Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

110

 

10.07.2014 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на втори юли, две хиляди и четиринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Северина Илиева

     ЧЛЕНОВЕ: Маринела Дончева

                      Петя Петрова

                                            

Секретар: В.Т.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 219 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по следните въззивни жалби: 1) Жалба от Мюсюлманско изповедание - гр. София, чрез адв. К.П.Р., против решение №10/17.01.2014 г., постановено по гр.д. № 2/2013 г. по описа на Шуменския окръжен съд В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от него срещу Българската държава искове: (1) иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията (ЗВ) да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на едноетажни масивни сгради с идентификатор 83510.660.228.1, със застроена площ от 269 кв.м. и идентификатор 83510.660.228.3, със застроена площ от 54 кв.м., които функционално са обединени в една сграда, находящи се в поземлен имот  с идентификатор 83510.660.228 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-52/25.11.2005 г. на ИД на АГКК, последно изменени със заповед КД-14-27.1158/31.05.2010 г. на началника на СГКК Шумен, с площ от 3 415 кв.м., със стар идентификатор 1872 в кв. 67б по плана на гр.Шумен, с административен адрес гр. Шумен, ул. „Тотлебен” № 6; (2) иск с правно основание чл. 108 от ЗС във вр. с § 5 от ПЗР на ЗВ да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 83510.660.228  по кадастралната карта  и кадастралните регистри, одобрени със заповед  РД-18-52/25.11.2005 г. на ИД на АГКК, последно изменени със заповед КД-14-27.1158/31.05.2010 г. на началника на СГКК Шумен, с площ от 3 415 кв.м., със стар идентификатор 1872 в кв. 67б по плана на гр.Шумен, с административен адрес гр.Шумен, ул. „Тотлебен” №6, при съседи на поземления имот  ПИ 83510.660.227, ПИ 83510.660.222, ПИ 83510.660.221, ПИ 83510.660.220, ПИ 83510.660.217, ПИ 83510.660.231, ПИ 83510.660.215, ПИ 83510.660.214, ПИ 83510.660.213, ПИ 83510.660.212, ПИ 83510.660.211, ПИ 83510.660.210, ПИ 83510.660.209, ПИ 83510.660.229 и ПИ 83510.660.207 и да се осъди ответникът  да предаде на ищеца владението върху поземлен имот с идентификатор 83510.660.228.

Жалбоподателят е сочил, че решението в обжалваната му част е неправилно, като е молил за отмяната му, за уважаване на предявените искове и присъждане на разноските.

Насрещната страна - Държавата, чрез старши експерт юрист Н.Т., е подала писмен отговор, с който е оспорила жалбата и е молила за потвърждаване на  решението в обжалваната му част.

2) Частна жалба, подадена чрез Н.Т. старши експерт /юрист/, процесуален представител на областния управител на област Шумен, представляващ Държавата, против определение № 89/26.02.2014 г., постановено по гр.д. № 2/2013 г. на Шуменския окръжен съд, с което е оставена без разглеждане молба с вх.№ 630/31.01.2014 г. на държавата за изменение на решение №10/17.01.2014 г. по гр.д. № 2/2013 г. по описа на ШОС в частта на разноските по чл. 248 от ГПК.

Жалбоподателят е сочил, че обжалваното определение е неправилно – незаконосъобразно, като е молил за неговата отмяна и за допълване на решението с осъждане на ищеца да заплати направените разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. Изложил е оплаквания за неправилно квалифициране от окръжния съд на молбата, като такава за изменение на решението в частта за разноските, а не като молба за допълване на решението в частта на разноските (предвид липсата на произнасяне по разноските); че по делото са били налице доказателства за сторени разноски за вещо лице, за които изобщо липсвало произнасяне на първостепенния съд; че следвало да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ответника, защото страната била представлявана от лице с юридическо образование, като списък по чл. 80 от ГПК не бил необходим.

Насрещната страна не е подала отговор на частната жалба.

И двете жалби са подадени в срок, от лица с правен интерес от обжалване на съответните актове на окръжния съд и са допустими.

В съдебно заседание, пред настоящата инстанция, процесуалният представител на държавата е поддържал отговора по жалбата на другата страна, както и подадената частна жалба срещу произнасянето по разноските. Настоявал е за присъждане на разноските в настоящото производство.

Мюсюлманското изповедание не е изпратило свой представител в производството пред въззивната инстанция.

Варненският апелативен съд, като взе предвид данните по делото и събраните доказателства, намира следното:

Предмет на първоинстанционното производство са били исковете по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. § 5 от ПЗР на ЗВ за установяване правото на собственост на ищеца Мюсюлманско изповедание - гр. София, евентуално Мюсюлманско настоятелство - гр. Шумен относно сгради с идентификатори 83510.660.228.1 и 83510.660.228.3, функционално обединени в една сграда, и находящи се в поземлен имот с идентификатор 83510.660.228 по к. к. на гр. Шумен, и по чл. 108 от ЗС във вр. с § 5 от ПЗР на ЗВ за установяване правото на собственост и предаване владението върху поземления имот с идентификатор 83510.660.228 по к. к. на гр. Шумен.

С обжалваното решение окръжният съд е отхвърлил исковете на ищците Мюсюлманско изповедание и тези на Мюсюлманското настоятелство, като въззивна жалба срещу решението на първата инсатанция в съответната отхвърлителна част е подал само ищецът Мюсюлманско изповедание. Решението в часта на произнасянето по исковете на Мюсюлманското настоятелство, поради необжалването му, е влязло в сила.

Съдът, с оглед събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от приложеното към исковата молба удостоверение, издадено от Софийски градски съд на 06.11.2012 г. по ф.д. № 1659/2003 г., на осн. чл.18 от ЗВ, ищецът Мюсюлманско изповедание е вписан като религиозна институция в регистъра на вероизповеданията с решение от 18.02.2003 г. В писмо изх.№ 196/10.07.1996 г. на Дирекция по вероизповеданията  на Министерсксия съвет е посочено, че тъй като мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване като юридическо лице, мюсюлманските джамийски настоятелства по утвърдения през 1995 г. Устав на вероизповеданието били правоприемници на настоятелствата на мюсюлманските верски общности /общини/ по Уставите от 1919 г. и 1945 г. В този смисъл е и писмото на същата дирекция до главния мюфтия от 05.01.1998 г., където е посочено, че по действалия до 1945 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България /ДВ бр.65 от 26.06.1919 г./ мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си. Според действащия към 1998 г. устав на мюсюлманското изповедание, наследник на тази община било мюсюлманското настоятелство. Съгласно приложеното удостоверение № 02 18 382 от 07.08.2003 г., издадено от директора на дирекция „Вероизповедания” при Министерски съвет, на осн. § 4, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби  на Закона за вероизповеданията, религиозната институция Мюсюлманско изповедание е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни  и социално –благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., като в удостоверението те са били общо посочени. С представеното удостоверение от 19.06.2013 г., издадено по ф.д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд, е удостоверено, че с решение от 04.06.2013 г. е вписано, признаването за установено на осн. § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание, с наименование „Мюсюлманско изповедание” е правоприемник на изброените мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни  и социално – благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали при режима на посочените в удостоверението правила и устави, измежду които юридически лица е посочена и Мюсюлманската вероизповедна община гр.Шумен. Следователно, от изложеното по-горе се установява твърдението на ищеца в исковата молба, че същият е правоприемник на прекратената като юридическо лице, Мюсюлманска вероизповедна община гр.Шумен.

От приетата по делото, компетентна и обоснована техническа експертиза се установява регулационната и кадастрална история на процесния имот – училище, през различните периоди от време.

Въз основа на първия кадастрален план, през 1902 г. е била одобрена и уличната регулация на гр. Шумен и обособени  съответните квартали, като за спорния имот е бил отреден парцел V-15 в кв. 113 с одобрена дворищна регулация със Заповед № 271 от 19.02.1924 г. Имотът е бил записан като „Турско училище” без посочен документ за собственост. През 1952-53 г. е започнало изработването на нов кадастрален план, който става основа за нов ЗРП. В кадастъра на този план имотът е бил посочен под № 1872 и записан по разписния лист първоначално като турско училище „Кълляк”, а след това - „Държавен – урегулиран” – Акт № 485/01.04.1961 г., за който е бил отреден парцел VІІІ, в кв. 70. С акт за държавна собственост № 920 от 17.12.1964 г. училището е било актувано със застроена площ от 247 кв. м. През 1977 г. е била построена нова масивна двуетажна сграда със застроена площ от 265 кв. м. за нуждите на МНО – Военно окръжие за наборен център. Със заповед № 1253/27.06.1973 г. е бил одобрен нов кадастрален, регулационен и застроителен план за района, в който е попадал и процесния обект. В КП той е бил означен с № 1872 и в разписния лист посочен като „държавен”, а по ЗРП е записан като училище „Иван Вазов”, с отреден УПИ № VІ – за „детска градина”, в кв. 67. Този план е действал до 1996 г., но регулацията и отреждането не са били приложени. Със заповед № 199 от 28.03.1996 г. е бил одобрен нов кадастрален и регулационен план за този район, като за имота е бил отреден УПИ № Х – за „База на ОСО” /”Военно окръжие” в кв. 67/. Училищната сграда по плана е била записана като основно училище „Иван Вазов”. Съгласно одобрената през 2005 г. кадастрална карта, изменена със заповед № КД-14-27-1158/31.05.2010 г. на Началник на СГКК – Шумен, спорният имот е получил идентификатор № 83510.660.228, а площта му е 3 415 кв. м. Процесните сгради в него са отразени под № 1 /училището/ и № 3 /бивши тоалетни, преустроени и ползвани като складово помещение, функционално свързано със сграда №1/. Към момента това са действащите планове – ПУП-ПР от 1996 г. и КК от 2010 г. Вещото лице е посочило също така, че няма данни за отчуждаване на сградата и терена към 1946 г.

 Отчуждаване от съседни имоти за придаване на части към процесния е било осъществено към 1960 г. по силата на плана от 1958 г., след което са били актувани като държавни с АДС № 485/01.04.1961 г. За процесната сграда № 1 има издаден АДС № 485/01.04.1961 г. и АДС № 920/17.12.1964 г., в които тя фигурира като народно начално училище „Иван Вазов” с административен адрес: гр. Шумен, ул. „Тотлебен” № 6. Не са били установени данни за извършено отчуждаване на процесните имоти и към този момент.

Документи за осъщественото в имота строителство липсвали. Според експерта, по данни в документа на дирекция общинска собственост и от паспорта на сградата, изготвен от дирекция образование при Община Шумен, изграждането на училището станало през 1896 г. със средства от турското население в града за обучение на децата от район “Къллек”, татарската махала, кв. „Витоша”, ул.”Кишинев” от  № 1 до №39, ул.”Гурко” от №1 до 36 и ул.”Елтепе” от №1 до 14. По тези документи не е било посочено чия собственост е било и какво е представлявало мястото, върху което сградата е била построена.

Според вещото лице, в историческата справка в държавен архив е било записано, че училището е строено през 1901-1902 г. на мястото „Чокур Теке” от турското училищно настоятелство като частно училище. Също не били посочени данни за собствеността на местото. Според експерта, предвид разминаването в различните източници по отношение на годината на построяване на училището, за правдоподобна той е възприел 1896 г., тъй като по кадастралния и регулационния план,  на който уличната регулация е била одобрена през 1902г., сградата вече е била отразена. Също според вещото лице, в историческата справка в държавен архив било упоменато, че от 1929 г. училището от частно турско е станало държавно с наименование Турско начално училище „Къллек”, което от 16.01.1960 г е било преименовано на „Иван Вазов”. Според изследвания в архивите исторически материал, в училището са учили ученици от различен етнически произход – турчета, циганчета, българчета и арменчета, живущи в региона около него.  На зададените му в открито съдебно заседание въпроси, вещото лице е отговорило, че сграда №1 е на един етаж, с изба, и в нея нямало магазини отдолу.

Според свидетеля И. Х. Р., около 1956 г. директорът на училището бай Кадир, му разказал как от възрастни хора знае, че училището било частно турско, вакъфа, построено от джамийското настоятелство, което закупило имота. Дядото и други роднини на този свидетел също учили в това училище. Бай Кадир бил директор до към 1960 -63 г., след което  училището станало държавно. Обстоятелбствата, за които свидетелства Реджеб не са възприети лично, а са му били предадени от трето лице, което също е преразказало това, което е чуло от други лица.

Свидетелят О. Х. И., който живеел в гр.Шумен от 1940 г. е посочил, че имотът бил турско, светско, начално училище /не било религиозно/ и в него, той като специалист по философия и история, преподавал и провеждал педагогическата практика на студенти  от Шуменския педагогически университет от 1956 до 1975/76 г. До 1960 г., освен паралелките с български език, имало много паралелки, на които било преподавано на турски език, а след  1960 г. в училището се учело само на български език. Според свидетеля, местната мюсюлманска общност давала средства за издръжката на училището, но не се установява той да е имал преки и непосредствени наблюдения върху последните обстоятелства.

По делото е представен списък на покритите и непокрити недвижими имоти, притежание на Шуменската мюсюлманска вероизповедна община, изготвен от председателя и касиера на същата и адресиран до Шуменския мюфтия, в който подробно са описани имотите по вид, местоположение, квадратура, оценка и начин на стопанисване. В този списък процесния терен не фигурира, а посочените от ищеца в открито съдебно заседание сгради от списъка, не са идентични на процесното училище и складово помещение. Така едната сграда,/ посочена от ищеца по списъка/ е на два етажа, с четири дюкяна на първия етаж и с втори етаж за първоначално училище „Вакъф”, а другия посочен имот е училище „Шериф –Паша” гр.Шумен, с две стаи за жилище на имама и една за първоначално училище „Вакъф”.

В допълнителната СТЕ вещото лице е дало заключение, че имотът, съществувал в граници от 1944 г. до настоящия момент се е променил, както по площ на дворното място, така и по отношение на застрояването, т.е. той не бил идентичен. В същото заключение вещото лице е посочило размерите на процесния поземлен имот по съответните планове и е изготвило скици с означение на квадратурата на имота по тези планове. Вещото лице е посочило, че е възможно, да се отдели като самостоятелен имот, терен с необходимата за училището площ, включващ процесните сгради.

При установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, а по правилността му с оглед наведенията оплаквания, намира следното:

Исковете са на религиозна институция, за установяване спрямо ответника – държавата, на правото й на собственост върху училищна сграда и друга прилепена към нея с обслужващо предназначение и терена, върху който двете са построени, придобити от Мюсюлманската вероизповедна община в качеството на вакъфи по силата на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., евентуално чрез давностно владение в периода от 26.06.1919 г. до 1944 г. и отнети й без законово основание и не по установения законов ред след 1944 г., собствеността върху които по силата на закона е била реституирана на правоприемника й Мюсюлманското изповедание, както и за предаване на владението върху терена, който се влдее от държавата.

Исковете черпят своето правно основание от разпоредбите на чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС, във вр. с § 5, ал.1 и 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданието, във връзка с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ.

За да бъдат уважени те /установителен и осъдителен иск/, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху процесните имоти, както и да докаже, че терена се владее от ответника и това владение е без правно основание.

Като основание на правото си на собственост ищецът в случая е сочил настъпила по право реституция по реда на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, съгласно препращащата норма в § 5 от ПЗР на ЗВ и в негова тежест е да докаже и елементите от фактическия състав на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ: отнемане на имота от държавата в периода след 09.09.1944 г. – 1989 г.; липса на законово основание  за отнемането; имотът да съществува реално в размерите, в които е бил отнет към момента на влизане на реституциония закон; към момента на реституцията имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или еднолични търговски дружества по чл.61 от ТЗ и да не са налице пречки за реституция, визирани в ЗОС, респ. ЗДС.

Именно, защото за уважаването на иска по чл. 124 ГПК, респ. чл. 108 от ЗС ищецът трябва да докаже правото си на собственост, оплакванията му, че по делото ответникът не е установил правото си на собственост, не могат да бъдат споделени.

В случая реституция по право не е настъпила в полза на ищеца, защото на първо място той не е доказал правото на собственост на праводателя си върху процесните имоти към посочения период на отнемането им.

Твърденията му, че имотите имали качеството на вакъф и като такива  били собственост на Мсюлманската вероизповедна община в Шумен до момента на твърдяното незаконно завземане от държавата след 09.09.1944 г. са недоказани, защото по делото не са представени никакви писмени актове /в т.ч. и вакъфнаме, като писмен акт, с който се регистрирало вакфирането - едностранен формален акт, чрез който дадено лице, наречено вакиф, тържествено заявявало, че отчуждава и посвещава посоченото в акта имущество за дълговременно служене и осъществяване на някаква богоугодна, благотворителна или общополезна цел/, въз основа на които процесните имоти да са били предоставени на мюсюлманската религиозна общност в гр. Шумен, нито такива, удостоверяващия по официален начин статута им на такива в периода преди Освобождението на България. Не бяха представени и документи от периода след Освобождението на България, от които да се установи, че процесните имоти са вакъфски и титуляр на правото на собственост е мюсюлманската общност в гр. Шумен.

Т.е. след като не е установено качеството на процесните имоти като вакъф, а за терена още в периода преди Освобождението /предвид твърдението на ищеца в исковата молба за придобиване на собствеността към този момент/, самото проследяване на законодателната уредба по отношение на вакъфските имоти, включително и в сочените от ищеца Берлински трактат, Временни правила за духовното управление на мюсюлманите в Княжество България, одобрени от Княз Фердинанд , обнародвани в ДВ, бр. 210/26.09.1895, Устава  от 1919 г., утвърден с Указ № 12/23.05.1919 г. на Цар Борис III, Устава на мюсюлманското изповедание от 23.11.1945 г., одобрен от Министъра на външните работи и изповеданията, е без значение, защото само регламентират уредбата на тази категория собственост, но не я създават. Именно, защото не е доказано качеството на имотите като вакъф, неоснователни са оплакванията, че първостепенният съд не е анализирал в решението си приложените към исковата молба устави на Мюсюлманското изповедание, според които категорията „вакъф” продължавала да съществува като собственост на тази религиозна институция. Спорът по делото не е дали такава категория на право на собственост въобще е съществувала и след Освобождението, а дали ищецът е доказал възникване на правото на собственост в полза на праводателя му. По тази причина, като не е доказан правопораждащия правото на собственост юридически факт, изпълнението / респ. неизпълнението/ на процедурата по § 168 от Устава от 1919 г., в случая е без правно значение.

Тъй като не е доказано по делото, че теренът е имал качеството на вакъф и е бил собствен на праводателя на ищеца, актът на построяване на турско училище върху него през 1896 г., също не може да обоснове извод за възникване в полза на религиозната институция на правото на собственост върху училището, в каквато насока са били изложени твърдения в уточняващата молба от 07.06.2013 г.

Както бе посочено и в заключението на вещото лице, документи за собствеността или отразяване към плановете относно собствеността е липсвало както за терена, така и за сградата до съставянето на актовете за държавна собственост през 1964 г.

Обстоятелсвото с чии средства е било построено училището и соченото в тази връзка от свидетелите, че това е било сторено със средства на турското население в района, също не е акт, годен да учреди право на собственост в полза на вероизповеданието.

Ищецът е твърдял и придобиване на право на собственост чрез осъществяване на владение върху процесните имоти от 26.06.1919 г., продължило и след 09.09.1944 г.

За да бъде, обаче уважена претенцията на владеещия имота несобственик, той трябва пряко и пълно да установи факта на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с намерения за своене в продължение на необходимия срок в рамките на твърдяния период. За установяване на този придобивен способ са били изслушани свидетели. В техните показания, обаче не се съдържат конкретни факти за установяване на фактическа власт с намерение за своене от мюсюлманската вероизповедна общност, а само, че турската общност е организирала образование на собствения си език за своите членове, като е създала и подпомагала частно турско училище, но не и че е придобила собствеността на сградата, в която е провеждан образователния процес. В тази връзка следва да се прави разлика в термините училище, като предназначение на недвижимия имот – сграда и като образователна институция. Не са налице и писмени доказателства, доказващи намерението за своене на терена и сградите. В тази връзка, от голямо значение е обстоятелството, че в списъка на покритите и непокрити недвижими имоти, притежание на Шуменската мюсюлманска вероизповедна община, изготвен от председателя и касиера на същата през 1947 година и адресиран до Шуменския мюфтия, процесните имоти не фигурират. Не съставляват доказателства за намерението за своене на терена и сградата записванията по плановете, доколкото никъде не са били посочени данни за собственика им до момента на актуването им от държавата. Отразяването по плановете на имота като турско училище, касае неговото предназначение, поради което не може да служи като аргумент в подкрепа на извод за осъществяване на владение върху имота от мюсюлманската вероизповедна община, на която е правоприемник ищеца.

Следователно, съдът счита че фактическите предпоставки  по чл.79 от ЗС по отношение на терена и сградите не са доказани, както правилно е приел и окръжния съд, поради което оплакванията на въззивника в тази насока са неоснователни. Щом не е доказано установяването на владение върху имота с намерението за своенето му, ответникът не е длъжен да доказва прекъсването или спиране на давностния срок, в каквато насока съображения е развил въззивника.

След като по делото ищецът, който носи тежестта от недоказване на факта на собствеността си върху имотите към момента на отнемането им, не е установил това, само на това основание исковете му се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Налице са и други аргументи за неоснователност на исковете, а именно наличието на пречка за реституцията – собствеността върху имотите, които към датата на влизане в сила на реституционния закон са публична общинска и публична държавна собственост, не може да бъде възстановява съгласно чл. 7, ал.4 от ЗОС и чл. 7, ал.4 от ЗДС.

Вярно, е както сочи въззивникът, че актовете за държавна собственост не създават правото на собственост на държавата, но доколкото се касае до официални удостоверителни документи, съставени в установената форма и по установения от закона ред и доказателствената им сила не е била оборена от насрещната страна, те доказват това право към съответния момент.

Съгласно чл.3, ал.2, т.2 от Закона за общинската собственост имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение са обявени за публична общинска собственост. Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 от Закона за народната просвета /в ред. от 31.03.1998 г./, предоставените за ползване на общинските училища имоти са публична общинска собственост.

По делото не е било спорно, че процесните имоти са обслужвали основно училище „Иван Вазов” гр.Шумен от 1960 г. Сгради 1 и 3 имат предназначение на училище, поради което са с характер на публична собственост, а теренът обслужва училището както и друга сграда – публична държавна собственост, поради което също не подлежи на реституция.

В случая е без значение, дали държавата може да придобива право на собственост по давностно владение, щом такова възражение тя не е  противопоставяла и не е било обсъждано и от окръжния съд. Затова олакванията на въззивника в тази насока са несъстоятелни.

Като е достигнал до идентичен правен резултат и по подобни съображения, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който не страда от посочените в жалбата пороци и същият следва да бъде потвърден в обжалваната му част.

По жалбата на държавата срещу определението по разноските с № 89/26.02.2014 г., постановено по гр.д. № 2/2013 г. на Шуменския окръжен съд:

В първоинстанционното производство молителят е направил своето искане за присъждане на разноски още в откритото съдебно заседание на 17.12.2013 г., както и в писмената си защита, но няма спор, че не е представил списък на разноските.

В мотивите на решение № 10/17.01.2014 г. по гр.д. № 2/2013 г. по описа на Шуменския окръжен съд, окръжният съд е разгледал молбата на страната за присъждане на разноски и приел същата за неоснователна, като преценил, че юрисконсултското възнаграждение не се дължи, защото държавата не е била представлявана от юрисконсулт, а доказателства за други разноски по делото липсвали. Т.е. съдът ясно е изразил волята си защо не се следват разноски на страната. Доколкото при отхвърляне на молбата за присъждане на разноски, не се дължи отделен диспозитив, такъв в случая не е и постановен. Това, обаче не означава, че липсва произнасяне по отговорността за разноските, в каквато насока са и неоснователните оплаквания на жалбоподателя. Щом като е налице произнасяне по разноските, последвалата молба за присъждане на разноски за вещо лице и за юрисконсултско възнаграждение от същия молител, правилно е била квалифицирана от окръжния съд като такава за изменение на решението в частта на разноските, а не като такава за допълването му. Доколкото страната е искала да да се приведе решението в частта на разноските в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, тя е била длъжна – с оглед нормата на чл.80 ГПК, да представи списък на разноските. Този списък се явява процесуална предпоставка, от кръга на абсолютните, за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, поради което непредставянето му е основание за оставяне на молбата за изменение без разглеждане. В този смисъл, доводите на жалбоподателя, че случая се касае до искане за допълване на решението и списък по чл. 80 от ГПК не е необходим не могат да бъдат споделени. Поради недопустимост на молбата, оплакванията по същество на разноските, правилно не са били разгледани от окръжния съд, чийто акт се явава правилен и следва да бъде потвърден.

С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.3 и ал.8 ГПК за производството пред настоящата инстанция,  Мюсюлманско изповедание гр. София следва да заплати на държавата, юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от  6 471, 52 лв., изчислен съгласно чл. 7, от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху материален интерес от 198 050,60 лв. Възнаграждение се дължи, независимо, че процесуалният представител не е юрисконсулт. Това е така, тъй като нормата на чл. 32, т.3 от ГПК предвижда възможността процесуалното представителство на учреждения, предприятия, юридически лица и еднолични търговци да се осъществява освен от юрисконсулт и от други лица с юридическо образование. При благоприятен за страната – юридическо лице,  изход на спор, свързаната с представителството  от юрисконсулт отговорност по чл. 78, ал.8 от ГПК за разноските в размер на минималното адвокатско възнаграждение, следва да намери приложение по аналогия на закона и в случаите, когато представителството е осъществено не от юрисконсулт, а от друг служител с юридическо образование, в която хипотеза също не се заплаща възнаграждение на пълномощника за конкретното дело, а заплащането от юридическото  лице на дължимото трудово или служебно правоотношение възнаграждение е ирелевантно за отговорността за съдебно-деловодните разноски /в този смисъл е постановеното определение № 163/05.03.2014 г. по т.д. № 2638/2013 г. на ВКС, ТК, I  т.о./. Останалите, посочени в  приложения пред настоящата инстанция списък на разноските, разходи са такива за пътуване и нямат характер на съдебно –деловодни такива, поради което не следва да бъдат присъждани.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №10/17.01.2014 г., постановено по гр.д. № 2/2013 г. по описа на Шуменския окръжен съд, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която са отхвърлени исковете на Мюсюлманско изповедание гр. София, район “Възраждане”, ул. „Братя Миладинови” № 27, с ЕИК 121526008, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х. срещу Българската държава искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията (ЗВ) да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на едноетажни масивни сгради с идентификатор 83510.660.228.1, със застроена площ от 269 кв.м. и идентификатор 83510.660.228.3, със застроена площ от 54 кв.м., които функционално са обединени в една сграда, находящи се в поземлен имот  с идентификатор 83510.660.228 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-52/25.11.2005 г. на ИД на АГКК, последно изменени със заповед КД-14-27.1158/31.05.2010 г. на началника на СГКК Шумен, с площ от 3 415 кв.м., със стар идентификатор 1872 в кв. 67б по плана на гр.Шумен, с административен адрес гр. Шумен, ул. „Тотлебен” № 6, и с правно основание чл. 108 от ЗС във вр. с § 5 от ПЗР на ЗВ да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 83510.660.228  по кадастралната карта  и кадастралните регистри, одобрени със заповед  РД-18-52/25.11.2005 г. на ИД на АГКК, последно изменени със заповед КД-14-27.1158/31.05.2010 г. на началника на СГКК Шумен, с площ от 3 415 кв.м., със стар идентификатор 1872 в кв. 67б по плана на гр.Шумен, с административен адрес гр.Шумен, ул. „Тотлебен” №6, при съседи на поземления имот  ПИ 83510.660.227, ПИ 83510.660.222, ПИ 83510.660.221, ПИ 83510.660.220, ПИ 83510.660.217, ПИ 83510.660.231, ПИ 83510.660.215, ПИ 83510.660.214, ПИ 83510.660.213, ПИ 83510.660.212, ПИ 83510.660.211, ПИ 83510.660.210, ПИ 83510.660.209, ПИ 83510.660.229 и ПИ 83510.660.207 и да се осъди ответникът  да предаде на ищеца владението върху поземлен имот с идентификатор 83510.660.228.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 89/26.02.2014 г., постановено по гр.д. № 2/2013 г. на Шуменския окръжен съд.

ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание гр. София, район “Възраждане”, ул. „Братя Миладинови” № 27, с ЕИК 121526008, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., да заплати на държавата сумата от 6 471,52 лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред  настоящата инстанция.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                             2.