ОПРЕДЕЛЕНИЕ 343

гр. Варна,   08.08.  .2017г.

Варненският апелативен съд, в закрито съдебно заседание, в състав:

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

                                                                                           МАРИЯ МАРИНОВА

като разгледа докладваното от съдията Славов ч. гр. дело № 266/17г., намира следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от Д.И.Д. *** чрез адв. Е.Ф. ***, против определение № 270/20.04.2017г. по в.гр.д. № 557/16г. на ОС-Добрич, с което е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя с вх. 2105/31.03.2017г. за допълване на постановеното по делото решение № 51/23.02.2017г. с произнасяне по откритото производство по оспорване истинността на протокол № 101/30.11.2004г., № 102/18.12.2004г. и окончателен разделителен протокол от 22.06.2005 г. на ОС на ЖСКА.”. Счита се, че определението е неправилно и постановено в противоречие с процесуалните правила, тъй като въпросът дали липсва произнасяне по цялото искане на страната е въпрос по съществото на молбата и не е свързан с нейната допустимост. Последната е обусловена единствено от спазването на предвидения в чл. 250, ал. 1 от ГПК срок за подаването ѝ, а в случая същият е бил спазен. Оспорва се и становището на ДОС, че липсата на произнасяне на съда по откритото производство по оспорване на писмени доказателства не може да бъде релевирано чрез молба по чл. 250 от ГПК, а само чрез обжалване на постановеното решение. В тази връзка се сочи, че съгласно приетото в мотивите на ТР № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, производството по чл. 193, ал. 1 от ГПК за оспорване истинността на документ представлява по съществото си предявяване на инцидентен установителен иск, поради което и съдът дължи изрично произнасяне по искането, с което е сезиран. Липсата на произнасяне по цялото искане на страната винаги представлява порок на решението, който обаче е отстраним от постановилия го съд именно по реда на чл. 250 от ГПК чрез постановяване на допълнително решение. Претендира се отмяна на определението и решаване на въпроса по същество, респ. да се върне делото на ДОС за произнасяне по същество по отправеното искане.

В предвидения срок не е депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна В.И.С..

Частната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството по в.гр.д. № 557/16г. на ДОС е приключило с постановяването на решение № 51/23.02.17г., с което е потвърдено решение № 857/29.07.16г. по гр.д. № 1400/15г. на ДРС, с което пък е било прието за установено в отношенията между ищеца В.И.С. и ответника Д.И.Д., че ищецът е собственик на подробно описан недвижим имот; ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху този имот, на осн. чл. 108 от ЗС и на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК е бил отменен посочен констативен нотариален акт, с който ответникът е бил признат за собственик на имота като придобит по давностно владение. Решението на ДОС е връчено на въззивника Д. чрез адв. Ф. на 28.02.17г., който на 28.03.17г. по пощата е депозирал касационна жалба против решението.

На същата дата 28.03.17г. отново по пощата въззивникът Д. чрез адв. Ф. е депозирал и молба вх. рег. № 2105/31.03.17г., с която е било отправено искане за допълване на въззивното решение чрез произнасяне по откритото производство по оспорване истинността на следните документи: протокол № 101/30.11.2004г., № 102/18.12.2004г. и окончателен разделителен протокол от 22.06.2005 г. на ОС на ЖСКА.”.

С обжалваното определение е прието, че производството по чл. 193 от ГПК е относимо към процеса на доказване, а проверката относно спазването на правилата, уреждащи доказването, се осъществява по пътя на инстанционния контрол за правилност на съдебното решение. В този смисъл, дори и да има пропуск да се извърши проверка на оспорен по реда на чл. 193 от ГПК документ, то той се релевира чрез обжалване на решението, а не по реда на чл. 250 от ГПК.

Съобразно приетото и в доктрината, една от предпоставките за допустимост на молбата за допълване на решението, е ако последното е непълно – така проф. Ж. С. в „Българско гражданско процесуално право”, девето преработено и допълнено издание на изд. „С.”, София, 2012г., стр. 518. Настоящият състав на съда напълно споделя изложените от ДОС съображения за липсата на предпоставки за допълване на въззивното решение.

В настоящия случай се претендира допълване на въззивното решение чрез нарочно произнасяне по предприетото от страната оспорване на истинността на посочените три документа, за които е било открито пред първоинстанционния съд производство по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК. Съобразно нормата на чл. 194, ал. 2 от ГПК, резултатът от проверката на истинността на документа се материализира в определение на съда, с което се признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. Следователно, дори когато се произнася в диспозитива на решението си по резултата от проверката на истинността на документ, то този съдебен акт по съществото си представлява определение, с което обаче не се формира сила на пресъдено нещо по този факт. Това е така, защото производството по чл. 193 от ГПК действително е относимо само към доказването в съответното съдебно производство – мини процеса, чрез който всяка страна установява твърдените от нея факти, за които носи доказателствена тежест /чрез което се предопределят правните изводи на съда в зависимост от преценката му дали твърдяният факт се е осъществил или не/ и цели да обори доказателствената сила на писмен документ. Доказването е съвкупност от процесуални действия, обхващащи посочването, допускането, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства, които имат правно значение само в рамките на конкретния процес. Извършените в един процес процесуални действия по доказване са без правно значение в последващ процес между същите страни, дори когато даден подлежащ на доказване факт е правно релевантен и в двата процеса. Спазването на правилата, уреждащи доказването се осъществява по пътя на инстанционния контрол за правилност на съдебното решение, а силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение обхваща съществуването или несъществуването на предявеното материално право въз основа на конкретните твърдени в хода на процеса факти /така и в мотивите на Определение № 251/20.06.13г. по ч.гр.д. № 3506/13г. на ВКС, ІІ г.о./.

Това определя и извода, че дори и да е налице пропуск на въззивния съд да се произнесе по резултата от предприетото от страната оспорване на документ в рамките на производството по предявения иск по чл. 108 от ЗС, то това не касае пълнотата на произнасянето по предявения иск, а евентуално правилността на решението. Определението на ДОС следва да се потвърди.

Воден от горното, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 270/20.04.2017г. по в.гр.д. № 557/16г. на ОС-Добрич, с което е оставена без разглеждане молбата на Д.И.Д. *** чрез адв. Е.Ф. ***/31.03.2017г. за допълване на постановеното по делото решение № 51/23.02.2017г. с произнасяне по откритото производство по оспорване истинността на протокол № 101/30.11.2004г., № 102/18.12.2004г. и окончателен разделителен протокол от 22.06.2005 г. на ОС на ЖСКА.”.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    ЧЛЕНОВЕ: