Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

119/15.07.2015 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 17.06.2015 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 262/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е въззивно, по жалба от И.Т.Д. срещу решение № 439/11.03.2015 год по гр.д. № 1679/2014 год на Окръжен съд Варна, с което е уважен предявеният от П.Н.Н. иск с правно осн. чл. 19 ал.3 от ЗЗД и е обявен за окончателен предварителният договор, сключен през мес.октомври 1996 год, чрез който И.Т.Д. се е задължила да прехвърли на П.Н.Н. правото на собственост върху 380 кв.м. ид.ч. от дворно място, представляващо парцел XI – 946 в кв. 59 по плана на вилната зона на гр.Варна, местност „Св.Св.Константин и Елена” с площ от 880 кв.м., понастоящем съгласно КККР, одобрен със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 год на изп.директор на АГКК, поземлен имот с иднтификатор 10135.2564.1137 с площ от 880 кв.м. , отделно от сградите, срещу задължението на ищеца за своя сметка да извърши проектирането и построяването на новата сграда, при условията на предварителния договор, вече изпълнено, по иска, предявен от П.Н.Н. срещу И.Т. Синова-Липке, на осн.чл.19 ал.3 от ЗЗД.

В частта относно присъдените разноски по неразгледания евентуален иск е проведено производство по чл. 248 от ГПК, приключило с определение № 1454/05.05.2015 год, което не е обжалвано.

Въззивницата излага доводи за незаконосъобразност на постановеното решение и необоснованост на същото, изградено върху вероятности и предположения, не въз основа анализ на събраните по делото доказателства. Счита, че договорът не може да бъде обявен за окончателен поради липсата в него на уговорки относно съществените елементи на сделката и в частност – цената на правото на собственост на процесната ид.ч. от дворното място, а така също и неговия предмет, определен приблизително „до” 380 кв.м. ид.ч. Неправилно според въззивницата съдът е обвързал клаузите на предварителния договор за покупко-продажба на ид.ч. от дворното място с договора за учредяване право на строеж, приемайки, че цената на дворното място се включвала в общата уговорена цена на жилището и гаража, построени в имота. Оспорват се също изводите на съда относно прекъсването на погасителната давност, на която ответницата се е позовала още в отговора си на исковата молба.

По изложените доводи въззивницата моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен, като й се присъдят разноските по делото.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, в който много подробно са изложени доводи за нейната неоснователност, с искане за потвърждаване на съдебното решение и присъждане на разноски.

Страните не са направили искания за събиране на нови доказателства.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 19 ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор от м.октомври 1996 год, с който И.Т.Д. се е задължила да прехвърли на П.Н.Н. правото на собственост върху 380 кв.м. ид.ч. от дворно място, представляващо парцел XI – 946 в кв.59 по плана на вилната зона на гр.Варна, местност „Св. Константин и Елена” с площ от 880 кв.м., срещу поетите и изцяло изпълнени задължения по предварителния договор.

Договорът подробно урежда насрещните права и задължения на страните, а именно:

Ищецът със свои средства да организира цялостното проектиране на новата сграда при запазване на съществуващя първи етаж и надстрояването му с втори, както и симетрично разположена двуетажна част за себе си, да осъществи строителството на цялата сграда, включително и частта, предназначена за ответницата до степен на завършеност, подробно описана в чл.3 от договора. Срещу това ответницата се задължила след изготвяне и одобряване на проектите за сградата да учреди в полза на ищеца право на строеж за неговата част, което тя изпълнила, а след окончателното завършване на строителството  да му прехвърли правото на собственост върху 380 кв.м. ид.ч. от дворното място, което е останало неизпълнено.

Тълкувайки волята на страните съдът намира, че те са постигнали съглашение ищецът да придобие правото на строеж, а след реализирането му – и съответна ид.ч. от дворното място, като вместо заплащане на покупна цена той със свои средства да построи на ищцата двуетажна вилна сграда с предварително посочени параметри.

Поетите насрещни задължения на страните са комплексни и взаимно обвързани, а изпълнението им е поставено в зависимост от отделните етапи в строителния процес.

Задължението на ответницата да прехвърли правото на строеж е уговорено след изпълнение от страна на ищеца на административната процедура по изготвяне и одобряване на проектите на бъдещата сграда. Тази част от задължението си ответницата е изпълнила. Неизпълнена е останала втората част от насрещната й престация, а именно – да прехвърли правото на собственост върху ид.ч. от дворното място, което тя дължи след окончателното изграждане и довършване на постройката.

Никъде в договора няма клауза, а такава не следва и от общия му смисъл, че прехвърлянето на правото на собственост върху ид.ч. от дворното място ще стане срещу парична престация. Това обаче не лишава договора от съществена негова част, както е твърдяла ответницата в отговора си на исковата молба. Напротив, прехвърлянето на ид.ч. от дворното място е част от комплекса права и задължения, които страните взаимно са уговорили с цел бъдещото застрояване в имота. Липсата на уговорки относно цената не лишава договора от възмездност, защото насрещната престация, която ищецът е изпълнил, се изразява в построяването с негови средства на сградата, отредена за ответницата. Частта от имота, която е предмет на предварителния договор, е конкретизирана в достатъчна степен. Размерът на тази част е определяем чрез ограничителното посочване – до 380 кв.м. ид.ч. Прехвърлянето на ид.ч. от земята е дължимо едва след цялостното изпълнение на строителството от страна на ищеца, когато ще се извърши индивидуализацията на обещания имот съобразно с клаузите на договора. Волята на страните във връзка с прехвърлянето е ясно изразена и чрез клаузата на чл. 6 от договора, според която след построяването на сградата и прехвърлянето на правото на собственост върху ид.ч. от имота, страните ще поделят същия по начин, подробно описан в самия договор. Трайната съдебна практика приема, че непълнотата в описанието на имотите в предварителния договор не е равносилна на липса на предмет като съществено условие на сделката, ако с оглед обстоятелствата и взаимоотношенията между страните описанието на имота е достатъчно за неговото индивидуализиране.

По делото е безспорно установено, че ищецът е изпълнил точно поетите от него задължения, както и че изпълнението е било одобрено и прието от ответницата. Следователно, той е изправна страна по предварителния договор и има право да иска обявяването му за окончателен.

Неоснователно е възражението на ответницата, че искът е погасен по давност.

Съгласно чл. 116 б.”а” от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.

От показанията на св. Г., който е работил по изграждането, а впоследствие – и ремонта на зимната градина в края на 2009 - началото на 2010 год се установява, че пред него ответницата е заявила, че ищецът трябва да плаща, защото тя му е дала земята срещу задължението да построи къща. Този свидетел е познавал добре отношенията между страните, защото е работил на обекта през 2003, 2007 и 2009 год във връзка с монтаж на алуминиева дограма на сградата и зимната градина на ответницата. При всичките му разговори с нея тя е заявявала недвусмислено, че ищецът плаща, защото тя му дава земя. Подобни признания тя е правила и пред св. А., с когото ответницата през 2011 год влязла в преговори за продажба на процесната част от дворното място. Той обаче се усъмнил в коректността на предложението, защото от предишни разговори с нея през 2005 год знаел за уговорките й с ищеца да му прехвърли земя срещу строежа на вилата. Ответницата споделяла пред свидетеля А., че не са си оправили отношенията с ищеца във връзка със земята, защото още имала забележки по строителството, например не била монтирана камина, а такава се предвиждала по договора.

Свидетелката Т. е заявила пред съда, че знае за уговорките между страните, според които ищецът е предприел строителство в имот на ответницата срещу обещание за прехвърляне на част от земята. Свидетелката изказва несигурност относно това дали страните са имали уговорка за заплащане на покупна цена. Посочва, че този въпрос за първи път е бил поставен през 2011 год, когато отношенията между страните вече са били влошени. Същото е заявила и св. П., а именно – че между страните през 2011 год са възникнали междусъседски проблеми, свързани с някакво куче, премахването на ограда и др. Дотогава отношенията им били добри.

Съдът дава вяра на показанията на св. А. и Г. – същите са незаинтересовани от изхода на делото, вторият от тях е работил на обекта, а и двамата имат преки впечатления от имота и отношенията между страните. Показанията на останалите свидетели са по-неубедителни по отношение наличието на уговорки между страните за заплащане на покупна цена за прехвърлянето на ид.ч. от имота. Що се отнася обаче до влошаването на съседските отношения и началния момент в който то е настъпило, а именно – 2011 год, свидетелските показания са непротиворечиви. Самата ответница в съдебното заседание на 06.02.2015 год е заявила, че е започнала да претендира отделно заплащане за идеалните части от дворното място, едва след като била посъветвана от адвокатите си. Очевидно това е станало след като отношенията между страните се влошили.

От анализа на тези доказателства следва да се направи извода, че с признанието, направено от ответницата в края на 2009, респ. началото на 2010 год пред свидетеля Г., погасителната давност е прекъсната и е започнала да тече нова давност на осн. чл. 117 ал.1 от ЗЗД, поради което предявеният иск не е погасен.

Достигайки до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски за тази инстанция в размер на 2000 лв – възнаграждението за един адвокат съгласно приложения списък, неоспорен от въззивницата.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 439/11.03.2015 год по гр.д. № 1679/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о.

ОСЪЖДА И.Т.Д. с ЕГН ********** от гр.Варна, да заплати на П.Н.Н. с ЕГН ********** *** разноски по делото в размер на 2000 лв, представляващи възнаграждението за един адвокат.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)