Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

85/05.07.2018 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 27.06.2018 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 232/2018 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от Й.С.Т. чрез процесуалния му представител адв. К.Х. срещу решение № 3/21.02.2018 год. по гр.д. № 156/2017 год. на Окръжен съд - Разград, с което е осъден да заплати на МБАЛ „Св.Иван Рилски“ АД гр.Разград сумата 44 335,76 лв., представляваща обезщетение за направени разходи за заплащане на такса за обучение в размер на 34 335,76 лв. и заплатена такса обучение в размер на 9 720 лв., ведно със законната лихва върху тази обща сума от предявяването на иска – 02.03.2017 год. до окончателното и заплащане, и разноските по делото в размер на 3 773,43 лв. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението в осъдителната част за сумата 34 335,76 лв, претендирана като стойност на ползвания служебен отпуск по чл. 161 ал.1 от КТ, като постановено по непредявен иск, респ. за незаконосъобразност и необоснованост на същото в цялост в случай, че първият довод не бъде споделен от въззивния съд. Развити са съображения относно неправилно приложение на материалния закон и в частност разпоредбите на КТ, отнасящи се до уреждане на отношенията, произтичащи от договорите по чл. 234 от КТ. В контекста на цитираната разпоредба въззивникът се позовава на неизпълнение от страна на ищеца на задължението му като работодател да предложи на специализанта нов трудов договор, респ. изменение на съществуващия. В нарушение на това задължение ищецът прекратил трудовия договор на осн. чл. 326 ал.1 от КТ без да е било отправено предизвестие от служителя. Изразено е съмнение относно обосноваността на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, но не е направено искане в тази насока. Въззивникът се е позовал и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в ненадлежно изпълнена процедура по чл. 131 от ГПК за размяна на книжа. Претендира се присъждане на разноските за двете инстанции.

В постъпилия отговор от МБАЛ „Св.Иван Рилски“ АД гр.Разград чрез процесуалния представител адв. М. Кинов е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба и искане за потвърждаване на решението с присъждане на разноските за настоящата инстанция.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

В жалбата са поставени няколко въпроса, както от процесуално, така и от материалноправно естество. На първо място следва да се разгледа оплакването на въззивника относно допустимостта на първоинстанционното решение и по-специално дали съдът се е произнесъл по непредявен иск в частта му, касаеща разходите, направени от ищеца за ползвания от ответника платен служебен отпуск. Вече е трайно установено в практиката, че  правното основание на иска се извлича от твърденията в исковата молба относно правно-релевантните факти.  

Предмет на разглеждане е иск за заплащане на обезщетение за неизпълнен договор в размер на разходите, направени от ищеца във връзка с обучението на ответника за придобиване на специалност. Без съмнение част от тези разходи са и средствата, изплатени за времето на ползвания служебен отпуск за времето на специализацията. Договорът от 16.02.2011 год. е сключен между страните на осн. чл. 234 от КТ за повишаване на квалификацията на ответника. По своя характер той е обусловен от трудовото правоотношение между страните, но не е трудов. Затова по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последици от неизпълнението, приложими са общите правила за договорите, включително и свободата на договарянето. Нормативно е регулиран само максималният срок, за който работникът се задължава да работи при същия работодател. Целта на разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ е чрез работата в определения с договора срок да се компенсират разходите, които работодателят е направил за обучение. Неизпълнението на това задължение води до съответните санкционни последици, а именно – възстановяване на сумата за обучение, респ. пропорционална част от нея, заплатена от работодателя, съответстваща на срока на неизпълнението. Условията, при които възниква отговорността за обезщетение са посочени в чл. 7 от договора – при прекратяване на обучението преди придобиване на специалност или при прекратяване на трудовото правоотношение по-рано от 5 години след завършване на обучението, настъпило по молба на лицето. Отговорността черпи основанието си от договора, затова и правното основание на иска е по чл. 79 ал.1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд правилно е определил приложимия закон и се е произнесъл по предявения иск, поради което постановеното решение е допустимо.

По същество то е правилно и законосъобразно. Преценката относно наличието на предпоставките за възникване на отговорността е направена след анализ на действителната воля на страните по договора на осн. чл. 20 от ЗЗД. Съгласно чл. 7 б.“б“ от договора специализантът дължи да заплати на работодателя обезщетение за направените разходи по т.4 от договора при прекратяване на трудовото правоотношение по негова молба по-рано от 5 години от завършване на обучението. Препратката към чл. 4 от договора посочва кои разходи подлежат на възстановяване, а именно: стойността на ползвания платен служебен отпуск по чл. 161 ал.1 от КТ и таксата за обучение, платена на специализанта за целия срок на обучение. Тълкувайки действителната воля на договарящите, съдът достига до извода, че отговорността възниква във всички случаи, когато прекратяването на трудовото правоотношение е инициирано от работника по негова молба. Така формулирана, клаузата от договора не поставя изрично изискване за отправяне на предизвестие по смисъла на чл. 326 ал.1 от КТ, а визира всички случаи, при които работникът е отправил до работодателя изявление, че желае прекратяване на трудовото правоотношение. Като такова следва да се възприеме заявлението от 14.12.2016 год. за освобождаване от длъжност по взаимно съгласие. В случая предложението за прекратяване на трудовия договор по чл. 325 ал.1 от КТ не е било прието, както личи от изпратената до ответника покана, съдържаща искане за заплащане на обезщетение в размер на исковата сума. В този случай предложението на служителя за прекратяване на трудовия му договор по чл. 325, т. 1 КТ следва да се счита за предизвестие, съгласно чл. 326 КТ. Прекратяването на трудовия договор по чл. 326 КТ е по инициатива на служителя, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на виновно неизпълнение по смисъла на сключения договор по чл. 234 КТ. Това означава, че следва да бъде реализирана отговорността на обучаемия за неизпълнение на задължението му за работа при работодателя за договорения 5-годишен срок.

 Размерът на дължимото обезщетение е определен от зааключението на съдебно-счетоводната експертиза, както следва: заплатена такса за обучение на ответника за периода 2011-2016 год. в размер на 9 720 лв. и изплатени суми за ползван служебен отпуск по чл. 234 за същия период – 34 615, 76 лв., или общо разходи за обучението – 44 335,76 лв. Съдът правилно е присъдил общо обезщетение, защото то произтича от едно и също договорно неизпълнение. Що се отнася до посочването на отделните суми, от които е съставено обезщетението, действително е допусната очевидна фактическа грешка, но нейното отстраняване подлежи на специален ред.

Не са допуснати твърдяните от въззивника процесуални нарушения, свързани с редовността на връчването на исковата молба. Съобщението е изпратено до ответника на неговия постоянен адрес (съвпадащ и с настоящия такъв, видно от приложеното удостоверение от ОД на МВР Разград) на 21.03.2017 год. Ответникът не е бил намерен на този адрес, а баща му С.Т. отказал да получи призовката, поради което връчването на книжата е извършено по реда на чл. 47 от ГПК чрез залепване на обявление на 28.03.2017 год. В срока по чл. 47 ал.2 книжата са получени в канцеларията на съда от Станчо Т. – баща на ответника, на 03.04.2017 год. На 02.05.2017 год, в рамките на срока по чл. 131 ал.1 от ГПК ответникът подал по пощата отговор на исковата молба, в който изразил становище, че предявеният иск е основателен и не е оспорил посочените от ищеца факти за сключения договор по чл. 234 от КТ за придобиване на професионална квалификация – специалност „урология“. Следователно процедурата по връчване на исковата молба е спазена и процесуалните права на ответника не са засегнати.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като законосъобразно и правилно следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в тежест на въззивника следва да се възложат разноските на насрещната страна съобразно с представения списък по ч. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие като доказателство за заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3/21.02.2018 год. по гр.д. № 156/2017 год. на Окръжен съд - Разград,

ОСЪЖДА Й.С.Т. с ЕГН ********** да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „Св.Иван Рилски“-Разград АД с ЕИК 116503980 разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)