Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

101/19.06.2015 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 20.05.2015 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 163/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

С решение № 122/31.03.2015 год по гр.д. № 6902/2013 год на ВКС на РБ, II г.о. е отменено изцяло решение № 110/02.07.2013 год по в.гр.д. № 222/2013 год на Апелативен съд Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. В отменителното решение са развити мотиви относно наличието на правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост при конкуренция на права по реституция срещу трети лица, претендиращи право на собственост вследствие придобивна давност. Поради това спорът следва да бъде решен по същество.

Въззивна жалба срещу решение № 417/07.03.2013 год по гр.д. № 475/2012 год на Окръжен съд Варна е подадена от Г.И.И. чрез процесуалния му представител адв. К.М.. По съображения, че решението е постановено в противоречие със закона, при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният отрицателен установителен иск бъде отхвърлен, с произтичащите от това законни последици, вкл. присъждане на разноските по делото.

Според въззивника съдът е достигнал до неправилни изводи относно валидността на решението на ОСЗГ Варна от 24.11.2004 год, с което в полза на ищцата е признато право на възстановяване правото на собственост върху лозе от 3.353 дка в местността „Ваялар”. Съдът не е възприел твърденията на ответника за нищожност на решението на ОСЗГ поради липса на компетентност на административния орган. Доводът на въззивника е, че окръжната служба по земеделие и гори се е произнесла за имот, който е нямал и няма характер на земеделска земя по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ и който от 1937 год се намира в регулацията на гр.Варна – в зона за вилен отдих, представляваща урбанизирана територия, без данни тази регулация да е била отменена. Приемането на общия градоустройствен план през 1982 год няма отменително действие по отношение уличната и дворищна регулация. Вън от горното по делото въззивникът твърди, че по делото няма доказателства, че имотът е бил обобществен и включен в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, за да се приеме, че подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Липсва идентичност на процесния имот и имотите, които наследодателят на ищцата е декларирал, че притежава при възникване на членството му в ТКЗС. Наред с това въззивникът се позовава на възмездно придобивно основание – договор за покупко-продажба с нот.акт № 77/1999 год от неговия баща, чиито права са признати по обстоятелствена проверка през 1967 год, а в условия на евентуалност – на придобивна давност, изтекла в негова полза за период от 01.06.1999 до деня на предявяване на иска – 28.11.2011 год с присъединяване на владението, упражнявано от неговия баща през периода 21.11.1997 до 01.06.1999 год.

В постъпилия отговор от С.Г.Г. чрез процесуалния й представител адв. К.К. се излагат доводи за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на решението. Изразява несъгласие с доводите на въззивника относно предназначението на процесния имот, като твърди, че той винаги е бил със земеделски характер, не е бил обхванат от плана за уличната регулация и не е представлявал урбанизирана територия, поради което компетентен орган по реституцията му е именно ОСЗГ. Издаденото решение за признаване правото на възстановяване не е нищожно на посоченото от въззивника основание. Оспорват се твърденията на въззивника за придобиване на имота по давност не само поради действието на чл.5 ал.2 от ДР към ЗВСОНИ, но и поради обстоятелството, че планът за новообразуваните имоти за м. „Св.Никола” е влязъл в сила през м.август 2007 и до предявяване на иска не е изтекъл срокът на придобивната давност.

Съставът на Апелативен съд, разглеждайки доводите на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното:

С решение № 1168/24.11.2004 год на ОСЗГ гр.Варна на ищцата, като наследница на Г.Т. Б. е признато правото за възстановяване на собствеността върху лозе с площ от 3.353 дка в местността „Ваялар” в землището на гр.Варна, обхващащо имоти с пл.№ 13401, 13414 и процесният имот с пл.№ 13413 по кадастралния план от 1956 год. Имотът попада в обхвата на кадастралния план на „Курортно предградие „Лозята” от 1936 год, за което има одобрен със заповед № 1681/02.06.1937 год план за улична регулация и със заповед № 1680/02.06.1937 год – план за дворищна регулация. По делото няма данни тази регулация да е била приложена. Съгласно общия градоустройствен план на гр.Варна, одобрен със заповед № РД-0302/46/от 31.12.1982 год територията, на която се намира процесният имот е предвидена като такава извън строителните граници на гр.Варна. Към 1991 год, преди влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът се е намирал в зона за земеделско ползване, а след това – в зона по §4 от закона. Към 30.05.2000 год с решение на ОбС гр.Варна територията е обявена за селищно образувание.

В кадастралния план от 1956 год този имот е бил нанесен като собствен на Г.Т.Б.

По кадастралния план на местност „Св.Никола”, изготвен през 1977 год процесният имот представлява пл.№ 605 и е записан на И.Г.И. и Р. Г. К.

Съгласно плана за новообразуваните имоти, одобрен със Заповед № РД-7-7706/203/ от 08.08.2007 год на Областния управител на Област Варна, имотът попада и е част от имот пл.№ 13413 по кадастралния план от 1956 год и е записан под № 1128 като собствен на И.Г.И. и Р. Г. К.

Наследодателят на ответника – И.Г.И. се снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 140/1967 год за собственост на лозе с площ един декар в местността „Ваялар” в землището на гр.Варна, който според заключението на съдебно-техническата експертиза, е идентичен с процесния. С договор за покупко-продажба, сключен под формата на нот.акт № 77/1999 год имотът бил придобит от ответника. Въз основа на горните обстоятелства ответникът заявява правоизключващо възражение срещу предявения отрицателен установителен иск, а именно – че е придобил имота по давност, присъединявайки владението си от 01.06.1999 год до предявяване на иска 28.11.2011 год, към това на наследодателя си за периода от 21.11.1997 до 01.06.1999 год.

От събраните по делото доказателства, включително и заключения на съдебно-техническата експертиза следва да се приеме за безспорно установено, че процесният имот не е представлявал и не представлява урбанизирана територия, не е включен в строителните граници на гр.Варна и поради това има характер на терен за земеделско ползване. Издадените през 1937 год заповеди за улична и дворищна регулация не са били приложени на практика. Още тогава имотът е бил включен в курортно предградие „Лозята”, а с общия градоустройствен план от 1982 год имотът без съмнение е предвиден като зона за вилен отдих. За тази местност е определена като територия по § 4 от ЗСПЗЗ със заповед № РД-7-7706/203/2007 год, с която е одобрен планът за новообразуваните имоти на селищно образувание „Св.Никола”. Ето защо настоящият състав намира, че общинската служба по земеделие и гори е действала в рамките на своята компетентност постановявайки своето решение, с което на ищцата е признато правото за възстановяване на собствеността върху прицесния имот, поради което същото не е нищожно.

Второто възражение на ответника за придобиване на имота въз основа на давностно владение също се явява неоснователно.

Придобиването по давност на имот, намиращ се в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто без съмнение е настоящият, е изключено до приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността. Разпоредбата на чл. 5 ал.2 от ЗВСОНИ брани лицата, които са заявили претенциите си за възстановяване на собствеността и до приключване на реституционното производство не съществува възможност тези права да бъдат отречени посредством възражение за придобивна давност. Административната процедура по възстановяване на собствеността на лицата, за които е признато право на възстановяване на земеделска земя приключва с издаване на окончателен индивидуален административен акт - заповедта по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, установяваща местоположението, границите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях. До този момент тези лица не разполагат с възможност да отблъснат владението на трети лица по исков ред, поради което и срещу тях не тече придобивна давност. Тя ще започне едва от влизане в сила на окончателната заповед по № 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Дори третите лица да са установили своето владение преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, както е в настоящия случай, съгласно разпоредбата на чл.5 ал.2 от ЗВСОНИ изтеклата до този момент давност не се зачита.  

По изложените мотиви настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед на това и на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК в полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените от нея разноски в размер на 1451,96 лв, включващи адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв по в.гр.д. № 222/2013 год на Апелативен съд Варна, 30 лв – държавна такса по допускане на касационно обжалване, 271,96 лв – държавна такса по гр.д. № 6902/2013 год на ВКС на РБ, 600 лв – адвокатски хонорар по касационното обжалване и 300 лв – адвокатско възнаграждение по настоящото дало след връщането му от ВКС на РБ.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 417/07.03.2013 год по гр.д. № 475/2012 год на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, 6 състав.

ОСЪЖДА Г.И.И. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на С.Г.Г. с ЕГН ********** с адрес *** разноски в размер на 1451,96 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)