Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

94

 

13.06.2017 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на седемнадесети май, две хиляди и седемнадесета година, в публично заседание в следния състав:

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

                                                                                             Мария Маринова

Секретар: В. Т.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия П.П. въззивно гр.д. № 144 по описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.д. № 144/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано:

 - По въззивна жалба на Ц.Й.В., действащ чрез настойника си М.В., подадена чрез адв. П.В., против решение № 27 от 10.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 667/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която въззивникът е осъден по иск по чл. 59 от ЗЗД да заплати на Н.Ц.В. сумата от 25 100 лв., представляваща част от общото задължение в размер на 69 840 лв., с която неоснователно се обогатил със заплатено от ищеца негово задължение, представляващо държавна такса за образуване на т.д. № 1528 по описа на ВОС за 2014 г. и е осъден да заплати разноските на насрещната страна. Жалбоподателят е изложил съображения за неправилност на решението на окръжния съд в обжалваната му част, като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, в противоречие с материалния закон и поради необоснованост, като е молил за отмяната му в обжалваната част и за отхвърляне на иска. Окръжният съд лаконично се спрял на наведените с отговора на исковата молба възражения на ответника за произхода на средствата, с които била заплатена държавната такса по търговското дело, като не обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, кредитирал изолираните показания на свидетелката Д. В., без да отчете нейната заинтересованост от изхода на делото, отказал събирането на доказателства за движението по банковите сметки на ищеца, по които превел сумите, с които била платена държавната такса и така съдът достигнал до погрешен правен извод за основателност на иска по чл. 59 от ЗЗД.

Н.Ц.В., чрез адв. П.Т., е подал писмен отговор на жалбата, с който е оспорил същата по съображения за правилността на решението на окръжния съд в обжалваната му част, като е молил за потвърждаването му в тази част, а в случай на отмяна на решението и отхвърляне на този иск, за уважаване на евентуалния иск. Молил е за присъждане и на сторените по делото разноски.

- По частна жалба на Ц.Й.В., действащ чрез настойника си М.В., подадена чрез адв. М.П., против определение № 519 от 23.02.2017 г., постановено по гр.д. № 667/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 27 от 10.01.2017 г., постановено по същото дело в частта му за разноските по възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК - прекомерност на адвокатското възнаграждение. Жалбоподателят е навел оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на закона при несъобразяване на липсата на фактическа и правна сложност на делото и действително извършените от адвоката на насрещната страна процесуални действия с платеното адвокатско възнаграждение, надвишаващо трикратния размер на минимално предвиденото възнаграждение. Молил е за отмяна на определението и уважаване на молбата му по чл. 248 от ГПК с намаляване на адвокатското възнаграждение, дължимо на насрещната страна.

Н.Ц.В., чрез адв. П.Т., е оспорил частната жалба, като е молил за оставянето й без уважение по съображения за правилността на обжалваното определение, постановено при съобразена от съда фактическа и правна сложност на делото с предмет три евентуално съединени иска и извършени множество процесуални действия, включително разпит на свидетели и на вещо лице и липса на прекомерност на адвокатския хонорар, чийто размер бил и под трикратния минимален такъв.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните, чрез своите процесуални представители са поддържали съответно въззивните жалби и отговорите, като са настоявали за присъждане на сторените по делото разноски по приложени списъци по чл. 80 от ГПК, като пълномощникът на въззивника е направил възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение.

Съдът на осн. чл. 269 ГПК, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно изцяло, но недопустимо в обжалваната му част, поради следните съображения:

Пред окръжния съд са били предявени от Н.Ц.В. против Ц.Й.В., поставен под пълно запрещение и представляван от настойника М.Н., осъдителни искове по чл. 240 от ЗЗД, чл. 74 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, съединени в условия на евентуалност, за заплащане на сумата от 25 100 лв.- частични искове от пълен размер на претенцията от 69 840 лв., представляваща платена от ищеца на 15.08.2014 г. по сметка на Варненския окръжен съд държавна такса по заведено от Ц.В. срещу Й. В. – Г. търговско дело № 1528/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд. Ищецът е поддържал, че с предявения от баща му срещу сестра му иск се атакувал сключения между тях договор за издръжка и гледане, по който баща му, срещу насрещно поетото от сестра му задължение за издръжката и гледането му, прехвърлил на последната 1 666 000 поименни акции от капитала на „Елдоминвест“ АД. Държавната такса превел по банков път по сметка на съда, след устен договор с баща си да му заеме сумата до изтичане на срока по срочния му депозит, поради което претендира връщане на сумата по договора за заем на осн. чл. 240 от ЗЗД. В условия на евентуалност е навел твърдения, че имал интерес и изпълнил задължението на баща си за заплащане на държавната такса по заведеното от него дело, поради което и се суброгирал в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника – ответника по иска, който следвало да му плати сумата на осн. чл.74 от ЗЗД. Евентуално е поддържал, че предвид липсата на друго правоотношение, плащането на чуждото задължение е довело до обогатяване на ответника със спестените средства и съответно обедняване на ищеца със същата сума, поради което е претендирал сумата на основание неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД.

В хода на производството, ищецът е поискал от съда да разгледа исковете в различна поредност, като първо този по чл.74 от ЗЗД, след това – по чл.59 от ЗЗД и накрая по чл.240 от ЗЗД.

Ответникът е оспорил исковете и е молил за отхвърлянето им. Не е оспорил твърденията, че таксата, за която е бил задължен по търговското дело, е била платена от ищеца чрез превод от негова банкова сметка, ***. Оспорил е твърдението за сключен между страните договор за заем и поемане на задължение за връщане на сумата на това основание. Евентуално е навел възражение за нищожност на договора за заем на осн. чл. 26, ал.2 от ЗЗД, поради липса на съгласие от страна на ответника, защото при сключване на договора за заем не е могъл да формира правно валидна воля и с влязло в сила на 24.03.2015 г. решение по заведено на 10.09.2014 г. дело е бил поставен под пълно запрещение. Евентуално, договорът за заем бил унищожаем на осн. чл.31, ал.1 от ЗЗД, тъй като към момента на сключването му не е разбирал и не е могъл да ръководи постъпките си, което обстоятелство към 29.08.2014 г. било известно на ищеца, тъй като самият той подал молба за поставянето му под запрещение, по която е било образувано гр.д. № 2442/2014 г. на ВОС, присъединено към гр.д. № 2199/2014 г. на ВОС. Предвид недействителността на договора за заем не дължал и изпълнение на задължение за връщане на суми по него. Настоявал е, че парите, с които ищецът е заплатил държавната такса, били лични негови средства, които той чрез пълномощника си (неговата дъщеря Й. В.) превел на три пъти по банковите сметки на ищеца по друго правоотношение, по което той следвало да предаде парите на дружество „Елдоминвест“ ООД по договор за заем, но вместо да изпълни задължението си, задържал парите и ги превел по друга своя сметка. Впоследствие, именно от тези суми - невъзстановените средства, по искане на ответника, ищецът платил държавната такса и гаранцията по търговското дело. Доколкото произходът на средствата, с които била платена таксата били лични средства на ответника, заплащайки задължението му с тези пари, ищецът не можел да встъпи в правата на кредитора срещу ответника и не се обогатил.

С постановеното по делото решение № 27/10.01.2017 г., окръжният съд е приел, че следва да се съобрази с исканото от ищеца в съдебно заседание от 01.12.2016 г. изменение в поредността на разглеждане на предявените в условие на евентуалност искове (първо да се разгледа иска по чл. 74 от ЗЗД, след това - този по чл. 59 от ЗЗД и накрая иска по чл. 240 от ЗЗД)  и е разгледал първо иска по чл. 74 от ЗЗД, като поради неговата неоснователност и отхвърлянето му е разгледал и уважил иска по чл. 59 ЗЗД. Съдът е посочил, че следва да изложи мотиви и по предявения иск по чл. 240 от ГПК, но без да постановява диспозитив по същия, поради съединяването му като евентуален спрямо уважения иск по чл. 59 от ЗЗД. В мотивите на решението си, окръжният съд, като е обсъдил събраните по делото доказателства е приел, че между страните е налице правоотношение по договор за заем, както и че възраженията на ответника за нищожност и унищожаемост на договора за заем са неоснователни. Решението на окръжния съд не е обжалвано в отхвърлителната му част по иска по чл. 74 от ЗЗД.

Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба – чл. 210, ал.1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове. При евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск. Алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете без значение, на кое от конкуриращите се основания ще го уважи. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. Следователно, след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Съдът следва да разгледа исковете в поредност, съответна на естеството на правоотношението. В тази насока е и задължителната съдебна практика – решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 196/2011 г., I т.о.

Съгласно разпоредбата на чл. 59, от ЗЗД всеки, който се обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Според ал.2, това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Следователно, искът е допустим, когато няма друг договорен или деликтен иск, с помощта на който да се осъществи изравняването. Затова искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен. Отговорността по чл. 59 ЗЗД е извъндоговорна отговорност. Както е прието в Постановление № 1/1979 г., искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, ако за ищеца съществува друг иск за защита на правата му. Както следва от чл. 59, ал. 2 ЗЗД има се предвид материалното право на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което възниква само при липса на друга възможност за защита.

В настоящия казус, ищецът е твърдял в исковата си молба наличието на правоотношение по договор за заем с ответника и е претендирал заплащането на процесната сума именно по договора за заем. Затова и доколкото искът за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен, съдът първо следва да разгледа иска по чл.240 от ЗЗД и едва ако установи липса на договорна връзка и отхвърли иска, следва да разгледа иска за неоснователно обогатяване. Установяване липсата на договорно правоотношение е предпоставка за допустимостта на иска по чл. 59 от ЗЗД, което определя и начина на съединяване на исковете, като искът по чл. 240 от ЗЗД е главен, а евентуален е този по чл. 59 от ЗЗД. В случая, начинът на съединяването на исковете по чл. 240 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД не зависи от волята на ищеца, а следва от естеството на въведените основания и правоотношения. Окръжният съд е постановил недопустимо решение в обжалваната част, тъй като се е произнесъл по евентуалния иск, без да се е произнесъл и отхвърлил главния иск по чл.240 от ЗЗД, (вътрешнопроцесуално условие за разглеждане на евентуалния иск по чл.59 от ЗЗД), поради което и решението по иска по чл. 59 от ЗЗ подлежи на обезсилване, заедно и с частта на произнасянето по разноските, доколкото последното е обусловено от резултата от делото. С оглед постановения по делото резултат и доколкото произнасянето на разноските ще зависи от изхода на спора по същество, следва да бъде отменено и определение № 519 от 23.02.2017 г., произнесено в производството по чл. 248 от ГПК. Делото следва да бъде върнато на окръжния съд за разглеждане на исковете по чл. 240 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД в поредността – първо искът по чл. 240 от ГПК и евентуален по чл. 59 от ЗЗД, при отхвърляне на първия, както и за произнасяне по разноските, включително и за сторените в производството пред настоящата инстанция такива (в този смисъл определение № 256 от 2.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2191/2016 г., IV г.о. и определение № 55 от 31.01.2017 г. на ВКС по ч.т.д. № 2175/2016 г. I т.о.), с оглед резултата от делото.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА  решение  № 27 от 10.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 667/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която Ц.Й.В. с ЕГН ********** *** с постоянен адрес ***, представляван от настойника М.Н.В. с ЕГН ********** *** е осъден да заплати на Н.Ц.В. с ЕГН ********** ***, сумата от 25 100 лева, представляваща част от общото задължение в размер на 69 840 лева,  с която неоснователно се е обогатил като е заплатено негово задължение, представляващо държавна такса за образуване на т.д. № 1528 по опис на ВОС за 2014 г. на основание чл.59 от ЗЗД, както и сумата от  5 004 лева, представляваща, направените по делото разноски, на основание чл. 78 , ал.1 от ГПК.

ОТМЕНЯ определение № 519 от 23.02.2017 г., постановено по гр.д. № 667/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ВРЪЩА  делото на Варненския окръжен съд за произнасяне в частта по предявения от Н.Ц.В. срещу Ц.Й.В. главен иск по чл.240 от ЗЗД, а в случай на отхвърлянето му – по евентуалния иск по чл.59 от ЗЗД, както и за произнасяне по разноските с оглед изхода от делото, включително и за разноските, сторени в производството пред настоящата инстанция.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на преписа на страните и при условията на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: