Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

75

09.05.2016 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на двадесети април, през две хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

    ЧЛЕНОВЕ: Пенка Христова

                       Петя Петрова

секретар: В.Т.

прокурор:

като разгледа докладваното от съдия П. Петрова въззивно гр.д. № 130 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Атлант” ООД, представлявано от управителя А.А., подадена чрез адв. Г.С. от ВАК, против решение № 1927 от 23.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1905/2015 г. по описа на ВОС, с което е отхвърлен иска на „Атлант” ООД по чл. 73, ал. 1 от ЗС за осъждане на „Пазари” ЕАД да заплати сумата от 50 000 лева - частичен иск от общ размер на претенцията от 532 820,92 лева, представляваща добивите, които „Пазари” ЕАД, в качеството му на недобросъвестен владелец е могло да получи от обект с идентификатор № 10135.1501.973.51.1 по КК на гр. Варна, пазар Централен с площ от 109,50 кв.м., при граници: обекти с №№ 10135.1501.973.51.4, 10135.1501.973.51.3, 10135.1501.973.51.2 за периода от 28.05.2013 г. до 14.11.2014 г. и въззивникът е осъден да заплати на „Пазари” ЕАД сумата от  2 030 лева разноски за първоинстанционното производство.

Въззивникът е навел оплаквания за неправилност на решението на окръжния съд, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Молил е за отмяната му и за уважаване на иска. Погрешно окръжният съд, след неправилна оценка на събраните доказателства и превратно тълкуване на материалния закон, достигнал до извода за неоснователност на иска, мотивирайки се с това, че ответното дружество нямало за предмет ресторантьорска дейност и не било установено да е получило такива добиви. През процесния период ответникът владял собствените на ищеца търговски обекти, ведно с целия търговски инвентар, имал възможност да извършва търговска дейност в тях и да реализира доходи и не доказал наличието на обективна пречка за нереализирането на такива, което водело до основателност на иска.

Въззиваемото дружество „Пазари” ЕАД, чрез адв. К.Д., е подало писмен отговор, с който е оспорило въззивната жалба и е молилило за отхвърлянето й, за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените по делото разноски. Изложил е подробни съображения за правилността на обжалвания съдебен акт и липсата на сочените от ищеца пороци.

Въззивната жалба е подадена в срок от лице с правен интерес от обжалване на решението на първата инстанция като неизгодно за него, редовна е и допустима. Отговорът на въззивната жалба, след отстраняване на недостатъка му, също е редовен.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните, чрез своите процесуални представители адв. С. и адв. Д., са поддържали съответно въззивната жалба и отговора, като са настоявали за присъждане на сторените по делото разноски по приложени списъци по чл.80 от ГПК, като адв. Д. е заявила възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Представили са и писмени бележки в определения от съда срок.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Предвид направените от ищеца уточнения на исковата молба, включително и след оставянето й без движение от настоящата инстанция, предявеният от ищеца „Атлант” ООД срещу „Пазари” ЕАД иск е по чл. 73, ал.1 от ЗС за заплащане на сумата от 50 000 лева, предявен като частичен от пълен размер 532 820,92 лева, представляваща добивите, които „Пазари” ЕАД, в качеството му на недобросъвестен владелец на имот с идентификатор № 10135.1501.973.51.1 по КК на гр. Варна, пазар Централен с площ от 109,50 кв.м., в периода от 28.05.2013 г. до 14.11.2014 г. е могъл да получи от използването на имота.

Искът по чл. 73, ал.1 от ЗС е допустим и ищецът разполага с правен интерес от воденето му срещу ответника, предвид твърденията, че последният е осъществявал владение на имота през процесния период, имал е качеството на недобросъвестен владелец и е могъл да реализира добиви от имота, чрез използването му по предназначение като обект за обществено хранене – сладкарница, които добиви е определил в размер на обичайните месечни приходи от търговската дейност в обекта, осъществявана в предхождащия владението на ответника период. Предявеният иск е  различен от иска по чл. 441 от ГПК за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, при който частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД вр. чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ и в който случай надлежен ответник би бил съдебният изпълнител, а не владелеца – ответник по делото. Затова и възраженията на ответника за недопустимост на иска по чл. 73, ал.1 от ЗС срещу „Пазари” ЕАД, предвид възможността за воденето на иск по чл. 441 от ГПК са неоснователни. Не е налице идентичност между настоящия иск и предявения в производството по гр.д. № 1605/2015 г. по описа на ВОС (предмет на в.гр.д. № 95/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд) иск за заплащане на обезщетение за ползите, от които ответникът е лишил ищеца в същия период, осъществявайки владение върху имотите му, измежду които и процесния такъв, определено по размер от средния пазарен наем. Както ищецът е уточнил и поддържал в хода на производството, претенцията му по настоящото дело е за добивите от имота в размера на приходите от търговската дейност в него, които ответникът чрез използването му по предназначение е могъл да реализира, а обезщетение за ползите, от които той го е лишил в размера на пазарния наем е претендирал и получил по заведеното  гр.д. № 1605/2015 г. по описа на ВОС. Т.е., позовавайки се на различните хипотези на разпоредбата на чл. 73, ал.1 от ЗС е претендирал отделно обезщетение за лишаването му от ползите – пазарния наем и за добивите, които ответникът е получил или е могъл да получи от осъществявана в единия обект търговска дейност в размера на приходите от нея. В този смисъл, неоснователно е и възражението за идентичност на двете дела и за недопустимост на настоящото (чл. 126 ГПК) като по-късно заведено.

По правилността на обжалваното решение, с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:

Установената от първата инстанция фактическа обстановка, по която оплаквания не са наведени в жалбата, е установена от събраните по делото писмени доказателства и тя е следната:

  Ответникът по делото  „Пазари” ЕАД е правоприемник на „Пазари” ЕООД и се легитимира като собственик на УПИ I, за пазара в кв. 333, по плана на 9ти м-р на гр. Варна с площ от 10720 кв.м. – факт с констативен нотариален акт № 30, том І, рег. № 677, дело № 29/2005 г.

Ищецът „Атлант” ООД, е собственик на процесната постройка (търговски обект), без да има права върху земята. На 14.02.2007 г., с договор, оформен в нот. акт № 66, том І, рег. № 1935, дело № 43/2007 г., той е закупил от  ЕТ „Атлант-П. А.” търговски обект, находящ се в гр. Варна, Централен пазар, кв. 333 – за пазар, в 9 подрайон на гр. Варна с обща застроена площ от 319 кв.м., състоящ се от сладкарница, магазини и санитарни помещения, при граници: ул. „Ангел Кънчев”, тоалетни и търговски обекти. Едноличният търговец е придобил имота на 24.12.1992 г. от „Лазур” АД по реда на ЗППДОбП, въз основа на конкурс (договор на л. 19 от делото). Установено е от решение № 2011 по адм. дело № 1229/2011 г. по описа на Варненския административен съд и удостоверение за търпимост № 22/20.12.2011 г. на гл.архитект  на район „Одесос”, община Варна, че е признат статут на търпим, макар и незаконен обект за търговска дейност, състоящ се от сладкарница, магазини и санитарни помещения с площ от 319 кв.м., разположен на пазарни места 539, 536 и 558 по схемата на Централен кооперативен пазар гр.Варна (като част от този търпим обект е и процесния).

Между страните е бил сключен договор за наем от 30.05.2008 г., по силата на който  ответникът е предоставил за временно и възмездно ползване на ищеца търговско място № 536 с площ от 266,05 кв.м. в гр.Варна, Централен колхозен пазар. С решение от 06.07.2011 г., постановено по гр.д. № 311/2010 г. по описа на ВРС, предявеният от „Пазари” ЕАД срещу „Атлант” ООД иск по чл. 233, ал.1 от ЗЗД е бил уважен и „Атлант” ООД, като наемател, е бил осъден да предаде на „Пазари” ЕАД- наемодател държането върху търговско място № 536 с площ от 266.05 кв.м., находящо се в гр. Варна, пазар „Централен” /”Колхозен”/, съставляващо реална част от УПИ № І-за пазар в кв.333 по плана на 9 м.р. на гр. Варна /ПИ № 10135.1501.973 по КК на гр. Варна/, което в скицата към решението е било защриховано със зелен цвят. Върху това търговско място попада и процесния търговски обект – сладкарница. На 28.05.2013 г. по изп.д. № 201271804002657 по описа на ЧСИ Станимира Данова и въз основа на изпълнителния лист, издаден по гр.д. № 311/2010 г. по описа на ВРС, взискателят „Пазари” ЕАД е бил въведен във владение на търговското място № 536 с площ от 266.05 кв.м. (съставляващо реална част от УПИ № І-за пазар в кв.333 по плана на 9 м.р. на гр. Варна - сега ПИ № 10135.1501.973 по КК на гр. Варна), а „Атлант” ООД е бил отстранен от имота, включително и от процесния обект сладкарница чрез смяна на патроните му. Намиращите се в обекта движими вещи, собственост на „Атлант” ООД, описани в протокола на съдебния изпълнител за принудителното отнемане от 28.05.2013 г., са били оставени на отговорно пазене на взискателя „Пазари” ЕАД за срок от 14 дни, след изтичане на който той е освободен от отговорността за пазенето им.

Предвид възникналия между страните спор за собствеността на постройките (включително и за процесния търговски обект – сладкарница с идентификатор № 10135.1501.973.51.1 по КК на гр. Варна), на 23.07.2013 г.  „Атлант” ООД е завел срещу „Пазари” ЕАД ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС, предмет на гр.д. № 2314/2013 г. по описа на ВОС, по който с влязло в сила на 31.03.2015 г. решение е било установено, че „Атлант” ООД е собственик на процесния търговски обект и ответникът „Пазари” ЕАД е бил осъден да му предаде владението. Междувременно, с протокол за принудително отнемане на вещи от 14.11.2014 г. на ЧСИ С. Я., фактическата власт върху процесния обект (идентификатор № 10135.1501.973.51.1 по КК на гр. Варна) е била отнета от „Пазари” ЕАД и владението – предадено на ищеца.

Доколкото в процесния период, ответникът е осъществявал непрекъсната фактическа власт върху търговския обект и е оспорвал собствеността на ищеца, той има качеството на владелец. Владението е недобросъвестно, защото към момента на установяване на фактическата власт с протокола за принудително отнемане от 28.05.2013 г. не са били налице предпоставките по чл. 70 от ЗС, ответникът да владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, а от завеждане на иск по чл. 108 от ЗС, което в случая е станало на 23.07.2013 г., владението винаги е недобросъвестно. Владението е продължило до отнемането му и предаване на ищеца с протокол на съдебния изпълнител от 14.11.2014 г. (т.е. преди влизане в сила на решението по ревандикационния иск на 31.03.2015 г., от който момент евентуалната фактическа власт би била само държане).

По делото не е установено от ищеца, който носи доказателствената тежест от неустановяване на този факт, ответникът да е реализирал граждански плодове от  имота, чрез упражняване на търговската дейност в него във вида на упражняваната от ищеца до момента на отнемане на владението му.

Разпоредбата на чл. 73, ал.1 от ЗС гласи, че  недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат  направените за това разноски.

Както е разяснено в решение № 218 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 804/2010 г. I г.о., съставляващо задължителна за настоящата инстанция съдебна практика, разпоредбата на чл. 73 ЗС урежда правоотношенията между собственика на имота и недобросъвестния владелец, след прекратяване на владението като постановява, че той дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. Основанието за връщане на добивите се корени в правилото на чл.93 ЗС, според което добивите от вещта (естествени и граждански) принадлежат на собственика. Само добросъвестният владелец не дължи връщане на добивите, защото той владее имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена (чл.70 ЗС). Когато владението не съдържа тези признаци, владелецът е недобросъвестен и дължи на собственика не само реално получените добиви, но и тези, които е могъл да получи както и пропуснатите ползи.

Ответникът по делото, като недобросъвестен владелец, би дължал на собственика добивите от имота (гражданските плодове), но такива в случая той реално не е получил. Именно, защото не е получил граждански плодове (още повече във вида, претендиран от ищеца като приход от упражнявана в обекта търговска дейност) е неприложима и хипотезата за добивите, които той е могъл да получи, т.е. по-големи от тези, които е реализирал. Ищецът е уточнил неколкократно, че не търси обезщетение за лишаване от ползите от имота било в размера на пазарния наем, каквото е поискал и му е било присъдено по друго дело, било от невъзможността да продължи да използва този търговски обект по предназначението му, а претендира добивите от имота, съизмерени с  приходите от търговска дейност в обекта. Освен това, самите приходи от търговската дейност не могат да бъдат определени като граждански плодове от имота, каквито  добиви са наемоподобните такива, защото зависят от множество фактори във връзка с конкретно упражняване на определена търговска дейност.

Затова и с оглед изложените съображения, предявеният иск по чл. 73, ал.1 от ЗС се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като е достигнал до идентичен правен извод, окръжният съд е постановил като краен резултат правилен съдебен акт, поради което той следва да бъде потвърден.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, въззивникът „Атлант” ООД следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия „Пазари” ЕАД сумата от 2 030 лева, представляваща договореното и платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител адв. Д. за осъщественото процесуално представителство във въззивното производство.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1927 от 23.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1905/2015 г. по описа на ВОС.

ОСЪЖДА „Атлант” ООД, ЕИК 103075258, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, к.к. „Св. Св. Константин и Елена”, хотел „Атлант”, с управител А.П.А. да заплати на Пазари” ЕАД, ЕИК 148089508, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Дрин” № 65, с прокурист В.Й.М., сумата от  2 030 лева, представляваща сторените от ответника разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: