Р Е Ш Е Н И Е № 115

гр. Варна, 14.07.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на пети юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

                                                                                                           МАРИЯ МАРИНОВА

при участието на секретаря В. Тодорова, като разгледа докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 274 по описа за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

            Настоящото производство е образувано по въззивната жалба на „Ел Ка Ве Транс” ЕООД, гр. Пловдив чрез адв. Ив. М. *** против решение № 397/20.03.17г., постановено по гр.д. № 702/16г. на ВОС, с което е бил уважен предявения против въззивника иск от „Алфа 04” ЕООД, гр. Варна с правно основание чл. 108 от ЗС, като ответникът е бил осъден да предаде на ищеца владението върху ПИ с идентификатор 10135.4507.203 по КК на гр. Варна, стар номер 025099 с площ по скица 4 003 кв. м., находящ се в гр. Варна, ПЗ „Метро”, а съгласно описание по документи за собственост - представляващ НИВА с площ от 4 600 кв. м, съставляваща имот № 025009 по плана за земеразделяне на землище „Владиславово”, ІV категория на земята, ЕКАТТЕ 97662, при посочени граници и съседи, като е прието за установено в отношенията между страните, че ЕООД „Алфа 04“ гр.Варна е придобило собствеността върху имота по давност чрез непрекъснато владение от датата на сключване на договора за покупко-продажба на 23.03.2005 г. до изтичане на 5 годишен давностен срок, на основание чл. 79 , ал. 2 от ЗС /в решението е допусната очевидна фактическа грешка при посочване на правната норма като вместо чл. 79, ал. 2 от ЗС е цитирана тази на чл. 79, ал. 1 от ЗС/; и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 12 482.20 лева представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. В жалбата се излага, че решението е частично недопустимо, а и неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Счита се, че решението е недопустимо в частта му, с която съдът се е произнесъл с установителен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца на посоченото придобивно основание, тъй като при уважаване изцяло на иска по чл. 108 от ЗС такъв отделен диспозитив не се постановява и в конкретния случай е налице произнасяне по непредявен иск. Неправилността на решението, основана на посочените оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон, се аргументира с това, че по делото не е доказано ищецът да е установил владение върху имота от датата на сключване на договора за покупка на имота – 23.03.05г. /в тази връзка се прави подробен анализ на събраните писмени и гласни доказателства и експертното заключение/. Оспорва се приетото от ВОС, че относителната недействителност на договора за покупко-продажба от 23.03.05г., обявена с влязлото в сила на 26.06.14г. решение по т.д. № 2500/11г. на ВОС на осн. чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ, има действие и между страните по този договор и то от момента на сключването му, поради което купувачът е владял чужд имот, а не своя собствен и поради това го е придобил по давност. Поддържа се, че договорът от 23.03.05г. е действителен и има действие между страните и спрямо всички други трети лица, с изключение на кредиторите на несъстоятелността. Поради това и ищецът не е могъл да го придобива по давност, тъй като имотът е бил негов, а не чужд. За изразената от въззивника теза се извеждат аргументи от съпоставката с правните последици при разпореждане с възбранен имот или при уважен иск по чл. 135 от ЗЗД, както и от обстоятелството, че преди наличието на производство по несъстоятелност, искът по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ не е могъл да бъде предявяван /поради липсата на производството по несъстоятелност и на кредиторите по несъстоятелността/. Излага се още, че приетото от ВОС е в противоречие с нормата на чл. 77 от ЗС, тъй като това становище допуска ищецът да се легитимира като собственик на имота на две различни придобивни основания – сделка /спрямо всички лица/ и давност /само спрямо кредиторите на несъстоятелността/. Липсват и белезите на добросъвестен владелец за ищеца, тъй като същият е придобил имота на основание, което го е направило собственик, тъй като е в надлежната форма, която не е опорочена и сделката е сключена със собственика на имота. Освен това се поддържа, че давност не е могла да тече срещу онзи, който не може да предяви иск, за да защити правото си. Такава възможност до 18.06.14г. /вярната дата е обаче датата на определението на ВКС по т.д. № 2943/12г. на ВКС, ІІ т.о.  – 26.06.14г./ не е съществувала нито за синдика, нито за кредиторите на несъстоятелността. Оспорва се и тезата на насрещната страна, че в тази хипотеза е могло да се предяви от синдика осъдителния иск по чл. 649, ал. 2 от ТЗ, тъй като със същия би било защитено материалното право, което обаче е признато с влязлото в сила едва на 26.06.14г. решение. Преди това давността не би могла да бъде прекъсната дори и да се предяви този иск. Оспорват се изводите на ВОС, основани на направената аналогия на правните последици на иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ с тези на исковете за унищожаване на правна сделка, тъй като се поддържа, че тези последици са различни. Сочи се, че ищецът е осъществявал владение върху чужд имот само от датата на възлагателното постановление от синдика от 27.11.15г. до извършения от синдика въвод във владение на ответника от 14.03.16г. и това е период, който не може да послужи за придобиването на имота по давност от ищеца. Претендира се обезсилване на решението в посочената установителна част на диспозитива, а в останалата част същото да бъде отменено с отхвърляне на предявения ревандикационен иск, а евентуално – да се отмени изцяло решението и да се отхвърли този иск. Претендират се и направените разноски. В с.з. въззивната жалба се поддържа чрез друг процесуалеп представител в лицето на адв. Андрей Вичев от АК-София, който в определения му от съда срок депозира и писмена защита, с която по същество са развити тезите и правните аргументи, изложени и във въззивната жалба.

            Насрещната страна „Алфа 04” ЕООД, гр. Варна чрез адв. Ст. С. *** е депозирала отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна и се претендира обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита се, че същото е допустимо, тъй като съдът дължи и диспозитив по установителната част от ревандикационния иск. Споделят се изцяло съображенията на ВОС, с които е обоснован извода за осъществявано от ищеца владение на имота, считано от 23.03.05г. до 14.03.16г. Излага се, че исковете по чл. 646, ал. 2 от ТЗ в старата им редакция, са установителни, а не конститутивни такива, поради което с уважаването им се разрушава придобния титул на контрагента на несъстоятелния длъжник. Това се извежда от предвидените възможности на този длъжник да предявява към контрагента по сделката и своите реституционни и кондикционни притезания. Това пък налага извода, че с уважаването на иска по чл. 646, ал. 2 от ТЗ е „инвалидирана” сделката и в отношенията между страните по самата нея. Извеждат се аргументи от съдебна практика на ВКС с признато кондикционно притезание за длъжника по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД или на реституционна претенция по чл. 34 от ЗЗД. Счита се, че синдикът е могъл да предяви ревандикационния иск и преди влизането в сила на решението по установителния иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ, а наред с този иск /както и на практика е било сторено от синдика на длъжника по несъстоятелността, но по-късно този иск не е бил поддържан и производството по него е било прекратено/, с което е щяла да бъде прекъсната придобивната давност на ищеца. След като на приобретателя на унищожената сделка се признават правата на добросъвестен владелец, то и на приобретателя по обявената за относително недействителна сделка по чл. 646, ал. 2 от ТЗ следва да се признаят тези права /още повече, че и на двамата се признават правата по чл. 34 от ЗЗД/. Аргумент за изначалната нищожност на обявения за относително недействителен договор от 23.03.05г. е и употребения от законодателя правен термин в самата норма на чл. 646, ал. 2 от ТЗ – „нищожност”. Поради това и ищецът следва да се приеме за владелец именно от момента на сключване на този договор и за приложимост на института на придобивната давност. Това тълкуване на нормата се извежда от съображения за справедливост и от принципите за правовата държава и за забрана на неоснователното обогатяване, тъй като в противен случай ищецът, който е владял имота от 2005г. до 2016г. /включително и за период от 6 години от датата на сделката до датата на подаване на исковата молба по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ на 16.09.2011г./ и направил множество подобрения, не би могъл нито да придобива имота по давност, нито да претендира за подобренията си като добросъвестен владелец, а всичко би отишло в патримониума на несъстоятелния длъжник. Претендира се обжалваното решение да бъде потвърдено, ведно с присъждане на разноските за въззивната инстанция. В с.з. въззивната жалба се поддържа чрез адв. С. и адв. Д. Цветков. В определения от съда срок е депозирана писмена защита, в която отново се поддържат съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба.

            За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното от фактическа и правна страна:

            По допустимостта на обжалваното решение.

            Настоящият състав на съда, изхождайки от приетото в т. 2А на ТР № 4/14.03.2016г. по т.д. № 4/14г. на ОСГК на ВКС намира, че обжалваното решение е допустимо и съответства на задължителната практика, съгласно която съдът, сезиран с осъдителен иск по по чл. 108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Следователно, произнасянето с установителен диспозитив в обжалваното решение съответства на задължителните указания по приложението на закона.

            На следващо място съдът намира, че действително в първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка, която се изразява в това, че в установителния диспозитив по ревандикационния иск е цитирана вместо нормата на чл. 79, ал. 2 от ЗС, касаеща придобиване на вещта при добросъвестно владение с 5-годишна придобивна давност, нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, касаеща придобивната давност като основание за придобиване на правото на собственост при осъществявано непрекъснато обикновено /недобросъвестно/ владение в период от 10 години. Това се извежда от съпоставянето на мотивите и формулирането на този диспозитив – в мотивите си ВОС приема, че иска, предявен и на двете основания /кратка и обикновена придобивна давност/ е основателен, „като няма пречка ищецът да е придобил собствеността по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗС като добросъвестен владелец, а той е бил такъв в периода от 23.03.05г. и до изтичането на 5-годишния срок. В последствие титулът му за собственост е обявен за относително недействителен и ако не е придобил собствеността след изтичане на 5 години и владението му е недобросъвестно, то е изтекъл по-дълъг срок от 10 години, в който период давността не е прекъсвана в нито една от хипотезите на ЗС и ЗЗД”. В диспозитива пък е посочено като прието за установено, че ищцовото дружество „е придобило собствеността върху имота по давност чрез непрекъснато владение от датата на сключване на договора за покупко-продажба 23.03.05г. до изтичането на 5-годишен давностен срок”, като вместо вярната квалификация на уважения иск по чл. 79, ал. 2 от ЗС е цитирана нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС.

            Компетентен да поправи очевидна фактическа грешка е съдът, постановил съдебния акт, но горното настоящия съд обсъжда по две съображения: да се установи на какво основание е уважен ревандикационния иск в неговата установителна част и дали това съответства на начина на съединяване на исковете съобразно наведените от ищеца основания и отправения петитум, което има значение и за допустимостта на решението. Действително в обстоятелствената част от исковата молба ищецът е твърдял, че е владял имота от 23.03.05г. до 16.09.11г. /датата на входирането на исковата молба по иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ по т.д. № 2500/11г./ непрекъснато, явно, спокойно и необезпокоявано и са изминали 6 години и 6 месеца /т. ІІ, т. 9 от исковата молба/. До извършения на 14.03.16г. въвод във владение по чл. 717л от ТЗ (повече от 10 години) течащата в полза на ищеца придобивна давност по отношение на имота, не е била прекъсвана по никакъв начин /т. ІІ, т. 11/. Направен е извод, че в случая в полза на ищеца е изтекъл период на дългата 10-годишна придобивна давност, с което е завършен фактическия състав по чл. 79, ал. 1 от ЗС /т. ІІ, т. 13/. При условията на евентуалност, спрямо релевирането на придобивния фактически състав по чл. 79, ал. 1 от ЗС, ищецът релевира и придобивния фактически състав на чл. 79, ал. 2 от ЗС (5-годишна придобивна давност), по съображения изложени по-нататък – т. ІІ, т. 17 от исковата молба. В петитума на исковата молба е формулирано искането да се уважи осъдителния ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС по изложените фактически и правни съображения.

            В изпълнение на указанията, дадени с определение № 996/18.04.16г. от ВОС, ищецът с молба от 25.04.16г. е уточнил, че основава вещноправната си претенция единствено на придобивна давност, тъй като договорът за покупко-продажба е непротивопоставим на ответника поради силата на пресъдено нещо, с която ги обвързва решението по уважения иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ. Релевирана е единствено придобивна давност в двата ѝ фактически състава – кратка (5-годишна) и дълга (10-годишна) /л. 114 от делото и т. 1 от молбата/.

            Последното означава, че ищецът е предявил ревандикационния иск, основавайки се на придобивна давност в посочения в уточняващата молба ред – кратка такава и след това дълга. След като и ВОС се е произнесъл по иска, признавайки първото предявено от ищеца основание за придобиване на собствеността – кратката придобивна давност с 5-годишен период, то решението е допустимо.

            По законосъобразността на обжалваното решение.

            Съдът приема за установено, че с НА № 24, т. ІІ, вх. рег. № 1126, дело № 224/23.03.2005г. на нотариус Р. Табакова, рег. № 148 на НК, с район на действие – РС-Варна, вписан с акт № 138, т. ХХ, дело № 4694 на 28.03.05г. в СВ-Варна, „Хай ойл” ООД, гр. Варна е продало на „Алфа 04” ЕООД, гр. Варна няколко недвижими имота, един от които е НИВА с площ от 4 600 кв. м, съставляваща имот № 025009 по плана за земеразделяне на землище „Владиславово”, ІV категория на земята, ЕКАТТЕ 97662, при посочени граници и съседи /т. 1 от този НА, който е в т. І, л. 12/. След придобиването на имотите собственикът в лицето на „Алфа 04” ЕООД е предприело съответните правни и фактически действия по урегулиране на закупените имоти, имащи земеделско предназначение, така че процесния имот, въз основа на одобрения с решение № 1126-9 по Протокол № 19/10-15-11.2004г. на ОС на Община Варна ПУП-ПРЗ на Производствена зона „Метро”, гр. Варна, със Заповед № 0051/31.10.2006г. /в сила от 06.11.06г./ на зам. кмета на Община Варна, е станал парцел с идентификационни данни УПИ ІІІ-250009 с площ от 4002 кв.м. в кв. 2 и предназначение – производствена, складова дейност, а след влизане в сила на КККР, одобрени със Заповед РД-18-30/19.06.2007г. на Изп. директор на АК – имот с идентификатор 10135.4507.203 /така от писмените доказателства на л. 18-26 и л. 61, л. 303-316 и от показанията на св. К.Г., снети в с.з. от 17.11.16г. пред ВОС, които съдът кредитира като непротиворечиви и относно факти, касаещи периода на м. 12.2006г., възприети лично от свидетеля/.

            През същата 2006г. собственикът на имотите „Алфа 04” ЕООД, включително и касателно процесния имот, е предприел действия по неговото електрифициране и водозахранване и през 2007г. това е било осъществено – т. І, л. 109, л. 96-100. За последващия период след 2007г. и до 2016г. в процесния имот /който с оглед отдаването му под наем е бил разделен фактически от собственика на 7 отделни части/ е било ползвано от ответното дружество (като титуляр) електрозахранване и ВиК услуги – т. І, л. 89-95 и от л. 101-108.

            От писмените и гласни доказателства на св. М.К., снети в с.з. на 17.11.16г. от ВОС /които съдът също кредитира, тъй като изложените факти са непосредствено възприети за продължителен период от време и кореспондират изцяло с останалия събран по делото доказателствен материал/ се установява, че от м. 01.2007г. до м. 03.2016г. ищцовото дружество е ползвало процесния имот, отдавайки го на части под наем на различни лица за осъществяване на търговия с употребявани автомобили /автокъщи/, като преди това го е изравнило /тъй като е имало денивелация на терена/, очакълило и заградило – така и от документите на л. 65-88 /относно издаваните разрешения за поставяне на временно преместваеми обекти за търговия – павилиони в обособените части от процесния имот/; на л. 192-234 /относно дневника на продажбите на ищцовото дружество/; на л. 235-302 /самите договори за наем с отделните наематели/; на л. 320-328 /относно издаваните от ищцовото дружество като наемодател фактури на наемателите за наема на земята и префактуриране на ползваната ел. енергия/ и на л. 34-48 /счетоводната справка, изготвена от ищеца за издадените фактури по договорите за наем на земи за периода от 2007г. до 2015г./.

            Съдът изцяло кредитира и заключението на назначената от ВОС ССчЕ, в което след извършен подробен анализ на договорите за наем, на издадените от ищцовото дружество фактури по тях и направените проверки в счетоводствата на наемодателя и наемателите проверки, както и относно подадените в ТД на НАП-Варна дневници на продажбите по ЗДДС, е установено че са налице редовно водени счетоводни книги и взети счетоводни операции във връзка с посочените договори за наем /каквито и допълнително са били открити и в счетоводствата на двама от наемателите „Жормани” ДЗЗД и „Ауто тръст” ЕООД/.

            Освен горните действия, собственикът на процесния имот „Алфа 04” ЕООД го е декларирал по реда на чл. 14 от ЗМДТ с декларация вх. № ДК 14012670/30.06.10г. и е заплащал дължимите МДТ след тази дата – л. 28-29, л. 31-33.

            С решение № 180/20.04.2010г., постановено по т.д. № 1417/09г. на ВОС по искане на АДВ-София и при твърдението на ищеца за наличието на непогасени публични задължения в общ размер от 10 792 467.97 лв., е обявена неплатежоспособността на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД, гр. Варна с начална дата 01.01.2005г.; открито е производство по несъстоятелност на длъжника , прекратена е дейността на неговото предприятие и длъжникът е обявен в несъстоятелност; постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника, а производството по несъстоятелността на длъжника е спряно на осн. чл. 632 от ТЗ /т. І, л. 49-50/.

На 16.09.2011г. е подадена искова молба от синдика (назначен за такъв на 10.08.11г.) на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в несъстоятелност/, против „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в несъстоятелност/ и „Алфа 04” ЕООД на осн. чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ – за прогласяване нищожността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в несъстоятелност/ на извършената от длъжника след началната дата на неплатежоспособността сделка с имуществени права от масата на несъстоятелността, обективирана в НА № 24, т. ІІ, вх. рег. № 1126, дело № 224/23.03.2005г. на нотариус Р. Табакова, рег. № 148 на НК, с район на действие – РС-Варна, вписан с акт № 138, т. ХХ, дело № 4694 на 28.03.05г. в СВ-Варна. Било е образувано т.д. № 2500/11г. на ВОС, по което с решение № 763/17.05.12г. е приета за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в производство по несъстоятелност/, на извършената от длъжника след началната дата на неплатежоспособността и оформена с цитирания по-горе нотариален акт сделка, с която е бил продаден и процесния недвижим имот. За да уважи така предявения иск съдът е приел, че имотите са били придобити преди това от продавача за цена от 55 031.09 лв., а справедливата пазарна стойност на продадените с посочения договор имоти към момента на продажбата на 23.03.05г. е била 670 000 лв., при уговорена в този договор между страните цена за всички имоти от 2 282.10лв.

От извършената служебна справка от съда се установи, че това решение на ВОС е било потвърдено с решение № 37/11.02.2013г. по в.т.д. № 486/12г. на ВАпС, а последното не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 420 от 26.06.14г. по т.д. № 2943/13г. на ВКС, ІІ т.о.

Видно от постановление за възлагане № 21/27.11.15г., постановено по т.д. № 1417/09г. на ВОС, че на ответното дружество е възложен процесния имот на осн. чл. 717з, ал. 1 от ТЗ, а на 14.03.16г. същото е било въведено във владение на имота от назначения постоянен синдик на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в несъстоятелност/ - т. І, л. 13-14 и л. 317/.

Горните факти обусляват извода, че ищцовото дружество е осъществявало владение върху процесния имот, предадено му въз основа на договора за покупко-продажба, оформен с НА № 24, т. ІІ, вх. рег. № 1126, дело № 224/23.03.2005г. на нотариус Р. Табакова, рег. № 148 на НК, с район на действие – РС-Варна, вписан с акт № 138, т. ХХ, дело № 4694 на 28.03.05г. в СВ-Варна, считано от датата на неговото сключване. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника за недоказано предаване на владението върху имота от продавача по този договор и за неосъществявана фактическа власт в качеството на собственик на вещта от ищеца – в тази връзка коментираните по-горе гласни и писмени доказателства сочат на осъществявано от ищеца владение.

Основният правен въпрос е какъв е иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ в редакцията му до ДВ бр. 20 от 28.02.2013г. и какви са правните последици при уважаването му.

Съобразно приетото в решение № 105/25.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 90/2009 г., I т.о. нищожността по чл. 646 от ТЗ съдържа правните белези на относителна недействителност, като характеристиката на съдебния иск, чрез който може да бъде релевирана е установителен. Аргументите според ВКС в подкрепа на това становище са свързани не само с граматическото тълкуване на титулната част и съдържанието на чл. 646 от ТЗ, а и на правните последици от установяване на относителната недействителност на изчерпателно посочените действия и сделки - удовлетворяването на кредитора се счита за нестанало и даденото подлежи на връщане в масата на несъстоятелността – чл. 614 от ТЗ. Т.е. като правна последица законодателят е предвидил реституция на даденото. Налице е транслативно действие (арг. и от чл. 648 от ТЗ, предвиждащ връщане на даденото от трето лице), каквото действие прогласяването на относителната недействителност в общото гражданско право (чл. 135 от ЗЗД) няма.

Горното означава, че с уважаването на предявения от синдика на „ХАЙ ОЙЛ” ЕООД /в несъстоятелност/ иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ против страните по договора от 23.03.05г., сделката има правно действие между последните, но този договор е непротивопоставим на кредиторите на несъстоятелния длъжник. Това означава, че производството по несъстоятелността следва да се развива все едно, че посочения договор от 23.03.05г. не е бил извършен – действията по осребряването на актива, предмет на такава сделка и разпределението му, следва да продължи в производството по универсалното принудително изпълнение. Липсата на конститутивния ефект на уважаването на този иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 от ТЗ го определя именно като установителен – нищожността /разбирана като относителна недействителност в случая/ настъпва по право /в този смисъл и Решение № 143/09.08.16г. по гр.д. № 195/16г., І г.о. на ВКС/.

От горното се налага извода, че щом страните по обявената за недействителна сделка ги обвързва /облигационната връзка между тях е налице, а такава следва да се счита, че съществува и по отношение на всеки друг правен субект с изключение на кредиторите на несъстоятелността/, то и упражняването на придобитите по тази сделка вещни права върху имота се основават, произтичат от самата нея. Това пък означава, че купувачът по договора не може да се позовава на придобивна дваност за придобиване на същата вещ въз основа на този оригинерен способ спрямо продавача по този договор /в случая и спрямо неговия правоприемник в лицето на ответника/. Съгласно решение № 159/01.07.14г. по гр.д. № 1435/14г., І г.о. на ВКС, за придобиване по давност правото на собственост върху дадена вещ може да се говори, когато това право не е придобито вече по друг начин. Недопустимо е собственикът на имота да може да придобие имота на друго основание след като го е придобил.

Осъщественото за периода от 27.11.15г. /издаването на постановлението за възлагане на имота на ответника/ до 14.03.16г. владение от ищеца е твърде кратко и не покрива и периода на кратката придобивна давност.

Дали тази правна уредба, предвиждаща действалия до 28.02.13г. способ за попълване масата на несъстоятелността чрез прогласяване нищожността на възмездна сделка с имущество от масата на несъстоятелността, е справедлива, не е въпрос, свързан с нейното правоприлагане. Следва да обаче да се добави, че законодателят е имал за цел да намери баланс между интересите на кредиторите на несъстоятелния длъжник и приобретателите на имуществени права от последния, когато даденото от длъжника значително надхвърля по стойност полученото – налице е увреждащ характер на сделката с имплицитна презумпция, че длъжника действа с намерение да намали своето имущество, а неговия контрагент – да се възползва от тези обстоятелства. Правата на последния законодателят е предвидил да се защитят по реда на чл. 648 от ТЗ.

От горното следва, че предявеният ревандикационен иск, основан на твърдението на ищеца за придобиването на процесния имот въз основа на кратка, евентуално въз основа на обикновена придобивна давност, е неоснователен. Обжалваното решение следва да се отмени и предявения иск да се отхвърли.

На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника следва да се присъдят направените разноски за всяка една от двете съдебни инстанции – сумата в размер на 5 900 лв., заплатен адвокатски хонорар за първата инстанция и сумата от 6991.10 лв., представляващи заплатена ДТ за въззивното обжалване в размер на 1091.10 лв. и сумата от 5 900 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

                ОТМЕНЯ изцяло решение № 397/20.03.17г., постановено по гр.д. № 702/16г. на ВОС И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

            ОТХВЪРЛЯ предявения от „Алфа 04” ЕООД, ЕИК 103916857, гр. Варна, ж.к. „Чайка”, бл. 18, вх. Г, ет. 4, ап. 66 против „Ел Ка Ве Транс” ЕООД, ЕИК 115749145, гр. Пловдив, район „Северен”, бул. „България”, № 158, ет. 12, ап. 50 иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е придобил правото на собственост върху Поземлен имот с идентификатор 10135.4507.203 по действащата КК на гр. Варна, стар номер 025099 с площ по скица 4 003 кв. м., находящ се в гр. Варна, ПЗ Метро, а съгласно описание по документи за собственост - представляващ НИВА с площ от 4 600 /четири хиляди и шестстотин/ кв. м, съставляваща имот № 025009 /нула, две, пет, нула, нула, девет/ по плана за земеразделяне на землище Владиславово”, четвърта категория на земята, ЕКАТТЕ 97662, при граници и съседи: № 025008 - нива на Румяна Йосифова Великова и др.; № 000135 - път IV кл. на РБ; № 025010 - нива на наследници на Христо Костадинов Георгиев; № 050032 – полски път на общинска земя, въз основа на добросъвестно владение, продължило непрекъснато за периода от 23.03.2005г. до 16.09.2011г., на осн. чл. 79, ал. 2 от ЗС, евентуално – въз основа на недобросъвестно владение, продължило непрекъснато за периода от 23.03.2005г. до 14.03.2016г., на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗС, както и за осъждането на ответника да предаде на ищеца владението върху описания имот, на осн. чл. 108 от ЗС.

            ОСЪЖДА „Алфа 04” ЕООД, ЕИК 103916857, гр. Варна, ж.к. „Чайка”, бл. 18, вх. Г, ет. 4, ап. 66 да заплати на „Ел Ка Ве Транс” ЕООД, ЕИК 115749145, гр. Пловдив, район „Северен”, бул. „България”, № 158, ет. 12, ап. 50 сумата от 6 991.10 /шест хиляди деветстотин деветдесет и един лева и десет ст./лв., представляващи разноски за въззивната инстанция и сумата от 5 900 /пет хиляди/ лв., представляващи разноски за първата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните при наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: