Р Е Ш Е Н И Е

118

гр. Варна,  19 . 07 .2017 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ апелативен съд, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми юни през две хиляди и седемнадесетата година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА;

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА;

ПЕНКА ХРИСТОВА;

Секретар Юлия Калчева,

като разгледа докладваното от съдията П. Христова

 въззивно гражданско дело № 203 по описа за 2017-та година:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК, образувано по въззивни жалби срещу решение № 69/25.01.2017 год. по гр.д. 1195/2016 год. на ОС Варна, с което е осъдена М.Л.А. да заплати на В.П.Б. сумата от 107521 лв., представляваща невърнат заем по договор от 30.06.2014 год. с падеж на задължението 31.12.2014 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска, 21.06.2016 год., на осн. чл. 240 ЗЗД, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над 107521 лв. до 121296 лв., поради прихващане с вземането на М.Л.А. спрямо В.П.Б. за сумата от 13775 лв., представляваща погасеното от А. в качеството й на ипотекарен гарант задължение на В.П.Б. към 05.08.2016 год. в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД 13532/13.03.2012 год. на „Алианц Банк България“ АД, гр. София, обезпечен с договорна ипотека по нот.а. № 39, т.ІІ, д. 2391, рег. 5059, от 13.03.2012 год., на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД; отхвърлен е искът за разликата над 121296 лв. до 140000 лв., като част от претенцията в общ размер 267546 лв., на същото основание; присъдени са разноски.

Подадена е жалба от В.П.Б.,***, срещу решението в отхвърлителната му част. Твърди се, че след извършеното прихващане дължимата сума следва да бъде 126245 лв., а не приетата от съда и се иска нейното присъждане.

Срещу тази жалба е подаден писмен отговор от насрещната страна М.Л.А., в който жалбата се оспорва. Оспорва се доводите във въззивната жалба да са въведени като твърдения до момента в процеса.

Подадена е въззивна жалба и от М.Л.А. срещу решението в частта му, с която искът е уважен за разликата над 47521 лв. до 107521 лв. Твърди се, че в тази му част искът е уважен, тъй като не е уважено за сумата от 60000 лв. възражение за прихващане. Изложени са съображения за дължимост на тази сума от ищеца към ответниката на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД вр. чл. 104 ЗЗД, направен е обстоен анализ на доказателствата по делото. Оспорва се съществуване на договора за заем в посочения в исковата молба размер, твърди се, че А. е получила само 60000 лв. в брой и в заем, всичко останало било плод на нейно частно удостоверително волеизявление – признание на неизгодни за нея факти, което можело и да не бъде вярно. Анализират се волеизявлението на гърба на договора от 2014 год. и всички обстоятелства по делото в подкрепа на защитната теза. Оспорват се изводите на съда за основанието за получаване на сумата от 60000 лв. през 2012 год., както и основанието за вноските по кредита на Б. в същия размер, като се твърди, че няма паралелна договорка за друг заем, а тази сума е включена в заема от 2014 год., когато и е «конституирано» основанието за получаването й като заем. Твърди се, че по тази причина е основателно възражението за прихващане, тъй като липсва основание за плащания по кредита на Б., които да изключват задължението му да върне на А. сумата от 60000 лв. Иска се отмяна на решението в обжалваната ачст и отхвърляне на иска за още 60000 лв.

Срещу тази жалба е постъпил писмен отговор от В.П.Б., в който доводите в жалбата са оспорени.

Съдът, предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените пред ОС искове са с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, от В.П.Б. срещу М.Л.А. за сумата от 140 000 лева, претендирана като част от общо дължима сума от 267 546 лева, представляваща невърнат заем по договор от 30.06.2014 г. с падеж на задължението – 31.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска в съда – 21.06.2016 г. до окончателното й изплащане, ведно с направените по делото разноски.

Ответникът М.Л.А. е депозирала пред ОС отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, с който оспорва изцяло предявените искове. Излага се, че между страните не е сключван договор за заем за сумата от 187 546 лева. Твърди се, че през 2012 г. В. Б. е сключил договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с имот, собствен на А. и нейния син за 160 000 лева, 60 000 лева от които ответницата е изтеглила като пълномощник на кредитополучателя, която сума страните са се съгласили да считат като заем по-късно. Не се оспорва и дължимостта на сумата от 80 000 лева, дадени на А. за погасяване на задължения към трето за спора лице по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на ВРС, ХХI състав, неин брат. Твърди се, че междувременно ответницата е изплащала дължимите от Б. вноски по договора за кредит, както и е погасявала част от дължимия към него заем в размер на 10 000 лева, за което заемодателят е направил отбелязване на гърба на договора. Прави се възражение за прихващане  със сумата от 85 736.88 лева с правно основание на насрещното вземане чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.

С определение № 1972/09.08.2016 г. е прието за съвместно разглеждане възражението на М. Л. А. против В. П. Б. за прихващане със сумата от 85 736.88 лева, представляваща погасеното от А., в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на ищеца към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 39, том II, дело 2391, вх. рег. № 5059/13.03.2012 г. с правно основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.

Ответникът по възражението за прихващане В. Б. го е оспорил пред ОС. Твърденията му са, че А. като пълномощник на ищеца е изтеглила сумата от 60 000 лева от неговата сметка, по която е получен взет личен банков кредит в общ размер на 160 000 лева. Сумата не е отчетена на Б. и в тази връзка страните постигнали договорка отчитането да става като ответницата заплаща дължимите вноски по кредита до размера на изтеглената сума. Оспорва се твърдението, че сумата от 60 000 лева е част от заемната сума по договор за заем от 30.06.2014 г. в общ размер на 267 546 лева.

От доказателствата по делото се установява, че страните са сключили договор за заем от 30.06.2014 г. /лист 67 и 68/, по който Б. е заемодател, а А. – заемател. Предмет на договора е сумата от 187 546 лева, дадени през 2012 г. за инвестиции за откриване, довършителни СМР в рибен ресторант „Палас”, находящ се в кмплекс „Слънчев ден” в к.к. „Св. Св. Константин и Елена” до гр. Варна за закупуване на хранителни продукти за ресторанта, за плащане на наем за същия ресторант и 80 000 лева за заплащане на недвижим имот, присъден по спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на ВРС, XXI състав, представляващ апартамент № **, находящ се в гр. Варна, ул. „Васил Друмев” № 40, вх. Ж, ет. 5. В т. 2 и т. 3 от договора страните са договорили, че отпуснатият заем е в общ размер на 267 546 лева, който е предоставен, както следва: в брой на части през 2012 г. – 187 546 лева и по банков път на 30.06.2014 г. – 40 994.11 евро, които представляват 80 000 лева преведени по сметка на Н.Л. К. и 177.51 лева банкови комисионни по превода. Падежът на задължението за връщане на заетата сума е 31.12.2014 г.

В т. 9 от договора страните са се съгласили плащането на дълга да стане по следния начин: 35 000 евро или 146 250 лева да бъдат върнати чрез прехвърляне на собствеността на имота, предмет на спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на ВРС, XXI състав, а останалата част от 121 296 лева да бъде върната в пари в сроковете и условията по т. 4, 5, 7, 8 и 10 от договора. На гърба на договора е записано и подписано от страните, че на 22.05.2015 г. е издадена запис на заповед в полза на Б. за сумата от 130 000 лева с падеж 03.03.2016 г., пряко свързана с договора, т.е. след изплащането на горепосочената сума ще отпадне договорът.

С нот. акт № 48, том III, рег. № 7460, дело № 448/20.10.2014 г. /лист 69/ М.А. е продала на В.Б. апартамент № 70, находящ се в гр. Варна, ул. „Васил Друмев” № **, вх. Ж, ет. 5 при цена, равна на данъчната оценка на имота, като е записано, че цената е изплатена изцяло преди сключване на договора.

От нот. акт № 51, том I, рег. № 845, дело № 51/13.03.2012 г. /листи 71, 72/ се установява, че „Алианц Банк България” АД, гр. София е предоставила на В.Б. банков кредит по договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. в размер на 160 000 лева, като за обезпечаване на вземанията на кредитора по договора по кредит М.А. и И.А. са учредили ипотека върху свой собствен имот, а именно: мезонетно жилище № 19, находящо се в гр. Варна, ул. „Професор Любор Нидерле” № 2, в сграда 1, ет. 4.

Представен е договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. /листи 120 – 123/ за сумата от 160 000 лева, сключен между „Алианц Банк България” АД, гр. София, в качеството му на кредитодател и В.Б., в качеството му на кредитополучател.

Представено е споразумение от 12.02.2016 г. /лист 21/, сключено между „Алианц Банк България” АД, гр. София и М. А., в качеството й на длъжник във връзка с договор за универсален кредит № 30263/29.05.2008 г., предоставен на А. и договор за универсален кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., предоставен на В. Б., като длъжникът се е задължил да внася ежемесечни погасителни вноски по двата договора за кредит, съгласно погасителен план за всеки един от тях.

Представени са от „Алианц Банк България” АД, гр. София вносни бележки за периода 10.04.2012 г. – 07.12.2016 г. /листи 124 – 159/, с които М.А. лично или чрез третите лица Г.Р.Л. и Д.И. е заплащала вноски по договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. в общ размер на 83 275 лев, като до 05.08.2016 г. размерът на внесените суми е 73 775 лева.

По искане на страните, с оглед доказване на твърденията им, са разпитани свидетелите И.А., син на М. А. и П.Ч., служител в дружество, собственост на Б., чиито показания следва да се ценят по реда на чл. 172 ГПК. С показанията на свидетелите се цели доказване на договорките между страните относно основанието на получаването на сумата от 60000 лв. от А. през 2012 год. и уговарянето на начина на погасяване на задължението по отношение на тази сума и по договора за заем.

За да се уважи иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, следва да се докаже валиден договор за заем и възникнало по него задължение, в тежест на ищеца, съответно неизпълнение н задължението. В тежест на ответника е доказването на твърдяно изпълнение или погасяване на задълженито по друг способ.

Между страните е било спорно каква точно сума реално е предадена по договора за заем на г-жа А., т.е. дали е сключен реален договор за посочената в исковата молба сума или за сума в различен размер.

По делото предаването на сума в размер на 187 546 лева и начинът, по който това е извършено, е установено със самия договор, а именно в т. 3, където страните са се съгласили, че заемът е предоставен в брой на части през 2012 г. за сумата от 187 546 лева и по банков път на 30.06.2014 г. за сумата от 40 994.11 евро, които представляват 80 000 лева, преведени по сметка на Н.К.и 177.51 лева банкови комисионни по превода. Действително, волеизявлението на г-жа А. е частно удостоверително, но то не може да бъде опровергано от нея, без представени писмени доказателства в обратния смисъл. При положение, че г-жа А. се е подписала под признание, че е получила сума в посочения размер през 2012 год. на части, то това волеизявление е именно разписка за получаването им, макар и подписана впоследствие. По делото липсват писмени доказателства, които да опровергават признанието на г-жа А. за размера на получената от нея сума в заем, поради което и защитната и теза е недоказана.

Уговорката на гърба на договора, че на 22.05.2015 г. е издадена запис на заповед в полза на Б. за сумата от 130 000 лева с падеж 03.03.2016 г. пряко свързана с настоящия договор, т.е. след изплащането на горепосочената сума ще отпадне договорът, следва да се цени с оглед на всички представени по делото доказателства.

Между страните е спорно сумата от 60000 лв., които А. е получила като пълномощник на Б., включена ли е в задължението по договора за заем от 2014 год. или представлява сума, дадена на А. като отделен заем с уговорката да погасява вноските по договора за банков кредит, гарантиран с неин имот.

При преценка на всички доказателства по делото следва да се прецени дали получаването на сумата от 60000 лв. от А. през 2012 год. и волеизявлението на гърба на оригиналния договор, че с изплащане на сумата от 130000 лв. договорът ще се счита изпълнен от страна на А. опровергава волеизявлението в договора за размера на получената сума в т. 1 и т. 2 на договор от 30.06.2014 г. Евентуално тази уговорка на гърба на оригиналния договор би могла да се тълкува като договорка във връзка с погасяване на задължението, т.е. че с изплащане на част от задължението в размер на 130 000 лева на посочения падеж – 03.03.2016 г., останалата част от същото ще се счита опростено по реда на чл. 108 от ЗЗД. Текстът на т. 9 от договора не установява противоречие досежно стойността на сделката, тъй като е видно, че в изписването на сумата в евро, която се равнява на 146 250 лева по курс 1.95 лева за евро е допусната грешка, т.е вместо 75 000 евро е изписано 35 000 евро. Всъщност, в уговорката, касаеща погасяване на договорното задължение с изплащане на сумата от 130000 лв., липсва волеизявление за опрощаване на останалата част от дълга, поради което и не може да се прави произволен извод в тази насока. Не може, обаче, и да се направи обратния извод – че тази договорка опровергава волеизявлението на А. за размера на получените от нея суми.

Безспорно е между страните, че сумата от 80 000 лева е преведена по сметка на трето за спора лице – Н.К. така както е уговорено в т. 3 от договора за заем.

Оттук нататък липсва писмено доказателство относно основанието за получаване на сумата от 60000 лв. през 2012 год. като пълномощник на Б., както и подлежи ли тя на връщане или не. Липсва и доказателство тази в какъв срок подлежи на връщане. Г-жа А. е признала само, че тази сума е «конституирана» като заем, чрез включването й в заема от 2014 год. Това твърдение не е доказано, следователно, остава недоказано основанието за получаването й, за което гласни доказателства не могат да се ценят.

Следователно, съдът приема, че договорът за заем е сключен в размера, посочен в исковата молба, съответно части от него са погасени, съобразно изложеното по-горе.

В тежест на г-жа А. е в условията на главно и пълно доказване да установи твърденията си за изпълнение и погасяване на задължението си.

В т. 9 на договора от 30.06.2014 г. е уговорено плащането на дълга да стане по следния начин: 35 000 евро по курс 1.95 лева или 146 250 лева да бъдат върнати чрез прехвърляне на собствеността на имота, предмет на спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на ВРС, XXI състав, а останалата част от 121 296 лева да бъде върната в пари в сроковете и условията по т. 4, 5, 7, 8 и 10 от договора. От нот. акт № 48, том III, рег. № 7460, дело № 448/20.10.2014 г. се установява, че посоченият имот апартамент № 70, находящ се в гр. Варна, ул. „Васил Друмев” № 40, вх. Ж, ет. 5 е прехвърлен от А. на Б., чрез покупко-продажба при цена, посочена в нот.а. като 119598,40 лв. Безспорно е, че с тази сделка А. е погасила част от задължението си към Б. чрез даване вместо изпълнение, но се спори каква част е погасена – дали 146 250 лева, както е посочено в договора за заем, или 119598,40 лв., както е посочено в нотариалния акт. Видно е от нот.а. 48/2014 год., че в него като цена на продажбата, както са решили страните да оформят самият договор за даване вместо изпълнение, е вписана данъчната оценка на имота. Страните не спорят, че този договор е подписан като изпълнение на договора за заем. Липсва споразумение между тях, че с тази продажба се погасява различна част от задължението от частта в размер на 146250 лв., както е уговорено между тях. Твърденията в жалбата не са подплатени с аргументи на какво основание е изменен вече сключения между старните договор за заем по отношение на изпълнението чрез даване вместо връщане на парична сума. Ето защо и съдът приема, че с посочената продажба с формално посочена в нея цена е погасена, съобразно т.9 от договора между страните, част от задължението в размер на 146250 лв.

За връщането на остатъка от задължението в размер на 121 296 лева не са ангажирани доказателства от А., поради което същият е дължим, като иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен само до този размер /121 296 лева/.

Твърдението на А., че част от заемната сума по договор от 30.06.2014 г. са изтеглените от нея 60 000 лева от банковата сметка на Б., по която същият е получил договорения с „Алианц Банк България” АД, гр. София кредит в общ размер на 160 000 лева, не се установява от събраните по делото доказателства. От представеното нареждане разписка от 14.03.2012 г. /лист 22 от делото на ОС/ е видно, а и не се спори между страните, че А. е изтеглила чрез дадено й от Б. пълномощно, сумата от 60 000 лева от сметката на последния в горецитираната банка. Както вече беше посочено, в т. 3 от договора за заем съконтрагентите са се съгласили и удостоверили с подписите си, че главницата от 187 546 лева е получена в брой и на части през 2012 г. Това обстоятелство не се опровергава и от ангажираните от А. гласни доказателства, доколкото могат да бъдат ценени, тъй като по отношение на основанията за извършените плащания по договори на стойност над 5000 лв., същите са недопустими и не е налице съгласие между страните да бъдат приети като допустими доказателствени средства.

 Видно е от представените по делото вносни бележки, че г-жа А. ежемесечно и сравнително редовно е заплащала вноските по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. на Б., като плащанията са започнали още от 10.04.2012 г. – месеца следващ този на предоставянето на банковия заем. Тези плащания могат да бъдат тълкувани като такива в неин интерес, а именно да запази имота си. Но дали с тях се погасява задължение за връщане на сумата от 60000 лв., каквото по делото не е установено да съществува, не може да се направи извод по делото.

По отношение на възражението за прихващане направено от ответницата:

Твърди се, че В.Б. дължи сумата от 85 736.88 лева, представляваща погасеното от А., в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на Б. към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 39, том II, дело 2391, вх. рег. № 5059/13.03.2012 г. на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.  Видно е от представените от „Алианц Банк България” АД, гр. София вносни бележки за платени от А. и трети лица суми по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., че същите до предявения от А. краен момент - 05.08.2016 г. вкл. възлизат на сумата от 73 775 лева, а не на твърдяния размер от 85 736.88 лева. Безспорно е между страните, че третите лица Л. и И. са заплащали вноски по кредита на Б. от името на М. А..

 За разликата над сумата от 60 000 лева до пълния размер на заплатените от А. вноски от 73 775 лева възражението за прихващане е уважено, тъй като не е установено друго основание за извършването им, освен предотвратяване провеждане на принудително изпълнение върху ипотекирания за чуждо задължение имот, в режим на съсобственост между нея и сина й. След 05.08.2016 г. А. е продължила да заплаща вноски по кредита на ищеца, но същите не са предмет на въведената в настоящото производство претенция.

Тъй като не се установи сумата от 60000 лв. през 2012 год. на какво основание е получена от А., но е безспорно и за нея, и за Б., че тя все пак подлежи на връщане, съдът приема, че със заплащане на вноски до размер от 60000 лв. А. е изпълнила задължението си за връщане на сумата.

С оглед изложеното възражението за прихващане се явява основателно до размера на сумата от 13775 лева, т.е. разликата над сумата от 60 000 лева до пълния размер на заплатените вноски от 73 775 лева, представляваща погасеното от А., в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на Б. към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 39, том II, дело 2391, вх. рег. № 5059/13.03.2012 г. на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Тази сума следва да се прихване с дължимата от А. главница по договор за заем от 30.06.2014 г. в размер на 121 296 лева, поради което дължимата от последната сума, представляваща незаплатената част от получения заем в общ размер на 267 546 лева е 107 521 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска в съда – 21.06.2016 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над тази сума до пълния размер на претенцията от 140 000 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

При съвпадане изводите на ОС с тези на въззивната инстанция, решението следва да бъде ПОТВЪРДЕНО в обжалваната част. В останалата му част решението е влязло в сила.

Съобразно представените разноски и защитавания материален интерес /64949 лв./, се дължат следните разноски за въззивната инстанция: А. дължи на Б. 4998 лв., а Б. дължи на А. 98 лв.

Предвид горното , съдът

 

                                     РЕШИ :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69/25.01.2017 год. по гр.д. 1195/2016 год. на ОС Варна, в следните му части: в частта, с която е осъдена М.Л.А. да заплати на В.П.Б. сумата, представляваща невърнат заем по договор от 30.06.2014 год. с падеж на задължението 31.12.2014 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска, 21.06.2016 год., на осн. чл. 240 ЗЗД, за разликата над 47521 лв. до присъдените от ОС 107521 лв., като е оставено без уважение възражението за прихващане на А. срещу Б. за сумата от 60000 лв., претендирана по чл. 155, ал.2 ЗЗД, като част от заплатената от А. като ипотекарен гарант част от задължение на Б. по банков кредит към 05.08.2016 г.; в частта, с която е ОТХВЪРЛЕН иска по чл. 240 ЗЗД за разликата над 107521 лв. до 126245 лв., от които за разликата от 107521 лв. до 121296 лв., поради прихващане с вземането на М.Л.А. спрямо В.П.Б. за сумата от 13775 лв., представляваща погасеното от А. в качеството й на ипотекарен гарант задължение на В.П.Б. към 05.08.2016 год. в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД 13532/13.03.2012 год. на „Алианц Банк България“ АД, гр. София, обезпечен с договорна ипотека по нот.а. № 39, т.ІІ, д. 2391, рег. 5059, от 13.03.2012 год., на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД; в съответната част за разноските.

В останалата му част решението на ОС е влязло в сила.

 

ОСЪЖДА М.Л.А. ДА ЗАПЛАТИ на В.П.Б. разноски за въззивната инстанция, съобразно защитавания интерес и по компенсация в размер на 4900 лв.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ :