Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

46

 

29.03.2016 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на девети март, две хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

 

       ЧЛЕНОВЕ: Диана Джамбазова

 

                        Петя Пeтрова

                                            

Секретар: Ю.К.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия П.П. въззивно гр.д. № 22 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на А.С.В. и Ж.Г.Д., подадена чрез адв. Б., против решение № 1831 от 05.11.2015 г., постановено по гр.д. № 2888/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени като погасени по давност, предявените от тях срещу П.Г.Т., Ж.И.Н., К.С.В. и „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД искове по чл. 45 и чл. 49 вр. чл. 53 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата от 300 000 лв., представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди, вследствие смъртта на дъщеря им Г. А. В., както и сумата от 236 098,06 лева, представляваща лихва за забава за периода от 02.01.2008 г. до 09.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда 10.12.2014 г. - до окончателното плащане на задължението, като погасени по давност и въззивниците са осъдени да заплатят на ответниците К.В. и П.Т. сторените от тях разноски. Решението е постановено при конституирани на страната на ответниците П.Г.Т. и Ж.И.Н. трети лица – помагачи „Уника” АД и ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД,.

Въззиваемите са изложили съображения за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на процесуалните правила, на материалния закон и поради необоснованост, молили са за отмяната му с уважаване на предявените искове, ведно с лихвите за забава, както и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в минимален размер. Навели са следните оплаквания: - окръжният съд допуснал процесуално нарушение като не приложил наказателното дело, за което било налице своевременно искане и вследствие на непопълване на делото с относимите доказателства погрешно определил началния срок на погасителната давност от 06.08.2009 г., вместо от 16.12.2009 г., и така достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод за погасяване на исковете по давност; в нарушение на материалния закон, също така приел, че погасителната давност спрямо възложителя на работата „ПИБ” АД тече от извършване на деянието 02.01.2008 г., вместо от влизане в сила на присъдата срещу преките причинители и не взел предвид и новонастъпилото обстоятелство – влязла в сила присъда срещу още две лица, на които също  бил възложител; първостепенният съд не съобразил и разпоредбата на чл.13 от ЕКПЧОС и конкретните факти по делото, сочещи на лишаване на ищците от ефективна защита; като следствие от неправилна оценка на доказателствата не приложил правилно и материалния закон относно спирането и прекъсването на погасителната давност с предявяването на граждански искове в наказателното производство. Изложил е съображения за наличието на предпоставките по чл.45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на солидарната отговорност за причинените от ответниците неимуществени вреди на ищците в претендирания размер.

Писмени отговори са подали ответниците К.В., П.Т.  и „Първа инвестиционна банка” АД, както и третото лице – помагач „Уника” АД. Те са оспорили въззивната жалба и по изложени съображения за правилността на обжалваното първоинстанционно решение, са молили за неговото потвърждаване. Ответникът Ж.Н. и третото лице –помагач ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД не са подали отговори на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срок, от лица с правен интерес от обжалване на решението на първата инстанция, като неизгодно за тях, редовна е и допустима.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивниците, чрез адв. Б., са поддържали въззивната жалба. Съгласно дадената им възможност за поправяне на исковата молба са посочили, че от общата за двамата ищци сума за обезщетение от 300 000 лв., всеки от тях претендира по 150 000 лв. Заявили са възражение за прекомерност на разноските за адвокатското възнаграждение, претендирано от Ж.Н. и от П.Т..

Въззиваемите П.Т., К.В. и „Първа инвестиционна банка” АД, чрез процесуалните си представители са поддържали отговорите на въззивната жалба, като  първите двама са претендирали присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, а К.В. и „Първа инвестиционна банка” АД са депозирали писмени бележки. Въззиваемият  Ж.Н., чрез упълномощия адвокат, е оспорил въззивната жалба и е молил за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Третото лице – помагач ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, чрез пълномощника си – юрисконсулт, е оспорил въззивната жалба, а помагачът „Уника” АД не е изпратил свой представител по делото.

Варненският апелативен съд, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а след като отстрани процесуалното нарушение на първата инстанция и приобщи материалите от наказателното производство, по правилността на решението с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, намира следното:

Предмет на първоинстанционното производство са били предявените от  А.С.В. и Ж.Г.Д. срещу П.Г.Т., Ж.И.Н., К.С.В. и „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД искове за солидарното им осъждане, първите трима в качеството им на деликвенти по чл. 45 от ЗЗД, а последният като възложител на работата по чл. 49 ЗЗД, да заплатят на всеки от ищците сума от по 150 000 лв. (общо 300 000 лв.), представляваща обезщетение за болките и страданията - неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Гергана А. Велинова, поч. на 02.01.2008 г., за причиняването на която първите трима ответници са осъдени с влязла в сила присъда, както и за присъждане на законните лихви от датата на увреждането 02.01.2008 г., изчислени до датата на подаване на исковата молба 09.12.2014 г. в размер на 236 098,06 лева и законните лихви до окончателното изплащане на обезщетението. На страната на ответниците П.Г.Т. и Ж.И.Н. са конституирани трети лица – помагачи „Уника” АД и ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД.

Ответниците са оспорили исковете, като всички са навели възражения за завишаване размера на претенцията за неимуществени вреди и за погасяване на исковете по давност, П.Т. - и възражение за липсата на причинно – следствена връзка между деянието му и вредите, а юридическото лице - за липсата на предпоставки за ангажиране на гаранционно - обезпечителната му отговорност.

Относно следната, установена от първата инстанция, фактическа обстановка страните не са спорили, а тя се доказва и от събраните по делото доказателства, включително и от материалите на приобщеното наказателно дело.

Ищците са родители на Г. А. В., която е единственото им дете, починала само на 22 години, на 02.01.2008 г. вечерта, при трагичен инцидент, вследствие на срутила се върху нея част от козирката на сграда в гр.Варна, непосредствено след новогодишните празници. Гергана е била студентка в гр.Варна, а семейството й живеело в гр.Несебър. Тялото й е било открито едва на 04.01.2008 г. при разчистването на отломките от срутването, като междувременно след изчезването й на 02.01.2008 г., родителите й са предприели действия по издирването й и баща й пристигнал в гр.Варна. На 04.01.2016 г. той е разпознал и трупа, като тялото на детето му е било смазано, разчленено и обезобразено, престояло два дни под тоновете бетон.

За причиняването на смъртта на Г.,  с влязла в сила на 14.10.2014 г. присъда № 2/05.12.2013г. по ВНОХД № 104/2013 г. по описа на ВАпС, съдът признал за виновни и осъдил на осн. чл. 123, ал.1 от НК ответниците П.Г.Т., К.С.В. и Ж.И.Н..

Съгласно чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая, с присъдата на наказателния съд е установено, че осъдените - първите трима ответници по делото са причинили смъртта на детето на ищците, както и причинната връзка между противоправното им поведение (осъществяващо състав на престъплението, за което са и осъдени) и причинените на ищците неимуществени вреди от загубата му. В този смисъл възраженията на ответника П.Т. за липсата на такава връзка са неоснователни и правилно не са били уважени от окръжния съд. Налице са всички предпоставки по чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на солидарната отговорност на първите трима ответници в качеството им на деликвенти.

Налице са и предпоставките по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД по чл. 49 от ЗЗД спрямо отговорността на деликвентите, в качеството му на възложител на работата им. Това е така, тъй като видно от присъдата по наказателното дело, П.Г.Т., К.С.В. и Ж.И.Н. са осъдени като участници, всеки от тях в различно качество, в процеса на възложеното от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД с договора от 10.10.2006 г. изготвяне на пълна техническа документация за обект „Преустройство на помещение, намиращо се в гр.Варна, бул. „Осми приморски полк” № 80-82, с оглед експлоатацията му  като банков офис за нуждите на „Първа инвестиционна банка” АД. Въпросът за това дали преустройството е обхващало и външната част на сградата или е касаело само вътрешното разпределение е бил съществен за наказателното производство и именно възприемането на проекта като такъв, включващ и конструкцията на срутилата се впоследствие външна козирка на сградата и задълженията в тази връзка и на тримата ответници по делото, те са намерени за виновни и осъдени. Затова, в тази връзка възражението на банката е неоснователно. Така с присъдата на наказателния съд е посочено, че К.В. не е изпълнил задължения в качеството му на проектант по част „Конструкции” на Технически инвестиционен проект за промяна на предназначение  и преустройство на част от магазин в банков офис на „ПИБ” АД  - клон Варна, ответникът Ж.Н. – в качеството на квалифицирано лице, упражняващо технически конктрол по част „Конструктивна” на същия Технически инвестиционен проект за промяна на предназначение и преустройство на магазина в банков офис на „ПИБ” АД, а П.Т., като инженер конструктор в качеството на консултант – строителен надзор на обекта – банков офис на „ПИБ” АД – клон Варна, т.е. неизпълнените задължения от тримата ответници, довели до осъждането им за смъртта на Г. В., са били във връзка с възложеното от банката изготвяне на необходимата техническа документация и осъществяването на преустройството на съществуващия магазин – в банков офис. Затова и като възложител на работата на деликвентите, ответникът „ПИБ” АД също следва да отговаря солидарно с тях за причинените на ищците вреди от смъртта на дъщеря им.

Доколкото претендираната от ищците отговорност на банката е била свързана с твърденията за пряката отговорност на първите трима ответници, без значение е новонастъпилият факт на последващото осъждане, с влязла в сила присъда, и на още двама причинители на смъртта на Г., поради което и оплакванията за несъобразяване на това обстоятелство от окръжния съд е неоснователно.

Подлежащите на репариране неимуществени вреди са установени по делото, включително и с показанията на свидетелите Т. Д. и С. С. –В. Трагичната загуба на единственото им дете и то в съвсем млада възраст, на прага на живота, е засегнало с много голям интензитет емоционалната сфера на ищците. С Гергана те са имали силна връзка, живели са изключително задружно, сплотено, в синхрон, в обич и разбирателство, тя е била смисъла и радостта на живота им, градили са очакванията си за предстоящия й хубав живот, имали са надежди и мечти за съвместното бъдеще, тя е била моралната им опора.  Загубата на дете е огромна, неизмерима и непрежалима и това е така и за ищците по настоящото дело. Те силно са страдали още от момента на изчезването на детето им, от неизвестността, от смъртта му и обстоятелствата при които това се е случило (при идентифицирането му и при вида на травмите), от непрежалимата му липса, загуба и празнота. Преживели са ужас, шок, депресия, животът им се променил необратимо, мъката и болката им е голяма и не е преминала, не са преживели кошмарите от ужасната смърт и продължават да преживяват отново по повод на всеки семеен празник или обичаен семеен повод, изпитват непреодолима празнота в живота си, която не може да бъде запълнена, като и занапред ще продължават да страдат от загубата. С оглед изложеното и отчитайки изключително големия интензитет на понасените от ищците болки и страдания и обстоятелството, че и в бъдеще те ще продължават да ги търпят и в съответствие с принципа за справедливост и съгл. чл. 52 от ЗЗД, съдът намира, че е справедливо е обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 150 000 лв. за всеки от родителите. В този смисъл възраженията на ответниците по отношение на размера на обезщетението са неоснователни.

По отношение на възраженията за изтекла погасителна давност и оплакванията на въззивниците в тази връзка:

Всички ответници са заявили в срок (с отговора на исковата молба) възражение за погасяване на исковете по давност, поради което то е допустимо и следва да бъде разгледано.

Погасителната давност като институт на правото представлява период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника.

Съгласно чл. 110 ЗЗД, общата давност е петгодишна, като тя започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. При вземане, възникнало на основание деликт, в ЗЗД са уредени две хипотези. При първата от тях, вземането става изискуемо от момента на извършване на деликта, когато извършителят е известен. При тази хипотеза, откриването на дееца съвпада с настъпване на деликта. Във втората хипотеза, деликтът е осъществен, но вземането не е станало изискуемо оттогава, а става изискуемо от момента на откриване на дееца чл.110 ЗЗД вр. чл.114, ал.3 ЗЗД. В случая, деянието осъществява едновременно състав на престъпление и покрива признаците на деликт и затова откриването на дееца е момента на привличането на извършителите в качеството им на обвиняеми. Именно от този момент те са станали известни. В настоящия казус, видно от материалите по наказателното дело и протоколите за привличане на обвиняеми (ДП 2/08, том 5, папка 1), ответниците по настоящото дело К.С.В., Ж.И.Н. и П.Г.Т. са били привлечени като обвиняеми за смъртта на Г. (престъпление по чл. 123, ал.1 НК), съответно на 23.07.2009 г., 24.07.2009 г., 27.07.2009 г. Дори да се приеме, че известността на извършителите следва да бъде съотнесено към узнаването им от пострадалите (предвид спецификата на дейността, във връзка с която са били допуснати нарушенията и множеството лица участвали в нея) това е момента на предявяване на разследването на пострадалите. С протоколите за предявяване на разследването по ДП №2/2008 г. по описа на ОД -МВР от 06.08.2009 г. (на л.1 и л. 3 от ДП 2/08, том 5, папка 2), всеки от ищците лично е узнал имената на обвинените за смъртта на Г. лица, измежду които са и тримата ответници по делото К.В., Ж.Н. и П.Т.. Т.е. най-късно от 06.08.2009 г. за ищците са станали известни деликвентите – настоящи ответници по делото, поради което и най-късно от този момент за тях е започнала да тече и погасителната давност. Доколкото обвинението за тези лица е обхващало конкретните обстоятелства за неизпълнените им задължения по възложената им работа във връзка с проектирането и осъществяването на преустройството от магазин - в банков офис на „Първа инвестиционна банка”  АД и по делото е имало конкретни данни за възложителя на работата на тези лица – четвъртия ответник по делото, този е и момента, от който със сигурност ищците са били в известност и относно лицето, отговарящо гаранционно –обезпечително спрямо деликвентите.

Именно, защото законодателят е предвидил с нарочната разпоредба на чл. 114, ал.3 от ЗЗД началото на давностния срок да бъде поставено от откриване на дееца, неоснователни са съображенията на процесуалния представител на ищците, че началото на давността е от внасянето на обвинителния акт в съда или поддържаното във въззивната жалба становище – от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009 г. Именно, защото гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, за завеждането на гражданския иск не е необходимо деецът да е бил осъден с наказателната присъда. Без значение е и изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми, наред с първоначалните - настоящи ответници по делото или прекратяването на наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите, по отношение на които не се претендират вреди от деликта. Щом при предявяване разследването на пострадалите на 06.08.2009 г. настоящите ответници са станали известни на пострадалите, за последните е била открита възможността за предявяването на гражданските искове за вредите от деликта. Затова процесуалното действие в наказателното производство – повторно предявяване на разследването на пострадалите на 16.12.2009 г. (от протокола е видно, че наред с първоначалните 17 обвиняеми е било привлечено още едно лице), не съставлява такова по „откриване на дееца” по смисъла на чл. 114, ал.3 от ЗЗД и не поставя началото на давностния срок, нито на нов такъв.

По съображенията за спиране и прекъсване на давността: 

Воденето на наказателно производство срещу деликвентите не спира давността. Както е прието, с постановеното по реда на чл.290 от ГПК, решение № 1016 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 293/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Е. Т., наказателният процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност, когато същата е започнала да тече. Същото е възприето и в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 610 от 30.09.2010 г. на ВКС по гр.д. № 888/2009 г., IV г.о. С оглед ясната разпоредба на чл.114, ал.3 от ЗЗД, не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори деянието да е престъпление, давността за гражданската отговорност тече от момента на извършването (респ. от откриването на дееца), а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок.

Давността не е спряна, нито прекъсната и с предявяване на граждански искове в наказателното производство. Видно от протокол № 52, от проведеното на 21.10.2010 г. открито съдебно заседание по н.о.х.д. № 1294 /2010 г. по описа на Варненския окръжен съд, водено срещу причинителите на  смъртта на Г.на (измежду които са и първите трима ответници по настоящото дело), пострадалите А.В. и Ж.Д., лично и чрез пълномощника си адв. Б., са поддържали подадените преди заседанието молби от 13.10.2010 г. за конституирането им като граждански ищци в наказателното производство и предявяването на граждански искове за обезщетение за вреди общо за 100 000 лв. срещу подсъдимите (претендирано по 20 000 лв. от всеки), включително и срещу настоящите трима ответници. Действително, наказателният съд е постановил определение за приемане за съвместно разглеждане в наказателното производство на тези искове. Впоследствие, обаче в същото производство е било депозирано от прокурора  постигнато споразумение с един от подсъдимите – Н., което съдът одобрил и прекратил частично производството по отношение на същата. След одобряване на споразумението и предвид продължаване разглеждането на делото по общия ред по отношение на останалите подсъдими, съдебният състав се е отвел от разглеждане на делото (което е станало в 11,20 ч.). По отношение на останалите подсъдими, новият съдебен състав е започнал съдебното производство отначало, веднага след отвода на предходния състав (в 11,37 часа). Поради принципа за неизменност на състава, всички процесуални действия са били отново извършени, като подновено е било и искането на пострадалите, заявено лично и чрез адв. Б., за конституирането им в качеството на граждански ищци и за приемане за съвместно разглеждане на гражданските им искове срещу подсъдимите в т.ч. и срещу настоящите ответници за обезщетението за вредите от престъплението. С нарочно определение (от същата дата 21.10.2010 г.), новият състав на съда е отхвърлил искането и не е приел за съвместно разглеждане гражданските искове на пострадалите в наказателното производство. Именно, поради неприемането им за разглеждане в наказателното производство, гражданските искове не са били разглеждани и по тях няма произнасяне по същество.

Изричното неприемане на гражданските искове в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник адвокат Б. още на 21.10.2010 г. (т.е. много преди изтичане на петгодишната давност) и при липсата на каквито и да е процесуални действия по тези искове и на произнасяне на съда още в първата присъда от 17.01.2012 г. на ВОС, няма основание да се предполага, че те са очаквали неприетите им искове да бъдат разгледани от наказателния съд в по-късен момент. Затова и доводите, черпени от липсата на изрична отмяна  на определението за приемането им от отвелия се състав на наказателния съд, не могат да бъдат споделени. Както бе посочено при знанието, че гражданските искове няма да бъдат разгледани в наказателното производство и достатъчният срок до изтичане на давността (на 06.03.2014 г.), в който е можело да бъдат предявени пред гражданския съд, не подкрепя оплакванията на ищците и за лишаването им от ефективно средство за защита и позоваването им на чл.13 от ЕКЗПЧОС във въззивната жалба.

С предявяването, но неприемането им за разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за прекъсната. Това е така, тъй като съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността не се счита прекъсната ако искът не бъде уважен. Това следва на още по-голямо основание и в случаите, при които предявеният в наказателния процес граждански иск въобще не е бил приет за разглеждане, като в тази насока е задължително дадено разрешение от ВКС с решение № 143 от 11.05.2012 г. по гр.дело № 1424/2011г. III,ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б.”ж” от ЗЗД като в тази насока решение № 610 от 30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 888/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Стоил Сотиров, в което е посочено, че ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.

В този смисъл оплакванията на въззивниците за неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбите за началния момент и за спиране и прекъсване на погасителната давност, също са неоснователни.

С оглед всичко изложено по-горе, при установения начален момент от който тече погасителната давност – 06.08.2009 г., петгодишният давностен срок е изтекъл на 06.08.2014 г. Исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена в съда на 10.12.2014 г., т.е. след изтичане на погасителната давност, поради което исковете  по чл. 45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД, като погасени по давност, следва да бъдат отхвърлени.

Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че погасителната давност не погасява самото задължение за обезщетение, а само правото то да бъде осъществено чрез съдебна намеса, по съдебен ред. Затова правото на обезщетение остава като морално задължение, изпълнението на което, обаче зависи само от волята на задължените лица.

Поради неоснователност на главните искове, неоснователни са и исковете за заплащане на обезщетение за вредите от забавата по чл. 86 от ЗЗД и те също подлежат на отхвърляне.

С оглед изложените съображения, решението на окръжния съд, с което са отхвърлени исковете, не страда от визираните във въззивната жалба пороци и като правилно то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищците следва да заплатят на ответниците сторените от тях разноски за настоящото производство. Ищците са оспорили по чл. 78, ал.5 от ГПК, поради прекомерността им, претендираните разноски за адвокатско възнаграждение от ответника Ж.Н. в размер на 5 000 лв. и от ответника  П.Т. в размер на 16 675,50 лв. Срещу размера на претендираните разноски от ответника К.В. възражение не са направили. Видно от приложените по делото договори за правна защита и съдействие, всички търсени сума са договорени и платени на адвокатите. Съдът намира, че доколкото делото не е с голяма фактическа сложност и не съставлява и правна такава (по спорните въпроси е налице задължителна съдебна практика) и предвид, че минималният размер по чл.7, т. 4 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 9 530 лв., намира заплатеното от П.Т. адвокатско възнаграждение от 16 675,50 лв. за прекомерно и същото следва да бъде редуцирано до размер на 9 530 лв. Адвокатското възнаграждение, платено от Ж.Н., е под минималния размер, поради което възражението за прекомерността му е неоснователно.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

 ПОТВЪРЖДАВА решение 1831 от 05.11.2015 г., постановено по гр.д. № 2888/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА А.С.В. с ЕГН ********** и Ж.Г.Д. с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. Несебър, ул. „Хан Крум” № 27, ет. 2, ап. 4  да заплатят на К.С.В. с ЕГН ********** и с адрес: ***  сумата от 1 390 лв. представляваща сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА А.С.В. с ЕГН ********** и Ж.Г.Д. с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. Несебър, ул. „Хан Крум” № 27, ет. 2, ап. 4  да заплатят на  П.Г.Т. с ЕГН ********** и с адрес: *** сумата от 9 530 лв., представляваща сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в минималния размер.

ОСЪЖДА А.С.В. с ЕГН ********** и Ж.Г.Д. с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. Несебър, ул. „Хан Крум” № 27, ет. 2, ап. 4  да заплатят на  Ж.И.Н. с ЕГН ********** и с адрес: ***, сумата от 5 000 лв., представляваща сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в минималния размер.

Решението е постановено при конституирани трети лица лица – помагачи: „УНИКА” АД, - на ответника П.Г.Т. и ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД - на ответника Ж.И.Н..

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: