Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

102/21.06.2016 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 08.06.2016 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 255/2016 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от „Ист Интернационал” ООД гр.Варна чрез процесуалния си представител адв. Д.К.-К. срещу решение № 285/02.03.2016 год по гр.д. № 1228/2015 год по описа на Окръжен съд Варна, г.о., с което дружеството е осъдено да заплати на „Валентина-2000” АД Варна следните суми: 16 878 лв - обезщетение за лишаване от право на ползване на притежаваните от ищеца 47% ид.ч. от незастроено дворно място в гр.Варна, ул.”Д-р Заменхоф” № 1, представляващо ПИ с идентификатор 10135.1506.429 с площ от 436 кв.м. за периода от 21.04.2010 год до датата на предявяване на иска – 21.04.2015 год; 4 165,48 лв – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за всеки от месеците за периода от 21.04.2010 до датата на предявяване на иска – 21.04.2015 год; законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен, като претендира разноските за двете инстанции. Акцентира се върху липсата на убедителни мотиви за изводите на съда, игнорирането на събрани по делото доказателства относно релевантни за спора факти, което е довело до неправилно приложение на материалния закон и в частност – чл. 31 ал.2 от ЗС. Поддържа се и оплакване за неправилно приложение на чл. 111 б.”в” от ЗЗД по отношение давностния срок за обезщетението за забава в размер на законната лихва.

В постъпилия отговор ответникът оспорва жалбата и моли за потвърждаване на решението. По отношение възражението за погасяване по давност на вземането за обезщетение за забава въззиваемият изтъква, че то не е било своевременно направено с отговора на исковата молба и поради това е преклудирано.

Страните не са направили искания за събиране на нови доказателства.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че жалбата е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните мотиви:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 31 ал.2 от ЗС.

Предпоставка за възникване правото на обезщетение е личното ползване на общата вещ само от някой от съсобствениците. Задължително тълкуване по въпроса за съдържанието на термина „лично ползване” се съдържа в ТР № 7/2012 на ОСГК на ВКС. С него се пояснява, че правото на ползване на служещия си с общата вещ съсобственик е ограничено от конкуриращите еднородни права на останалите съсобственици. Това ограничение е формулирано в чл. 31 ал.1 от ЗС, а именно – служенето с вещта трябва да става по начин, който да не пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си. В цитираното тълкувателно решение недвусмислено е възприета тезата, че ирелевантен е начинът, по който ползващият съсобственик си служи с вещта – лично чрез непосредствени действия, чрез членове на семейството му или други лица, на които безвъзмездно е предоставил ползването. От значение е само това, че се създават пречки за останалите съсобственици. Правото на лишените съсобственици да претендират обезщетение е обусловено и от още една предпоставка, а именно – писмено поискване. Чрез него те заявяват, че с действията си ползващият съсобственик ги уврежда. За първи път въпросът за ползването на процесното дворно място е бил поставен на общото събрание на съсобствениците, проведено на 15.12.2008 год, за което ответникът е получил нотариална покана. Към този момент последният по начало е оспорвал правата на ищеца върху имота, претендирайки изключителна собственост върху него. Спорът помежду им е разрешен окончателно с решението по гр.д. № 7487/2009 год на ВРС, влязло в сила на 02.02.2015 год. С него е признато за установено, че ищецът е собственик на 47% ид.ч. от имота. С втора нотариална покана, връчена на ответника на 13.03.2015 год ищецът отново предявил правата си за ползване на част от имота, съответстваща на дела му в съсобствеността, респ. за заплащане на обезщетение за ползите, от които е лишен. От гласните доказателства по делото се установява, че процесното дворно място е било използвано като паркинг с контролиран от ответника достъп – изградена бариера и с предоставяне на ключове на служители в съседни офиси. Не е безспорно, че преотстъпването на ползването е ставало възмездно. Напротив, двама от свидетелите са заявили, че са получили ключове от представител на ответното дружество и са ползвали паркинга безвъзмездно.

Както е прието в ТР № 7/2012 на ОСГК на ВКС, хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Правото на обезщетение възниква само когато е нарушена забраната по чл. 31 ал.1 от ЗС, но не и когато съсобственикът е отказал да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. В настоящия случай такъв отказ няма, защото ответникът е ограничил достъпа до имота, отричайки изобщо правата на ищеца. Предложението за ползване е отправено едва след влизане в сила на установителното съдебно решение. Това още веднъж доказва, че за предходния период ищецът е бил лишен от възможността да упражнява правата си в пълен обем.

Възражението за погасяване на главния иск по давност е неоснователно. Разпоредбата на чл. 110 б.”б” от ЗЗД установява кратка погасителна давност само за вземания за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, а настоящата претенция не е такава, поради което се подчинява на общата пет годишна давност.

По изложените мотиви, които съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.

С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК в полза на ищеца (въззиваем в настоящото производство) следва да се присъдят разноските за тази инстанция в размер на 2000 лв, представляващи възнаграждението за един адвокат и редуцирано пред вид направеното възражение за прекомерност.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 285/02.03.2016 год по гр.д. № 1228/2015 год по описа на Окръжен съд Варна, г.о.

ОСЪЖДА „Ист Интернационал” ООД с ЕИК 1220464531 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Иларион Макариополски” № 1, представлявано от управителя Н.Д.Я. да заплати на „Валентина-2000” АД с ЕИК 103078681 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Цар Симеон I” № 2 и представлявано от В.С.С. и Л.Д.Г., разноски за настоящата инстанция в размер на 2000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)