ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 188

гр. Варна,   20.03.2019г.

Варненският апелативен съд, в закрито съдебно заседание, в състав:

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

                                                                                           МАРИЯ МАРИНОВА          

като разгледа докладваното от съдията Славов в. ч. гр. дело № 132/19г., намира следното:

Производството е образувано по частна жалба, подадена от К.П.Н. и Д.Ц.З. и двамата от гр. Варна, представлявани от адв. И.К. ***, против определение № 374/04.02.19г., постановено по гр.д. № 1486/14г. на ОС-Варна, с което е била оставена без разглеждане подадената от тях молба с вх. № 35789/05.12.18г. за изменение в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК на Решение № 264/30.11.18г., постановено по същото дело на ВОС. Счита се, че определението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочено е, че искането за изменение на решението в частта за разноските е било подадено в срок, а отделно от това самото искане за присъждане на разноски по реда на чл. 38 от ЗА, също е било направено своевременно – преди приключване на съдебното дирене пред първата инстанция чрез представянето на договор за оказване на безплатна правна защита. Счита се, че в тази хипотеза не е налице задължение за представяне на списък на разноските, тъй като за самата страна е неизвестно какъв ще е крайния резултат по делото, както и какъв би бил дължимия размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се присъди лично на адвоката. Представянето на списък по чл. 80 от ГПК в тази хипотеза дава възможността единствено за искане за оспорване на определния размер. Претендира се отмяна на определението и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА за първата инстанция, както и разноски по чл. 38 от ЗА и за настоящата инстанция в размер на 300 лв., както и сумата от 15 лв. за заплатена ДТ за частната жалба. Жалбоподателите са се позовали и на съдебна практика на ВКС. 

В предвидения срок няма депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна Л.Ж.Д..

Частната жалба е подадена в срок и против обжалваем съдебен акт, същата е редовна, поради което е допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

По първоинстанционното гр.д. № 1486/14г. на ВОС са постановени по отделните предявени обективно съединени искове отделни решения, както следва:

-решение № 462/08.04.16г., с което съдът се е произнесъл по иска на ищцата Л.Ж.Д. против ответниците К.П.Н. и Д.Ц.З. с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, като е развалил договор от 21.01.05г. за издръжка и гледане, с който наследодателят на ищцата - Жеко Димов Димов е прехвърли собствеността си върху 5/6 ид.ч. от подробно описан апартамент на ответницата Н.. Против това решение е постъпила въззивна жалба, подадена от ответниците, по която е образувано в. гр.д. № 459/16г. на ВАпС /понастоящем спряно с определение № 594/28.09.16г. до приключването на производството по допълване на посоченото решение № 462/08.04.16г. по първоинстанционното дело/.;

   - решение № 264/30.11.18г., с което съдът е допълнил решение № 462/08.04.16г. като е отхвърлил като неснователен иска на Л.Ж.Д. против ответниците К.П.Н. и Д.Ц.З. за заплащане на сумата от 17 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на процесния апартамент за периода от 27.06.10г. до 24.01.11г., поради отпадане на основанието за ползване на целия имот от ответницата, като последица от развалянето на договора за прехвърляне на апартамента срещу задължението за издръжка и гледане, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, на осн. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. С това допълнително решение съдът е осъдил ищцата да заплати на ответниците разноски в размер на 101.55 лв., представляваща разноски за адвокат-защитник.

В срока за обжалване на допълнителното решение, е подадена молба с вх. № 35789/05.12.18г. от ответниците чрез адв. К., с която е било поискано от съда да допълни това си последно решение в частта му за разноските, като с допълнителен диспозитив бъде осъдена ищцата да заплати на адв. К. сумата от 1052 лв., представляваща дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на Наредба № 1 на ВАС, на осн. чл. 38 от ЗА.

  Видно от материалите по делото, че в последното по делото с.з. и преди даване ход на устните състезания, адв. К. е представил договор за правна помощ. В своята пледоария адв. К. е отправил искане за присъждане на разноски по чл. 38 от ЗА по приложения договор за правна защита (последният не е бил приеман с нарочно определение на съда като доказателство по делото, но е приложен на л. 358 от същото).

С оглед на това следва да се приеме, че подадената молба с вх. № 35789/05.12.18г., която по съществото си е такава за изменение на решение № 264/30.11.18г. в частта му за разноските /а не за допълване, тъй като съдът с решението се е произнесъл по разноските, дължими на ответниците при отхвърляне на иска на ищцата/, е недопустима. Това е така, защото същата не е била предшествана от представянето на списък по чл. 80 от ГПК – съобразно и указанията по приложението на закона, дадени с т. 9 от ТР № 6, постановено на 06.11.13г. по т.д. № 6/12г. на ОСГТК на ВКС. В последното не са отграничени и изключени от изискването за представяне на списък по чл. 80 от ГПК, обуславящо надлежното упражняване на правото да се иска изменение на решението, случаите, в които разноските следва да бъдат присъдени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Самият законодател в разпоредбата на чл. 80 ГПК не ограничава това задължение само до тези, които са понесени от страната в процеса. Доколкото адвокатското възнаграждение се третира от ГПК като разноски, аналогично на юрисконсултското възнаграждение, което не се плаща предварително, независимо дали е платено или се дължи на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, то следва да бъде посочено като вид и размер в списък по чл. 80 ГПК. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от мотивната част на т. 2 от посоченото тълкувателно решение, според която списъкът следва да съдържа посочване на разноските, които страната счита, че следва да й бъдат присъдени. Смисълът законодателят да въведе изискването за представяне на списък на претендираните в определен размер разноски като предпоставка за допустимост на молбата за изменение (но не и на молбата за допълване) е, че съдът, за да се произнесе по съществото на искането, следва да установи дали е налице несъответствие между това, което е присъдил със съответния акт и това, което страната е поискала, респ. да обоснове основателност или не на претендираното от нея като разноски. Липсата на представен списък, в който е посочен вида и размера на претендираните разноски, е пречка да бъде направена такава преценка, поради което наличието му е въздигнато в процесуална предпоставка за допустимост за разглеждането на молбата по чл. 248 ГПК. В контекста на изложеното, присъдимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение, представляващо по характера си също разноски по делото, не прави изключение от този принцип. Задължение на страната, изпълнимо до приключването на делото пред съответната инстанция, е да посочи, че претендира да й бъде присъдено по този ред възнаграждение и в определен от нея размер, в който счита, че съдът следва да се произнесе /в този смисъл виж Определение № 593 от 22.11.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1758/2017 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Людмила Цолова, както и цитираните в същото множество актове на ВКС в тази насока/.

Определението следва да се потвърди, а разноски в настоящото производство не следва да се присъждат.

Воден от горното, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 374/04.02.19г., постановено по гр.д. № 1486/14г. на ОС-Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с частна касационна жалба в 1-седмичен срок от връчването му на страните /чрез процесуалните им представители/, при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    ЧЛЕНОВЕ: