 год по гр.д. № 1846/2013 год на Окръжен съд Варна, поправено с решение № 191/05.02.2015 год, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 191/05.02.2015 год, с което е уважен предявеният от К.Д.Я. иск с правно осн. чл. 135 от ЗЗД и е обявен за относително недействителен договорът за дарение, сключен под формата на нот.акт № 108 том VIII рег.№ 22526/13.11.2008 год дело № 1365/2008 год на нотариус А. Г., в частта на ½ ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент № 49-50 със застроена площ 118,98 кв.м. с идентификатор по КК на гр.Варна 10135.2554.154.3.29 при граници на имота: на етажа имоти с идентификатори 10135.2554.154.3.12, 10135.2554.154.3.9, под обекта - имот с идентификатор 10135.2554.154.3.7 и 10135.2554.154.3.6, ведно с две изби № 51 с площ 3,28 кв.м. и № 59 с площ 1,89 кв.м. , както и 7,5933 % ид.ч. от общите части на сградата, вкл. и 26,32 кв.м. ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващ имот с идентификатор 10135.2554.154, като дарителката си е запазила правото на ползване върху дарения имот.

Въззивницата излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението и моли за неговата отмяна, като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Претендира и за разноски за двете инстанции.

В отговора на въззивната жалба въззиваемият изразява становище за нейната неоснователност и искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 135 от ЗЗД от К.Д.Я. срещу Д.К.Я. и Г.К.Я., действаща със съгласието на майка си Д.Я., за обявяване относителната недействителност в отношенията между страните на договора за дарение на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот.

Вземането на кредитора срещу първата ответница е за припадащата й се част от сумите, дължими по сключените по време на брака два договора за кредит, които са били заплащани само от него. То произтича от разпоредбата на чл. 25 ал.2 от СК (отм), по силата на която за задължения, поети от единия съпруг за задоволяване нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно. Във вътрешните отношения между тях, задължението се разпределя по равно независимо от това, че първата ответница е съдлъжник само по единия от двата договора за кредит. Това е така, защото средствата са отпуснати целево за закупуване на конкретни имущества, които са придобити по време на брака и са семейна имуществена общност. Въпреки, че някои от имотите са с търговско, а не жилищно предназначение, по естеството си те служат за извличане на доход в полза на семейството и не са част от имуществото на търговско дружество или едноличен търговец, поради което предпоставката за възникване на солидарност между съпрузите по смисъла на чл. 25 ал.2 от СК (отм) е налице.

На 19.03.2009 год е влязло в сила решение по гр.д. № 7719/2008 год на ВРС, с което е прекратен бракът между ищеца и първата ответница. С нот.акт № 108, том VIII рег.№ 22526, дело № 1365/29.10.2008 год на нотариус А. Г. първата ответница дарила на дъщеря си ½ ид.ч. от процесния апартамент.

Сделката е безвъзмездна и е сключена след възникване на солидарното задължение към банката. Чрез нея първата ответница е намалила имуществото си, с което е затруднила правата на ищеца по удовлетворяване на вземанията му. Твърдението на ответницата, че разполага с други имущества, върху които ищецът може да насочи изпълнение, не е подкрепено с доказателства, че стойността на тези имущества е достатъчна за удовлетворяване на вземането. Същото се отнася и за доходите й от трудово възнаграждение и от наеми, защото събирането на вземането чрез посочените способи би отнело време, а това без съмнение представлява затруднение за кредитора. Знанието за увреждане е налице по отношение на първата ответница, а по отношение на втората не е необходимо поради безвъзмездния характер на сделката.

Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него - решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. 915/2012 г. IV г. о. ВКС.

Без значение е обстоятелството, че върху имуществата на първата ответница са наложени обезпечителни мерки по други искове, предявени срещу нея от същия ищец.

Съгласно чл. 133 ЗЗД, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество. Кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори - с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му е увреждащо кредитора. В същия смисъл решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. IV г. о. ВКС и решение 48 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4321/2013 г. IV г. о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Доводите на въззивницата във връзка с размера и изискуемостта на вземането, както и за наличието на насрещни вземания срещу ищеца, са ирелевантни. Правоотношенията, легитимиращи ищеца като кредитор не са част от спорния предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД. Чрез павловия иск ищецът упражнява потестативното си право да обяви за недействителна в отношенията си с ответника сделката, която го уврежда. За целта той трябва само да установи качеството си на кредитор, без да се подлага на доказване размера и изискуемостта на вземането му. Съдът може да приеме, че правото на кредитора не съществува само в случаите, когато то е отречено със сила на присъдено нещо. В този смисъл е задължителната практика съгласно реш.   № 122 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1028/2010 г., IV г. о., ГК, с което е прието за правилно разбирането, дадено в решения по реда на чл. 290 ГПК - от 15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г. на ВКС, от 06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на ВКС и от 26.01.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ВКС.

Без значение за изхода на спора е и сключеният договор за цесия между банката и „Елинор” ЕООД, по силата на който последното е придобило вземането по договорите за кредит. Променен е само кредиторът по главния дълг, но не и правното положение на длъжниците по него. За сумите, които вече е платил за сметка на първата ответница, ищецът запазва качеството си на кредитор по отношение на нея.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че предявеният иск с правно осн. чл. 135 от ЗЗД е основателен и доказан, поради което постановеното решение, с което същият е уважен е законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в тежест на въззивниците следва да се възложат разноските за тази инстанция в размер на 1000 лв, представляващи възнаграждението за един адвокат, съгласно представения списък на разноските и доказателства за тяхното плащане.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1466/27.10.2014 год по гр.д. № 1846/2013 год на Окръжен съд Варна

ОСЪЖДА Д.Г.Я. с ЕГН ********** и Г.К.Я. с ЕГН **********, действаща лично и със съгласието на майка ди Д.Я. да заплатят солидарно на К.Д.Я. с ЕГН ********** разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)