Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

108

гр.Варна, 30.06.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 03.06.2015 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 206/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от Ж.Б.Л. чрез процесуалния му представител адв. Д.П. *** срещу решение № 1956/18.12.2014 год. по гр.д. № 406/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 9 състав в частта, с която е осъден да заплати на ищците, солидарно с И.В.В., както следва: на Б.Г.Щ. сумата от 27000 евро, представляваща платени разходи по развален договор за поръчка, сключен на 18.10.2012 год, ведно с 9 584,40 лв – разноски по делото, и на Я.Б.Е. в качеството й на законен наследник на Б. Д. Е., действаща чрез своята майка и законна представителка Д.П.Д. – сумата от 27000 евро, представляваща платени разходи по същия договор, на осн. чл. 87 от ЗЗД.

В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение, изразяващи се в липсата на доклад по делото съгласно разпоредбите на чл. 146 от ГПК, както и в това, че съдът не е спазил разпоредбата на чл. 51 ал.1 във вр. с чл. 61 ал.2 от Закона за наследствата да определи срок за приемане на наследството по опис от малолетната ищца Я.Е..

Развити са също съображения за незаконосъобразност на решението. Според въззивника съдът неправилно е приложил материалния закон, приемайки, че исковата претенция се основава на договор за поръчка, противно на твърденията в исковата молба, че сключеният между страните договор е за дружество по смисъла на чл. 357 и сл. от ЗЗД. Неправилни са изводите на съда и относно наличието на солидарност между двамата ответници, защото липсва такава уговорка в представения договор. Действителната воля на страните била след прекратяването на консултантския договор те да обединят усилията си за постигането на обща стопанска цел, а именно – отпускане на банков кредит, част от който да бъде усвоен от ответниците. Този договор бил сключен с оглед личността и това изключва солидарността. Въззивникът се позовава на недействителност на клаузата на чл. 8 от договора за сътрудничество и съвместна дейност като противоречаща на чл. 361 ал.2 от ЗЗД. Договорът за дружество не предполага насрещни задължения и не може да се разваля поради неизпълнение, затова въззивникът счита, че искът е недопустим, евентуално – неоснователен. На следващо място въззивникът поддържа в случай, че искът бъде квалифициран като такъв по 280 от ЗЗД,  че договорът е развален по вина на ищците, които не са изпълнили задължението си за осигуряване на сумата от 200 000 евро, необходима за получаване на банкова гаранция по бъдещия кредит.

По изложените съображения въззивникът моли за отмяна на решението в осъдителната спрямо него част и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. Моли и за присъждане на разноски за двете инстанции.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от Б.Г.Щ., в който са изложени доводи за неоснователност на същата и за потвърждаване на постановеното решение. Въззиваемият е изразил съгласие с правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, за връщане на даденото по развален договор за поръчка. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски за тази инстанция.

Постъпила е и частна жалба от Ж.Б.Л. срещу определение № 976/19.03.2015 год, постановено по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК, с което е оставено без уважението искането му за изменение на решението в частта, с която е осъден да заплати солидарно с И.В.В. *** сумата 1062,85 лв – разноски за особения представител на ответника И.В., както и в частта за присъдения в полза на Б.Щ. адвокатски хонорар в размер на 6393,60 лв поради липса на доказателства, че същият е заплатен. В частната жалба се излагат доводи, че разноските за особен представител следва да се заплатят от лицето, което е било представлявано, а не солидарно от двамата ответници. По отношение на адвокатския хонорар се изтъква, че списък на разноските не е бил представен своевременно, а представената фактура е издадена въз основа на договор от 10.09.2013 год, какъвто липсва по делото. В банковото извлечение, представено след постановяване на решението по делото е записана сума в размер на 9000 лв, която не кореспондира с присъденото възнаграждение и не представлява доказателство за неговото заплащане.

Постъпил е отговор на частната жалба от Б.Щ., в който се твърди, че списък на разноските е бил представен в последното съдебно заседание, но това не било отразено в протокола, каквато според него била обичайната практика на съда. По оплакванията в частната жалба, касаещи адвокатското възнаграждение, въззиваемият счита, че представянето на договора за правна помощ не е задължително по делото, но го прилага към отговора. Що се отнася до размера на хонорара и неговото действително заплащане, въззиваемият посочва, че сумата 6 393,60 лв е била заплатена от него лично на процесуалния му представител и тъй като размерът й надвишавал прага на позволените плащания в брой, последният я внесъл в банката, заедно със суми, получени от други клиенти. По изложените мотиви въззиваемият счита, че частната жалба е неоснователна и моли за нейното отхвърляне.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната и частна жалби са подадени в срок от легитимирана страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

Разглеждайки ги по същество, съдът намира следното:

От фактическа страна е устновено, че между страните първоначално е бил сключен консултантски договор на 15.06.2012 год, впоследствие – прекратен и сключен нов договор от 18.10.2012 год, наименован „за съвместна дейност и сътрудничество”. Безспорно е също, че във връзка с договора за консултантска услуга ответниците са получили сумата 54 400 евро, съгласно признанието, направено от тях в приключителния и споразумителен протокол от 18.10.2012 год, с който е прекратено действието на този договор. Съгласно сключения на същата дата договор за „съвместна дейност и сътрудничество” възложителите са поели задължението да осигурят финансов ресурс в размер на 200 000 евро за придобиване на банкова гаранция в размер на 1 333 333 евро, от които са заплатили на ответниците само 37 000 евро. Останалата част до претендирания размер 54 400 евро представляват разходи, направени от възложителите във връзка с изпълнението на договора. Предметът на договора се състои в извършване от страна на ответниците на посредническа дейност при отпускане в полза на възложителите на банков кредит от Европейска банка в размер на 1 000 000 евро. Безспорно е, че до постигане на този резултат не се е стигнало, като вина за това имат и двете страни – възложителите не са осигурили необходимите средства за отпускане на банковата гаранция, поради което и ответниците не са предприели съответните действия.

При така изяснената фактическа обстановка съдът намира следното:

Правното основание на предявения иск е чл. 79 ал.1 предл.2 от ЗЗД.

Независимо от твърдението на ищците, че отношенията им с ответниците са били по договор за дружество, от изложеното в исковата молба и след анализ на събраните по делото доказателства следва да се направи извод, че се касае за договор за поръчка.

Квалификацията на спорното право се извършва от съда служебно, при съобразяване с  фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма.

В конкретния случай съдът е сезиран с иск за договорно неизпълнение, и в частност – договор, наименован от страните „за сътрудничество и съвместна дейност”. Твърденията на ищците са, че ответниците са получили претендираната сума, но не са извършили нищо за изпълнение целта на договора.

Без значение е как ищците са квалифицирали договора, включително как го наименуват. От съдържанието на представения договор „за съвместна дейност и сътрудничество” се установява, че в него са предвидени насрещни права и задължения на всяка от страните, неизпълнението на които е скрепено със санкцията по чл. 8 от договора. Той е бил предшестван от договор за консултантски услуги с идентично съдържание, във връзка с който е извършено и заплащането на претендираната сума. По съгласие на страните е настъпила новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, като на мястото на прекратеното съглашение е възникнало ново с характер на договор за поръчка. По него ответниците са поели задължение да осъществят посредничество от името на доверителите с посочена от тях банкова институция, за сключване на договор за кредит. Получената сума е предоставена за изпълнение на поръчката, а именно – осигуряване на банкова гаранция по кредита.

Позоваването на кредиторова забава не може да бъде споделено, поради следното:

Действително, задължение на доверителите е било да предоставят сума в размер на 200 000 евро за банкова гаранция, от които заплатени са били само 37 000 евро, което е попречило на ответниците да изпълнят насрещните си задължения. Съгласно чл. 285 от ЗЗД доверителят е длъжен да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката и да му заплати направените разноски. Това обаче трябва да бъде „поискано” съгласно изричния текст на цитираната разпоредба. Предвид уговорения краен срок, който доверителите са поставили за отпускане на кредита – до 10.12.2012 год, и при констатирана забава в плащането на уговорените 200 000 евро, ответниците в качеството им на довереници по договора за поръчка е следвало да отправят покана за изпълнение. Такава липсва по делото.

Довереникът не е дал на доверителя сметка за изпълнението на поръчката. Дадените средства са за изпълнение на поръчката по смисъла на чл. 285 ЗЗД, поради което липсата на данни за изпълнението на възложените действия от страна на въззивника, води до извода за основателност на предявения иск.

Между ответниците няма основания за солидарност. Такава не е предвидена по закон, нито е уговорена. Поемайки задължение за връщане на получената сума в хипотезата на чл. 8 от договора, ответниците не са се задължили солидарно. От друга страна, ответникът И.В. не е обжалвал решението, което е влязло в сила по отношение на него, включително и за солидарното му осъждане, наред с въззивника.

От представените по делото доказателства – разписки на л.7-13 вкл. се установява, че получател на сумите в общ размер 54 400 евро е Ж.Б.Л.. В разписките изрично е посочено, че сумите са заплатени по договора за консултантски услуги, страна по който са двамата ответници, следва да се приеме, че въззивникът е получавал тези суми от името на двамата. Те заедно, но не солидарно, дължат тяхното връщане.

Постановеното решение в частта за солидарното осъждане на въззивника, наред с ответника И.В. следва да бъде отменено, като бъде потвърдено в частта, с която двамата ответници са осъдени общо да заплатят по 27 200 евро на всеки от ищците.

По отношение частната жалба, подадена от Ж.Б.Л. срещу определение № 976/19.03.2015 год, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските, настоящият състав намира следното:

На л.203 от делото е приложен списък на разноските, изготвен от адв. И.К. на 05.12.2014 год, т.е. след проведеното открито съдебно заседание на 04.12.2014 год. По тази причина ответникът и настоящ въззивник не е могъл да направи своите оспорвания по списъка. В съдебното заседание адв. К. като процесуален представител на ищеца Б.Щ. е направил искане за присъждане на разноски, каквито безспорно се дължат на страната независимо от непредставянето на списък.

В молбата си по чл. 248 от ГПК ответникът Ж.Л. е възразил срещу частта от решението, с което е осъден да заплати солидарно с другия ответник И.В. сумата 1062,85 лв, представляваща възнаграждение на служебния защитник, назначен от съда за осъществяване на правна помощ. Посочил е също, че не следва да се присъжда сума в размер на 6393,60 лв – адвокатски хонорар поради липса на доказателства, че същата е действително заплатена. Искането до съда е било да бъде изменено постановеното решение в частта за разноските, като се остави без уважение по отношение на адвокатското възнаграждение, а сумата за особен представител да бъде присъдена в тежест на представляваната страна – И.В..

С отговора на молбата Б.Г.Щ. чрез процесуалния си представител адв. И.К. е представил банково извлечение (на л.245), от което се установява, че на 13.03.2014 год по банковата сметка на И.К.К. е постъпила сума в размер на 9000 лв с наредител И.К.К. и с основание „захранване на сметка”.

От така представеното доказателство не може да се направи еднозначен извод, че сума в размер на 6393,60 лв е била заплатена на адв. К. от Б.Г.Щ. на основание договор за правна защита и съдействие по настоящото дело. Неубедително е обяснението, съдържащо се в отговора на частната жалба, че сумата 6 393,60 лв е била заплатена от ищеца лично на процесуалния му представител и тъй като размерът й надвишавал прага на позволените плащания в брой, последният я внесъл в банката, заедно със суми, получени от други клиенти.

За дължимия адвокатски хонорар е издадена фактура № 91/14.03.2014 год, в която е отбелязано, че плащането ще стане по банков път. Представеното банково извлечение отразява постъпление по сметката на адв. К. на 13.03.2014 год – т.е. преди издаване на въпросната фактура. Наредител по този банков документ не е ищецът, а и отразеният размер не съответства на посочения във фактурата. Несериозно е твърдението, че сумата била получена от адв. К. в брой поради законовото ограничение в размера на разплащанията в брой. Това не обяснява защо ищецът не е превел сумата по сметка – така, както е посочено във фактурата. Фактурата не е платежен документ, а само отразява извършването на услуга и договорения начин на плащане. Поради това не може да се приеме, че адвокатско възнаграждение в размер на 6 393,60 лв е била действително заплатено от ищеца. Съгласно чл. 78 ал.1 от ГПК присъждат се само действително направените разноски.

Основателно е оплакването и по отношение солидарното осъждане за сумата 1062,85 лв – възнаграждение за предоставена правна помощ на ответника И.В.. Съгласно чл. 78 ал.7 предл.2 от ГПК в случай на осъдително решение срещу лице, получило правна помощ, разноските се присъждат в негова тежест.

За настоящата инстанция въззиваемите не са направили искане за присъждане на разноски, липсват и доказателства за заплащане на такива.

С оглед горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ОТМЕНЯ решение № 1956/18.12.2014 год по гр.д. № 406/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 9 състав само по отношение солидарното осъждане на Ж.Б.Л. с ЕГН ********** и И.В.В. с ЕГН ********** и

ПОТВЪРЖДАВА решението в осъдителната част, с която Ж.Б.Л. с ЕГН ********** е осъден да заплати, наред с И.В.В. с ЕГН **********, на Б.Г.Щ. с ЕГН ********** сумата от 27000 евро, представляваща платени разходи по развален договор за поръчка, сключен на 18.10.2012 год, и на Я.Б.Е. с ЕГН ********** действаща чрез своята майка и законна представителка Д.П.Д. с ЕГН ********** – сумата от 27000 евро, представляваща платени разходи по същия договор.

ОТМЕНЯ определение № 976/19.03.2015 год, с което е оставено без уважение искането на Ж.Б.Л. с ЕГН ********** за изменение на решението в частта за разноските и вместо него

П  О  С  Т  А Н  О  В  И:

ОТМЕНЯ решение № 1956/18.12.2014 год по гр.д. № 406/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 9 състав в частта, с която Ж.Б.Л. с ЕГН ********** е осъден солидарно с И.В.В. с ЕГН ********** да заплати на Б.Г.Щ. с ЕГН ********** разноски по делото в размер, както следва:  6 393,60 лв – адвокатско възнаграждение и 1062,85 лв – възнаграждение за предоставена правна помощ на ответника И.В.В..

В останалата осъдителна част решението, включително и в частта за разноските, не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)