Р Е Ш Е Н И Е

 

 119/09.07.2013 г.                       гр. ВАРНА

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Апелативен съд – Варна                                     Гражданско отделение

На 26 юни                                                       2013 год.

В публично заседание в следния състав

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

         ЧЛЕНОВЕ: СЕВЕРИНА ИЛИЕВА

 ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

             

Секретар: Ю.К.

Прокурор: А. Помакова

Като разгледа докладваното от съдия С. Илиева възз. гр. д. № 217 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на 268 и сл. от ГПК.

Варненският окръжен съд с решение № 300 от 25.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2013/2012 г. е:

1/ отхвърлил предявения на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ от К.В.П. срещу Прокуратурата на РБ и ОД на МВР-Варна за солидарното им осъждане да му заплатят сумата от 60 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение по дознание № 406 на ІV РПУ-Варна и прокурорска преписка № 13904/2001 г. на ВРП, завършили с оправдателна присъда по НОХД № 3093/2010 г. на ВРС и

2/ осъдил на основание чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС Прокуратурата на РБ и ОД на МВР-Варна да заплатят солидарно на К.В.П. сумата от 1 000 лева – обезщетение за несправедлив процес, продължил в нарушение на разумния срок в досъдебната фаза на горепосоченото наказателно производство, като е отхвърлил този иск  за разликата до пълния размер на претенцията от 60 000 лева.

От така постановеното решение са останали ищецът П. ***.

К.В.П.  обжалва решението в частите му, с които предявените искове са отхвърлени, като моли в тези му части да бъде отменено като незаконосъобразно и необосновано и вместо него да бъде постановено ново решение, с което претенциите му да бъдат уважени изцяло с произтичащите от това законни последици.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор срещу жалбата на П. е подаден само от Прокуратурата на РБ чрез Окръжна прокуратура-Варна, в който се изразява становище за нейната неоснователност.

Областна дирекция на МВР-Варна обжалва решението в частта му, с която е осъдена солидарно с Прокуратурата на РБ да заплати на П. горепосоченото обезщетение на основание чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС. Претендира се отмяна на първоинстанционното решение в тази му част като незаконосъобразно и постановяване на ново решение, с което предявеният срещу нея иск да бъде отхвърлен, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПКе постъпил писмен отговор срещу жалбата на ОД на МВР-Варна от К. В. П., в който изразява становище за нейната неоснователност.

Жалбите са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими.

Настоящото производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, Варненският апелативен съд приема за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.2 пр. първо от ЗОДОВ  и чл. 6, ал.1 от КЗПЧОС.

К.В.П. излага в исковата си молба, че с постановление от 24.08.2001г. на длъжностно лице на ответника ОД на МВР - Варна е образувано дознание № 409/2001г. по описа на IV РПУ - гр. Варна срещу неизвестен извършител за това, че за периода 01 - 20 август 2001г. в гр. Варна чрез използване на техническо средство е отнел чужди движими вещи от владението на Георги А. П., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК. На 24.09.2001r. с постановление на дознател при IV РПУ гр. Варна ищецът бил привлечен  като уличен по дознание № 409/2001г. по описа на IV РПУ - гр. Варна за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 от НК, като му била наложена и мярка за неотклонение „Подписка".  На 18.04.2006 г. дознание № 409/2001г. било изпратено на Районна прокуратура – Варна с мнение за прекратяване. .Последвали няколко постановления на ВРП за връщане за доразследване, за спиране и възобновяване на производството по ДП. На 15.10.2008г. ищецът отново бил привлечен в качеството на обвиняем  по същото дознание и след предявяване на обвинението на 18.12.2008г., последвало внасяне на обвинителен акт във ВРС и образувано НОХД № 6355/2008г. на XXXII състав. Производството по НОХД № 6355/2008г.по описа на ВРС - XXXII състав продължило  около десет месеца. По делото била постановена присъда № 539/07.10.2009г., с която бил признат за виновен по повдигнатото ми обвинение и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода" за срок от три месеца, изтърпяването на което на основание чл. 66 от НК е отложено с изпитателен срок от три години. С решение на ВОС № 27/02.02.2010г. по ВНОХД № 1627/2009г. присъдата била отменена и делото било върнато на ВРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения при водене на разследването. След отстраняване на нередностите делото отново е изпратено в съда от ВРП с внесен обвинителен акт на 15.06.2010г., по който е образувано НОХД № 3093/2010г. по описа на ВРС - XXXVIII състав. Производството по НОХД № 3093/2010г. приключило с присъда, с която бил признат за невиновен по повдигнатото ми обвинение и оправдан на основание чл. 304 НПК, поради недоказаност на обвинението. ВРП протестирала присъдата по НОХД № 3093/2010г. пред ВОС и било образувано ВНОХД № 542/2011г. по описа на ВОС. Производството по ВНОХД № 541/2011г. приключило с решение № 180/06.06.2011г., с което била потвърдена присъдата на ВРС -38 с-в по НОХД № 3093/2010г. изцяло.

Ищецът твърди, че вследствие на повдигнатите от ответниците незаконни обвинения за ищеца са произлезли значителни неимуществени вреди, представляващи неблагоприятни изживявания, накърняване на доброто му име в обществото, репутацията и достойнството му. Твърди, че при привличането му като уличен през 2001г. бил  подложен на силен стрес в резултат на посещенията на полицейските служители от IV - РПУ както в дома му, така и на работното му място. Бил викан през два дни за справка в районното, във връзка с воденото дознание, което  повлияло на отношението на хората към него. Влошили се отношенията му с близки и познати, почувствал, че се отдръпват от него и започнали да се отнасят с недоверие. Стресът рефлектирал и върху семейството му, което през цялото време очаквало наказателното производство да приключи. Оказало се, че в следствие на стреса, трудно се концентрира върху работата си  и трудно се задържал на работното си място. Възникнали проблеми в семейството му, влошили се отношенията с жена му, тъй като често се налагало да отсъства от дома си поради това, че бил търсен от служителите на ІV-то РПУ. През 2001 г. , детето му се разболяло, което налагало да бъде водено по болници,  да се закупуват лекарства  и жена му трябвало  да се справя сама. Конкретизира, че неимуществените вреди, които му били причинени от ответниците са и в резултат на продължилите 10 години непрекъснати тревоги и притеснения от самите наказателни процедури, както и ограничения, произтичащи от качеството му на обвиняем и подсъдим. Тези ограничения били в резултат на предприетите действия от разследващите органи действия по ограничаване на личните му права и свободи, във връзка с провеждащото се разследване, се изразявали в наложената мярка за неотклонение „подписка", водеща до ограничаването на правата му с оглед изискването на чл. 149 НПК /отм./, респ чл. 60 от сегашния НПК за подписката. През цялото време бил  възпрепятстван да на пуска пределите на страната. Това ограничило възможността му да осигури по-добър начин на живот на себе си и на семейството. Твърди, че има роднини, които живеели в чужбина, които не можел да вижда през годините. Те имали възможност да му съдействат да си намери работа. Излага още, че от привличането му като уличен до приключването на наказателното производство по НОХД № 3093/2010г. на ВРС е изминал 10 годишен период, който счита, че е неразумен нито с оглед сложността на делото, нито от трудности при разследването, а се дължи на бездействие на ответниците, които не са извършвали следствени действия в продължение на години.

Ищецът моли ответниците ОД на МВР-Варна и Прокуратурата на РБ да бъдат осъдени да му заплатят солидарно1/ сумата от 60 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 06.06.2011г. като обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в неблагоприятни изживявания, накърняване на доброто му име в обществото, репутацията и достойнството му, както и непрекъснати тревоги и притеснения от самите наказателни процедури, наложени му ограничения, произтичащи от качеството му на обвиняем и подсъдим вследствие на повдигнати от ответниците незаконни обвинения в извършване на престъпления, за които е  оправдан; 2/ сумата от 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от забавяне извън законоустановените срокове по чл. 222, ал. 3 НПК /отм./ и извън разумния срок по чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС.

Прокуратурата на РБ в писмен отговор /л. 50-53/ оспорва изцяло исковете. В условията на евентуалност счита, че размерът на претендираните обезщетения е завишен. Излагат се съображения за наличие на поведение от страна на ищеца, водещо до съпричинаване, а именно първоначално признание на повдигнатото обвинение, а в последствие отричането му.

Ответната ОД на МВР – Варна, в писмен отговор – неподписан от подалия го упълномощен юрисконсулт /л. 54-56/ оспорва изцяло предявените искове. Излага, че не е пасивно легитимиран по предявените искове, тъй като действията на органите на МВР са под надзора на органите на Прокуратурата.

От приетите по делото доказателства се установява, че ищецът К.В.П. на 24.09.2001 г. е бил привлечен като уличен по дознание № 409/2001 г. по описа на ІV РПУ гр. Варна за това, че в периода 01.08.2001 – 20.08.2001 год. в сговор с други лица чрез използване на специално техническо средство отнел чужди движими вещи без съгласието на собственика с намерение да ги присвои, престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 НК. Била му наложена мярка за неотклонение „подписка”. Приключеното дознание № 409/01 г. било изпратено на РП-Варна с мнение за прекратяване, видно от заключителното постановление от 18.04.2006 г.

Прокуратурата с постановление от 28.04.2006 г. е върнала наказателното производство на ІV РПУ-Варна на 05.05.2006 г. за допълнително разследване.

Поради отсъствието на един от съучастниците А. С. Г., производството временно е било спряно (09.05.2007 г.), като на 03.06.2008 г. същото е било възобновено.

На 15.10.2008 г. ищецът К.П. е привлечен като обвиняем в извършване на горепосоченото престъпление, а на 18.12.2008 г. му е предявено разследването.

С присъда № 539 от 07.10.2009 г. на ВРС, ХХХІІ състав, постановена по НОХД № 6355/2008 г. К.В.П. е признат за виновен в извършване на посоченото по – горе престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.

С решение № 27 от 02.02.2010 г. на ВОС по ВНОХД № 1627/2009 г. присъдата е отменена и делото върнато за ново разглеждане на РП-Варна, поради допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник.

Със заключително постановление от 21.05.2010 г. на разследващ полицай при ОД на МВР – Варна досъдебното производство № 409/01 г. е изпратено на РП – Варна с мнение за съд.

На 15.06.2010 г. РП-Варна внася обвинителен акт в съда, като ищецът е обвинен в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

С присъда № 115/10.03.2011 г. на ВРС, ХХХVІІІ състав, постановена по НОХД № 3093/2010 г. К.В.П. е признат за невиновен в извършване на посоченото престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, поради което на осн. чл. 304 от НПК е оправдан.

Присъдата е протестирана от РП-Варна, като с решение № 180 от 06.06.2011 г. на ВОС по ВНОХД № 542/2011 г. същата е потвърдена (решението е окончателно).

От бюлетин за съдимост се установява, че по силата на споразумение № 1005 от 05.12.2011 г. по НОХД 5759/2011 г. на ВРС ищецът се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като наложеното му наказание е лишаване от свобода за срок от 1 година, което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 години.

Видно от удостоверение, издадено от ОД на МВР-Варна след извършена проверка в АИС „Български документи за самоличност” – МВР се установява, че спрямо ищецът не са били налагани принудителни административни мерки по ЗЛДС в периода 01.01.2000 г. – 09.11.2009 г. (има наложена такава от ЧСИ № 717, като ищецът е длъжник по изпълнително дело).

От събраните гласни доказателства на св. Р. С. В. се установява, че ищецът е бил задържан от органите на полицията. Прави впечатление изложеното от свидетеля, че П. не можел да напуска страната (казано по повод желанието му да замине за Полша, където се намирала сестра му), което видно от направената справка за липса на наложени ПАМ по ЗЛДС, както и видно от обвинителния акт, че няма наложена мярка за неотклонение, се оказва невярно. Като цяло показанията на Велиев са хаотични, като акцента се поставя върху това, че той е помагал на семейството, докато П. е изпитвал затруднения по издръжката на семейството си. Осъществяваната от П. работа е инцидентна, но не може да се направи категоричен извод, че причината е в повдигнатото му обвинение. От друга страна свидетелят няма преки впечатления от състоянието на ищеца във връзка с изложеното в исковата молба претърпяване на неимуществени вреди, предвид обстоятелството, че от 2004 г. до 2006 г. е бил в затвора.

Съдът съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.

По делото е безспорно установено, че воденото срещу ищеца наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Мярката за неотклонение по това производство е била „подписка”. Установено е също, че лицето е било осъждано за престъпление от общ характер. Въпреки това, постановяването на оправдателна присъда по конкретното дело обуславя незаконността на обвинението срещу ищеца, а с това е осъществена и предпоставката за носене на отговорност на предявеното основание.

Що се отнася до размера на дължимото обезщетение, приложима е разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – то трябва да се определи от съда по справедливост, след съобразяване на всички относими по делото факти – продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство, ограниченията на социалните контакти, съпроводени със семейни и социални проблеми. В същото време, следва да се отчете и предишната съдимост на ищеца. Настоящата инстанция намира, че воденото срещу ищеца наказателно производство и предприетата срещу него мярка за неотклонение, която е най-леката от предвидените в закона, в незначителна степен са засегнали личната му свобода. Ето защо, настоящият състав намира, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в минимален размер – 1 000 лева, което съответства на вида и размера на претърпените от него неимуществени вреди.

По втория кумулативно предявен иск съдът намира следното:

Съгласно чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

При нарушаване на тези права лицето има право на съответно обезщетение, определено съобразно чл. 52 от ЗЗД.

Безспорно е, че конкретното наказателно производство е продължило около 10 години, считано от привличането на ищеца като уличен до влизане в сила на оправдателната присъда. Въпреки, че за част от това време е имало обективна причина – а именно спирането на производството за издирване на съучастник в престъплението, този период от време значително надхвърля представата за разумен срок. Установява се, че продължително време органите на дознанието и прокуратурата са бездействали, като по делото не е било извършено нито едно процесуално-следствено действие, без основателна причина за това. Не е била налице също и особена сложност от фактическа или правна страна, която да е допринесла за удължаване срока на производството.

При определяне размера на обезщетението релевантен е не само фактът на неприключване на делото в разумен срок, а и конкретните вреди по вид и размер, които са произтекли от това. Ето защо мотивите на първоинстанционния съд в тази насока са обосновани, логични и настоящият състав напълно ги споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Предвид изложеното и на основание чл. 271 от ГПК, Варненският апелативен съд

 

Р    Е   Ш   И  :

 

ОТМЕНЯВА решение № 300 от 25.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2013/2012 г. САМО В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо от ЗОДОВ от К.В.П. срещу Прокуратурата на РБ и ОД на МВР-Варна иск за солидарното им осъждане да му заплатят сумата от 1 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение по дознание № 409 по описа на ІV РПУ-Варна и прокурорска преписка № 13904/2001 г. по описа на ВРП, завършили с оправдателна присъда по НОХД № 3093/2010 г. на ВРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ и ОД на МВР-Варна солидарно да заплатят на К.В.П.,***, сумата от 1 000 /хиляда/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение по дознание № 409 по описа на ІV РПУ-Варна и прокурорска преписка № 13904/2001 г. по описа на ВРП, завършили с оправдателна присъда по НОХД № 3093/2010 г. на ВРС, ведно със законната лихва считано  06.06.2011 г., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо от ЗОДОВ.

ПОТВЪРЖДАВА същото решение № 300 от 25.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2013/2012 г. в останалите му части.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

                           2.